Николай Бердяев: За културата

Писмо тринадесето: За културата

Николай Бердяев

В обществения живот духовният приоритет принадлежи на културата. Не в политиката и не в икономиката, а в културата се осъществяват целите на обществото. И с високото качествено равнище на културата се измерва ценността и качеството на обществеността. Отдавна вече извършващата се в света демократическа революция не се оправдава с високата ценност и високото качество на онази култура, която носи на света. Демократизацията навсякъде понижава качеството и ценността на културата. Тя става по-евтина, по-достъпна, по-разпространена, по-полезна и комфортна, но и по-плоска, по-некачествена, некрасива, безстилна. Културата преминава в цивилизацията. Демократизацията неизбежно води до цивилизация.

Висшият подем на културата принадлежи на миналото, а не на нашия буржоазнодемократичен век, който най-много е заинтересован от уравнителния процес. В този плебейски век творческите и изтънчено-културни натури се чувстват по-самотни и непризнати, отколкото през всички изминали векове. Никога още не е имало такъв остър конфликт между избрано малцинство и мнозинство, между върховете на културата и нейното средно равнище, както в нашия буржоазнодемократичен век. Защото в предишни векове този конфликт е отслабвал от по-органичното устройство на културата. Но в културата, изгубила „органичност", отстъпила от йерархичното си устройство, в културата, която е „критична" по своето устройство, този конфликт става непоносимо мъчителен. Той предизвиква неизразима тъга сред най-добрите хора от нашата епоха. За вас, хората с демократичен дух, е непозната тази тъга и непонятно зловещото чувство за самота в съвременната култура. За вас културата е само средство на вашата политика и икономика, само оръдие за благоденствие, само култура за народа. Не е по силите ви да преодолеете своя изконен утилитаризъм. И колкото и да се стараете да се кичите с култура, ясно личи, че никакви ценности на културата не съществуват за вас. Нужна ви е цивилизация като оръдие за вашето земно царство, но култура не ви е нужна. Културата и цивилизацията не са едно и също. Културата е родена от култа. Изворите й са сакрални. Край храма е зачената тя и в органичния си период е била свързана с религиозния живот. Така е било във великите древни култури, в гръцката, в средновековната, в културата на Ранното възраждане. Културата е с благороден произход. На нея е предаден йерархичният характер на култа. Културата има религиозни основи. Това трябва да се смята за установено и от позитивно научна гледна точка. Културата е символична по своята природа и символизма е добила от култовата символика. В културата не реалистично, а символично е изразен духовният живот. Всички постижения на културата са символични по своята природа. В нея са заложени не последните постижения на битието, а само символичните му знаци. Същата е и природата на култа, който е първообраз на осъществените божествени тайни. Цивилизацията няма такъв благороден произход. Цивилизацията винаги изглежда като parvenu. В нея няма връзка със символиката на култа. Произходът й е светски. Тя е родена в борбата на човека с природата, извън храмовете и култа. Културата винаги върви от горе на долу, пътят й е аристократичен. Цивилизацията върви от долу на горе, пътят й е буржоазен и демократичен. Културата е дълбоко индивидуално и неповторимо явление. Докато цивилизацията е общо и навред повтарящо се явление. Преходът от варварството към цивилизацията има общи белези у всички народи, които са предимно материални като например употребата на желязото. Културата на древните народи в началните степени е твърде своеобразна и неповторимо индивидуална като културата на Египет, Вавилон, Гърция и прочие. Културата има душа. Цивилизацията има само методи и оръдие.

Благородството на всяка истинска култура се определя от това, че културата е култ кьм прадедите, почитане на гробове и паметници, връзка между синове и бащи. Културата е основана на свещено предание. И колкото по-древна е културата, толкова по-значителна и прекрасна е тя. Тя винаги се гордее с древния си произход, с неразделната си връзка с великото минало. И на културата почива особената благодат на свещенството. Културата, подобно на църквата, най-много държи на своята приемственост. В културата няма простащина, няма пренебрежително отношение към гробовете на бащите. Най-новата, неотдавна създадена култура, която няма предания, се притеснява от това свое положение. Същото не може да се каже за цивилизацията. Цивилизацията държи на своя неотдавнашен произход, тя не търси древни и дълбоки източници. Тя се гордее с изобретенията на днешния ден. Тя няма прадеди. Тя не обича гробовете. Цивилизацията винаги изглежда така, сякаш е възникнала днес или вчера. Всичко в нея е новичко, всичко е приспособено към удобствата на днешния ден. В културата се извършва велика борба на вечността с времето, велико противопоставяне на разрушителната власт на времето. Културата се бори със смъртта, макар да е безсилна да я победи реално. Тя държи на увековечаването, непрекъснатостта, приемствеността, силата на културните творения и паметници. Културата, в която има религиозна глъбина, винаги се стреми към възкресение. В това отношение изключителен образец на религиозната култура бe културата на древен Египет. Тя винаги се е основавала на стремеж към вечността, стремеж към възкресение, винаги е била борба със смъртта. И египетските пирамиди са се запазили дълги хилядолетия до наши дни. Съвременната цивилизация не гради пирамиди и не държи нейните паметници да се запазят хилядолетия. Всичко е бързопреходно в съвременната цивилизация. За разлика от културата тя не се бори със смъртта, не търси вечност. Тя не само се примирява със смъртоносната власт на времето, но и гради на смъртоносността на временния поток всички свои успехи и завоевания. Цивилизацията твърде приятно и весело се настанява на гробищата, като забравя за покойниците. Цивилизацията е футуристична. В цивилизацията има простащината на самозабравил се парвеню. Тази простащина се предава и на културата, която иска да бъде окончателно освободена от религията.

В културата действат две начала — консервативно, насочено към миналото и поддържащо с него приемствена връзка, и творческо, насочено към бъдещето и изграждащо нови ценности. Но в културата не може да действа революционното разрушително начало. Революционното начало по същество е враждебно за културата, антикултурно. Културата е немислима без йерархична приемственост, без качествено неравенство. Революционното начало е враждебно на всякакъв йерархизъм и си поставя за цел да ликвидира качествата. Революционният дух иска да се зареди с цивилизация, да си присвои утилитарните й завоевания, но той не иска култура, културата не му е нужна. И неслучайно вие, революционерите, толкова обичате да говорите за буржоазност на културата, за неправдата, в която са се родили всички култури, и с такъв патос се опълчвате против твърде високата цена на културата, против неравенството и жертвите, с които тя се купува. Никой от вас вътрешно не държи на културата, не я обича интимно, не я чувства като собствена ценност, като собствено богатство. Културата се твори от хора, които са ви чужди по дух. Нищо във великите паметници на културата не буди у вас свещен трепет. Вие сте готови с лекота да разрушите всички паметници на великите култури, всички творчески ценности в името на утилитарните цели, в името на благото на народните маси. Време е окончателно да се разобличи двусмисленото ви отношение към културата. Вие не можете да създадете нова култура, защото изобщо не може да се създаде нова култура без приемствена връзка с предишната култура. без предания, без почитане на прадедите. Идеята за такава нова революционна култура е contradictio in adjecto. Новото, което искате да създадете, вече не може да се нарича култура. Вие много говорите за революционната пролетарска култура, която носи на света вашата класа-месия. Но досега няма ни най-малки признаци за възникване на пролетарска култура, няма дори намеци, че е възможна такава култура. Приобщавайки се към културата, пролетариатът изцяло я заимствува от буржоазията. Дори социализма той е получил от „буржоазията". Културата се разкрива от горе на долу. „Пролетарската" настроеност и „пролетарското" съзнание по същество са враждебни на културата. Да осъзнаеш себе си като войнстващ, да се осъзнаваш като „пролетарий", означава да отричаш всяко предание и всяка светиня, всяка връзка с миналото и всяка приемственост, значи да нямаш прадеди, да не познаваш произхода си. В такова душевно състояние не може да се обича културата и да се твори култура, не може да се държи на никакви ценности като на свои собствени. Работникът може да участва в живота на културата, ако не осъзнава себе си като „пролетарий".

Социализмът не носи сьс себе си на света никакъв нов тип култура. И когато социалистите говорят за нова духовна култура, винаги се усеща измамата. Те дори самите изпитват неловкост, когато говорят на тази тема. И онези социалисти, които искрено желаят нова култура, не разбират, че безнадеждно са избрали погрешен път. По този път не се твори култура. Не бива да се прави от културата приложение на някаква съществена основна дейност, нещо като неделно развлечение. Култура може да се твори едва тогава, когато самата тя се разглежда като съществена основна дейност. Социалистите искат да насочат волята и съзнанието на човека изключително към материалната икономическа страна на живота. А после се престорват, че не са против културата, че се стремят към нова култура. Но откъде ще дойде тази нова култура след като в човешката душа пресъхнат всички творчески извори и духът угасне, потиснат от социалната материя? Демокрацията понижи качественото равнище на културата и само е разпределяла, а не е творила културни ценности. Социализмът снизи още повече това равнище. Разделянето и разпределянето на културата не допринася за това повече хора да започнат да живеят с истинските интереси на културата. Напротив, това разделяне и разпределяне още повече намалява броя на хората, които посвещават живота си на висшата култура. И не се учудвайте на това. Вие извършвате разделянето и разпределянето не в името на самата култура, не с творчески духовен мотив и порив, а изключително от икономически и политически интереси, от утилитарни съображения в името на земните блага. Но висшият духовен живот не приляга на онези, които изцяло са насочили енергията си към интересите на материалния живог. Вие, които учите, че културата е надстройка над материалния, икономическия обществен живот, можете само да разрушите културата. Вашето отношение към културата не може да бъде дълбоко сериозно. Демократизацията и социализацията на човешките общества измества висшия културен слой. Но без съществуването на такъв слой и без уважение към него културата е невъзможна. Това трябва да се осъзнае и оттук да се направят всички неизбежни изводи.

По демократичен път не се създават „наука" и „изкуство", не се твори философия и поезия, не се появяват пророци и апостоли. Прекъсването на аристократичните източници на културата е пресъхване на всякакви източници. Налага се духовно съществувание чрез мъртвия капитал на миналото, като се отрича и мрази това минало. И самите източници на културата от миналото все повече секват, все повече се откъсваме от тях. Цялата европейска култура е свързана с преданията на античността. Истинската култура е античната гръко-римска и никаква друга култура в Европа не съществува. За разлика от епохите на Реформацията и революцията епохата на Възраждането в Италия затова е била дълбоко културна, защото не само не е извършила революционен разрив в преданията на културата, но е възродила преданията на античната култура и върху тях е издигнала своя небивал творчески подем. Духовният тип на Възраждането е културен и творчески тип. Духовният тип на Реформацията означава разрушаване на църковните и културните предания, революционно, а не творческо начало. Античната култура влезе в християнската църква и църквата бе пазителка на преданията на културата в епохата на варварството и мрака. Източната църква получи преданията на античната култура чрез Византия. Западната църква получи преданията на античната култура чрез Рим. Църковният култ е наситен с култура и от него и около него се твореше и новата култура на стара Европа. Европейската култура е преди всичко и най-вече латинска и католическа култура. В нея се долавя неразривна връзка с античността. По нея може да се изучава природата на културата. Ако ние, русите, не сме се превърнали окончателно във варвари и скити, то е само защото чрез православната църква, чрез Византия получихме връзка с преданията на античната, гръцката култура. Всички революции са насочени срещу църквата и искат да прекъснат връзката с преданията на античната култура, които са влезли в църквата. Затова те представляват варварско въстание срещу културата. Борбата против благородната култура, против културната символика е започнала още от иконоборството, от борбата против култа. Това е духовен източник на културоборството.

Всяка култура има свои периоди на процъфтяване, на висш подем. В началото на развитието на културата е било варварството, в края на това развитие — упадъчността. Варварството и упадъчността от две противоположни страни застрашават културата. Всяка култура се изчерпва, пресъхва и запада. Във върховете си културата се откъсва от онтологичните си основи, отделя се от жизнените си извори, добива изтънченост и започва да прецъфгява. Есента на културата е най-прекрасното и изтънчено време. Късните цветове на културата са най-изтънчените и цветя. В това време в културата се постига най-голяма острота на познанието и сложност. Раздвояването на упадъчната култура открива много неща, скрити за по-процъфтяващи и здрави културни епохи. Епохите на изтънчения декаданс на културата не са тъй безплодни, както изглежда на пръв поглед — в тях има и свое положително откровение. Процъфтяващата органична цялост не дава познание за противоположностите, тя пребивава в едната и щастливо не познава другата. Твърде голямата усложненост и изтънченост на културата нарушава тази цялост, извежда я от щастливото непознаване на противоположностите.

В изкуството, във философската мисъл, в мистичната настроеност се разкриват две полярни бездни. Стига се до по-остро познание за доброто и злото. Но волята за живот, за неговото устройство и развитие няма предишната си цялост. Появява се изтънчена умора. Вече липсва вяра в трайността на културата в този свят, в постигането на съвършенството и красотата на процъфтяващата култура. Нараства недоволството от този свят, тъгата по други светове. Културата вътрешно прегаря. В нея се образува материал за нов свят, подготвя се ново откровение, ново пришествие. Така е било в периода на упадък на великата антична, гръко-римска култура. В този упадък се разкри нещо ново, непознато за епохата на разцвета на цялостната и затворена антична култура. В здравите, процъфтяващи, цялостни епохи по време на висок подем на културата винаги има и известна ограниченост и самодоволство, задоволство от този затворен свят. Мистична тъга по други светове античният свят е изпитал само в периода на елинистичната упадъчност. Тогава започва мъчително търсене на изкупващи мистерии, тогава се появяват такива течения като неоплатонизмът и неопитагорейството. Тогава в изкуството става пробив отвъд пределите на класическото съвършенство на този земен свят, притиснат от затворения купол на небесата. И насреща на тази дълбока тъга, от която е болна културата, идва християнското откровение от глъбините на живота, от тайнствените му недра. Християнството сигурно е изглеждало варварство за културния античен свят. Откровението на неговата светлина не е иманентно, а трансцендентно на културата и трябва да се възприема от затворения културен свят като прилив на варварство. Тази нова светлина угасва светлината на остаряващата култура и отначало от мнозина се възприема като мрак.

Към Запада клони, пресъхва и цялата европейска култура и тя не може безкрайно да се развива. Тя се отдалечава все повече от творческите си източници, става все по-отвлечена, все но-малко онтологична по своя характер. Притокът на религиозно подхранване на европейската култура все повече намалява. В своя връх великата латинска култура на Западна Европа преживя изтънченост и упадък. Във Франция тя разцъфтя с последни цветове и плени всички с прелестта на есенното си увяхване. Но упадъкът и увяхването на европейската култура будят чувство на тъга и мъка. Античната култура бе спасена за вечността от християнството, от християнската църква. Днес и самото християнство остарява, то вече не е в творческа младост. А нова религиозна светлина още не се вижда. В историята се извършват периодични приливи на вътрешно и външно варварство. Тези приливи на варварство имат не само отрицателно значение, те обновяват остаряващата и вледеняваща се кръв на стария свят. Към културата се приобщават нови стихии и вливат в нея нови жизнени сокове. В характера на културата има опасност от закостеняване, застой и самодоволство. Културата може да обоготвори себе си и оттогава губи своя божествен смисъл, връзката си с божествените извори на живота. Културтрегерството може да се превърне в лицемерна лъжа. Културата е създадена от творчески пориви, но в своето самодоволство и вкаменелост тя може да стане враг на всеки творчески порив. Тогава бунтът на варварството става естествено наказание и може да я изведе на нови пътища. И днес европейската култура е застрашена от натиска на варварството отвътре и отвън. Това се почувства, когато започна световната война и това чувство доби особена острота, когато се разрази руската революция. Но най-ужасно е, че вътрешното варварство, което заплашва европейската култура в революционното демократично, социалистическо и анархично движение, не може да бъде прилив към културата, вечна по своята природа, на свежи сили, на могъщи жизнени стихии от недрата на битието, на сили и стихии, които не са природно покварени и са устремени към светлината. Смисълът на това, пред което е изправена Европа, е съвсем друг. Вътрешното революционно варварство бурно навлиза в културния свят, вече дълбоко покварен с лъжливи антихристиянски идеи, изопачен от разсъдъчното полунросвещение, с извратена „пролетарска" психология, с приглушено и парализирано чувство за тайната на живота, с претенции за някаква лъжлива полукултура. Никаква непосредственост, природна цялост, близост до природно-божествените тайни няма в това революционно варварство. То е минало през фабрики и фабрична преработка, то е продукт на безбожна цивилизация, надигнала се против висшата култура. А отвън европейската християнска култура е застрашена от монголския изток, който има своята антихристиянска идея, своята враждебна и непонятна за нас цивилизация. И от това варварство не може да се очаква приток на творчески сили. Европейската култура се доближава до някакъв страшен предел.

В културата винаги са съществували две начала — класическо и романтично — и в различните епохи са преобладавали ту едното, ту другото и са създавали преобладаващ стил на културата. Гърция е създала най-значимите образи на класическата култура. Но и в Гърция вече е имало романтична култура. След Ницше това не може да бъде отречено. Класическото и романтичното се преплитат, борят се помежду си и си взаимодействат. Класическата култура е иманентна, осъществяваща абсолютно съвършенство, затворено и завършено съвършенство на земята. Тя се стреми към строги форми, които не допускат пробиви, в нея не се разкриват безкрайни граници. Романтичната култура е култура с трансцендентни пробиви, осъществяваща съвършенството в безкрая, разкъсваща и недопускаща съвършенството на земята. Формите й не са толкова строги и в нея винаги има пробиви, отвъд нея винаги се разкриват безкрайни далнини. Класическата култура не познава друг свят извън пределите си и не говори нищо за него. Романтичната култура е за свят извън пределите, цялата е устремена към съвършенство във вечността и безкрайността. Християнската култура по принцип е романтична, а не класична, макар принципът на класицизма да действа в нея като едно от вечните начала. Класическата култура означава задоволство от културата. Това задоволство е невъзможно в християнския свят. Християнският свят е болен от трансцендентна мъка. И тази мъка се отпечатва върху неговата култура. Съвършенството на земята, в културата, за този свят е невъзможно. Готичното устройство на душата и готичното устройство на културата са много характерни за християнския свят. И никога в християнския свят не е имало напълно сполучило и напълно завършено Възраждане. Италианското възраждане бе бурна борба на езически и християнски начала. Християнската църква възприе античната култура и я пренесе през мрака. Но тя я претвори и я допълни със своя символизъм. Християнската църква разкъса езическото небе и отвори горната бездна. И в отношението на истинския християнски свят към културата винаги е имало раздвоеност. Проблемът на културата за християнското общество е трагичен проблем. Такава трагедия на културата не е познавал класическият езически свят. Трагедията на културата е отрицание на самозатвореността и самодоволството на културата. Съвършена култура е също невъзможна, както е невъзможно и съвършено общество. Съвършенството е възможно само в друг свят, в друг план, в благодатен, а не в нрироден порядък. Културата има религиозни основи, тя е изпълнена с религиозна символика и в нея не се постигат онтологични реални резултати. Науката и изкуството, държавата и семейството, правото и стопанството не са последните реалности на битието. не са онтологични постижения на познанието и красотата, властта и любовта, общуването на хората и регулирането на природата, а само знаци, символи на тези реални постижения. Невъзможна и низка е безрелигиозната култура, но е невъзможна и онтологично религиозната култура. Културата е диференциация на култа, тя се е появила в резултат на излизането от храма, на отделянето от религиозния център. И процесът на секуларизация на културата е необратим и съдбовен процес. Секуларизацията е вътрешна трагедия на културата. През секуларизация, чрез раздробяване и диференциация, през отдалечаване от религиозния център и пълна автономия преминават и философията, и науката, и изкуството, и държавата, и семейството, и правото, и стопанството.

Култура е религиозна по своя произход и религиозна по предначертание. И в най-класическите и съвършени свои постижения, в най-строгите си форми гя губи религиозния си характер. Но романтичната стихия в културата напомня за произхода на културата и за задачата й и подготвя криза на културата, макар сама по себе си да е безсилна. Отдавна вече във върховете на културата започна криза на културата. В най-изтънчените плодове на културата се долавя недоволство от културата, недостатъчност на култура, болезнена угнетеност, търсене на пътища към свръхкултурно битие. Кризата на културата и търсенето на ново битие, издигащо се над културата, се извършва в онова избрано малцинство, което е познало културата докрай и извървяло пътищата на културата, във висшия културен слой. Този процес са познали такива хора като Ницше и Ибсен, Юисманс и JI. Блоа, като Достоевски и Толстой. За огромното мнозинство не съществува криза в културата. Огромното мнозинство трябва да се приобщи към културата и да измине пътищата й. Кризата на културата по характера си е аристократична, а не демократична. Вие, демократи и социалисти, революционери, не сте преживели криза в културата и дори не подозирате за съществуването й. Вашата вражда към „буржоазната" култура не означава криза в културата. Тя означава само некултурност, само завист към културата и културните, а не вътрешна трагедия. Прилагането на чисто икономически категории и оценки към културата пречи да се проникне във вътрешността й и да се узнае тайнственият й живот. Вашият въпрос, насочен към културата, е винаги много елементарен, той е лишен от сложност, проблематичност, дълбочина. Революционните демократични и социалистически движения връщат обществото назад в сферата на културата, намаляват количественото равнище на културата и отслабват интереса към проблема на културата. Вашите „пролеткултури" означават само, че културата прелита покрай вас и вие край нея. Интересува ви само революционното „просвещение" на масите. Но и по-високото „просвещение", „просвещението" на XVIII век мина покрай истинската култура и подготви падането на културата. Какво общо имате вие с проблемите на Ницше и Достоевски и какво общо имат проблемите на Ницше и Достоевски с вас? За вас не съществува нищо проблематично, вие имате самочувствието на „просветители". Вашето „полупросвещение", самодоволно и нагло, което не благоговее, не се прекланя пред никакви светини, е дълбоко противоположно на културата, то потиска културата и я громи, но не осъзнава вътрешната криза на културата и не води към задълбочаване на тази криза, както не води към никакво задълбочаване. Вие искате само културата да стане по-популярна, достъпна, демократична, евтина, от нея да изчезне всичко аристократично, труднодостъпно, твърде сложно и задълбочено. Вие искате опростен правопис, опростен език, опростена мисъл. Ето какво означава вашата не „буржоазна" култура. Вие сте твърде скромни по отношение на културата, вие сте минималисти, а не максималисти, хора на средата. Но кризата на културата усетиха и осъзнаха само онези, които бяха максималисти, а не минималистите в културата. Кризата на културата е неизразима в опростения правопис. Вие още не сте научили добре таблицата за умножение, докато във върховете вече са се усъмнили в нея. Но вие още имате какво да учите. Революцията временно отслабва кризата на културата.

Наистина кризата на културата протича йерархично, както и всичко в света, което се извършва истински, а не призрачно. Тази криза няма нищо общо с онова, което вие наричате „революции". Това е духовна и аристократична революция, която се извършва в друго измерение. Кризата на културата се извършва в дълбочинно. а не в плоскостно измерение, както всички ваши дела и движения. Какво означава кризата на културата? Това е остро преживяване и остро осъзнаване във върховете на културата на вътрешната противоположност и вътрешната несъизмеримост между култура и битие, между култура и творчество. Когато културата достигне своите предели, най-голямата изтънченост и усложненост на проблемите си, става ясно, че висшите постижения на културата не са ново битие, нов живот, че висшите продукти на културата са несъизмерими с творческия порив, с творческите задачи. Защото наистина задача на творческия акт бе новото битие, новият живот, онтологичната истина, онтологичната красота. Но извисеният творчески порив се пресича с тежестта на този свят и се насочва надолу. Създават се ценности на културата вместо ново битие, книги, картини, учреждения вместо нов живот, вместо друг свят. В културата, в книгите, картините и учрежденията се извършва сякаш смаляване на самия живот, пресъхване на битието. Във формалната, съвременна класическа култура, в нейните науки и изкуства, в нейните държавни учреждения и правови институти се разкрива полярно противоположна бездна на самия живот, на самото битие. Това не може да бъде осъзнато в онази среда, в която живеят масите не само от некултурни, но и от културни хора, това се разкрива само в границите и краищата на културата, само във върховете на творческите постижения. Там ни обгръща безкрайната мъка на небитието, жаждата за истинско битие, за преобразяване на света, стремежът към ново небе и нова земя. Трагичната неудовлетвореност от културата и постиженията й обхваща творците на културата. Но тя още не се усеща от потребителите на културата. Ето защо световната криза на културата се извършва не в демократичното движение, не в масовите революции, а в аристократичното движение, във вътрешните революции на духа. Кризата на културата ясно разкрива колко жалки и плоски са всички вулгарни противопоставяния между „революционното" и „реакционното", между „лявото" и „дясното". Това противопоставяне импонира само на повърхността, в дълбочина всички реални противопоставяния са други и всичко ненужно отпада. В света вечно остава трагичният конфликт и трагичното неразбиране между малцинството, което живее с творчество, духовни търсения, идеи, поезия на живота, и мнозинството, което живее с интереси, апетити и проза на живота.

Самите творчески хора във върховете на културата могат да изживяват дълбока неудовлетвореност от културата и да осъзнават дълбоката й криза. Но хората на средната култура или крайно некултурните не могат да направят оттук никакви изводи против културата, не могат да идеализират на тази основа състоянието на некултурността или докултурността. Трагедията на културата и кризата на културата, стремежът на по-добрите хора да преминат към свръхкултурно състояние, към ново битие, към нова земя и ново битие, не могат да бъдат аргументи в полза на скитската, варварската идеология. Русите, пък и славяните изобщо, имат подозрително и двусмислено отношение към културата. Ние обичаме да говорим за „буржоазност" на културата и много лесно си въобразяваме, че сме се издигнали над културата. Уклонът към отрицание на културата, в която се долавя откъсване от изначалната цялост, от висшия жизнен тип, идеализацията на първоначалния цялостен народен живот, предшестващ културата, са характерни и за най-забележителните и оригинални руски мислители. Русите се блазнят от желанието да се почувстват скити и да се противопоставят на елините. Скитската идеология се е зародила у нас по време на революцията. Тя е форма на всеотдайност на революционната стихия на хора, способни да поетизират и мистифицират тази стихия. Скитската идеология е една от маските на Дионис. В борбата си против средността и умереността на всяка култура тя се устремява не нагоре, към горната бездна, а надолу, към долната бездна. Съвременните скити пеят химни не на свръхкултурното, а на докултурното състояние. Най-малко са устремени те към новото небе и новата земя, към преобразяване на света. Те са езичници, в тях клокочи кръвта на хора, неприобщени към тайната на изкуплението. В Русия скитската идеология е своеобразен езически национализъм, който преминава в нехристиянски и антихристиянски месионизъм.

Скитите трябва да изкупят греховете си чрез подчинение на културата и на суровата й школа.

Културата е необратим път на човека и човечеството. Той не може да бъде отминат. Трябва да се извървят пътищата на културата, за да се излезе извън културата, във висшето творческо битие. Само във върховете на културата творческото дръзновение може да разкъса веригите на културата, приковаващи я към този свят. Има и друг път, път на светост, това е път за малцина. Но и това е път към висшата култура на духа. Той лежи в най-дълбоката основа на християнската култура. Две явления излизат извън границите на каноничните норми на културата — светост и гениалност. Светостта и гениалността са най-великите явления на духовната култура, истинските й двигатели. Човечеството е обречено на културата. Но в него действат и враждебни сили на пътищата за осъществяване на културата, нихилистични и анархични сили. Нихилистичното и анархичното отношение към културата няма оправдание. То е въстание на долния мрак, в него се разкъсва долната, а не горната, не небесната бездна. Нихилистичното и анархично въстание срещу културата никога не води до излизане извън пределите на културата, то само отхвърля назад и изисква нова работа за културата. Висшата култура е нужна на малцина. За средната маса на човечеството е нужна средна култура. Тъкмо това говори за йерархичния строй на културата. Висшите цели на световния и историческия живот са свързани с онова, което е понятно и съществено нужно само за малцина. Но на това нужно и понятно само за малцина духовно се крепи целият свят и цялата история. В културата има езотерично и екзотерично. Понятното само на висшите степени има съществено значение за най-низшите степени. Философията е нужна за техниката. Кризата на културата се извършва на най-висшите степени на творческия живот. Но това има световно значение. Отгоре идва духовната вълна до самите низини. Революционното разрешение на кризата на културата отдолу е грандиозна безсмислица. Целите на обществеността вътрешно са подчинени на целите на културата. Всички вие, общественици, недостатъчно осъзнавате това и затова за вас са недостъпни целите на живота, съзнанието ви е изпълнено само със средствата за борба. Но и целите на културата не могат да бъдат крайни цели, по-далеч и по-дълбоко лежи търсенето на Божието царство. Вие, радетели за култура, недостатъчно осъзнавате тези религиозни далнини. Затова и за вас са недостъпни целите на живота. Културата не е последното, културата е предпоследното нещо. Това осъзнават творците, които изживяват кризата на културата. Те са изправени пред последната задача да претворят културата в ново битие. Така ние стигаме до апокалипсис на културата.