6. Разбирам ли трудността на началото?

ВЪПРОСИ:

1. Откъде да започна?

● Ситуацията, която е пред мен, не е ли ситуация “избор на път”? Не съм ли пред “кръстопът”, от който тръгват много пътища? Кой от тях да избера? Как да разбера докъде ще ме изведе?
● Има ли по-трудно и по-важно от това? Мога ли изобщо да се справя? Или трябва да се откажа? Та нали няма да правя “система”? Нали търся смисъла – не е ли безразлично откъде ще започна? Ако всичко е “взаимно свързано”, то тогава не е ли все едно откъде ще започна търсенията си?
● Дали не е по-добре да се оставя на интуицията си? Общо взето не правим ли винаги точно така: когато не знаем, се уповаваме на интуицията, на безпогрешното “вътрешно чувство”? Може ли предварително да се знае накъде трябва да се тръгне? Как да зная докъде ще ме доведе пътя, по който току-що поемам, по който досега не съм вървял?
● Не е ли нужен… “гадател” за тези неща? Но мога ли да гадая, достойно ли това за философ? Какво, впрочем, означава “да се гадае”?
● Аз нали обаче търся нещо първо – от което уверено да тръгна? Но нали първото е първо тъкмо защото преди него няма нищо друго? Как тогава да намеря неговите “предпоставки”, та нали те ще се окажат “още по-първи”? На какво се дължи увереността, че този е “верният път”? Ако почна да търся “по-първото от първото” няма ли да постъпя глупаво?
● Ако се намирам някъде, там, където съм, то нали пред мен са много, дори всички посоки? Не трябва ли тези посоки да са “равнопоставени”? Може ли някоя да е “привилегирована” в сравнение с останалите? Тогава има ли значение по кой път ще тръгна?
● Дали пък, впрочем, всички пътища не водят до едно място? Дали пътищата в “духовната вселена”, в която искам да пътешествам, не се събират някъде? “Всички пътища водят към Рим” – нима моят “Рим” трябва да е изключение?
● Мога ли да смятам, че… “важното е да си на път”? Възможно ли е посоката да не е решаваща? Как така, нима може да е така? Но щом като пред мен винаги е налице възможността да сменя посоката, да тръгна по нов път, то какво следва от това? Трябва ли да се отказвам от “стария път”, щом като ми се е сторило, че “не води доникъде”?
● Защо се измъчвам толкова от това, че посоката решава всичко? Може би това се дължи на “предразсъдък”? Нима безпомощният и слаб мой разсъдък “сее” тези съмнения? Ако послушам сърцето си, своето интуитивно чувство, няма ли да постъпя по-добре?

2. Как да преценя кое е “най-важното”?

● Ами ако “всичко е важно”, ако нищо не трябва да бъде подценявано? Има ли тогава смисъл да търся непременно “най-важното”? Но ако от това наистина зависи всичко останало? Не разсъждавам ли прекалено общо?
● Не е ли по-добре да потърся критерий, основавайки се на сравнение? Нали не бива да се оставям на нерешителността? Който много се съмнява и не прави нещо друго, дали ще постигне нещо?
● Да взема например това: кое е по – важното, човекът или светът? С човека или със света трябва да започна? Безспорно, и едното, и другото са “много важни”, но кое от тях има предимство? Коя тема за мен трябва да бъде по-близка – човекът или светът?
● Но нима и двете не са прекалено близки, при това нали са свързани, неотделими? И свят ли ще бъде “невидяното” от никой човек? Как така, нали свят иде от свет-лина? Какво тогава е светлината без око, което я възприема?
● Щом като са така неотделими, то тогава не е ли все едно кое от двете ще предпочета за “първо”? А дали пък няма нещо “трето”, което да ги обединява – и в този смисъл да е “по-първо” от тях? Не е ли по-добре да тръгна от него, щом като то е в основата като на човека, така и на света?
● Кое е “третото”, което е в основата както на човека, така и на света? Кое е “общото” на човека и света? Дали не това, че и двете просто съществуват? Дали тогава съществуването не е първото, с което трябва да се заема? Онова, което изобщо е, съществува, съществуващото дали не е търсената основа на всичко друго?
● Дали съществуването и съществуващото не трябва да е моята първа тема във философията? А дали не трябва да се запитам и така: защо нещата (светът, човекът, всичко останало) изобщо съществуват? И кое е това, от което зависи съществуването? Има ли смисъл така да поставя въпроса?

3. Защо аз самият съществувам?

● Може би “просто си съществуват”? Дали има нещо, от което да зависи съществуването им? “Съществуват си – и толкова!” – нима може да смятам така? А трябва ли да питам как съществуват? Как или защо е “по-първи” въпрос? Кой въпрос е “по-важен”, “най-важният”?
● Но нали все пак открих, че трябва да изясня най-напред поне едното от тях, например защо нещата съществуват? Дали ще се успокоя ако не разбера докрай това? Как ли хората спят спокойно щом като не са наясно с това защо нещата съществуват?
● Как така да “не е важно”, та нали от него зависи и това защо аз самият съществувам? Не е ли това най-важното, от което зависи всичко останало?
● И след като аз самият, човекът, ми е “най-близкото” от всички други съществуващи неща, то не следва ли въпросът защо аз самият съществувам необходимо да е “най-първият”? Ако отговоря на него, то това няма ли да ми помогне да разбера защо съществува ли “останалото”? Може би е така, но нали трябва да се провери?
● Но ето че има и още нещо: а на какво е израз това, че нещата съществуват? Това, че съществуват, дали не е “случайност” или “инцидент”? А може би съществуването им е свидетелство на нещо още по-фундаментално от самото непосредствено съществуване? Кое е това “нещо”, което определя съществуването? Има ли нещо, на което съществуването е израз и потвърждение?

● Как да го нарека? А дали онова, от което зависи съществуването на всичко друго, само съществува, самото то съществува ли? Може ли от него да зависи самото съществуване, а то самото да не съществува? Нима е възможен такъв абсурд?
● Ясно е, че съществува но кое и какво е то? Дали не трябва да му дам име? Какво е онова, от което зависи съществуването? Каква е тази суверенна същност, на която съществуването е прост израз? Как се нарича изворът на всяко съществуване, на всяко съществуващо?
● Това ли е Бог? Или пък е битието? Дали от битието зависи съществуването, дали съществуването не е израз на неизменно битие? А Бог не е ли най-висшето битие, Битието “изобщо”, корена на всяко битие и съществуване?
● Как мога да бъда спокоен докато не изясня тези въпроси? Бог, Битието ли е най-първото, от което трябва да тръгна? Или “първото” е нещо, за което изобщо не подозирам?

4. Кой е моят принцип?

● Най-първото не трябва ли да бъде наречено “принцип”, “водещо начало”? Дали тъкмо принципът не е онова, което “пронизва” всичко останало? А може би принципът е “нещото”, което се ръководя?
● Мислейки, аз трябва да бъда “принципен”, т.е. да следвам своя принцип – така ли е това? Или пък принципът е онова, което обединява мислите моите мисли, придава им насоченост, изразява тяхната посока? Може ли да се разсъждава без принцип, един вид “безпринципно”?
● А дали принципът не е онова, на което трябва да бъда верен в разсъжденията си? Принципът дали не е “ядро”, което обединява моите мисли, дали той не е техен център? Или пък той е регулативна идея, придава-ща единство на мислите ми?
● Дали принципът не е всичко онова, което изброих? Казаното задължава ли ме точно да определя своя принцип, принципа на своята философия? Или пък, философствайки, човек несъзнавано се ръководи от някакъв принцип?
● Мога ли аз самият да си дам сметка за собствения принцип? Или той може да се разбере само в съпоставянето с някаква друга философия? Не следва ли, че принципът е “отвъд” самата философия? Мога ли да приема, че той е “големият контекст” на съответната философия?
● Дали принципът не е израз на “средоточието” на моята душа и дух, за което аз самият не мога да зная? От казаното не следва ли, че аз просто трябва да бъда верен на себе си? Ако съм верен на себе си, тогава “принципен” ли съм?
● Дали не трябва да се пазя най-вече от това “да не изневеря” на себе си? Впрочем, когато “изневерявам на себе си”, какво правя, как го правя? Случвало ли ми се е това, усетил ли съм някога, че губя вярност, верността спрямо самия себе си?
● Какво в такъв случай означава “смесването на принципи”? Дали пък то не е израз на “душевна широта”? Но като разширя прекалено душата (духа) си, няма ли да се “разконцентрирам”? Мога ли да бъда верен на много, дори на несъвместими принципи?
● В такъв случай не е ли по-добре да “стесня” духа си, да го концентрирам в определена посока? Но ако се “разпилея”, ще мога ли след това да се “събера”? Или трябва да търся мярата, нещо “средно” между прекалено “широкото” и прекалено “тясното”?
● Няма ли тогава да се окаже, че принципният е просто “тесногръд”? А пък безпринципният – “вятърничав”? Как да се предпазя от едното и от другото? Нали и философията ми не трябва да е нито “тесногръда”, нито “вятърничава”?
● А как да разпозная когато става било едното, било другото? Или само някой друг може да го забележи и ако ме уважава – да ми го каже? Следва ли да му бъда благодарен за това – защото ме е подтикнал да отстраня свой значим недостатък?
● От това не следва ли, че “правилното философстване” винаги е в “компания”, т.е. когато свободно се разговаря, дискутира, спори? Вярно ли е това, че “повечето глави” мислят по-добре? Или пък всичко се свежда до това какви са тези глави? Какво ще спечеля ако съм обкръжен от… “празноглавци”?

● Но има ли изобщо такива, или това е само метафора? Въпреки всичко не трябва ли обаче да разчитам преди всичко на себе си? Ако аз самият не съм “качествен”, то може “философската компания” да замести моя ущърб? Как да се погрижа за това да повиша качеството си като личност?
● Може би тъкмо самостоятелните разсъждения няма да ми помогнат? Дали трябва да разчитам на другите в тази насока, да ги разглеждам като партньори, или преди всичко сам трябва да се погрижа за своите виждания? Кой ще ме иска за партньор ако не съм на нужното ниво?

5. Как да дефинирам своя принцип?

● Все пак мога ли да определя принципа, който ще следвам? Един ли трябва да бъде той? Мога ли да се спра на няколко, но “синхронизиращи” се принципи? Общо взето имам ли друг изход освен да избера няколко най-общи изисквания, които сам си поставям?
● Няма ли те да се окажат правила, които сам решавам да спазвам? Дали това може да стане мой принцип: да спазвам свободно избрани правила, за които съм преценил, че са жизнено необходими? Какво ми пречи да опитам това? Има ли друг начин философията ми да придобие жизненост, “здравина”, устойчивост?
● Дали мой принцип не трябва да бъде, например, “системността”? Трябва ли да се опитам да “строя” система (от положения, идеи, мисли)? Ще ми даде ли това някакво преимущество? Не е ли обаче по-добре да не си налагам “хомота” на системата?
● А какво в такъв случай може да бъде онова, което противостои на системата и системността? Явно не… “безсистемността”? Какво тогава? Може ли философията ми да бъде “строена”, “градена” и пр.? Имам ли правото да превърна мислите си в… “тухли”, които планомерно, подобно на строителите, редя в “правилни редове”?
● Дали философията ми ще спечели нещо ако се превърне в “постройка”? А дали философстването бива да е “градеж”? Не значи ли това, че съм ограничил и “притеснил” свободата си?
● Нали аз самият трябва да съм… “архитектът”, това ли ми е работата: да бъда “архитект” и “строител” на една философия? Дори философията ми да не е просто “дом”, дори тя да е “храм”, няма ли това да урони достойнството й?
● А не е ли по-добре философията ми да е “организъм”, нещо живо? Как тогава да я “градя”? Не трябва ли да се стремя към “живост”, т.е. към органичност на своите мисли и идеи? Какво означава това, как да постигна подобна органика? Дали няма да се окаже, че това е непосилна за мен задача?
● Аз мога ли да сътворявам живот? Моят дух може ли да изрази жизнеността си в една жива философия? Органичността на моите мисли не означава ли, че те просто “извират” от моя дух? Не е ли този начина да постигна органика, живо единство на своите мисли? Да оставя мислите ми да извират от моята душа и дух – това ли е по-добрият избор?
● А може ли мой принцип да е “доказуемостта” на мислите ми? “Аргументираност”, “основателност”, “последователност” – това ли трябва да бъдат изискванията, които си поставям? Мога ли да допусна мислите ми… “да висят във въздуха”? А бива ли да изисквам от себе си това да изказвам мисли, които са “проверими”, т.е. могат да се проверят в опита?
● Или моите мисли трябва да подлежат само на “логическа проверка”? Има ли нещо по-висше от чистата логичност? Дали “философичността” на мислите не е по-висшето? Може ли тази последната да бъде мой идеал и принцип?
● Накрая, не е ли най-важно да следвам принципа на свободата, която единствена може да ми гарантира истината? Този принцип не е ли “точката”, в която се събират всички други изисквания на автентично философстващите? Имам ли нужда от нещо друго, това ли е най-доброто?

6. Това ли е вярната посока?

● Не е ли това въпрос, на който мога да отговоря едва в зависимост от постигнатото? Не са ли тъкмо резултатите най-висш критерий за “правилност” на действието? Ако резултатите са добри, значи и принципите са добри, ако се проваля в своите търсения, значи съм сбъркал посоката – така ли трябва да смятам?
● Има ли изобщо нещо друго, по което може да се съди за верността на посоката? Кое може да бъде то, как да го открия? Какво повече мога да искам от това “да набера добри плодове”? Не е ли вярно, че най-вече “по плодовете ще позная”… принципите си?