Гьонсуратлъкът на носталгиците по комунизма и пошлостта на медийните мерзавци

Вчера, в деня, в който у нас, за срам и позор, комуноидите все още продължават да честват годишнината от рождението на "незабравимия ни пръв ръководител на партията и държавата Тодор Живков", медиите пак, както и през миналата година, ни занимаваха досущ със същото: със сълзливи репортажи от къщата-музей на Т.Живков, показваха ни отново подаръците, които "тоя велик човек" бил получил от разните му там комунистически, арабски и средноазитски сатрапи и диктатори (примерно, особено внимание пак беше отделено на седлото за камили, подарък от Кадафи; пита се нормалният човек само: а къде е камилата, на кого е отредена ролята на камилата?!), редяха се умилителни спомени на разни червени бабички за това "как прекрасно си живеехме по негово време" и прочие, и так далее, и ала-бала.

Пита се човек и това: как пък наште подлизурковски журналя и медийни мерзавци не можаха нещо друго, по-различно, все пак да измислят? В тази връзка ми се ще да публикувам откъс от статия на Даниела Горчева, в която се анализира начина, по който у нас беше отбелязан същия ден миналата година, и се задават някои необходими въпроси; ето откъс от този текст, иска ми се той да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, а иначе е добре да се прочете целия, което може да стане на указания линк:

... На 7 септември 2011 се навършиха 33 години от покушението над Георги Марков и 100 години от раждането на убиеца му. По-точно – на поръчителя на убийството. Българските медии – с малки изключения - не показаха интерес към личността и творчеството на убития заради своето слово писател.

Очаквах поне от ефира на издържаните с парите на българските граждани Българска национална телевизия (БНТ) и Българско национално радио (БНР) да прозвучат откъси от „Задочните репортажи за България” на Георги Марков, заради които той беше убит.

Вместо това в сутрешния блок на БНТ Денят започва на 7 септември е поканен началникът на протокола на Тодор Живков, който изрича втрещяваща и с глупостта си, и с наглостта си лъжа: „Ми... той, Марков си беше служител на МВР, на Държавна сигурност.” А водещият предаването български журналист, вместо да опровергае клеветата, я потвърждава с думите: „Да, това е така!”. И окото му не трепва.

Очаквах – покрай „тържествата” в чест на диктатора Живков, управлявал 33 години не по волята на народа, а на Кремъл, да бъде повдигнат въпросът за неговата държавна измяна, за двукратно отправеното предложение към кремълските му господари да включат България в рамките на СССР. Вместо това от ефира на БНТ и БНР се леят бодри и празнично приповдигнати репортажи от Правец, където 200 души се били събрали да честват 100-годишнината от рождението на диктатора.

Очаквах да бъдат припомнени престъпленията на комунистическата върхушка и страданията на стотици хиляди българи минали през ада на комунистическите концлагери и затвори. Вместо това голяма част от българските журналисти безсрамно участват в опита за реабилитация на един убиец и държавен изменник и... в предизборната пропаганда на БСП.

Очаквах дискусии и анализи за съсипаната икономика и селско стопанство, за милиардите дълг, които българските граждани продължават да изплащат, за отказа от националния суверенитет на България, за държавната контрабанда, за участието на България по времето на Живков в международния тероризъм, за убийствата и отвличанията на български емигранти, за насилието над мюсюлманите в България, започнало още през 60-те години и продължило до престъпленията цинично наречени ”възродителен процес” и „голяма екскурзия”, за нахлуването на българските войски в Чехословакия, за случая с Чернобил и престъпното прикриване на истината от населението в България и т.н.

Вместо това в утрото на 7 септември 2011 в предаването Хоризонт преди всички на БНР преподавателката по най-нова история от Софийския Университет Искра Баева заявява, че „по-голямата част от българите” си спомняли „за спокойствието и не много богатия, но сигурен живот по времето на социализма.”

Когато някой си позволи да твърди в ефир, че „по-голямата част от българите” си спомняла еди-какво си, редно е поне от кумова срама да бъде попитан кой и кога го е упълномощил да говори от името на по-голямата част от обществото. Кога и как поне четири милиона български граждани са успели да упълномощят Искра Баева да говори от тяхно име, че и да анализира спомените и сънищата им?

Никога не бих пожелала на госпожа Баева да изпита на свой гръб „спокойствието” и „сигурността”, които стотици хиляди семейства в България са изпитали, докато близките им са преминавали през изтезанията в милиционерските участъци и затворите или през ада на концлагерите у нас. Нито пък бих й пожелала дори частичка от спомените или от кошмарите, които още сънуват оцелелите оттам някогашни младежи, девойки и деца. (Да, имало е и деца.)

Но има предел на допустимото, който дори известните с цинизма си комунистически „историци” никога не трябва да прекрачват.

И има предел на допустимото, който нито един български журналист, ако държи на професионалната си чест и на човешкото си достойнство, не бива да преминава. Особено пък в обществена медия като БНР или БНТ.

Политическият гьонсуратлък на преименувалите се на социалисти опортюнисти от БКП е добре известен. Но българските журналисти вместо да се прехласват от възторг пред величествените експонати в музея на Живков, начело с прочутото камилско седло, подарено на нашичкия вожд от великомъдрия, справедлив и героичен Кадафи, трябваше да си зададат въпроса как ли се чувстват сега, в този момент хилядите българи, изгубили в затворите и концлагерите на благодушния бай Тошо родителите си, децата си, съпрузите си...

Как ли са се чувствали оцелелите и унизени жертви на този режим, докато са слушали шеговитата и безгрижна размяна на реплики, умилителните спомени за един доказан престъпник и убиец и звучащите от ефира на националното ни радио или националната ни телевизия ЛЪЖИ...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи къl4; чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.