Да освободим духа си, най-ценното, което имаме...

Напоследък все по-често се питам: как е възможно мнозинството от хората да се отдава с такава страст предимно на всякакви дребнавости? Интересуват се най-вече от какви ли не незначителности, вълнуват ги разни суетности, капризи, бляскави нищожности. Празнословието залива всичко. Сякаш всички са отдадени предимно на половинчатости, на дреболии, на разни несмислености, на неща, които не заслужават чак такова голямо внимание. Защо ценим дребното, а за голямото все забравяме? Наистина, защо истински важното, сериозното, същественото, значимото, необходимото съвсем слабо вълнува публиката? Или дори изобщо не я вълнува. Понеже е заета с какви ли не глупости. Понеже е затънала в дребнотемие, в кухата самонадеяност на нехаещите за истинското, за истински доброто, за съдбовно необходимото.

На едно място - виж Универсалните човешки ценности - предизвикан от липсата на реакция по публикувана от мен статия, поставяща, по моя преценка, твърде важни въпроси, ми се наложи да напиша, обръщайки се към една читателка, следните думи, които, чини ми се, са добро въведение в интересуващия ме не от вчера проблем:

Благодаря, май само Вие харесвате по-сериозни текстове, писани по по-значими теми! Които, за жалост, обикновено биват посрещани с ледено мълчание от широката публика...

Но това, впрочем, ми дава една идея: да напиша статия, в която да се опитам да обясня този феномен. Свеждащ се до това: колкото по-значим е проблема, поставян от един текст, толкова по-малко по-малко внимание му се обръща; респективно, най-голямо внимание се обръща на текстовете, поставящи най-маловажните проблеми. Същото може да се каже за блоговете: най-популярни сред широката интернетна публика са тъкмо тия, които традиционно поставят най-маловажни и съвсем несъществени проблеми - ако изобщо поставят някакви проблеми. Тия блогове, които не поставят никакви проблеми и, респективно, не изискват никаква степен на мислене у публиката, пък са всепризнати фаворити.

Това написах там. А сега ми се иска да продължа. И така, дайте заедно да поразсъждаваме над този немаловажен въпрос, очертан по-горе.

Потъналостта в дребнотемие, и то дотам, че да се загубиш в дребнавостта, явно е широко разпространена в нашата съвременност. Хората се вълнуват комай от всичко, а най-много от онова, което съвсем не заслужава подобни вълнения; ала забравят да мислят за истински важното, значимото, а пък най-вече за съдбовното. На какво се дължи тази склонност? Дали тя е белег на нашата уморена и преситена епоха, или е била характерна за хората от всички времена?

И има също още един значим момент: дали мнозинството, именно хората, и по-специално т.н. "масов човек", изобщо умее да разграничава истински важното от маловажното, от несъщественото? Изглежда на една такава неспособност се дължи това, че нищожното заема водещо положение и място в съзнанието, а тъкмо на най-същественото съвсем не обръщат внимание. На каква основа и по какъв начин хората, или същия онзи т.н. "масов човек", биха могли да развият у себе си една способност точно да разграничават истински сериозното, важното, същественото от несериозното, маловажното, несъщественото?

Това съвсем не са, струва ми се, маловажни питания. На мен ми се струва така, аз възприемам нещата по този начин, аз съзирам тук значим и основополагащ проблем, а за вас дали е така? Как, впрочем, стоят нещата за вас? Съвсем нямам претенцията, че мога да реша изчерпателно поставените въпроси, но какво ми пречи да опитам? А защо не опитате и вие? Всеки по-задълбочен и смислен отговор на тия въпроси ще получи трибуна във философското списание ИДЕИ, ще бъде публикуван в него. А списание ИДЕИ съзнава своята мисия така: да поставя на вниманието на мислещата публика тъкмо истински важните, сериозни, значими проблеми. След като има толкова много списания и книги, поставящи най-несъществени проблеми, защо да няма едно списание, което пък да има интерес тъкмо към най-важното, към жизнено важното и съдбовното?!

Ще почна, за да има някакъв ред в изложението на моята позиция, отговорите на поставените въпроси по реда на тяхното поставяне. Е, ако някъде объркам този ред, надявам се, това няма да навреди на същината на работата, а може дори да я подпомогне. Щото човек винаги трябва да има готовността да се изненада от лабиринтите, в които може да го отведе неговата мисъл.

Прочее, вярна ли е констатацията, от която започнах, а именно, че истински важното, сериозното, същественото, значимото, необходимото, дълбокото съвсем слабо вълнува публиката? Дали пък не пресилвам нещата? Дали не тръгвам в погрешна посока?

Разбира се, всеки човек, според нивото на своето личностно, умствено, духовно и пр. развитие си има някакъв свой критерий за разграничаване на важното от маловажното, на същественото от несъщественото. Това, което е важно за един човек, може да е маловажно за друг. Е, няма как и двамата да са прави едновременно - или и това е възможно? Нима не може да отсъдим и да решим, в съвместни усилия, партнирайки си, кое, всъщност, е истински важното? Или да се споразумеем за това кое е истински същественото, т.е. кое е съществено и за мен, и за теб, и за всеки един човек на тази земя?

Аз си имам обичая да деля хората на два типа в зависимост от отношението им към мисълта: на мислещи и на немислещи. Може би това огрубява значително реалната ситуация, понеже всеки човек, даже и оня с очевидно немощна мисъл, има претенцията, че умее да мисли. Но едно е да имаш претенция за това или онова, съвсем друго е претенцията ти да е основателна. Пълно е около нас с претенциозни, ала иначе кухи хора, чиито претенции са си само претенции, а пък амбициите им са си чисто и просто само амбиции - без каквото и да било покритие, потвърждение на дело, или пък дори признание. Както и да е, наистина, може ли човечеството да се подраздели на два човешки типа - на мислещи и на немислещи хора? И с какво едно такова подразделяне ще ни помогне да решим целия онзи порой от въпроси, в който вече съвсем порядъчно затънахме?

Безспорно е, че даже по темперамент, т.е. според природните склонности на душата, една група хора са предразположени повече да мислят, отколкото да действат, а пък другата група, наопаки на това, обичат да действат, без особено да се затрудняват с мислене. Знайно е, че ние, човеците, биваме подразделяни от съвременните психолози в две огромни групи: типа на екстравертите и този на интровертите. Интравертният тип, наред с всичко останало, е склонен, повтарям, повече да мисли, отколкото да действа, докато екстравертите действат, без много-много да мислят. Първите обичат да мислят, за вторите мисленето е едно твърде неприятно занимание. Нима допускането ни, на тази основа, е съвсем оправдано и законно? Имам предвид допускането, че човешките същества биват два основни типа: мислещи и немислещи.

Изглежда е точно така. А тъкмо в мисленето човек може да проумее кое именно е значимо и съществено, и кое е маловажно, кое, тъй да се рече, е дреболия. При това положение няма как съзнанието на немислещите хора да потъне в - или да "обрасне" с - всякакви, и то най-превъзходни дреболии. Докато мислещият човек няма да се успокои дотогава, докато със сигурност и с точност не установи кое именно си заслужава усилията - на основание на превъзходството си спрямо всичко останало. Тоест кое се откроява със своята значимост и многозначителност, важност, със сериозността и дълбочината си. Няма друг начин да постигнем собствената значимост на нещата освен ако не се нагърбим със задачата на мисленето. А мисленето, въпреки че е най-свободна дейност и в този смисъл наподобява играта, все пак е и сериозна дейност, от която зависи толкова много в живота ни. Хората пък, които са склонни да се задоволяват с дреболии и с простотии, по този начин демонстрират тъкмо това, че не само не умеят и не обичат да мислят, но и че смятат мисленето за най-досадното нещо на този свят.

Щом като един човек не успява да си изработи - в и чрез мисълта, т.е. в своя ум, в душата си - собствен критерий за разграничаване на важното от маловажното, такъв един човек, няма как, се оказва напълно безпомощен да осъществи една такава сериозна процедура. Такива хора, изглежда, са склонни на всяко, дори и на най-маловажното нещо да приписват някаква неподходяща за него значимост, такива хора лесно могат да бъдат убедени от всякакви спекуланти, че неща, които съвсем не заслужават да бъдат така ценени, са истински ценното, "най-важното" и пр. И, разбира се, за немислещия, бездуховния човек просто няма как "истински важното" да е тъмо онова, което съвсем не заслужава такъв един висок битиен статус. За такива хора, да речем, парите, яденето, пиенето и още някои все от този род неща се оказва, че са "най-важното" в този наш иначе "скапан живот", докато "всичко останало" бива без жалост хвърлено в кошчето за боклук, където са излишните и не-необходимите неща.

Разбира се, че от тази гледна точка нещата биват разделяни също така и на "забавни" и на "незабавни", сиреч, на скучни, като в разреда на скучните неща, естествено, попадат най-вече ония, които за други хора са тъкмо най-важното, да речем духовните неща и предмети, мислите, пътят към самите ценности, Бог, автентичното изкуство и философия, богатствата на душата и на личността, които, безспорно, превъзхождат по значимостта си всичко останало - защото са негова предпоставка и основа. Нима някой може да се усъмни в положението, че ако като личност си именно боклук, че вътре, в душата ти, кънти на кухо, ти, разбира се, няма кой знае колко да преуспееш в този живот; защото даже и така жадуваните от бедната ти душа пари просто няма как да паднат от небето, а ти сам трябва да си ги спечелиш, което едва ли пък може да стане ако нямаш поне малко от така нужния за това ум, ако нямаш идеи, потребната свобода на мисълта и така нататък.

Мисля, че успяхме да хвърлим известна светлина тъкмо върху оня "възел", от разплитането на който зависи решението на всички останали въпроси. Всичко останало, струва ми се, са вече подробности, които всеки сам, на основата на вече казаното, може сам да проумее и осмисли. Истински ценните неща би следвало да са ценни за всички, и това, че, да речем, си празноглавец, не ти помага особено, нищо че можеш да настояваш докрай на провеждането на своята така суетна "самобитност", сиреч, на празнотата си - душевна, личностна, духовна. Това, че сме различни, е безспорно, то не е беда, напротив, за щастие и за добро е точно така. Но нашите ценности, тъкмо защото сме все човешки същества, поставени в аналогично отношение спрямо живота, трябва да се съотнасят - и само на тази основа, с общи усилия, да откриваме онова, което би следвало да важи за всички. Нима не е истина това, че смъртта всички ни изравнява и на всичко, тъй да се рече, "взема вересиите", т.е. благодарение на тържеството на една висша справедливост? Нима можеш да завлечеш в небитието всичко онова, за което така си копнял или работил цял живот: пари, къщи, вили, вещи, плувни басейни, коли и какво ли не още все от този род?! Е, какво излиза тогава? Би ли могъл да си направиш верния извод от тази безспорна и общовалидна истина, че от смъртта никой няма да избяга - понеже сме смъртни и временни същества. А сме такива понеже сме за малко гости в този иначе така прекрасен и вълнуващ свят, в който обаче сме пътьом, понеже сме се запътили, предполага се, към едно още по-вълнуващо и прекрасно място...

Има неща и ценности, които би следвало да бъдат признати за безусловно важни за всички, стига да искаме да бъдем не друго, а тъкмо човешки същества. Такова едно нещо, да речем, е свободата, от чиято непомерна мощ някои така се плашат, понеже, изглежда, автентичната свобода не им е по силите. Такова едно нещо, превъзхождащо всичко останало по своята субстанциална мощ - нека да си позволя лукса да се изразя като философ - е не друго, а тъкмо любовта. Не сексът, а любовта - разликата е колкото от земята до небето. Истината пък трябва да е най-важното за всички, щото лъжльовците сами себе си унижават като лъжат: да си позволиш да си нечестен спрямо другите само показва, че най-много си нечестен спрямо теб самия, сиреч, най-много самия себе си лъжеш, т.е. не друг, а ти си най-голямата жертва на лъжата. Е, това, че лъжльовците няма как да разберат това, е отделна работа. Простаците също няма как да осъзнаят простотията си именно като простотия. На тях тя им изглежда като "голяма", направо като "пичовска" работа - ако ми бъде позволено да се изразя по техния маниер. За глупака глупостите са най-желаното и най-препочитаното нещо на този свят, а пък истински умните приказки и речи на тях им звучат като пълно безумие - и като... глупости.

Ала кой е истински умен и кой - истински глупак, ще решим не аз или не ние, а само един най-справедлив съдия: животът. Той именно поставя всяко нещо тъкмо на неговото място. И всеки си получава заслуженото. Няма как да надхитрим самия живот - всички усилия в тази посока са напълно напразни. Глупаво е да проявяваш тарикатлъци, да хитруваш и да шмекеруваш не спрямо какво да е, а спрямо самия живот. Никой не е успял да надхитри живота. Никой не е успял да измами или да победи смъртта - "сенчестата страна" на вечния живот...

Хрумна ми по едно време да дам един пример, да се конкретизирам, тъй да се рече. Даже си го наумих този пример, ама сега май ми се вижда неуместно. Примери в този живот колкото щеш. Важното е да успяваме правилно да ги търкуваме. Прочее, нека да дам все пак един малък пример.

Има някакви "щастливци", "избраници на случая" или "късметлии" - както ние, българите, след турците, обичаме да ги наричаме. На такива хора, както казваме, им върви - и парите текат като златен поток към касите им. Е, вероятно много работят, е, вероятно, много са и пожертвали, за да постигнат това, което имат. Те си знаят. Не можеш да разбереш колко зле се чувства един богаташ ако сам не си бил поне за известно време богат. Парите са страшна сила, на която малцина устояват. Парите могат да доведат до пълната нравствена деградация на личността. Парите са дяволска сила, преобърната форма на свобода и власт, на която могат да устоят, макар и трудно, само истински богатите в личностно отношение. Щото духовното по начало и по идея превъзхожда по своя онтологически статус материалното.

На всички такива избраници на случая или късметлии народът завижда - и мазно се облизва, мечтаейки се и него да го осени един ден подобен късмет, подобно богатство, подобно щастие. Мерцедеси еди коя си класа, Бентлита, все от този род бляскави неща са станали кумир или божество, на които всички поголовно се покланят - и на което поднасят безценни дарове. Примерно - младостта си. Или здравето си. Или любовта на човека до себе си. Да загубиш един човек - нима това не е най-голяма загуба? Никой друг не може да замести един човек, който, да речем, те е обичал истински. А любов, казват, с пари не се купува. Има безценни неща, многократно превъзхождащи богатствата, лукса и блясъка на този свят, за които именно си заслужава да се живее. Трябва да умеем да правим разлика между "скъпо" и "ценно", между "луксозно" и "богато", между бляскаво за очите и сияйно като дух, като душевна красота, като душевно щастие и като личностна хармония.

Тия, които така ценят и боготворят, да речем, тялото си, нима не могат да схванат, че красотата на тялото скоро ще повехне, но има една друга красота, която просто няма как да погрознее - тъкмо защото е истинска. Истинските неща принадлежат на вечното, а неистинските са така ефимерни и бързопреходни. Затова Сократ, като минавал по отрупаните с какви ли не неща сергии на атинското пазарище, обичал да повтаря ето тия думи: "Леле, колко много са нещата на този свят, без които може да се живее!?". И то да се живее не как да е, а прекрасно. Казано е: "Не само за единия хляб живее човекът!", а запитваме ли се ние, съвременните хора, доколко ни е истински потребно всичко онова, за което така копнеем в своите безумни страсти, капризи, горделивости, суетности и похоти?

Да отхвърлим всичко излишно, принадлежащо на мимолетния свят, в който пребиваваме, означава да освободим духа си, най-ценното, което имаме - защото окованият дух не е способен, не може, няма как да политне. А нашият дух ни е даден за летене във висините, не за друго...

Как да живеем предвид неизбежността на смъртта?

Голям философски въпрос е този. Изисква пространен отговор, но ще кажа само няколко думи:

Тъй като сме на земята само веднъж, трябва много добре да обмислим на какво да посветим живота си. Защото е възможно да се отдадем на съвсем погрешни занимания. Разбира се, винаги можем да преоценим нещата и да поставим ново начало, но и това не може да става безкрайно много пъти поради лимитираното ни време на този свят.

Не знаем колко време ни остава. Ето защо е важно е да си поставим реалистични цели, които да може да бъдат постигнати в рамките на един живот, защото може да умрем, преди да сме ги постигнали. Но пък от друга страна тези цели не бива и да са прекалено скромни, защото може да ги постигнем прекалено рано в живота и да продължим да живеем, но вече повече или по-малко безсмислено. Да, животът не е проста работа.

Но анализът показва също така, че не би било добре да знаем часа на смъртта си предварително и, съобразявайки се с това, да решим какво да правим оставащото време. Подобно знание би имало по-скоро парализиращ ефект.

А какви да са нашите занимания въобще? Това можем да тестваме с мисловен експеримент в следния смисъл: ако знаехме точно часа на смъртта си, на какви занимания бихме се отдали до тогава? Вероятно това биха били нещата, на които най-много държим. Е, нека това бъдат и нашите занимания в реалната ситуация, когато не знаем кога ще умрем. В традицията на философията аз, разбира се, бих пледирал за духовни занимания.

Както е казал Аристотел: висшето щастие се състои в активното духовно съзерцание, защото то е богоподобно. А най-спососбни на това са философите, затова те са най-щастливите хора на света и при това любимци на боговете.

Или както казва Витгенщайн: шастливият живот е животът на познанието, напук на мизерията на света.

Автор: АНОНИМЕН

ЗАБЕЛЕЖКА от мен, Ангел Грънчаров:

По така поставения въпрос искам и аз да кажа нещичко, понеже темата наистина е необятна. А и никой философски въпрос не може да има окончателно решение, задоволяващо всички души, душите на всички хора. Ето един малък фрагмент от книгата ми ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (Изкуството на свободата), в който се съдържат ориентирите на едно възможно решение на толкова значимите екзитенциални въпроси на човека, свързани или произтичащи от проблема за времето:

... Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от “всичко поглъщащия поток” на времето. Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга - раждането и смъртта - ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е “дефицитно” - независимо дали съзнаваме това. Казаното означава, че

човешкото съществуване е исторично

а негов ресурс е именно времето. Връзката между живот и време трябва да бъде ясно осъзната и разбрана от всеки; в противен случай рискуваме да пропилеем живота си, оставяйки времето да “изтече между пръстите ни”, да стане “неуловимо” - както става с живака, който никога не можем да хванем. Трябва да се опитваме да усещаме плътността (и дори плътта!) на времето, трябва да се разделим окончателно с илюзиите, че времето е фикция на съзнанието или пък конструкция на физиката.

Рано или късно все пак ще разберем, че времето е реалност, неотделима от нас самите - и от живота ни - но по-добре е все пак този ден да настъпи по-рано, а не когато е късно. Ние така или иначе непрекъснато - с всичко онова, което правим - се стремим да се “вместим” във времето, да заживеем в синхрон с него, да не се разминаваме с неговите вътрешни “пулсации” и с възможностите, които то ни дава във всеки момент. Потребно ни е ясно разбиране за дълбокото екзистенциално естество на времето, разбиране на неговия автентичен жизнен смисъл - за да постигнем ефикасно онова “вместване” в неумолимия времеви поток, за което току-що стана дума.

Трябва да си дадем сметка за някои прости очевидности, които произлизат от нашата неизбежна потопеност във времето, от “вградеността” ни в него, от която зависи живота ни. Не бива да допускаме времето да ни “гони” и подтиква към едно или друго, а сме длъжни да станем страстни “преследвачи” на времето, впуснати във вдъхновено и упорито преследване. Гонейки, “дишайки в гърба” и “във врата” на времето, усещайки непрекъснато неговия неуморим ход или бяг, ние се приближаваме, по някакъв тайнствен начин, до дълбоко мистичното (но и така реалистично!) естество на живота. В този случай

преследвачът на времето

променя своята дълбинна нагласа спрямо живота и затова може да очаква нещо много повече от него. Онзи, който не цени времето и не го разбира - а значи се опитва да го “игнорира”, пренебрегне, “отстрани” от себе си - може да бъде уподобен на обезумял човек, качен на пробита в дъното си лодка, който при това се стреми да гребе против течението на реката - “реката на живота”. Такъв човек с последни сили и без дъх се надява да надхитри силата на времевото течение, но скоро изчерпва себе си в своята неразумност - и бива погълнат, потопен, преобърнат заедно с негодната си лодка.

Преследвачът на времето, напротив, усещайки неговото подводно течение, направляващо “реката на живота”, смело се гмурка, плува и дори бива носен от могъщото течение, не губи сили и във всеки миг надмогва инерцията, за да достигне успешно брега, който предварително е избрал - и към който с цялата си същност, страстно се стреми. За преследвачите на времето тъкмо поради това животът става наслаждение, не мъка и суетност, а радост и

усещане за пълнота

Те успяват да съхранят силите си за най-важното и най-значимото - защото не се “разпиляват”, а също и защото са се “концентрирали” преди това чрез ангажираността си с времето. Затова “преследването на времето” е философия и заедно с това изкуство на смисления живот, на живота, служещ на самия себе си, на своята изначална цялост и пълнота. В тази философия и в това изкуство всеки “смъртен” - но искащ да живее! - може да бъде посветен: ако иска да “застави” времето да работи за него самия...

Именно за някои от тайните (касаещи най-важното: “как става това?”) ще ни намекне настоящата книга. Онези, които вече са вътрешно готови за приемането им, ще разберат останалото - което не ни е дадено да знаем - и от “половин дума”. Защото тук “материята” е твърде фина, “хлъзгава”, “тъмна”, “изплъзваща” се, защото много неща са направо неизразими; но надеждата е, че... “сърцето всичко разбира”.

Да тръгваме тогава - щом е налице готовността и предчувствието за посока. Ще ни се наложи да минем през странните лабиринти на времето, в които досега сме се движили в непрогледен мрак; сега сме снабдени поне с кандило - ако не с фенер...

Статията "Аристотел-клуб", излязла на 5 декември 1988 г.

Икономическото отчуждение (моя статия в две части, публикувана през март 1989 г.)

12.2.Новият ден като ново мое предизвикателство

Около мен, казах, е един разливащ се навсякъде поток от забързани хора, за които, изглежда, най-важното е да демонстрират, че знаят накъде вървят, какво искат, че колебанията са им непознати, че им е чуждо всяко безпокойство. Аз съм и едновременно не съм като тях, ние сме близки, но същевременно и съвсем далечни: тази тълпа, сред която отвреме-навреме разпознавам приятни лица, няма никакво превъзходство над мен, аз не искам да се слея с нея до степента да загубя тъкмо себе си.

Усещам обаче, че всеки един от "съставящите" я е индивиди като мен самия, че "носи" в и "със" себе си цял един свят, че зад очите му се крие загадъчна вселена, че е личност, която може и да ме превъзхожда, която може и да е "нещо повече от мен" – въпреки това аз от себе си не мога да се откажа. С всеки от тях – с "личните" и безличните и непознатите ми от сивата тълпа! – аз бих могъл да бъда както съперник, така и партньор, да бъда безразличен и чужд, но също така и близък и "различен" (в сравнение с това какви са другите за него!), да бъда враждебен, но също така и проникнат от доверие и дори уважение. В един момент разбирам онова, което много по-късно "научавам" от философа, а именно: "човек разчита на себе си – и на другите, но само доколкото и те могат да разчитат на него"(С. Герджиков).

Всеки ден (и особено сутринта!) аз решавам какъв да бъда в него, т.е. какъв за мен ще бъде този ден. Отказвам се от перспективата "да не стана" и "да му обърна гръб", оставайки бездеен в леглото. По не докрай ясни ми подбуди все пак смятам, че тази възможност не е моя – защо така правя? Защо обаче все пак ставам и тръгвам по някой от прострелите се пред мен пътища – за да "правя" живота си, за да се възползвам от него, за да доказвам, че съм жив?

Новият ден е предизвикателство пред мен самия (възобновяващо се всеки ден!), а и все миг ми предлага нови предизвикателства. Дали пък не се "блъскам" цял ден тъкмо заради тези предизвикателства? Какво ме привлича така към тях, каква е тази стръв, тази страст към предиз-вик-ателствата? Защо и дали обичам рисковете, свързани с тях – макар че рискът не винаги или рядко е отговор на предизвикателство, което ми е отправено? Дали пък рискът не е предизвикателството, което аз сам си устройвам – за да усещам по-ясно, че съм жив?

Вярно е, че не се оставям безучастен към безброй предизвикателства, с които всекидневно се сблъсквам. Най-голямото предизвикателство пред мен е винаги откритата възможност сам да решавам какъв ще бъда аз самият. Това се нарича и "обозначава" с думата свобода. Аз искам (или не искам) това какъв ще бъда, т.е. дали "това" или пък "някое друго" бъдеще е свободно избраната от мен възможност, касаеща единствено мене. Не съм обречен да изпитвам безразличие към своето бъдеще – ето го началото на моята свобода, която, веднъж усетил я, ме опиянява подобно на опиум, на наркотик.

Моята "зависимост" единствено от свободата е най-сладкото, което, предполагам, и другите прекрасно разбират – що се отнася както до моята, така и до тяхната свобода. Лично аз ценя свободата на другия наравно със своята собствена – нима може да бъде другояче? От тях обаче искам само едно: да не ми се месят, да ме оставят да живея както аз искам, т.е. да признаят свободата ми по същия начин, по който аз признавам тяхната свобода, по който аз не им се меся – и не ме интересува какво правят с живота си. Ако "теглим" границата между свободите си, ако никой не пристъпва в чуждата свобода, то едва тогава ще се разбираме. Едва на тази основа можем по-късно и да "координираме" усилията си, да обединяваме силите си за постигането на нещо, което еднакво ни привлича. Когато обаче се опитват да ми пречат, когато уловя, че не зачитат свободата ми, "връзките" между нас се скъсват, скъсвам ги без съжаления и отново се "хвърлям" в свободата си: казах, че от нея аз няма да се откажа.

Съобразно със свободата си аз се "разпореждам" с всеки миг: избирам какво да правя, как да го употребя, какво искам да се случи с мен самия, каква ще бъде посоката, която следвам с действията си. Не мога непрекъснато да преценявам защо това ми се случва, и също дали посоката не се нуждае от корекции: отдавам се на "анализи" едва когато съм "притиснат" или когато усещам приближаването на неотвратимия провал. Тези не така редки (чести?) кризи на моето всекидневие, в които аз като че ли губя ориентирите, независимо от това съвсем не са приятни, но в някакъв смисъл са и благодатни. Те ме притискат да се вгледам в себе си, да се "отлепя" от едно всекидневие, което за мен е станало рутинно, което е започнало да ме гнети с монотонността си; моята свобода, желанието ми да съм свободен, ме задължава да съм гъвкав, а не "неизменен".

Откривам, че възможностите пред мен никога не са изчерпани, че има толкова много неизвървени пътища, дори че и аз в някакъв смисъл мога да бъда друг. Да стана различен в сравнение със самия себе си – нима това не е добро особено след като съм презрял себе си, след като цялото ми същество не понася съществуването, което "водя" – или което по-скоро ме води нанякъде, аз не разбирам къде; възможно е да ме доведе и доникъде. В подобни кризи аз се вглеждам внимателно и мъчително в проекта на предвидимото и желано бъдеще на моето самобитие, и открил застрашаващата непредвидимост и осланяйки се само на съкровената желаност на едно бъдеще, аз "запретвам ръкавите си" да го сътворя, да му придам живот, да го "доведа" при себе си. Всичко ще се види след това, не бива да съм припрян и да искам повече от това, което мога да имам: абсолютната сигурност е недостижима, безпокойството остава.

Вероятно това е така, защото аз все пак съм човек, а не ангел или пък бог. Когато обаче се "вразумя", че сам мога изцяло да "програмирам" бъдещето си, то неизбежните разочарования отново ме пренасят на здравата почва, "свалят ме от облаците", показват ми истината, че очарованието от битието се заключава в неговата непонятност, в тайнството, което аз не искам да развалям.

12.1.Усещането за тайнственост на съществуването

12."Опитността" на свободния

Ако очистя съзнанието си от тежкия баласт, който се таи в него, ще застана пред един свят, който носи в себе си удивителна непонятност: нищо не е сигурно; да не забравям, че вече съм се отказал от "привичното", "известното", мнимо "сигурното" и пр. Едва тогава в потискащата "замъгленост" на съществуващото – нищо че навън е сияещ, облян от светлина ден, или пък е нощ, подсилваща тайнството – улавям онова, което "остава", от което "не мога да се отърва": аз съм е едното, а нищото на "не-Аза" е другото.

12.1.Усещането за тайнственост на съществуването

Проблясва ми също, че от това нищо аз мога да направя всичко, опирайки се на себе си, т.е. на свободата, която усещам с цялото си същество – стига наистина да съм именно при себе си. Моето аз обаче е единственото, което безсъмнено съществува, "ние" още го няма, няма и нищо друго: "другото" се ражда благодарение на мен, земята, по която ходя, тревата, която ме гали, цветовете и уханията, които мога да уловя, дърветата, бляскавия хоризонт, реката и морския бряг – всичко това са мои постижения, без мен, ако отвърна погледа си от тях, и тях ги няма. Без мен няма нищо…

Преизпълнен с усещането за тайнственост, аз съм готов да се "впусна в живота си". Не бива обаче да забравям, че аз съм "точката, около която всичко се върти", средоточието на моя живот, от който аз трябва да "извадя" именно принадлежащото ми, моето. Виждам около себе си хора със загрижени или пък принудено сериозни лица (демонстриращи вероятно, че прекрасно знаят накъде отиват!), някои от тях са ми близки, други не познавам и не разбирам. Но аз не мога да се разтворя в тях, аз съм осъден на бъда при себе си, аз не мога да избягам от себе си. Аз мога да направя каквото поискам с живота си, и точно тази откритост на безброй възможности ме прави прекалено обезпокоен, изпълнен с неотменната ми загриженост какво да правя, как да живея, накъде да вървя.

Мога, разбира се, да не правя нищо – дори с риска да бъда презрян от околните, дори и с риска да "резигнирам" в безволие до самата си смърт. Като казах смърт, нека да посоча, че тя е "неотменно съпровождащото" ме през целия живот. Аз не мога да си представя живота без смъртта, той е нейно "отрицание", но сам е пропит (наред с другото!) от усещането за неотвратимост, което свързвам със смъртта. Тя е "тук при мен" непрекъснато, дори и когато не мисля за нея, тя ме "дебне" на всяка крачка.

Смъртта в края на краищата е моята неизбежна "крайна възможност", "събитието на финала" – финала на вървенето, наречено живот. Аз непрекъснато си "разчиствам сметките" със смъртта, тя се радва на слабостта ми, тя е "огорчена" когато съм силен и трудно може да ме сломи, да надмогне жизнения порив, на който съм само "крехък съд" за пренасянето му някъде и кой знае защо. Но да оставя смъртта, нейното натрапващо се присъствие не ми е приятно, за постигането на нейната загадка се иска преди това да съм наясно с живота. В един миг осъзнавам, че любовта ми към живота е нещото, на което трябва да се доверя безразделно. От този момент пристрастеността ми към живота "ме изправя на крака"; аз по-уверено поемам по пътя си, чиято посока – да не забравям това! – зависи единствено от мен.

Вярно е, че усещането за захвърленост в света е отвреме-навреме особено силно. Никой не ме е питал искам ли да живея "тук-и-сега", и поради това захвърлеността ми ме съпровожда в моето всекидневие, усещането за нея е непреодолимо. По същия начин, както ме съпровожда и също така неотлъчната от мен възможност за умиране ("у-мира"!), за болезнената ми все пак раздяла със света. Но именно това ме импулсира да "правя" по някакъв начин света свой, близък, уютен, да не се примирявам с абсурдната отхвърленост от него, усещането за която също не ми е непознато.

От мен се иска "да предприема нещо с него", да не се оставям на това той "да ме подхвърля" – подобно на носено от вълните и от морския прибой парче изгниващо дърво. Как обаче да го направя, какво се иска от мен за да победя инертността на света, на безмълвния свят – чието мълчание ме потиска, но и ме стимулира да се чувствам достоен за "победата"?! Вярно е, че аз всеки мой нов ден (който Бог милостиво ми е дал!) не правя друго освен да задълбочавам своята ориентираност-в-света, а с това и да заякчавам връзките си с него. Но не можем само да стоим настръхнали един срещу друг, не ни ли се налага да се "опознаваме", да си "протягаме ръка", да се предразполагаме един към друг – та нали, така или иначе, ние все пак съ-съществуваме?! Оказва се, че аз всекидневно съм принуден да се съизмервам със своя свят, да се убеждавам в превъзходствата си над него, но също така и да се прониквам от неговата значимост за съществуването ми, чиято арена е тъкмо "този свят". Не се питам дали той е "най-добрият от всички възможни", но задоволството ми от ме самия в някакъв смисъл зависи и от това доколко "се разбираме" със света, доколко синхронизираме действията си в неразделното ни общо съществуване.

Стремя се да възприемам своя свят като "живо същество", благодарение на което не обеднявам, а обогатявам своята жизненост. Ние – аз и света – сме "спътници" в едно все пак "продължително съществуване", аз зная добре този факт. Това, че светът (с всичко, което му принадлежи: тази книга, този прозорец, този камък, тази пътека, този хълм с безобразния паметник на върха му…) ще ме надживее (дали?!), е нещото, с което аз все пак трябва да се съобразявам, което не бива да подценявам.

4.Как творим битието си?

Да бъде описан с думи еволюционният процес на историческото творчество, който е породил жизнеутвърждаващите ценности на човешкото съществуване, е най-трудното: думите не помагат, а пречат, те са преграда, а не връзка с историчното битие на човека. Това е така, тъй като думите са в голямата си част "форми на разсъдъка", разсъдъчни структури, които категорично не разбират живота. Едва езикът като екзистенциална цялост може гъвкаво да ни приближи до търсената пълнота на описанието, което трябва да съдържа не толкова "научност"(във формата на субекта-и-обекта), а екзистенциална и философска прозорливост, дори проницателност, вникваща до корените и изворите.

Затова и нашата представа за историята, а с това и за самите себе си, по необходимост е непълноценна: едва изкуството (литературата, драмата, поезията, епоса) може да ни пренесе в екзистенциалната цялост на съществуването на човека във времето – независимо дали е минало, сегашно или пък "бъдещо". На философията това трудно се удава – но нима това трябва да ни попречи да опитаме?!

В тази насока действително постижение е книгата на философа Сергей Герджиков "Феноменът комунизъм", излязла през 1994 г., но писана по-рано, когато "комунизмът агонизираше, но не се предаваше". Съществуването на тази книга ме освобождава от необходимостта да правя опит за смислено и пълноценно описание на комунизма – в нея всичко това е налице, е постигнато: в пределната достижимост на една философска проницателност. Това, че тази книга се съпровожда с "тихо непризнаване" в средите на нашата общественост и особено в средите на т.н. "интелигенция" (които, впрочем, са твърде податливи на всички "изригвания" на прекалено шумната глупост и на претенциозното безсмислие, на които сме свидетели през последните години!), е показателно: то е израз на това доколко дълбоко са проникнали в душите на тези хора метастазите на болестта, наречена комунизъм. Ясно е, че нашият "хомо комунистикус" (С. Герджиков) не беше ентусиазиран от "ровенето" в душата му, което философът старателно направи: болните не обичат болестта им да бъде изваждана на показ, на "всеобщо обозрение".

Но това само свидетелства доколко са поразени от болестта, доколко са изчерпани жизнените им сили да я превъзмогнат. Затова и, вероятно, всички мълчат за книгата на С. Герджиков, и в същото време ръкопляскат на скудоумията на други (да не изброявам, много са тези "герои"!), в които им мирише на нещо "мило", "родно", "познато", "наше", "разбиращо се от себе си" и пр. Това, че не се уплашиха, прочитайки книгата на философа, и ефектът й общо взето (в мащаба на цялото, на обществото) не беше взривяващ – както би трябвало да бъде, ако са налице нормални човешки реакции – е основание за ужас; от комунизма ще се "чистим" много по-дълго отколкото можем да предположим, той е заседнал дълбоко в гърдите ни. (С. Герджиков на едно място казва сто години! Дали ще стигнат?!)

В неговата книга могат да се намерят и блестящи описания на "правенето на история" в условията на свобода на индивида, в нормалните условия, на които комунизмът е пълно отрицание, пряка противоположност. В някакъв смисъл акцентът на моята книга е тъкмо този, аз разглеждам универсума на свободата, а феноменът комунизъм ме интересува дотолкова, доколкото той е фон, на който по-ясно изпъква естеството на свободата като същност на живота за човека. (В този смисъл двете органично се допълват, "едната подкрепя другата"!) Книгата на С. Герджиков поставя значими въпроси, до които по необходимост се докосва и моят анализ.

Историята става по един естествен, спонтанен и в този смисъл непринуден рационален начин, при това "движеща сила" на еволюционния исторически процес са личностите, предприемащи действия на основата на свободата си. За да се разбере историческото битие в неговата автентичност трябва да се разгадаят чрез вникване до корените поне няколко неща; т.е. трябва да се отговори на следните въпроси:

● Какво е естествена историческа рационалност, защо е естествена и защо е рационалност?

● Как се действа "от свобода", как личността реализира своята свобода в съществуването си?

● Как се "съвместяват" свободите на много хора, което стои в основата на техния жизнен опит, което определя техния жизнен свят?

● Какъв ред в общия жизнен свят неизбежно се появява, как се преодолява хаоса по пътя на самопораждането и в противоположност на външното разсъдъчно "регулиране" и "организиране"?

● Как се "градят" човешките отношения в общността, кои са типовете човешки отношения?

● По какъв начин се "дозират" спонтанност и контрол, естествено и изкуствено, несъзнателно и съзнателно, желано и дължимо, "това, което става" и "това, което сме предвиждали", как се поражда жизнеността на междуличностните и социални форми, открити в действията и в техния сблъсък, как безжизненото бива елиминирано, кой е критерия за разграничаването на едното от другото и т.н.?

Познанието на историческата действителност (пораждана тъкмо от действията на индивидите!) ни дава две фундаментални форми, в които може да се вмести – при спазване на определена насоченост, тенденция – горното богато съдържание. Те са открити в историята, сътворени са от индивидите в "правенето" на техния живот, бидейки алтернативи. Едната клони към преувеличаване ролята на съзнателността, към "рационалния конструктивизъм", тя претендира, че съдържа в себе си закона на историческото битие, на основата на който историята вече можела да бъде "правена по план", по "програма".

По мнението на овладените от тази алтернатива само така можело да се преодолее стихийността на историята, нейната неорганизираност, "разхищаването на ресурси", "излишните борби и страдания", само така тя носела "прекия път" към "щастието на всички", към "изобилието", към "окончателното побеждаване на бедността" и пр. Алтернативата на "рационалния конструктивизъм", насочен против стихията на живота, в своята крайност се представя най-пълно от комунистическата доктрина, "изпробвана" и практически в историята и довела до точно обратни резултати – в сравнение с предполаганите, с приписваните й намерения.

Другата, коренно различна на досега разглежданата, или алтернативата на десно-консервативния либерализъм (либертарианството), се основава на признаването на живота и свободата (докато първата, по думите на Фр.А. фон Хайек, изразява пътят към робството!), тя се свежда до историческата самодейност и творчеството на индивидите, сиреч изхожда от ценностите на пазара с цялата му спонтанност, на собствеността като условие на свободата, на демократичните институции на един наистина жизнен и жизнеустойчив човешки свят, който е такъв именно заради определящата го "нерегулируема" привързаност към живота и т.н. (В същото време комунизмът изразява само също така логически и екзистенциално определящата го "привързаност към разрушението", към мъртвото, Смъртта, злото, ненавистта… Затова формулата на Р. Рейгън за Съветския съюз – "империя на злото" – е най-краткия, синтетичен и сполучлив израз, който изобщо е даден на варварската система на комунизма.)

Казаното дотук ясно посочва: историята не е друго, а живот, автентичното разбиране на историческото се свежда до насърчаване – на почвата на признанието – на живота, на "отговорния, рискован и драматичен живот на личността, която е максимално оставена на себе си" (С. Герджиков). В историята остава и се утвърждава жизненото, автентичните индивидуално-социални форми на живот (форми, запазващи както живота, така и неотнимаемата индивидуалност на проявите му, така и "социално-жизненото", което не потиска живота, а му дава нужния простор). Всичко останало е само "отклонение", "инцидент", аномалия, винаги осъден на неуспех опит за връщане към доисторичното, към примитивното варварство, също към несъвременността: комунизмът затова виждаше в "първобитно-общинния строй" свой идеал и образец, в него той намираше… "светлата си перспектива" (!).

Историята на човека е растеж (труден, мъчителен, но и непобедим, също и доставящ удовлетворение!) на индивидуалността, на самосъзнанието за свобода, на човешките права и на "институциите на свободата" (демокрацията), които са особено подходящи за разцвет на жизнеността. Този е смисъла на бавно, но неотклонно напредващата цивилизация на свободата (която съвсем неудачно, впрочем, се нарича капитализъм), тази е и идеята на онова, което наричаме съвременност. Историята съдържа както тази перспективна тенденция, така и опасната тенденция на съпротива срещу нея, която нараства успоредно с налагането на първата; това обяснява защо най-дивото варварство, което историята познава, комунизмът, избуя така неудържимо в ХХ век.

Дали комунизмът е окончателно и невъзвратимо съкрушен от гледище на казаното е достатъчно подозрително, паралелната на растежа тенденция на анти-свободата вероятно ще ни предложи нови коварни изненади през ХХІ век. Наивно е да се смята, че човечеството с падането на комунизма най-сетне е стъпило на "магистралния път" на историята, от който вече нищо не може да го отклони, да попречи на триумфалния му вървеж към истината, богатството, благоденствието, доброто. Ще се родят, предполагам, нови "бесовски сили", заложени в "бездънната сложност на живота" и особено на човека, които отново ще смущават и пречат, ще задържат и отклоняват развитието, ще рушат постигнатото, поставяйки пред нови изпитания предаността на хората към свободата и живота, способността им да ги защитят – и така да се отдадат на пълноценното наслаждение от техните богатства.

Но ако бъдещето е непредвидимо на основата на миналото, то това означава, че ние не можем да се оставим на безполезната страст да го програмираме, напротив, трябва да я потиснем максимално. Ако не го направим, ще се лишим от безбрежните хоризонти на съществуването, криещи в себе си необозрими възможности за свободния човек. Това означава, че ще ощетим живота си, ще изменим на неговата идея, ще се отклоним от посоката му, в замяна на което ще постигнем единствено страдания. Вярно е, че "историята ни учи само на това, че хората нищо не са научили от нея"(Хегел), но нима и реките кръв, които експериментаторите с човешкия живот проляха в чудовищния по бруталността си ХХ век, няма да ни принудят да погледнем по-трезво на нея, а значи и на себе си.

Оказва се, че все пак пред човека най-голямата загадка е самият човек, удивително е само това колко малко знаем за себе си; но това нали не ни пречи да го чувстваме, да го предчувстваме? Това, че сме различни според отношението си към свободата – което е неоценимото ни богатство като човешки същества – е и корен на нашата трагедия.

"Разочарованите от свободата" – ето я силата, всеотдайно работеща против живота, това е инертността, намираща удовлетворение в това да пречи и на другите да живеят. Страшното идва тогава, когато те станат много и се почувстват силни – как ли тогава могат да намалеят? Лекарството е едно – живот в свобода – и ако за някои то е отрова, никой не може да им помогне…

3.Само разбирането "възкресява" живота

А "обясненията" го убиват, те "умъртвяват" битието на историята – така ли е това?! Защо е така? Какво трябва да прави "историографията" (науката история), имаща за "предмет" човешкото битие като битие на свободата, като времево, а значи и като исторично, като "история"?

Разбирането на т.н. "исторически факти" се достига посредством тълкуване или интерпретация, които могат да ни доведат до автентичния смисъл, но могат и – вместо да го прояснят! – да го "замъглят", да го направят непроницаем или неуловим, крайно "объркан". Така нареченото обяснение е най-примитивния тип интерпретация, на който обаче много вярват историците, за които е недостъпна екзистенциално-мирогледната цялост, обуславяща смисъла.

Затова посочените историци подхождат към историческата реалност на човека с методологическия инструментариум на позитивното научно познание, което обаче изследва коренно различен тип реалност и затова неговият "инструментариум" е твърде груб и неподходящ за разбирането на фината "материя" на исторично-човешкото, на реалността на свободата, която е "предмет" на историята и изобщо на т.н. "науки за духа". Това позитивно научно познание на природата ("естествознанието", физиката, химията, биологията и пр.) търси общото, повтарящото се, идентичното, "еднаквото" в многообразните явления и го нарича "закон", "природна необходимост" или закономерност.

Познанието на природата, ако мога да използвам терминологията на В.Винделбанд и Х.Рикерт (които най-напред точно го разграничиха от хуманитарното знание, от науките за духа и за културата) е "генерализиращо", то се опира на генерализиращия метод, търсещ именно общото, или пък е "номотетично", сиреч установяващо законите, на които се подчиняват определени родове явления. Така то се отдалечава от "непосредствената действителност" на многообразното ставане на природните явления и обръща гръб на конкретното, озовавайки се в "царството на абстракциите", на общите положения. То ни дава приблизително знание, формирано в пределите на схематизиращия разсъдък, но въпреки това добре обслужващо потребностите на същия този разсъдък от едно инструментално-техническо боравене с нещата и явленията на природата. Но в същото време за него е недостъпен един по-цялостен смисъл на съществуващото "извън човека", който е достижим например в ценностно-естетическото отношение на човека към природата или пък в художественото виждане на съществуващото, каквото ни го дава изкуството – а в някакъв смисъл и разбиращата философия.

Пренасянето без особени изменения на методологията на естествено-научното познание (от страна на разсъдъка спрямо природната даденост) в сферата на историята и културата като самобитна човешка реалност обаче води до това, че се изпуска тъкмо нейната самобитност, онова, което я прави исторична, културна и човешка реалност.

Позитивното познание на историята ни дава безжизнени и негодни за нищо "продукти": "общи места", "кухи абстракции", схематизми, "надчовешки зависимости" (или не-човешки построения!), онова, което наричаме "общи приказки", "безсъдържателна разводненост", "външни закономерности", които едва-едва докосват повърхността, но нищо не ни казват за дълбокото вътрешно естество на човешкото, чиито израз е историята, а също и културата. Подобна обяснителна историография в пределите на позитивистичния канон тук просто е неуместна, историята е изпълнена с живот и смисъл, добирането до който е задача на науките за човека, духа, историята, културата, ценностите.

Винделбанд и Рикерт още тогава предлагат адекватния метод за вникване в смисъла на историческото: "индивидуализация", а също и "идеография", идеографски метод, свеждащ се до постигане на единичното, "веднъж станалото" и уникалното на неповторимите исторически събития (действия) в тяхната изключителност, в "живостта" им, родила се на почвата на смислозадаващата спонтанност (свобода) на активните човешки същества. Ако номотетичната наука (естествознанието) е "впрегната" в неразкъсваемата субект-обектна форма на природното познание, търсеща необходимостта, причинността и "логичността" на природното битие, то описанието на историческите феномени като чисти спонтанни и неповторими актове (за което е несъществено тъкмо общото, "необходимото", повтарящото се, "причинната връзка", откривана на повърхността!) отива отвъд субект-обектната форма и се опитва да ни присъедини към света на трансцендентния смисъл, към самостоятелното царство на ценностите.

Смисълът личи в единичното, в цялата конкретика и пълнота на спонтанните актове на субективността, която твори и задава смисъла на една жива историческа действителност, на битието на свободата, побиращо в себе си пребогат трансцендентен смисъл. Историческото познание не търси знание на причинни зависимости (нещо абстрактно), "изобретени" от разсъдъка на изследователя, а ни пренася в живата субективност на историческия деец – едва в пределите на която може да се постигне също така живия смисъл, задаван от нея на събитията, на феномените на историческото, на културните артефакти. Следователно "идеографическата наука" може да постигне своята цел само ако се овладее от подобаващата нагласа на субективността, от позицията на която може да се улови и "съзре" жизнения смисъл и ценността на пределно индивидуализираните, индивидуално проявяващите се актове на субективността, живееща в гърдите на историческата личност.

Нещо става "историческо", "исторично" или "културно" тъкмо благодарение на стоящата зад него субективност, която му придава – свободно, непринудено, спонтанно – оживотворяващия го смисъл, неговата ценност. Задачата на историческата наука (която е наука от особен род) е да постигне адекватност с преживяванията, в пределите на които се е родил търсения смисъл, и извън пределите на които този смисъл не съществува, е неуловим, "изплъзва" ни се. От друга страна погледнато, историята се "прави", поражда се от личности, вдъхновявани от съответните ценности: пренасяйки се в позицията, от която те "гледат" на съществуващото, прецизният исторически изследовател не внася нищо от себе си, а се опитва да постигне единствено автентичния смисъл – и едва тогава навлиза в сърцевината на историческото, която е израз на човешкото. Животът може да бъде постигнат и разбран само от живот, индивидуалният човек – само от човек с родствена индивидуалност, оживотворявана от същите базисни екзистенциални дадености на съзнанието и душата, които правят възможен смисъла, обединяващ във фина общност и двамата.

Всичко останало не може да е друго освен "разминаване", неразбиране, "убягване" на смисъла, "изкривяване" на историческата реалност в нейната живост, превратно тълкуване (на основата на произвола и случайността), "конструиране", което незаконно "добавя" друг смисъл към автентичния и така го "размива" и опропастява, погубва. Следователно от нас се иска да не правим една илюзорна, "нова" и фалшива "историческа действителност" на основата на предполаган, на основата на внасян от нас самите различен (от автентичния) смисъл – а преди това се иска да се доберем от него, заставайки в подходящата позиция на изследователи, овладени от историческо чувство. Историкът, лишен от това последното, си позволява произвол с историческата даденост, той нивелира и така убива автентичния смисъл на уникалните исторически събития, към които се докосва с прекалено груби ръце: той се абстрахира тъкмо от човешкото, опитвайки се да навлезе в една чисто човешка реалност.

Затова теоретизирането, тежките разсъдъчни обяснения, схематизирането, "подвеждането под общ знаменател", отношението към живата историческа реалност като нещо неживо, обезличаването на историческите дейци, налагането върху тях върху тях на чужди на тяхната душевност преценки (съответващи на преценките на "обективния изследовател"!), насилието върху фактите в една злонамерена интерпретация, предразсъдъчното подхождане към тях, отношението към миналото като към "низше", "преодоляно", "надмогнато", изобщо неисторичността са изцяло вредни за историческото познание, те са средствата да се погуби неговия съдържащ смисъла жизнен патос. Ако животът и свободата са същност на човешкото и историческото (двете си съответстват!), то тогава смислената историография е тази, която се основава също така на живот и свобода; което е несъвместимо с тези последните, точно затова трябва да бъде изхвърлено от историческото познание като изцяло негодно, неуместно, неадекватно.

Трябва да бъдат описвани "до дъното" феномените на историчното в тяхната неповторимост, конкретност, несводимост един към друг, в тяхната автентична простота, която обаче единствена ни присъединява към смисъла. Дори липсата на "част" от смисъла поражда безсмислие, изкривява разбирането, вреди на интерпретацията, конструира несъществуващо, което се опитва да замени станалото и ставащото, т.е. автентично съществуващото. Към историчното трябва да се отнасяме като към жив човек, с него трябва да се разговаря, то трябва да бъде оставено само да ни каже своя смисъл, а ние трябва само да сме подготвени да го чуем и разберем, да не му позволим да ни убегне поради липса на съответната нагласа. Другояче казано, тъй като в историята действат човешки същества в своята личностна цялост (а не само с разсъдъка си!), то и историкът трябва да подхожда към техните действия именно със своята екзистенциално-жизнена и личностна цялост, не само с разсъдъка или пък с ограничеността си. Ако не се стигне до това, то се изпуска тъкмо значимото и смисъла, а се добиват само трохи.

Оказва се, че историческата наука не е така "лесна", както си мислят някои историци (в чиито писания може да се открие единствено пълно отсъствие на историческо чувство); тяхната самонадеяна "обективност" и "позитивна научност" неумолимо се изражда в насилие и произвол спрямо историческите факти, спрямо жизнената цялост на исторично съществуващото. Впрочем за това каква не трябва да бъде историческата наука не ми се налага да говоря повече: комунистическата "историография" е демонстрация на несъстоятелността на подобна "наука", тя е абсолютно олицетворение на пълното пренебрежение към смисъла и пълнотата на историческите факти, деяния, действия, актове, конкретни ситуации. Не трябва да забравяме обаче, че нейните стереотипи в съзнанията не са изкоренени, а изкореняването им едва ли ще стане бързо и лесно.

Непризнаващата свободата историография, която в същата степен не разбира и човека, и живота, ни откъсва от смисъла на историческото битие, а по този начин ни отчуждава и от нас самите. Индивидите, а също и народите, чиито съзнания са изкривени и откъснати от жизнената цялост на съществуващото, подлежат на оздравяване, свеждащо се до връщане към изворите на съществуването, до овладяване от ценностите на живота и свободата.

Едноизмерният "интелектуализъм" (прекомерното опиране на разсъдъка, на ума и интелекта) на позитивния и конструктивистки "историзъм", представящ се за "рационализъм" докато той е всъщност чиста проба самонадеян волунтаризъм (опиране на вманиачената и откъсната от жизнената цялост разсъдлива воля), може да бъде преодолян само чрез оставяне на творческата мощ на живота и свободата, които са безпощадни спрямо екзистенциалната непълноценност на деперсонализираната "маса" и на "колектива", завещани ни от комунизма. Но за това се иска време…