ВЪПРОСИ:1. Дали философията няма бъдеще… зад себе си?
● Странно нещо е философията, нали? Не е ли тя, от една страна, най-древно човешко постижение, имащо твърде богата история? Но не трябва ли философията същевременно да е най-точен изразител на съвременността, на най-значимото, което може да се открие в нея?
● Така ли е това в действителност? Нима краят на философията, така дълго чакан, не е вече наближил? Ще умре ли философията, има ли тя бъдеще пред себе си? Или бъдещето на философията е… “зад нея”? Не се ли казва така за дълго живелият човек: “Той има голямо бъдеще… зад себе си!”? Защо така се изразяват?
● Нима миналото е… “бъдещето зад нас”? Може ли да имаш бъдеще… зад гърба си? А дали бъдещето пред нас е тъкмо бъдещето, което заслужаваме? Какво бъдеще е заслужила философията?
● Дали съвременната философия, наследница на така богато минало, ще може да постигне нещо ново и забележително? Тя има ли перспективи, или всичко, което е “могло да се каже”, “вече е казано”?Може ли да се смята, че “няма нищо ново под слънцето”, “всичко е суета” и пр.?
● Вярно ли е това, че “прекалено дългото минало” е предвестник на залеза, както е и в човешкия живот? Дали пък съвременната философия не се отличава с “невнятно дърдорене”, симптом на старческа деменция?
● Може ли въпреки всичко философията да се “подмлади”, да се преизпълни с нов живот? Или е осъдена да живее само със спомените си, с разказите за онова, което е било?
● Как философията може да избегне създаването на впечатление, че е “старата дама”, на която никой не обръща внимание?
2. Мога ли да разбера своята съвременност?
● Да, но нали философията живее чрез живота на толкова много търсещи човешки същества? Нали тя не е нещо затворено в себе си – и заето само със себе си? Може ли да се смята така? Тук ли е корена на “вечната жизненост” на философията?
● Мога ли да приема, че философията затова е винаги млада, съответстваща на времето – и на хората, които го изпълват с делата си? А дали младите не са тези, които (чрез търсенето на собствен път в живота), дават от своята жизненост на философията, преизпълват я с живот?
● Значи ли това, че с моята отдаденост на истината на съществуването, достойно за човека, аз служа на никога не свършващия “философски ренесанс”? Имам ли съзнанието, че това, което правя, има смисъл, надрастващ онова, което съм си поставил като непосредствена цел?
● Дали чрез своите търсения аз по някакъв тайнствен начин не поддържам живота на философията? Мога ли да приема това? Или то е безпочвена претенция и “безсрамие”, от които трябва да се срамувам?
● Как да разбера времето, в което живея? Това, че съм негов “съвременник”, дава ли ми някакви преимущества за разбирането му? Как да се добера до смисъла, който е скрит в моята съвременност? Дали без него аз няма да продължа да пребивавам в непрогледна тъмнина?
● Дали за мен моето време не е “страхотно преплитане” на твърде объркани “неща и явления”, които само тегнат, смазват ме с непонятността си? Къде е моето място в реалността, наричана съвременност?
● Как да се ориентирам в този значим смисъл? Мога ли да бъда съвременник на време, което не разбирам? Как да постигна истината на времето, в което живея?
3. Каква истина носи в себе си съвременният човек?● Всъщност какво ще ми даде ясната представа за съвременността, в която така или иначе участвам? Достатъчно ли е моето участие да се свежда до простото “присъствие” и “съвпадение по място”? Дали мога до постигна онова, по което моето време превъзхожда всички останали, отминалите времена?
● Съществува ли “прогрес” (не просто видим, а действителен!), или пък всичко върви към упадък? Мога ли да приема, че съществува напредък и в идеите, съзнанието и мисленето на съвременните хора? “По-добри” ли са разбиранията на моите съвременници в сравнение с тези на хората, живели по времето на Платон например?
● Има ли прогрес в идеите, в смисъла и в същността – или нашите предимства са само външни, материални, несъществени? Това, че “имаме компютри”, с какво ни прави “по-истински”? По-добре ли разбира живота човекът на моето време – в сравнение с хората от отминали времена?
● “По-вярно” ли живеем ние, или само съзнанието ни е по-усложнено, по-обременено, “по-рафинирано”? А може би нашето съзнание е само по-объркано? Дали пък не се е стигнало дотам, че ние (поради нашата усложненост) не забелязваме простото, но съдбовно важното?
● Какви предимства ни дава това, че нашата наука, безспорно, е по-развита, че техниката ни е по-напреднала? Може ли обаче да се каже за нашата философия, за идеите ни? Не сме ли забравили ние, съвременниците, изворите на своя живот? Не сме ли ги подменили с непълноценни заместители?
● Имаме ли ясни виждания относно смисъла, който ръководи живота ни? Не си ли позволяваме да живеем в тъмнина относно онова, от което зависи всичко останало? Изпитва ли моят съвременник удовлетвореност от живота си? Изпитвам ли аз самият задоволство от това как живея?
● Имам ли критерий за разграничаване на истински значимото от онова, което няма особен смисъл, което само е “камуфлаж”? Може ли нашата наистина напреднала наука да ми даде този критерий? Може ли тя да ми отговори убедително на живота защо живея?
● Дали вярата в науката не е съдбовно недоразумение? А дали отдадеността ни на “техническото правене” на всичко, в това число и на самия живот, на собствения живот, не е коварно заблуждение? Не е ли то изпълнено с непредвидими, но фатални последици, които не разбирам?
● Мога ли да се ориентирам във всичко това без философия? Или пък, търсейки своите ориентири, аз неизбежно стигам до своята философия? Може ли, впрочем, да се живее смислено без философия?
4. Каква е моята жизнена ситуация?
● Ако потърся “опорни точки” в отминалото, дали няма да сгреша? Това, че ние сме “нови хора”, основание ли е да се откажем от опита, от идеите на минали поколения? Променила ли се е основно жизнената ситуация (“жизнената реалност”), в която сме поставени ние, модерните хора? Дали има смисъл да се сравняваме с нашите предшественици?
● Налага ли ми се аз самият винаги наново да търся “оригинални решения” на моите уникални жизнени ситуации? Мога ли да подражавам на други хора, особено пък на ония, които вече не живеят? Докъде ще ме доведе следването на “готови правила”?
● Трябва ли аз сам да създам и открия по неподражаем начин опорните точки, от позицията на които гледам на живота си – и го направлявам? Моят живот е пред мен, бъдещето ми (всяко бъдеще!) е открито и предстои, но не трябва ли аз самият да го “направя”, да го “извикам при себе си”? Мога ли да постигна това ако съм се обърнал назад?● Мога ли да вървя напред ако съм се обърнал назад? Дали пък, вместо даже да се “озъртам” около себе си, не трябва да се концентрирам главно на самия себе си? И, опитвайки да го постигна, дали аз с това не творя една философия, която с право мога да нарека лична (моя, собствена)?
● Ако обаче сам се лиша от тази възможност, то тогава какво ме очаква? Какъв ще бъде животът ми ако аз самият не съм “на висотата на изискванията” му към мен? Дали моето бъдеще не зависи пряко от жизнената истина, която сам съм постигнал?
● Как тогава ще постигна бъдещето, което искам, без философия? Ако моята философия за мен е останала неродена (или пък “вече умряла”!), то тогава какво бъдеще съм си отредил? Ако за човека философията е “лукс” или “непотребна вещ”, то тогава какво говори това за него самия?
● А може ли нещо друго да замени философията? Какъв ще бъде този заместител, няма ли той да бъде неимоверно непълноценен? Значи ли това, че “модерната философия” (философията, съобразно с която така или иначе живеем), не е философия, не е изпълнена с мъдрост и любов към мъдростта? Какво е тогава? Нима ние живеем… “научно” или пък “технически”? Какво означава това?
● Нима нашата раз-личност (в сравнение с хората, които не са могли да си представят живота без една жизнена философия) е толкова голяма, че с право може да се нарече… без-раз-личност? Или пък… без-личност?
● Какво ще постигнем, ако “философията”, от позицията на която гледаме на живота си, се свежда до една такава безразличност? Може ли “миналата философия” да ми даде ориентирите на моето иначе непредвидимо бъдеще?
● Не следва ли, че за да постигна бъдещето, което искам, аз ще трябва да сътворя една изцяло своя “философия на бъдещето” си? – Ако аз самият “още не съм станал” това, което искам, то не съществува ли опасност без философия да се “размина” с бъдещето си?
● И мога ли да разпозная своето бъдеще без философията, която единствена може да ми го проясни?
● Щом като решително се отказвам от възможността да вървя напред, гледайки назад, то, изправен пред едно бъдеще, изпълнено с толкова много възможности, не трябва ли да приема единственото, което ми остава – да творя философията на своя живот, смело впуснал се към бъдещето, към иначе непостижимото “да бъда”, което трябва да посрещна лице в лице?
5. Мога ли да дам нещо от себе си на философията? ● “Да философствам” не е ли “опитвам се да разбирам”? “Да философствам” съвпада ли с “търся смисъла”? “Да философствам” не се ли свежда до”прояснявам съществуването си”?
● Моят чист порив към яснота ли е извора на непрестанните ми инициативи да внеса ред в съществуването си, в самия себе си, да постигна бъдещето, което сам си отреждам? Мога ли да смятам, че философията е точно това, може ли тя да бъде нещо друго, нещо повече?
● Служейки самоотвержено на истината на съществуването, достойно за човека, искайки да бъда човек и правейки нужното, за да постигна се-бе си (т.е. човека в свое лице), аз “влизам” във философията и ставам неин “поданик” – нима друго може да бъда? И щом като това ми се случва за пръв път (аз преди това не съм живял, аз живея само един път!), то нима това не е шанс за самата философия?
● С копнежа си по автентичния живот аз изцяло принадлежа на “царството на свободните духове”, наричано философия – нима това е малко? Включвайки се с живота си в “битието на истината и свободата”, аз нима не се обричам на оная човечност, която е чист израз на човешкото?
● Не мога да пазя себе си само за самия себе си, аз със своите философски прозрения така или иначе разширявам хоризонта на човешките виждания, на разбирането, посилно за човека – дали това не е скритата задача, на която служи избраният от мен живот в истина?
● В мое лице аз откривам и преоткривам човека (и така в някакъв смисъл се отказвам от себе си, от крайната и самодоволна субективност, вместила се в душата ми!) – дали това не е идеята на автентичното свободно философстване, което така силно ме привлича?
● Защо тогава философията да е “лукс”, “нещо излишно” и “прибавено” към моята същност? Нима аз мога да бъда различен точно от онова, което ме прави човек?
Няма коментари:
Публикуване на коментар