Истината ни прави свободни

сряда, 15 октомври 2014 г.

Животът и любовта са неразделни



Тази сутрин, ровейки се в архивите си (и по-точно във файловете, сложени за съхранение в "чекмеджето" една моя стара пощенска кутия) открих един текст, писан отдавна, може би преди повече от 20 години, за когото си спомням, че съм го преписал на компютър преди повече от 10 години, а след това съм забравил за него; ето, тази сутрин случайно го намерих и го публикувам тук, нищо не пречи да го сложа и в моята сега пишеща се книга под условното заглавие ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА (към която отново се връщам след като тия дни завърших работата си по книгата ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ):

Концепцията за “видовете любов” в диалога “Пирът” на Платон

(есе)

Диалогът “Пирът” на Платон е поразително творение на гръцката мисловност в лицето на философията. В него се поставят вечните проблеми за човека, живота, красотата и любовта, което само по себе си го прави крайно интригуващ: за нас безусловно е най-интересно да разберем как тогавашната култура е разбирала живота и човека, какви отговори е давала на ония въпроси, без които трудно се живее дори и сега, когато уж сме „безкрайно напреднали”, когато уж имаме яснота “по всичко”, а всъщност като че ли сме още по-объркани от всякога. Ако е вярно, че животът без любов не заслужава да се живее, то следва, че истината на живота е любовта, онази любов, в която именно улавяме иначе непостижимото естество на живота. Ето защо, търсейки яснота най-вече за същината на живота, се впускам в разсъжденията на Платон за любовта, които са изключително пластични и неподражаемо дълбоки; според мен в тях намираме онова, което липсва на днешните наши прекалено научни обяснения и теории както за живота, така и за любовта: всъщност имаме ли изобщо такива – или само сме си наумили, че „всичко разбираме”, че всичко „си знаем”?!

Крайно силно ме впечатли навремето, когато се докоснах до Платон за първи път, митът за “видовете любов”, представен в този диалог. Тук искам да представя основното негово съдържание – като ще се опитам да изразя и своята реакция спрямо често така необичайните разбирания, които срещам у Платон; това ще е отправната ми точка в едно разсъждение, което искам да направя под въздействие на така богатата платонова мисъл.

Сократ е учителя на Платон, а и двамата изключително много се занимават с “темата за любовта”. Най-напред известна е тяхната концепция за “видовете любов”, която като че ли ни казва всичко, даже и на нас, късните хора. Сократ особено много харесвал мита за създаването на мъжа и жената като “пол-ове”, сиреч като “пол-овинки” на цялото, наречено човек. Ето съдържанието на този мит, разказан от Аристофан в “Пирът” (стр. 442)

Някога хората не били като днешните, каквито сме ние, които цял живот не знаем по-фатална за нашето щастие грижа от тази да си намерим “своята половинка”, любимото същество, без което животът ни се оказва лишен от особен смисъл. В най-ранните времена съществували странни същества, “цялостни човеци”, които имали два пола (два полови органа), четири ръце, четири крака, две глави и „всичко останало, което човек вече може сам да си представи на основата на вече казаното”. Това бил така нареченият “андрогинен род”, съществата на който пребивавали в неизразима хармония и жизнена пълноценност, защото всичко потребно за своето щастие намирали в самите себе си, на тях нищо не им липсвало и нищо не трябвало да търсят, за тях били непознати нещата, за които днес ние така силно копнеем. При това тези “абсолютни” и “пълни”, а не като нас “пол-овинчати” човеци, били изключително силни, движели се не както ние на два крака, а се премятали като кълбо и т.н., но най-важното за тях било, че любовта като копнеж, мъка и страдание по “своята половинка” им била съвсем непозната. Но ето че тук веднага се натъквам на нещо крайно интересно, касаещо любовта; нека да се задълбоча в него…

“Половите органи” на тези същества били два, но във всеки случай не били едни и същи при всички, тук имало няколко възможности, варианти, от които природата не била закъсняла да се възползва. Някои “цялостни човеци” имали нашите сегашни мъжки и женски полови органи, т.е. били “жена-мъж” едновременно; други били “жена-жена” (ясно по каква причина!), а трети, явно, били “мъж-мъж”, един вид “двойно пълноценен мъж” (!), тук също не се налагат уточнения защото това било така. Но и в трите случая “цялостният човек” пребивавал, както казах, в неизразимо усещане за пълнота от съществуването, което на нас специално ни е познато само в тайнствените мигове на “пол-овата любов”. Любовта в нашия смисъл (като страст, копнеж, като влечение към друго същество, като порив към пълноценното удоволствие, страст за сливане, в което животът като че ли е при самия себе си в своята цялост и т.н.) за тези същества съвсем не съществувала. За това обаче можем само да им завиждаме: те си се раждали “влюбени” и пребивавали в най-съвършено “единение”, за тях пълноценният живот не бил жажда, а непосредствена даденост на съществуването, те били сами по себе си цялостно щастливи. Но стига толкова, вече като че ли нещата се изясниха поне отчасти.

Но ето че в един момент “андрогините” като че ли съвсем се самозабравили поради преситеността си от удоволствия и от щастие, започнали да не зачитат боговете, поради което се наложило Зевс жестоко да ги накаже. Той много-много не се церемонил с тях, а им приложил най-жестокото наказание, което може да измисли един ядосан бог: започнал да ги реже наполовина, да ги прави по-слаби – за да направи така, че “безчинствата” им най-сетне да престанат. Зевс ги режел един по един, а Аполон му помагал като изцерявал страшните рани, завивал откъм гърба кожата и показвал уменията си по пластична хирургия: защото все пак “произведенията” им, независимо от всичко, все пак се получили достатъчно красиви: това вече сме самите ние, двата “пола”, мъжете и жените.

Историята по-нататък за всички е от ясна по-ясна. Разрязаните “половинки” от блаженото по-рано цяло се загубили една друга, започнали да се търсят, обикаляли земята без покой и не се успокоявали докато не намерят “своята половинка”. Така се появило любовното влечение и копнежа по единение на душите и телата, познат ни като любов, а наред с него и страданието, мъката и ужаса при съществуването, в което си сам, без “твоето друго” и т.н. Няма защо повече да разказвам този мит, който Сократ често разказвал и изцяло споделял: защото той му давал решението на великата загадка на любовта.

Но този мит решавал и проблема за “сексуалните ориентации”, при това съвсем убедително. Онези “пол-овинчати индивиди”, които били части на цялостния човек, известен ни като “мъж-жена”, търсели съответно другия пол и сред него се надявали да срещнат “загубената си пол-овинка”: това са така наречените “хетеросексуални” в нашата представа, това е т.н. “сексуално мнозинство”. Онези пък, които били част от цялото, наречено “жена-жена”, ясно какво търсели, случило се така, че те по неизвестни причини обитавали прекалено много остров Лесбос, поради което и получили името си. Накрая, половинките от някогашния пълноценен “мъж-мъж”, станали “хомосексуалисти” или “гейове” – защото именно мъж за тях бил заветният индивид, който може да ги допълни до безвъзвратно загубената цялост и така да им даде любовта, усещането за пълнота, без което изобщо едва ли си заслужава да живее човекът. И в трите случая дълбоката потребност от единение на душите и телата, наричана сексуално или по-точно любовно влечение, така изгаряла както душите, така и телата, че индивидите, каквито сме всички ние, не знаели по-коварна задача от тази да намерят “своята половина”, другото същество, което, веднъж намерено, ни дава онази радост от съществуването, която иначе е недостижима за нас, смъртните. И че това е така ние разбираме едва в съкровеното “нещо”, наричано любов.

Ето я в нейния гол вид общогръцката представа за половете, секса и любовта, която, струва ми се, е съвсем удовлетворителна и за нас, независимо от пластовете предубеденост, с която ни е натоварило по-сетнешното културно развитие. От гледна точка на това нали вече не е странно да се чудим защо този или онзи изпитвал влечение към мъже или към жени, защо този или онзи там е или гей или пък не е гей, защо този или онзи индивид “си позволява лукса да бъде даже лесбийка”?!

Дотук разбирането на Сократ и Платон (а Платон, казват, бил „завършен хомосексуалист”!) ни казва много, но не всичко. Ето че сам Сократ се заема с тежката задача да доразвие общогръцкия възглед за любовта и красотата, на която посветил и живота си. Какво Сократ ни казва вече “от себе си”? (А пък младият Платон дотолкова изпитва възторг от учението на любимия си учител, че почти нищо едва ли е прибавил от себе си в своите знаменити “Диалози”, макар че е съмнително дали сам, възторгнат от догадките на Сократ, не е “измислил” и изобретил” всички тия „теории”!). Ще се опитам да предам по-синтезирано разбирането на Сократ-Платон с оглед “икономия на място”, с оглед на краткостта.

Ето че вече имаме два “пола”, мъже и жени. Всеки от тях си има своя незаменима и субстанциално обусловена мисия и роля в живота, която трябва да бъде изчерпателно разбрана. Жените неслучайно съществуват именно като жени, мъжете също, при това важното е да се разбере какво е това да си мъж, а също и жена. Не е достатъчно, както ние наивно си мислим сега, че мъж е онзи, който има пенис (фалос на гръцки), а че жена е съществото, което е лишено от пенис и затова е така зависимо от пениса на мъжа (това последното прозрение дължим “нашия” Фройд).

Да си мъж в истинския смисъл на думата (както, от друга страна погледнато, жена) не е проста принадлежност към своя “пол”, мъж човек не се ражда, а става мъж, докато в много от случаите това едва ли му се удава (за жените като че ли това важи в по-малка степен, тъй като тяхната същност и роля е съвсем друга!). Ето сега вече ще изложа по-накратко разбирането на Сократ-Платон, тъй като нещата вече се поизясниха.

Има няколко прости неща, които “половете” трябва без спорове да приемат като неизбежни и дори като разумни. Например нима не е ясно, че жените съществуват заради това да раждат деца, тоест да продължават в лицето на новороденото самия живот? Жената може само това, докато пък мъжът това съвсем не го може, тук смесванията са невъзможни и абсурдни. Жените, на които “им се гади” при споменаването на тези “елементарности” на Сократ-Платон, би трябвало, изглежда, да се позамислят доколко са останали верни на своето предназначение да зачеват, износват, да бъдат беременни с живот, да раждат и продължават живота, т.е. да изпълнят с чест своята велика мисия на този свят. На жените значи при това принадлежи грижата за отглеждането на децата до към 11-12 годишна възраст (след което момчетата би трябвало да бъдат поети, както е в Спарта, Крит, Тива и по други места от тогавашна Гърция, от мъже, които да им дадат от своята мъжественост, да ги посветят в тайнствата на мъжкото и на мъжествеността!), тяхна е и ролята да се грижат за дома (за миенето на чинии и метенето, което все още се смята за “чисто женската” работа!) и така нататък. С жените свършихме, при мъжете нещата обаче неимоверно се усложняват, за Сократ и Платон мъжката отговорност е безкрайно по-велика.

Да си мъж, истински мъж, според тези дълбоки философи, съвсем не проста работа като женската. Малко са мъжете, които стават истински мъже, мнозинството като че ли е по-склонно да “дегенерира”, тоест да бяга от тежката отговорност. Какво означава да си мъж, а също и да бъдеш мъжествен?

Мъжете според Сократ и Платон също… раждат, но не деца, а значително по-грандиозни неща, те раждат идеи. Идеята е нещо страхотно велико, да роди идея един мъж означава че си е изпълнил задачата на този свят, иначе изобщо не е мъж, той е “кастрат”, напълно безплоден и значи непълноценен индивид, който трудно може да се нарече мъж. Идея за Платон не е друго, а истина и битие, тя е същината на непреходно съществуващото, следователно мъжете имат, за разлика от женското, едно съвсем безсмъртно поколение: идеята не умира, напротив, тя е същинския извор на живота, на съществуващите “неща”. Не е мъж онзи, който не е родил една истина в живота си и не направил нужното тази истина да придобие живот, реалност, битие, тоест да бъде постигната и осъществена. Но ето че възниква въпросът: а как мъжете “зачеват” своите деца? И как мъжете “раждат” идеи, истините, които без “мъжката любов” не биха се родили по същия начин, както не биха се раждали и деца ако сред нас са само фригидни или безплодни жени?

Ето тук вече идва темата за видовете любов и за типовете мъже. Една част от мъжете съвсем е безплодна за раждане на идеи, тези мъже харесват жени и само с лекото им участие помагат за оплождането на жените и за раждането на “женските деца”, на смъртното поколение на жените. Това е така наречената “любов на простолюдието”, гърците си имат и отделна нейна богиня (Афродита “Пандемос”, всенародната Афродита), благодарение на нея тук се създават и раждат деца в собствения смисъл на думата. “Небесната Афродита” (Афродита Урания) обаче има отношение само към мъжкото начало на живота, нейният Ерос поражда влечението на мъж към мъж, като импулсът за това е пак да се зачене и роди “дете”, но от особен род, а именно идея, която е вечна и безсмъртна (например “поколението” на Омир, двете му деца, “Илиадата” и “Одисеята”, никога няма да остарее и умре!). И как зачеват, как са бременни мъжете и как те раждат своите деца – ето го главният въпрос, от който се вълнуват както Сократ, така и Платон?

Ами не е трудно, но като че ли не е и лесно: срещат се двама мъже, които по някакви дълбоки подбуди започват да изпитват силно еротично-любовно влечение един към друг, като основата тук не е тялото, както е при любовта “мъж-жена”, а именно душата, душевното, духа: защото, както се твърди, едва ли съвсем основателно, “само мъжете имат дух” и само при мъжете душата им може да е свободна от капризите на тялото, докато душата на жената не знае друга емоция освен тези, които поражда тялото и неутолимата женска страст към секса (това така или иначе трябва да бъде признато, тъй като жената, както се каза по-горе, по природа служи на живота и неговото продължаване и запазване, а нима това може да бъде направено извън секса и любовта?!). Значи истинската любов между мъже (защото има и “мъже”, които не познават друго желание освен сексуално-телесното!) е чистата душевна и духовна връзка, при която телата участват дотолкова, доколкото трябва да импулсират душите към висшата задача за зачеването и раждането на истини, на идеи. Когато двама мъже са истински влюбени, то техните души са овладени от порив към зачеване и раждане, те се чувстват безкрайно приятно, водейки “така интересни разговори”, душите им изпитват неописуем възторг, предусещайки своята потентност само по този начин да родят истина или идея – и това е истинската любов-приятелство между мъже, която нищо друго не може да замени. Общуването между двама влюбени един в друг мъже в представата на Платон (на него трябва да вярваме, той е бил истински влюбен и затова е родил толкова много така красиви идеи!) е непостижимо иначе блаженство, това са прекрасни мигове на пълна хармония и “душевен комфорт”, зароди ли се подобно чувство на ентусиазъм, то тогава няма как да не се “зачене” поне една велика истина – и тогава тези мъже са изпълнили предназначението си на този свят!

Тези мъже живеят заедно, не могат един без друг, техните души се обичат и се чувстват “едно”, тук човечността, добротата, красотата на чисто душевната връзка е в най-висока степен, и всичкото това води до оня велик миг, в който душите им така взаимно се оплодяват, че забременяват с идеи, “износват” ги в своите нескончаеми приятни беседи, а в един непостижим другояче и още по-велик миг… раждат „детето” си, идеята, истината, безсмъртното поколение на истинския мъж. Който иска да разбере “как стават” тези неща нека да прочете Платон, всичките му книги-диалози са описание на пътя към идеята, по който вървят влюбените един в друг (и само така и в мъдростта на живота!) мъже.

И защо казах всичко това, по-скоро защо го “пре-раз-казах”, защото аз тук почти нищо не съм родил или измислил? Аз тук всъщност разказах теорията на Платон за т.н. платонична любов, именно за истинското, чистото приятелство между мъже, което, по разбирането на Платон, стои значително по-високо от любовта, от любовта между мъж и жена – тъй като е израз на една чиста духовност, в която телата съвсем не участват. Ами за да се замислим поне малко: когато заемаме позата на съдници, осъждайки “странностите” и дори “извратеността” на любовта между мъже например, защо нима не е факт, че днешното общество е доста нетърпимо, да кажем направо, към любовта между мъже, наричана с толкова обидни имена?!

Защото не бива да забравяме поне това: ако нещо наистина е любов, то не бива да бъде съдено. Всяка любов е свята, всяка любов е нещо, на което трябва просто да се радваме! Всяка любов, ако е любов, е любов-чудо, което ражда онова, без което животът не би бил това, което е. А и истината на живота без любовта би си останала непостигната.
Любовта е сила на живота, първичен порив за живот, тя, може да се каже, е космическа симпатия, от която е пронизано всичко живо, пък и дори онова, което само ни изглежда мъртво: защото всичко е живот, всичко е пропито от живот и от жажда за живот. Ако е така, то тук възниква и проклетият въпрос “А що е животът?”, от който за нас, смъртните, избавление няма: ако истината на живота е в любовта, то значи самият живот не може да бъде разбран без разбиране на любовта; както и любовта не може да бъде разбрана без разбиране на живота. Живот и любов са неразделни – нима това все пак не ни казва нещо най-съществено и значимо?!

Навярно да, казва ни, но и това не значи почти нищо; казах, смисълът тук е да се търси не знание, а да се живее във вярност както спрямо любовта, така и спрямо самия живот. Да живееш влюбено, да не понасяш живота без любов – ето я истината, която така силно гори в сърцата особено на младите, че съвсем не се нуждае от никакво “доказване” или пък от “обосноваване”. Животът не е живот без любов – на мен ми се струва, че това ни стига като разбиране както за любовта, така и за живота, така и за самия човек. Защото какво пък е човекът – “живеещото”! – без самия живот и без любовта като сърцевина на самия живот?!

Но къде, впрочем, е казано и доказано, че истинската любов не е многолика, именно имаща ако не много, то поне две лица?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ