Heidegger Speaks. Part 1. English subtitled

6. Разбирам ли трудността на началото?

ВЪПРОСИ:

1. Откъде да започна?

● Ситуацията, която е пред мен, не е ли ситуация “избор на път”? Не съм ли пред “кръстопът”, от който тръгват много пътища? Кой от тях да избера? Как да разбера докъде ще ме изведе?
● Има ли по-трудно и по-важно от това? Мога ли изобщо да се справя? Или трябва да се откажа? Та нали няма да правя “система”? Нали търся смисъла – не е ли безразлично откъде ще започна? Ако всичко е “взаимно свързано”, то тогава не е ли все едно откъде ще започна търсенията си?
● Дали не е по-добре да се оставя на интуицията си? Общо взето не правим ли винаги точно така: когато не знаем, се уповаваме на интуицията, на безпогрешното “вътрешно чувство”? Може ли предварително да се знае накъде трябва да се тръгне? Как да зная докъде ще ме доведе пътя, по който току-що поемам, по който досега не съм вървял?
● Не е ли нужен… “гадател” за тези неща? Но мога ли да гадая, достойно ли това за философ? Какво, впрочем, означава “да се гадае”?
● Аз нали обаче търся нещо първо – от което уверено да тръгна? Но нали първото е първо тъкмо защото преди него няма нищо друго? Как тогава да намеря неговите “предпоставки”, та нали те ще се окажат “още по-първи”? На какво се дължи увереността, че този е “верният път”? Ако почна да търся “по-първото от първото” няма ли да постъпя глупаво?
● Ако се намирам някъде, там, където съм, то нали пред мен са много, дори всички посоки? Не трябва ли тези посоки да са “равнопоставени”? Може ли някоя да е “привилегирована” в сравнение с останалите? Тогава има ли значение по кой път ще тръгна?
● Дали пък, впрочем, всички пътища не водят до едно място? Дали пътищата в “духовната вселена”, в която искам да пътешествам, не се събират някъде? “Всички пътища водят към Рим” – нима моят “Рим” трябва да е изключение?
● Мога ли да смятам, че… “важното е да си на път”? Възможно ли е посоката да не е решаваща? Как така, нима може да е така? Но щом като пред мен винаги е налице възможността да сменя посоката, да тръгна по нов път, то какво следва от това? Трябва ли да се отказвам от “стария път”, щом като ми се е сторило, че “не води доникъде”?
● Защо се измъчвам толкова от това, че посоката решава всичко? Може би това се дължи на “предразсъдък”? Нима безпомощният и слаб мой разсъдък “сее” тези съмнения? Ако послушам сърцето си, своето интуитивно чувство, няма ли да постъпя по-добре?

2. Как да преценя кое е “най-важното”?

● Ами ако “всичко е важно”, ако нищо не трябва да бъде подценявано? Има ли тогава смисъл да търся непременно “най-важното”? Но ако от това наистина зависи всичко останало? Не разсъждавам ли прекалено общо?
● Не е ли по-добре да потърся критерий, основавайки се на сравнение? Нали не бива да се оставям на нерешителността? Който много се съмнява и не прави нещо друго, дали ще постигне нещо?
● Да взема например това: кое е по – важното, човекът или светът? С човека или със света трябва да започна? Безспорно, и едното, и другото са “много важни”, но кое от тях има предимство? Коя тема за мен трябва да бъде по-близка – човекът или светът?
● Но нима и двете не са прекалено близки, при това нали са свързани, неотделими? И свят ли ще бъде “невидяното” от никой човек? Как така, нали свят иде от свет-лина? Какво тогава е светлината без око, което я възприема?
● Щом като са така неотделими, то тогава не е ли все едно кое от двете ще предпочета за “първо”? А дали пък няма нещо “трето”, което да ги обединява – и в този смисъл да е “по-първо” от тях? Не е ли по-добре да тръгна от него, щом като то е в основата като на човека, така и на света?
● Кое е “третото”, което е в основата както на човека, така и на света? Кое е “общото” на човека и света? Дали не това, че и двете просто съществуват? Дали тогава съществуването не е първото, с което трябва да се заема? Онова, което изобщо е, съществува, съществуващото дали не е търсената основа на всичко друго?
● Дали съществуването и съществуващото не трябва да е моята първа тема във философията? А дали не трябва да се запитам и така: защо нещата (светът, човекът, всичко останало) изобщо съществуват? И кое е това, от което зависи съществуването? Има ли смисъл така да поставя въпроса?

3. Защо аз самият съществувам?

● Може би “просто си съществуват”? Дали има нещо, от което да зависи съществуването им? “Съществуват си – и толкова!” – нима може да смятам така? А трябва ли да питам как съществуват? Как или защо е “по-първи” въпрос? Кой въпрос е “по-важен”, “най-важният”?
● Но нали все пак открих, че трябва да изясня най-напред поне едното от тях, например защо нещата съществуват? Дали ще се успокоя ако не разбера докрай това? Как ли хората спят спокойно щом като не са наясно с това защо нещата съществуват?
● Как така да “не е важно”, та нали от него зависи и това защо аз самият съществувам? Не е ли това най-важното, от което зависи всичко останало?
● И след като аз самият, човекът, ми е “най-близкото” от всички други съществуващи неща, то не следва ли въпросът защо аз самият съществувам необходимо да е “най-първият”? Ако отговоря на него, то това няма ли да ми помогне да разбера защо съществува ли “останалото”? Може би е така, но нали трябва да се провери?
● Но ето че има и още нещо: а на какво е израз това, че нещата съществуват? Това, че съществуват, дали не е “случайност” или “инцидент”? А може би съществуването им е свидетелство на нещо още по-фундаментално от самото непосредствено съществуване? Кое е това “нещо”, което определя съществуването? Има ли нещо, на което съществуването е израз и потвърждение?

● Как да го нарека? А дали онова, от което зависи съществуването на всичко друго, само съществува, самото то съществува ли? Може ли от него да зависи самото съществуване, а то самото да не съществува? Нима е възможен такъв абсурд?
● Ясно е, че съществува но кое и какво е то? Дали не трябва да му дам име? Какво е онова, от което зависи съществуването? Каква е тази суверенна същност, на която съществуването е прост израз? Как се нарича изворът на всяко съществуване, на всяко съществуващо?
● Това ли е Бог? Или пък е битието? Дали от битието зависи съществуването, дали съществуването не е израз на неизменно битие? А Бог не е ли най-висшето битие, Битието “изобщо”, корена на всяко битие и съществуване?
● Как мога да бъда спокоен докато не изясня тези въпроси? Бог, Битието ли е най-първото, от което трябва да тръгна? Или “първото” е нещо, за което изобщо не подозирам?

4. Кой е моят принцип?

● Най-първото не трябва ли да бъде наречено “принцип”, “водещо начало”? Дали тъкмо принципът не е онова, което “пронизва” всичко останало? А може би принципът е “нещото”, което се ръководя?
● Мислейки, аз трябва да бъда “принципен”, т.е. да следвам своя принцип – така ли е това? Или пък принципът е онова, което обединява мислите моите мисли, придава им насоченост, изразява тяхната посока? Може ли да се разсъждава без принцип, един вид “безпринципно”?
● А дали принципът не е онова, на което трябва да бъда верен в разсъжденията си? Принципът дали не е “ядро”, което обединява моите мисли, дали той не е техен център? Или пък той е регулативна идея, придава-ща единство на мислите ми?
● Дали принципът не е всичко онова, което изброих? Казаното задължава ли ме точно да определя своя принцип, принципа на своята философия? Или пък, философствайки, човек несъзнавано се ръководи от някакъв принцип?
● Мога ли аз самият да си дам сметка за собствения принцип? Или той може да се разбере само в съпоставянето с някаква друга философия? Не следва ли, че принципът е “отвъд” самата философия? Мога ли да приема, че той е “големият контекст” на съответната философия?
● Дали принципът не е израз на “средоточието” на моята душа и дух, за което аз самият не мога да зная? От казаното не следва ли, че аз просто трябва да бъда верен на себе си? Ако съм верен на себе си, тогава “принципен” ли съм?
● Дали не трябва да се пазя най-вече от това “да не изневеря” на себе си? Впрочем, когато “изневерявам на себе си”, какво правя, как го правя? Случвало ли ми се е това, усетил ли съм някога, че губя вярност, верността спрямо самия себе си?
● Какво в такъв случай означава “смесването на принципи”? Дали пък то не е израз на “душевна широта”? Но като разширя прекалено душата (духа) си, няма ли да се “разконцентрирам”? Мога ли да бъда верен на много, дори на несъвместими принципи?
● В такъв случай не е ли по-добре да “стесня” духа си, да го концентрирам в определена посока? Но ако се “разпилея”, ще мога ли след това да се “събера”? Или трябва да търся мярата, нещо “средно” между прекалено “широкото” и прекалено “тясното”?
● Няма ли тогава да се окаже, че принципният е просто “тесногръд”? А пък безпринципният – “вятърничав”? Как да се предпазя от едното и от другото? Нали и философията ми не трябва да е нито “тесногръда”, нито “вятърничава”?
● А как да разпозная когато става било едното, било другото? Или само някой друг може да го забележи и ако ме уважава – да ми го каже? Следва ли да му бъда благодарен за това – защото ме е подтикнал да отстраня свой значим недостатък?
● От това не следва ли, че “правилното философстване” винаги е в “компания”, т.е. когато свободно се разговаря, дискутира, спори? Вярно ли е това, че “повечето глави” мислят по-добре? Или пък всичко се свежда до това какви са тези глави? Какво ще спечеля ако съм обкръжен от… “празноглавци”?

● Но има ли изобщо такива, или това е само метафора? Въпреки всичко не трябва ли обаче да разчитам преди всичко на себе си? Ако аз самият не съм “качествен”, то може “философската компания” да замести моя ущърб? Как да се погрижа за това да повиша качеството си като личност?
● Може би тъкмо самостоятелните разсъждения няма да ми помогнат? Дали трябва да разчитам на другите в тази насока, да ги разглеждам като партньори, или преди всичко сам трябва да се погрижа за своите виждания? Кой ще ме иска за партньор ако не съм на нужното ниво?

5. Как да дефинирам своя принцип?

● Все пак мога ли да определя принципа, който ще следвам? Един ли трябва да бъде той? Мога ли да се спра на няколко, но “синхронизиращи” се принципи? Общо взето имам ли друг изход освен да избера няколко най-общи изисквания, които сам си поставям?
● Няма ли те да се окажат правила, които сам решавам да спазвам? Дали това може да стане мой принцип: да спазвам свободно избрани правила, за които съм преценил, че са жизнено необходими? Какво ми пречи да опитам това? Има ли друг начин философията ми да придобие жизненост, “здравина”, устойчивост?
● Дали мой принцип не трябва да бъде, например, “системността”? Трябва ли да се опитам да “строя” система (от положения, идеи, мисли)? Ще ми даде ли това някакво преимущество? Не е ли обаче по-добре да не си налагам “хомота” на системата?
● А какво в такъв случай може да бъде онова, което противостои на системата и системността? Явно не… “безсистемността”? Какво тогава? Може ли философията ми да бъде “строена”, “градена” и пр.? Имам ли правото да превърна мислите си в… “тухли”, които планомерно, подобно на строителите, редя в “правилни редове”?
● Дали философията ми ще спечели нещо ако се превърне в “постройка”? А дали философстването бива да е “градеж”? Не значи ли това, че съм ограничил и “притеснил” свободата си?
● Нали аз самият трябва да съм… “архитектът”, това ли ми е работата: да бъда “архитект” и “строител” на една философия? Дори философията ми да не е просто “дом”, дори тя да е “храм”, няма ли това да урони достойнството й?
● А не е ли по-добре философията ми да е “организъм”, нещо живо? Как тогава да я “градя”? Не трябва ли да се стремя към “живост”, т.е. към органичност на своите мисли и идеи? Какво означава това, как да постигна подобна органика? Дали няма да се окаже, че това е непосилна за мен задача?
● Аз мога ли да сътворявам живот? Моят дух може ли да изрази жизнеността си в една жива философия? Органичността на моите мисли не означава ли, че те просто “извират” от моя дух? Не е ли този начина да постигна органика, живо единство на своите мисли? Да оставя мислите ми да извират от моята душа и дух – това ли е по-добрият избор?
● А може ли мой принцип да е “доказуемостта” на мислите ми? “Аргументираност”, “основателност”, “последователност” – това ли трябва да бъдат изискванията, които си поставям? Мога ли да допусна мислите ми… “да висят във въздуха”? А бива ли да изисквам от себе си това да изказвам мисли, които са “проверими”, т.е. могат да се проверят в опита?
● Или моите мисли трябва да подлежат само на “логическа проверка”? Има ли нещо по-висше от чистата логичност? Дали “философичността” на мислите не е по-висшето? Може ли тази последната да бъде мой идеал и принцип?
● Накрая, не е ли най-важно да следвам принципа на свободата, която единствена може да ми гарантира истината? Този принцип не е ли “точката”, в която се събират всички други изисквания на автентично философстващите? Имам ли нужда от нещо друго, това ли е най-доброто?

6. Това ли е вярната посока?

● Не е ли това въпрос, на който мога да отговоря едва в зависимост от постигнатото? Не са ли тъкмо резултатите най-висш критерий за “правилност” на действието? Ако резултатите са добри, значи и принципите са добри, ако се проваля в своите търсения, значи съм сбъркал посоката – така ли трябва да смятам?
● Има ли изобщо нещо друго, по което може да се съди за верността на посоката? Кое може да бъде то, как да го открия? Какво повече мога да искам от това “да набера добри плодове”? Не е ли вярно, че най-вече “по плодовете ще позная”… принципите си?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(І) “Най-напред трябва да отбележим, че изобщо за да се философства, е необходима известна степен в духовната култура на един народ… Защото тъй като философията е свободна, а не своекористна дейност, най-напред трябва да е изчезнал трепетът на желанията, да е настъпило усилване, издигане и укрепване на духа в себе си, страстите трябва да са изживени, съзнанието да се е придвижило дотолкова напред, че да може да мисли за общи предмети. Ето защо философията може да бъде наречена един вид лукс тъкмо дотолкова, доколкото лукс означава онези удоволствия и занимания, които не принадлежат към външната необходимост като такава. Дотолкова философията е наистина ненужна. Но въпросът се състои в това какво наричаме необходимо. Погледнато от страна на духа, философията може да се определи като най-необходимото.”
(Георг В.Фр. Хегел)

(2) “Традициите на всички мъртви поколения тегнат, като кошмар, над умовете на живите.”
(Карл Маркс)

(3) “Истината е велика дума и още по-велик предмет. Ако духът и душата на човека са още здрави, то у него при звука на тази дума трябва по-високо да се издига гръдта.”
(Хегел)

(4) “Идеалите са неосъществими в този краен земен свят; такава е неземната природа на идеалите и всички опити за осъществяването им водят до катастрофални последствия. Защото светът по принцип не може да бъде по-добър, но, уви, той може да бъде по-лош.”
(Имануел Кант)

(5) “Има едно нещо, в което съм убеден, а то е, че в твърде малко неща човек може да бъде сигурен… В живота ние използваме своята способност за разсъждение, за да оправдаем онези свои постъпки, които извършваме, защото така ни се иска… Ще ти кажа, братко, с две думи мнението си за хората: сърцата им са на мястото, само главите им са напълно излишни.”
(Съмърсет Моам)

(6) “За да се живее честно трябва да се стремиш, да се объркваш, да се удряш, да грешиш, да започваш и да захвърляш и пак да започваш и пак да захвърляш. И вечно да се бориш и лишаваш. А спокойствието – то е душевна подлост.”
(Лев Толстой)

(7) “Това, което е неясно, трябва да се изясни; това, което е трудно да се направи, трябва да се прави с много голяма настойчивост.”
(Питагор)

(8) “В тази странна и объркана история, която наричаме живот, има понякога чудновати случки, при които на човек му се струва, че цялата вселена е фактически една безкрайна шега, чиято духовитост той съзира смътно, но все пак се досеща, че шегата става за негова сметка. Въпреки това нищо не го обезсърчава и нищо не му се струва да заслужава спор. Той гълта направо всички събития, всички вери, вярвания, убеждения, всички видими и невидими мъчнотии, колкото и глупави да са: както всеядната камилска птица гълта куршуми и кремък. А що се отнася до дребните мъчнотии и грешки, изгледите за внезапно крушение, опасността да загине или да се осакати; всичките тия неща и самата смърт дори му се струват само крадешком нанесени добродушни чуквания и весели ощипвания от невидимия и загадъчен стар шегаджия. Това чудновато, своенравно настроение, за което говоря, обзема човека само в дни на необикновени вълнения; то настъпва в най-тежките моменти, когато онова, което само преди миг му се е струвало нещо изключително важно, сега изглежда само част от общата шега. А нищо не подхранва така тази волна, лека, чистосърдечна и отчаяна философия, както опасностите…”
(Хърман Мелвил)

(9) “О, природо, о, човешки дух! Как неизразими са свързаните ви сходства! И най-мъничкият материален атом не може да се движи и да живее, ако няма свой лукав духовен двойник.”
(Хърман Мелвил)

(10) “Но и аз, в бурния Атлантик на собствената си личност, се забавлявам вътрешно в безмълвен покой; и докато наоколо ми се въртят тежки планети на незалязваща скръб, в собствените си съкровени глъбини се къпя във вечна, тиха радост.”
(Хърман Мелвил)

(11) “Ако има наука, от която човек действително се нуждае, то това е именно тази, на която уча аз: тя се състои в това с достойнство да се заема мястото, посочено на човека в мирозданието, мястото, на което той може да се научи какво трябва да прави, за да бъде човек.”
(Имануел Кант)

(12) “Животът е твърде съмнително нещо; аз реших да посветя живота си на размишления за него.”
(Артур Шопенхауер)

(13) “Пътят на съзерцанието на света може да се сравни с шествието през пещерата Позилипо, в която става все по-тъмно и по-тъмно докато, накрая, не започне да свети светлина от противоположната страна и не става все по-светло и по-светло. В тази светлина познаващият субект вижда самия себе си.”
(Артур Шопенхауер)

(14) “Само два пътя ни извеждат от царството на всекидневността: това е поезията, пренасяща ни в света на идеалното, и философията, водеща ни към това, че в действителният свят съвсем започва да проблясва пред нас. Няма никакви основания да се мисли, че способността към философията трябва да бъде нещо по-разпространено от способността към поезия, особено сред този сорт хора, които са загубили всяко естетическо чувство по причина или на постоянна натовареност на паметта (нищо не действа по-убийствено на творческата способност) или пък вследствие на умозрителността, подкопаваща в корен всяка дейност на въображението.”
(Фридрих Шлегел)

(15) “Обективният свят е само още първоначална безсъзнателна поезия на духа. Философията на изкуството е общ органон на философията, завършващият камък на целия нейн свод.”
(Фридрих Шлегел)

(16) “Големи трудности и малки сполуки чакат онези, които искат от света да разреши задачите им; светът не може да разреши собствените си задачи… “Всичко е суета”. Всичко. Този твърдоглав свят и до днес не е схванал нехристиянската Соломонова мъдрост.”
(Хърман Мелвил)

(17) “Който мисли, че може да стане нравствен, само философствайки, също така няма да стане нравствен, както няма да стане здрав болният, който внимателно изслушва лекарите, но в нищо не следва техните предписания… Всеки човек сам на себе си повече от всеки друг е свой приятел и следва да обича повече от всеки друг самия себе си.”
(Аристотел)

(18) “Трябва да се научиш да бъдеш като войник, който върви колкото може, а след това още толкова, колкото трябва.”
(Суворов)

(19) “Да живееш глупаво, неразумно, невъздържано означава не лошо да живееш, а бавно да умираш.”
(Демокрит)

(20) “Когато човек не знае към кое пристанище държи път, за него нито един вятър не ще бъде попътен.”
(Луций Аней Сенека)

(21) “Който иска да достигне голямото, той трябва да умее да ограничава себе си. Който пък, напротив, иска всичко, този в крайна сметка нищо не иска – и нищо няма да постигне.”
(Хегел)

(22) “Придобивай в младостта това, което с годините ще компенсира ущърба, причинен от старостта. И, разбрал, че храна на старостта се явява мъдростта, действай в младостта си така, че да не остане старостта без храна.”
(Леонардо Да Винчи)

АЛТЕРНАТИВИ:

● Коя е алтернативата на “живота в истина”? Философията ли предлага тази алтернатива? Или самият живот? Една ли е тази алтернатива?

● А кои са алтернативите, разминаващи се с “живота в истина” – и с истината на живота? Мога ли самостоятелно да дефинирам тези алтернативи? “Нефилософски” ли са тези алтернативи? А дали те не са “особени философии на живота”?

● Може ли в такъв случай да се… избяга от философията? Нямат ли философия и онези, които не подозират за това (както не подозират също, че цял живот говорят… в проза!)?

КАЗУС:

(І) “Живей, но не съзнавай, че живееш!” – как разбирате това изискване на Жан Жак Русо (за него идеал на живота е: “Живее, но не съзнава, че живее”)?

(ІІ) “Ние всички се нуждаем от възпитание за мислене и преди това от знание за това какво означава възпитаност и невъзпитаност в мисленето. Аристотел ни намеква за това, пишейки: “Защото е именно невъзпитаност да нямаме поглед за това с оглед на какво е нужно да се търси доказателство, с оглед на какво това не е нужно”. Тези думи изискват грижливо обмисляне. Защото все още не е решено по какъв начин трябва да бъде постигнато онова, което не се нуждае от доказателство, че да стане достъпно за мисленето.”

Тези думи на Мартин Хайдегер може да стане основа на един разговор около така зададената тема: ВЪЗПИТАНОСТ И НЕВЪЗПИТАНОСТ ВЪВ ФИЛОСОФСТВАНЕТО.

● Има ли смисъл да се разсъждава в тази насока? Ще се получи ли разговор, от който да изпитате удовлетворение?

● Ако такъв разговор не стане, то какво ще означава това? Дали ще е израз на… възпитаност – или пък на невъзпитаност – в мисленето?

5. Има ли философията бъдеще?

ВЪПРОСИ:

1. Дали философията няма бъдеще… зад себе си?

● Странно нещо е философията, нали? Не е ли тя, от една страна, най-древно човешко постижение, имащо твърде богата история? Но не трябва ли философията същевременно да е най-точен изразител на съвременността, на най-значимото, което може да се открие в нея?
● Така ли е това в действителност? Нима краят на философията, така дълго чакан, не е вече наближил? Ще умре ли философията, има ли тя бъдеще пред себе си? Или бъдещето на философията е… “зад нея”? Не се ли казва така за дълго живелият човек: “Той има голямо бъдеще… зад себе си!”? Защо така се изразяват?
● Нима миналото е… “бъдещето зад нас”? Може ли да имаш бъдеще… зад гърба си? А дали бъдещето пред нас е тъкмо бъдещето, което заслужаваме? Какво бъдеще е заслужила философията?
● Дали съвременната философия, наследница на така богато минало, ще може да постигне нещо ново и забележително? Тя има ли перспективи, или всичко, което е “могло да се каже”, “вече е казано”?Може ли да се смята, че “няма нищо ново под слънцето”, “всичко е суета” и пр.?
● Вярно ли е това, че “прекалено дългото минало” е предвестник на залеза, както е и в човешкия живот? Дали пък съвременната философия не се отличава с “невнятно дърдорене”, симптом на старческа деменция?
● Може ли въпреки всичко философията да се “подмлади”, да се преизпълни с нов живот? Или е осъдена да живее само със спомените си, с разказите за онова, което е било?
● Как философията може да избегне създаването на впечатление, че е “старата дама”, на която никой не обръща внимание?

2. Мога ли да разбера своята съвременност?

● Да, но нали философията живее чрез живота на толкова много търсещи човешки същества? Нали тя не е нещо затворено в себе си – и заето само със себе си? Може ли да се смята така? Тук ли е корена на “вечната жизненост” на философията?
● Мога ли да приема, че философията затова е винаги млада, съответстваща на времето – и на хората, които го изпълват с делата си? А дали младите не са тези, които (чрез търсенето на собствен път в живота), дават от своята жизненост на философията, преизпълват я с живот?
● Значи ли това, че с моята отдаденост на истината на съществуването, достойно за човека, аз служа на никога не свършващия “философски ренесанс”? Имам ли съзнанието, че това, което правя, има смисъл, надрастващ онова, което съм си поставил като непосредствена цел?
● Дали чрез своите търсения аз по някакъв тайнствен начин не поддържам живота на философията? Мога ли да приема това? Или то е безпочвена претенция и “безсрамие”, от които трябва да се срамувам?
● Как да разбера времето, в което живея? Това, че съм негов “съвременник”, дава ли ми някакви преимущества за разбирането му? Как да се добера до смисъла, който е скрит в моята съвременност? Дали без него аз няма да продължа да пребивавам в непрогледна тъмнина?
● Дали за мен моето време не е “страхотно преплитане” на твърде объркани “неща и явления”, които само тегнат, смазват ме с непонятността си? Къде е моето място в реалността, наричана съвременност?
● Как да се ориентирам в този значим смисъл? Мога ли да бъда съвременник на време, което не разбирам? Как да постигна истината на времето, в което живея?

3. Каква истина носи в себе си съвременният човек?

● Всъщност какво ще ми даде ясната представа за съвременността, в която така или иначе участвам? Достатъчно ли е моето участие да се свежда до простото “присъствие” и “съвпадение по място”? Дали мога до постигна онова, по което моето време превъзхожда всички останали, отминалите времена?
● Съществува ли “прогрес” (не просто видим, а действителен!), или пък всичко върви към упадък? Мога ли да приема, че съществува напредък и в идеите, съзнанието и мисленето на съвременните хора? “По-добри” ли са разбиранията на моите съвременници в сравнение с тези на хората, живели по времето на Платон например?
● Има ли прогрес в идеите, в смисъла и в същността – или нашите предимства са само външни, материални, несъществени? Това, че “имаме компютри”, с какво ни прави “по-истински”? По-добре ли разбира живота човекът на моето време – в сравнение с хората от отминали времена?
● “По-вярно” ли живеем ние, или само съзнанието ни е по-усложнено, по-обременено, “по-рафинирано”? А може би нашето съзнание е само по-объркано? Дали пък не се е стигнало дотам, че ние (поради нашата усложненост) не забелязваме простото, но съдбовно важното?
● Какви предимства ни дава това, че нашата наука, безспорно, е по-развита, че техниката ни е по-напреднала? Може ли обаче да се каже за нашата философия, за идеите ни? Не сме ли забравили ние, съвременниците, изворите на своя живот? Не сме ли ги подменили с непълноценни заместители?
● Имаме ли ясни виждания относно смисъла, който ръководи живота ни? Не си ли позволяваме да живеем в тъмнина относно онова, от което зависи всичко останало? Изпитва ли моят съвременник удовлетвореност от живота си? Изпитвам ли аз самият задоволство от това как живея?
● Имам ли критерий за разграничаване на истински значимото от онова, което няма особен смисъл, което само е “камуфлаж”? Може ли нашата наистина напреднала наука да ми даде този критерий? Може ли тя да ми отговори убедително на живота защо живея?
● Дали вярата в науката не е съдбовно недоразумение? А дали отдадеността ни на “техническото правене” на всичко, в това число и на самия живот, на собствения живот, не е коварно заблуждение? Не е ли то изпълнено с непредвидими, но фатални последици, които не разбирам?
● Мога ли да се ориентирам във всичко това без философия? Или пък, търсейки своите ориентири, аз неизбежно стигам до своята философия? Може ли, впрочем, да се живее смислено без философия?

4. Каква е моята жизнена ситуация?

● Ако потърся “опорни точки” в отминалото, дали няма да сгреша? Това, че ние сме “нови хора”, основание ли е да се откажем от опита, от идеите на минали поколения? Променила ли се е основно жизнената ситуация (“жизнената реалност”), в която сме поставени ние, модерните хора? Дали има смисъл да се сравняваме с нашите предшественици?
● Налага ли ми се аз самият винаги наново да търся “оригинални решения” на моите уникални жизнени ситуации? Мога ли да подражавам на други хора, особено пък на ония, които вече не живеят? Докъде ще ме доведе следването на “готови правила”?

● Трябва ли аз сам да създам и открия по неподражаем начин опорните точки, от позицията на които гледам на живота си – и го направлявам? Моят живот е пред мен, бъдещето ми (всяко бъдеще!) е открито и предстои, но не трябва ли аз самият да го “направя”, да го “извикам при себе си”? Мога ли да постигна това ако съм се обърнал назад?
● Мога ли да вървя напред ако съм се обърнал назад? Дали пък, вместо даже да се “озъртам” около себе си, не трябва да се концентрирам главно на самия себе си? И, опитвайки да го постигна, дали аз с това не творя една философия, която с право мога да нарека лична (моя, собствена)?
● Ако обаче сам се лиша от тази възможност, то тогава какво ме очаква? Какъв ще бъде животът ми ако аз самият не съм “на висотата на изискванията” му към мен? Дали моето бъдеще не зависи пряко от жизнената истина, която сам съм постигнал?
● Как тогава ще постигна бъдещето, което искам, без философия? Ако моята философия за мен е останала неродена (или пък “вече умряла”!), то тогава какво бъдеще съм си отредил? Ако за човека философията е “лукс” или “непотребна вещ”, то тогава какво говори това за него самия?
● А може ли нещо друго да замени философията? Какъв ще бъде този заместител, няма ли той да бъде неимоверно непълноценен? Значи ли това, че “модерната философия” (философията, съобразно с която така или иначе живеем), не е философия, не е изпълнена с мъдрост и любов към мъдростта? Какво е тогава? Нима ние живеем… “научно” или пък “технически”? Какво означава това?
● Нима нашата раз-личност (в сравнение с хората, които не са могли да си представят живота без една жизнена философия) е толкова голяма, че с право може да се нарече… без-раз-личност? Или пък… без-личност?
● Какво ще постигнем, ако “философията”, от позицията на която гледаме на живота си, се свежда до една такава безразличност? Може ли “миналата философия” да ми даде ориентирите на моето иначе непредвидимо бъдеще?
● Не следва ли, че за да постигна бъдещето, което искам, аз ще трябва да сътворя една изцяло своя “философия на бъдещето” си? – Ако аз самият “още не съм станал” това, което искам, то не съществува ли опасност без философия да се “размина” с бъдещето си?
● И мога ли да разпозная своето бъдеще без философията, която единствена може да ми го проясни?
● Щом като решително се отказвам от възможността да вървя напред, гледайки назад, то, изправен пред едно бъдеще, изпълнено с толкова много възможности, не трябва ли да приема единственото, което ми остава – да творя философията на своя живот, смело впуснал се към бъдещето, към иначе непостижимото “да бъда”, което трябва да посрещна лице в лице?

5. Мога ли да дам нещо от себе си на философията?

● “Да философствам” не е ли “опитвам се да разбирам”? “Да философствам” съвпада ли с “търся смисъла”? “Да философствам” не се ли свежда до”прояснявам съществуването си”?
● Моят чист порив към яснота ли е извора на непрестанните ми инициативи да внеса ред в съществуването си, в самия себе си, да постигна бъдещето, което сам си отреждам? Мога ли да смятам, че философията е точно това, може ли тя да бъде нещо друго, нещо повече?
● Служейки самоотвержено на истината на съществуването, достойно за човека, искайки да бъда човек и правейки нужното, за да постигна се-бе си (т.е. човека в свое лице), аз “влизам” във философията и ставам неин “поданик” – нима друго може да бъда? И щом като това ми се случва за пръв път (аз преди това не съм живял, аз живея само един път!), то нима това не е шанс за самата философия?
● С копнежа си по автентичния живот аз изцяло принадлежа на “царството на свободните духове”, наричано философия – нима това е малко? Включвайки се с живота си в “битието на истината и свободата”, аз нима не се обричам на оная човечност, която е чист израз на човешкото?
● Не мога да пазя себе си само за самия себе си, аз със своите философски прозрения така или иначе разширявам хоризонта на човешките виждания, на разбирането, посилно за човека – дали това не е скритата задача, на която служи избраният от мен живот в истина?
● В мое лице аз откривам и преоткривам човека (и така в някакъв смисъл се отказвам от себе си, от крайната и самодоволна субективност, вместила се в душата ми!) – дали това не е идеята на автентичното свободно философстване, което така силно ме привлича?
● Защо тогава философията да е “лукс”, “нещо излишно” и “прибавено” към моята същност? Нима аз мога да бъда различен точно от онова, което ме прави човек?

ДРУГИ ПРИМЕРИ, АЛТЕРНАТИВИ

ДРУГИ ПРИМЕРИ:

(І) Пирон скептикът не наричал нещата нито прекрасни, нито грозни, нито справедливи, нито несправедливи и изобщо предполагал, че истинното изобщо не съществува, а хорските постъпки се определят само от закона и обичая… В съгласие с това и живял живота си, без да страни от нищо, без да се отклонява, подлагайки се на всякакви опасности, било от волска кола, стръмнина или от куче, без да се поддава на усещанията си. От опасностите го предпазвали неговите приятели, които го следвали неотлъчно.
(По Диоген Лаертски)

(2) Когато Диоген от Синопа се греел на слънце в Крания и, спирайки се при него, Александър Македонски казал: Поискай от мен каквото желаеш”, то Диоген му отговорил: “Не ми засенчвай слънцето”. Казват, че дори Александър казал: “Ако не бях Александър, бих искал да бъда Диоген!”.
(По Диоген Лаертски)

(3) Зенон от Елея бил благороден както във философията, така и в държавните дела; казват, че книгите му били изпълнени с голям ум. Освен това той замислил да свали от власт тирана Неарх и бил заловен, но когато го разпитвали за съмишленици и за оръжието, вместо отговор той уговорил всички приятели на тирана да остане сам с него, а после, като помолил да му каже на ухо разни неща, впил зъби в ухото му и не го пускал, докато не го убили. Антистен пък говори, че след като придумал приятелите на тирана, а онзи го попитал няма ли и други, Зенон отговорил: “Само ти, унищожител на града ни”, а после се обърнал към околните: “удивлявам се на страхливостта ви: за да не пострадате като мен, пълзите пред тиранина!”. И най-накрая си отгризнал езика и го изплюл в лицето на тиранина. Това така потресло гражданите, че те тутакси пребили тиранина с камъни…
(По Диоген Лаертски)

АЛТЕРНАТИВИ:

● Може ли на основата на приведените примери самостоятелно да обособите алтернативите на живот, достоен за философа?

● Има ли образцов философски живот?

● Дали и на философите “нищо човешко не им е чуждо”? Какво означава това?

Как се учи философия?

Kak se uchi filosofia?

4. Как живеят философите?

ВЪПРОСИ:

1. “Увлечението” ми по мъдростта зависи ли от това как живея?

● Или, наопаки, от “увлечението” ми по философията зависи това как ще живея? Кое от двете е вярното? Или и двете едновременно са верни? Каква е тази свързаност между живот и мъдрост, между отношение към живота и отношение към мъдростта?

● Ако любовта към мъдростта не влияе на живота, то няма ли тогава да се окаже съвсем безполезна? А тогава има ли смисъл да се занимавам с философия? Ако мъдростта служи на мъдростта, не на живота, какво означава това?

● Дали, философствайки умело, ще започна да живея мъдро и разумно? Ще ме “прихване”, ще ме “заради” ли мъдростта дотам, че да променя живота си? Ако пък в живота си открия – в зависимост от това как живея – “частички” мъдрост, то дали това ще преобрази моята лична философия на живота?

● Нима мъдростта се намира в някакво тайнствено единство с живота? Нима само тя може да ми даде неговата истина? Дали няма опасност без нея да пропилея без смисъл живота си? Значи ли това, че трябва да направя всичко за да се добера до нея?

● А всъщност моето как живея дали не е най-важното, към което трябва да насоча своята философия? Но ще имам ли сили да я постигна? Дали това не е неизпълнима задача? Но това, че все пак живея (и искам да живея пълноценно!) не е ли предпоставка на все по-засилващата се моя увереност, че ще се справя?

● Но мога ли просто “да се оставя” на живота? Не ми ли се налага да бъда “властелин” на собствения си живот? Но кой ще ми гарантира, че ако приема второто, то моето съзнание за живота няма да ощети наслаждението от собствения живот?Какво ще излезе от живота ми, ако допусна моето съзнание (и разсъдък) да стане негов господар?

● Може ли нещо друго освен философията да отговори на тези въпроси? Не трябва ли това да бъде само философията, която съм в състояние да постигна със свои сили? А дали не трябва да внимавам най-вече последната да не се окаже само “голо” съзнание? Не трябва ли моята философия да е нещо повече от това? Какво именно?

2. Може ли животът на Сократ да бъде мой пример?

● Това, че Сократ е живял точно според своята философия и винаги е възхвалявал знанието и разума, може ли да бъде пример за мен? Казват, че той е постигнал пълно покритие между живот и философия, но какво е спечелил от това? Но е бил осъден на смърт от своите съвременници, трябвало е да изпие чашата с отровата – защо това да е образец за “философски живот”?

● Дали пък Сократ не е станал жертва на своя самонадеян разум? Може ли изобщо разумът да разбере живота? Може ли знанието да изчерпи неговата тайна? Не и ли пресилено да се твърди (както правел Сократ), че само знанието и разумът постигат “висшата истина” за живота?

● Защо живеещия според “повелите на разума” Сократ най-напред не е бил разбран от своята жена? Защо Ксантипа цял живот се оплаквала, че съдбата й е отредила такъв мъж? Дали пък жените по някакъв на-чин не са по-близки на естеството на живота? Ако Сократ беше живял така, както от него искала Ксантипа, нямало ли е да избегне безсмислената смърт?

● За Ксантипа всичко, което правел знаменитият й съпруг, било изцяло непонятно, погрешно в корена си, абсурдно – дали “умът не й стигал” да разбере? Или пък чувството, “женският инстинкт” я тласкал към това да не приема категорично такъв живот? Нима Ксантипа не е права в изискването си, че “добрите мъже” трябва да се занимават най-вече с домашните дела?

● Защо Ксантипа не може да проумее как така нейният “хубостник” е зарязал домашните дела заради… “общите”, човешките? Права ли е Ксантипа да иска и той да бъде “мъж на мястото си”? Защо Ксантипа се принуждавала… да бие Сократ? Защо ли и той се оставял да го бие? Това не е ли признание от негова страна за “основателността” на гнева й?

● Това, че Сократ по цял ден скитал по площадите и палестрите (“спортните площадки”) на Атина, търсейки събеседници, с които да може да разговаря за най-важното, и в същото време зарязал дома си, може ли да се оцени като “образцов живот”, подобаващ за философа и… човека?Дали Сократ наистина – а не само в очите на Ксантипа – не е бил просто… безделник?

● Сократ не бил разбран и от учениците си – защо е станало така? Защо малцина са онези, които са му благодарни за това, че им помагал да освободят душата си от заблудите, да я отдадат на истината и знанието? Защо повечето се изпълвали с ненавист към него?Нима просто са се засягали от това, че ги “излагал” пред хората – когато им доказвал, че не знаят, а само си мислят, че знаят?

● Ако тези негови ученици са възроптали от него заради това, че… “от истината боли”, то нима Сократ е могъл нещо да направи – за да ги по-щади? Прав ли е като е смятал, че “истината само лекува”? Трябвало ли е Сократ да търси начин да възпре засилващата се ненавист в душите на ония, които по-късно започнали да водят съдебен процес срещу учителя си?

● Могъл ли е Сократ да направи така, че всички да са доволни? Защо обаче не го е направил? Защо е допуснал подобна неразумност, която му кост-вала живота? Какво е станало с прочутата му разумност?

● Не е ли подразнил Сократ хората с това, че сам се смятал за “акушер”, помагащ за раждането на истината в душите на ония, които са “плодовити” тъкмо в душите, не в телата? Това ли е, впрочем, заниманието на истинския философ? Но “безплодните в душите” – “кастратите”, които не са родили нито една идея в живота си – нима имат друг изход освен да го мразят?

● Защо мъдрият Сократ все пак се е надявал душата им да роди поне великодушието, което стои над дребните страсти? Нима това не е наивност от негова страна?

● Сократ е могъл да не умре, да се скрие, да избяга – защо не го направил? Нима си струва човек да умре само за това да провери правилността на идеите си (Сократ смятал, че присъдата му е “сгоден случай” да провери дали са верни идеите му за безсмъртието на душата и за съществуването на прекрасен свят на идеите!)? Защо Сократ е така покорен спрямо съдбата си?

● Но защо Ксантипа, противничката на сократовата мъдрост и разумност, все пак плачела преди смъртта му (тя, плачейки и скубейки косите си, мълвяла в несвяст: “Сократе, Сократе, ти си отиваш невинен!”)? Но как е възможно Сократ да се подиграе така жестоко с чувствата й, иронично отвръщайки: “А ти какво искаш, да бях виновен ли?!”? Какво е направила сократовата разумност от… Сократ?

● С какво все пак е поучителна историята на сократовия живот? Бих ли могъл да възприема нещо от него?

3.Защо Шелинг и Хегел не се обичали?

Справка: Шелинг и Хегел били приятели в студентските си години (живеели в една квартира – в качеството си на студенти в Теологическия институт в Тюбинген) и доста време след това. Но станало така, че Шелинг съвсем млад написал първата си книга, която скоро го направила популярен, блестящ професор по философия. Шелинг написал най-добрите си книги за няколко години, при това създал… три философии (!), три нови системи.

В същото време Хегел упорито се занимавал с изучаването на… всички науки, почти не пишейки, и бил съвсем скромен частен учител по философия, а по-късно и гимназиален преподавател. Двамата приятели не прекъснали отношенията си, пишели си писма, Шелинг дори окуражавал по-възрастния от него Хегел да излезе и той с нещо пред четящата публика. През 1808 г. Хегел издал книгата си “Феноменология на духа”, в която излязъл с остра критика и на трите философии на Шелинг; последният пък останал с впечатлението, че приятелят е изопачил и дори… откраднал неговите идеи. Но възходът на Хегел вече започнал, скоро славата му засенчила тази на Шелинг, Хегел станал титуляр по философия на Берлинския университет, при това написал и издал още много книги. Двамата някогашни приятели прекратили всякакви отношения помежду си, стигнало се дотам да се преструват при среща, че не се познават (например когато се срещали на публично място!).

В Германия като че ли всички забравили за Шелинг, а Хегел се “се къпел в лъчите на славата” повече от 20 години. Когато Хегел умрял в 1830 г. (по време на чумна епидемия в Берлин, когато всички учреждения били затворени, Хегел, вече ректор на Берлинския университет, наредил да отворят една аудитория, където той да чете лекции; заразил се от чума и скоро умрял – на 63 години), и катедрата му осиротяла, се запитали кой ли може да го наследи в университета. Сетили се за почти забравения Шелинг и го поканили да оглави катедрата.

Шелинг приел, излязъл с критика на “въздушните кули” на своя някогашен приятел, отрекъл кардинално идеите му, и така, показвайки за сетен път своя гений, създал своята… четвърта философия. Късната философия на Шелинг стимулирала неимоверно философското развитие – по същия начин, по който предишните му системи подготвили философията на Хегел.

● За какво ви говорят тези все пак необичайни отношения между двамата велики философи на ХІХ век? Защо Хегел и Шелинг така не се обичат, въпреки че на млади години са били приятели?

● Дали пък “лошите характери” не са причина за крайната студенина в отношенията им на зряла възраст? Не са ли могли да потиснат чувствата си – заради принципните, идейните въпроси на философията?

● Интересува ли ви “същностната страна” на техните отношения? Желаете ли да се запознаете с техните философски идеи? Бихте ли приели да напишете реферат върху техните философии?

4. Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?

Справка: По същото време и никому неизвестният млад философ Артур Шопенхауер, последовател на Кант, който следял “шумотевицата” около Шелинг и Хегел и все повече се изпълвал с ненавист и към двамата. Той вече бил написал (също съвсем млад като Шелинг) книгата “Светът като воля и представа”, която дал в още в ръкопис на Гьоте, питайки за мнението му. Гьоте, който бил твърде близък приятел на майката на Шопенхауер (“злите езици” говорели, че Гьоте дори е… негов баща!), прочел ръкописа, повикал младия човек и му казал, че книгата е гениална, но че трябва да бъде… изгорена – тъй като съдържала “истини, които човечеството не може да понесе”! Шопенхауер, разбира се, не послушал съвета на великия човек и издал книгата си на свои средства (едва ли някой издател тогава – както и сега, впрочем! – би дръзнал да издаде нещо истински значимо, написано обаче от “непознат автор”!).

В предговора си той обаче предвидил нейната съдба, като написал, че “книгата ще трябва да чака спокойно и скромно малцината, за чиито необикновен начин на мислене би била подходяща”. Наистина, десетилетия наред никой не купил неговата книга, а ако я купили, не започнали да я четат, ако започнали да я четат, не я дочели; ако, накрая, малцината, които я дочели, не я разбрали; професорите по философия пък, както е обичайно за тях, се държели така, че все едно се били споразумели да се преструват, че… такава книга не съществува. През двадесетте години на ХІХ век Шопенхауер решил все пак да провери дали са се родило поколението, за което бил написал своята книга, и обявил курс по философия в Берлинския университет (като приват доцент, частен доцент). Това било времето на най-големия триумф на Хегел, аудиториите не могли да поберат слушателите му, а Шопенхауер дръзнал да обяви курса си в същия час, в който Хегел имал лекции. Естествено, “философската мода” довела до това, че при Шопенхауер дошли 4-5 студента, които след първия час повече не се върнали.

Шопенхауер понесъл и този удар, оттеглил се в провинцията (той бил състоятелен човек) и мълчаливо започнал да чака своя час (същевременно обаче изпълвайки се с все по-голяма злоба най-вече към Хегел!). След още няколко десетилетия, в началото на 50-те години (т.е. дълго след смъртта на Хегел) Шопенхауер сметнал, че е време пак да заяви пред публиката своята философия, преиздал книгата си и зачакал, почти отчаян, нейния ефект върху съзнанията. Този път той не чакал дълго, книгата му имала ефекта на взривяването на мощен снаряд в центъра на заспал град. “Светът като воля и представа”, най-важното произведение на Шопенхауер, била жадно изчетена от новото поколение, което той доживял да се роди. Славата на Шопенхауер скоро излязла извън границите на Германия, заляла като мощна вълна цяла Европа и достигнала до Русия; негови горещи привърженици станали Рихард Вагнер, Фридрих Ницше, Лев Толстой и мнозина други велики хора. Шопенхауер тържествувал, опитал се да забрави за униженията си, но макар че приживе бил провъзгласен едва ли не за пророк, не простил на Шелинг и особено на Хегел. Той пише така: “След Кант излязоха три псевдофилософа, създаващи само въздушни замъци: софисти, шутовски и вятърничави развейпраховци; Шелинг е най-надареният, Фихте е карикатура на Кант (увеличително стъкло за кантовите грешки), а Хегел е “арлекин на Шелинг”, бездарен и тромав шарлатанин, в сравнение с който дори и Фихте можеш да наречеш “талантлив човек”!”. Шопенхауер, впрочем, никога не е имал високо мнение за човека, чиято способност да прави низости според него е колосална; но не прекалява ли с тези крайни оценки?

● Как възприемате историята на живота на този велик философ, който в предговора на книгата си (написана когато той е на 20-21 години!) казва следното: “Животът обаче е кратък, а истината има далечно въздействие и живее дълго: нека кажем истината!”?

● Нима гениалните философи просто са хора с дребни човешки страсти? Как така несъгласието с някакви идеи може да прерасне в пълно отрицание и на личността на философа, който пръв е достигнал до тях?

● Какви изводи си правите за естеството на философията, изхождайки от живота и творчеството на споменатите философи?

● Интригува ли ви “принципната страна”, т.е. идеите, заради които “се скарали” така жестоко великите философи? Искате ли да се запознаете с книгата “Светът като воля и представа”?

5. Защо младият философ Киркегор не могъл да си вземе изпита по философия?

Справка: Младият датчанин Сьорен Киркегор се явил на изпит по философия при Хегел. Младежът, очевидно твърде талантлив, си позволил да говори “собствените идеи”, което дотолкова не харесало на “философското величие” Хегел, че последният се принудил да му пише двойка. Вероятно не толкова простото незачитане на хегеловите разбирания било причина за гнева на Хегел; вероятно причина била изключителната необичайност на идеите на младия Киркегор, пълната им несъвместимост с идеите на самия Хегел. При това изглежда Хегел доловил и тънката ирония, с която Киркегор си позволил да интерпретира някои избрани места от хегеловата мисъл.

Но станало така, че Хегел скоро умрял от чума и, както е известно, Шелинг заел мястото му. Когато Киркегор се явил на изпит пред новия професор, той пак по същия начин изложил вижданията си; при това младият датчанин съвсем не можел да знае разбиранията на професора, известен с… “многото си философии”. Шелинг изпаднал във възторг от чутото, просълзил се и, разбира се, писал “шестица” на Киркегор. Оказало се, че младежът “дума по дума” изложил най-новата философия, най-новите идеи на професора, при това още преди да ги е чул от устата му! Така онова, което безкрайно неприятно изненадало Хегел, очаровало Шелинг – нима не е странно така да се възприеме едно философско разбиране. Киркегор по-късно станал един от великите философи на ХІХ век, макар че бил оценен истински едва от поколението, живяло в началото на ХХ век.

● Как си обяснявате и този епизод? Какво е мнението ви за Шелинг, който като старец успял да оцени идеите на един младеж (при това сам да ги споделя, сам на преклонна възраст да стигне до такива идеи!)? Как обяснявате съвпадението в разбиранията на двамата?

● Какво означава това, че Хегел не бил в състояние да оцени по достойнство различаващото се от собствената му философия? Свързва ли се това с желанието му да “прави” философията наука, да я “издигне” от нивото на “любов към мъдростта” до нивото на… действително знание?

● Дали пък Шопенхауер не е прав в силните си преценки за своите “велики съвременници”, обрисувайки ги като… “нищожества”? Кой от всички тези философи ви е най-симпатичен? И кой – най-неприятен?

ИДЕИ, КАЗУСИ, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(І) “При всеки оригинален мислител стиловата форма е неотделима от смисъла на неговото съчинение.Ние ще изброим само следните:
В зората на мисленето стоят гномите, пословиците – в съседство с различните истории, и басни – върху основата на великите митове. По-нататък следват: опоетизиране на света, наброски на едно съзерцателно всеобхватно знание за съществуващото в профетичен, празничен вид; трактати, описания, студии, наблюдения, диалози; систематични съчинения, които обхващат битието в една единствена книга като едно цяло, като истинско отражение на системата на битието, било като конструктивен проект на битието, света и събитията, било като сума от знания от знания в рационален порядък на цялото предадено наследство, което трябва да бъде обединено в едно непротиворечиво цяло. По-нататък следват учебниците… Във времената на известна разпуснатост и свобода отново има връщане към писмата и афоризмите.” (Карл Ясперс)

(ІІ) “… разбрах, че не би могло да се измисли нещо толкова странно и невероятно, което да не е било вече казано от някой философ.” (Рене Декарт)

(ІІІ) “… във философията се пробужда безгранична откритост и в нея става явно собствено човешкото… Философът там, където той се появява първоначално и в личностен вид, е нещо чуждо в света.” (Карл Ясперс)

(ІV) “Истинската форма, в която съществува истината, може да бъде единствено научната й система. Задачата, която съм си поставил, е да съдействам философията да се доближи до формата на наука, до целта да може да се откаже от името си на любов към знанието и да бъде действително знание.” (Георг В. Фр. Хегел)

(V) “Познанието за външния свят няма да ме утеши в мигове на горест за неведението ми в духовния мир, но овладял нравствените закони, винаги ще мога да мина без физическите…

Вечното безмълвие на безкрайните простори ме ужасява…

Сърцето чувства Бога, не умът. Това именно е вярата: Бог, осезаем за сърцето, не за ума.” (Блез Паскал)

(VІ) “Настоявам хората да престанат най-после да смесват философските работници и изобщо хората на науката с философите – тъкмо тук трябва с всичката строгост да се отдаде “всекиму заслуженото”: нито твърде много на едните, нито твърде малко на другите. Може би за възпитанието на истинския философ да е необходимо той сам да е стоял някога на всички стъпала, на които неговите слуги, научните работници на философията остават и трябва да остават… за да обходи кръга на човешките ценности и преценки, за да може да погледне с различни очи и съвест отвисоко – във всяка далечина, отдълбоко – във всяка височина, от ъгъла – във всяка широчина. Но това са само предварителни условия на неговата задача; самата задача изисква нещо друго от него – да създава ценности… Философските работници… имат задачата да направят всичко, което досега е станало и е било преценено, нагледно, понятно, разбрано, подръчно, да съкратят всичко дълго, дори самото “време” и да овладеят цялото минало… Истинските философи обаче са заповедници и законодатели; те казват “Тъй трябва да бъде!”. Те първи определят насоката на човешкия живот… те се залавят с творческа ръка за бъдещето и всичко, което е било, им служи като средство, като пособие, като чук. Тяхното познание е творчество, тяхното творчество е законодателство, тяхната воля за истина е воля за мощ.

Има ли днес такива философи? Имало ли е някога такива философи?

Дали трябва да има такива философи?… “ (Фридрих Ницше)

(VІІ) “Делфийското изречение познай себе си придоби ново значение. Позитивната наука е наука, загубила се в света. Нежно е най-напред да загубим света в epohe, за да го придобием наново в универсалното самоосмисляне. “Noli foras ire, – казва Августин, - in te redi, in interiore homine habitat veritas”. (“Не се стреми към външното, върни се в себе си, във вътрешния човек обитава истината”)” (Едмунд Хусерл)

КАЗУСИ:

(І) Философски е въпросът, на който като започнете да отговаряте, мигом забравяте какво са ви запитали. Философски отговор е този, при който, като започнат да ти отговарят на зададен току-що от теб самия въпрос, скоро забравяш какво сам си запитал.

Какво мислите по повод на тези твърдения?

(ІІ) “Нека да сме лъжливи, зли и несправедливи, ние знаем това, и плачем заради него, и се мъчим за това сами, и изтезаваме себе си, и се наказваме повече, отколкото даже, може би, този милосърден съдия, който ще ни съди и името на когото не знаем. Но ние си имаме наука, и чрез нея отново ще намерим истината, но ще я приемем вече съзнателно. Знанието е по-високо от чувството, съзнанието за живота е по-високо от самия живот. Науката ще ни даде премъдрост, премъдростта ще ни открие законите, а знанието на законите на щастието е по-високо от щастието…
“Съзнанието за живота е по-високо от живота, знанието на законите на щастието е по-високо от щастието” – ето с какво трябва да се борим!” (Фьодор Достоевски, “Сънят на смешния човек”)

● Как възприемате разбирането на Достоевски? Кои са неговите основания? Защо влага тези думи в устата на “смешния човек”?

● Как звучат подобни “смешни мисли” на един абсурден човек в ушите на модерните хора, вярващи безпределно на науката и техниката?

● Лично на вас смешно ли ви, чувайки неговите твърдения? Или, може би, ви е… тъжно?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Философията губи своето достойнство когато слезе на нивото на разговорния език, когато започне да говори езика на “простолюдието”. Тя не бива да говори така, както се разказват “махленски истории”, тя не е и “лъжица за всяка уста”. Тя не може да се откаже от възвишената езотеричност на науката, за вникването в нейните истини се иска продължителна професионална подготовка, усвояването на сложна философска терминология. Ако всеки профан започне да философства, то тогава философията вече е загинала.

(ІІ) Ако един учен не може да обясни на петгодишно дете своите теории, и то така, че то да го разбере, той не е никакъв учен. Ако един философ не може понятно да разкаже на едно петгодишно дете своите идеи, той не е никакъв философ. При това детето трябва да остане впечатлено, да пожелае да разговаря! (По изказване на А. Айнщайн)

(ІІІ) Когато философ започне да отговаря на твой въпрос скоро забравяш какво си го попитал.

(ІV) Сократ се хвалел, че знае едно нещо: че не знае. Твърдял, че другите и това не знаят. Жрицата на храма на Аполон в Делфи обаче била казала, че “Сократ, син на Софрониск, е най-мъдрия от всички гърци!”. (Тя била попитана от един тогавашен учен кой е най-умния; този очаквал вероятно тя да отговори: ти!, но жрицата казала, че Сократ е най-мъдър!) Самият Сократ, като чул тази история, се засмял и казал: “Представям си каква тогава е мъдростта на цяла Елада щом като “най-мъдрият” от всички гърци знае едно нещо: че не знае!”. Сократ, впрочем, не обичал много-много “учените глави”, а те били направо бесни от него.