4. Как живеят философите?

ВЪПРОСИ:

1. “Увлечението” ми по мъдростта зависи ли от това как живея?

● Или, наопаки, от “увлечението” ми по философията зависи това как ще живея? Кое от двете е вярното? Или и двете едновременно са верни? Каква е тази свързаност между живот и мъдрост, между отношение към живота и отношение към мъдростта?

● Ако любовта към мъдростта не влияе на живота, то няма ли тогава да се окаже съвсем безполезна? А тогава има ли смисъл да се занимавам с философия? Ако мъдростта служи на мъдростта, не на живота, какво означава това?

● Дали, философствайки умело, ще започна да живея мъдро и разумно? Ще ме “прихване”, ще ме “заради” ли мъдростта дотам, че да променя живота си? Ако пък в живота си открия – в зависимост от това как живея – “частички” мъдрост, то дали това ще преобрази моята лична философия на живота?

● Нима мъдростта се намира в някакво тайнствено единство с живота? Нима само тя може да ми даде неговата истина? Дали няма опасност без нея да пропилея без смисъл живота си? Значи ли това, че трябва да направя всичко за да се добера до нея?

● А всъщност моето как живея дали не е най-важното, към което трябва да насоча своята философия? Но ще имам ли сили да я постигна? Дали това не е неизпълнима задача? Но това, че все пак живея (и искам да живея пълноценно!) не е ли предпоставка на все по-засилващата се моя увереност, че ще се справя?

● Но мога ли просто “да се оставя” на живота? Не ми ли се налага да бъда “властелин” на собствения си живот? Но кой ще ми гарантира, че ако приема второто, то моето съзнание за живота няма да ощети наслаждението от собствения живот?Какво ще излезе от живота ми, ако допусна моето съзнание (и разсъдък) да стане негов господар?

● Може ли нещо друго освен философията да отговори на тези въпроси? Не трябва ли това да бъде само философията, която съм в състояние да постигна със свои сили? А дали не трябва да внимавам най-вече последната да не се окаже само “голо” съзнание? Не трябва ли моята философия да е нещо повече от това? Какво именно?

2. Може ли животът на Сократ да бъде мой пример?

● Това, че Сократ е живял точно според своята философия и винаги е възхвалявал знанието и разума, може ли да бъде пример за мен? Казват, че той е постигнал пълно покритие между живот и философия, но какво е спечелил от това? Но е бил осъден на смърт от своите съвременници, трябвало е да изпие чашата с отровата – защо това да е образец за “философски живот”?

● Дали пък Сократ не е станал жертва на своя самонадеян разум? Може ли изобщо разумът да разбере живота? Може ли знанието да изчерпи неговата тайна? Не и ли пресилено да се твърди (както правел Сократ), че само знанието и разумът постигат “висшата истина” за живота?

● Защо живеещия според “повелите на разума” Сократ най-напред не е бил разбран от своята жена? Защо Ксантипа цял живот се оплаквала, че съдбата й е отредила такъв мъж? Дали пък жените по някакъв на-чин не са по-близки на естеството на живота? Ако Сократ беше живял така, както от него искала Ксантипа, нямало ли е да избегне безсмислената смърт?

● За Ксантипа всичко, което правел знаменитият й съпруг, било изцяло непонятно, погрешно в корена си, абсурдно – дали “умът не й стигал” да разбере? Или пък чувството, “женският инстинкт” я тласкал към това да не приема категорично такъв живот? Нима Ксантипа не е права в изискването си, че “добрите мъже” трябва да се занимават най-вече с домашните дела?

● Защо Ксантипа не може да проумее как така нейният “хубостник” е зарязал домашните дела заради… “общите”, човешките? Права ли е Ксантипа да иска и той да бъде “мъж на мястото си”? Защо Ксантипа се принуждавала… да бие Сократ? Защо ли и той се оставял да го бие? Това не е ли признание от негова страна за “основателността” на гнева й?

● Това, че Сократ по цял ден скитал по площадите и палестрите (“спортните площадки”) на Атина, търсейки събеседници, с които да може да разговаря за най-важното, и в същото време зарязал дома си, може ли да се оцени като “образцов живот”, подобаващ за философа и… човека?Дали Сократ наистина – а не само в очите на Ксантипа – не е бил просто… безделник?

● Сократ не бил разбран и от учениците си – защо е станало така? Защо малцина са онези, които са му благодарни за това, че им помагал да освободят душата си от заблудите, да я отдадат на истината и знанието? Защо повечето се изпълвали с ненавист към него?Нима просто са се засягали от това, че ги “излагал” пред хората – когато им доказвал, че не знаят, а само си мислят, че знаят?

● Ако тези негови ученици са възроптали от него заради това, че… “от истината боли”, то нима Сократ е могъл нещо да направи – за да ги по-щади? Прав ли е като е смятал, че “истината само лекува”? Трябвало ли е Сократ да търси начин да възпре засилващата се ненавист в душите на ония, които по-късно започнали да водят съдебен процес срещу учителя си?

● Могъл ли е Сократ да направи така, че всички да са доволни? Защо обаче не го е направил? Защо е допуснал подобна неразумност, която му кост-вала живота? Какво е станало с прочутата му разумност?

● Не е ли подразнил Сократ хората с това, че сам се смятал за “акушер”, помагащ за раждането на истината в душите на ония, които са “плодовити” тъкмо в душите, не в телата? Това ли е, впрочем, заниманието на истинския философ? Но “безплодните в душите” – “кастратите”, които не са родили нито една идея в живота си – нима имат друг изход освен да го мразят?

● Защо мъдрият Сократ все пак се е надявал душата им да роди поне великодушието, което стои над дребните страсти? Нима това не е наивност от негова страна?

● Сократ е могъл да не умре, да се скрие, да избяга – защо не го направил? Нима си струва човек да умре само за това да провери правилността на идеите си (Сократ смятал, че присъдата му е “сгоден случай” да провери дали са верни идеите му за безсмъртието на душата и за съществуването на прекрасен свят на идеите!)? Защо Сократ е така покорен спрямо съдбата си?

● Но защо Ксантипа, противничката на сократовата мъдрост и разумност, все пак плачела преди смъртта му (тя, плачейки и скубейки косите си, мълвяла в несвяст: “Сократе, Сократе, ти си отиваш невинен!”)? Но как е възможно Сократ да се подиграе така жестоко с чувствата й, иронично отвръщайки: “А ти какво искаш, да бях виновен ли?!”? Какво е направила сократовата разумност от… Сократ?

● С какво все пак е поучителна историята на сократовия живот? Бих ли могъл да възприема нещо от него?

3.Защо Шелинг и Хегел не се обичали?

Справка: Шелинг и Хегел били приятели в студентските си години (живеели в една квартира – в качеството си на студенти в Теологическия институт в Тюбинген) и доста време след това. Но станало така, че Шелинг съвсем млад написал първата си книга, която скоро го направила популярен, блестящ професор по философия. Шелинг написал най-добрите си книги за няколко години, при това създал… три философии (!), три нови системи.

В същото време Хегел упорито се занимавал с изучаването на… всички науки, почти не пишейки, и бил съвсем скромен частен учител по философия, а по-късно и гимназиален преподавател. Двамата приятели не прекъснали отношенията си, пишели си писма, Шелинг дори окуражавал по-възрастния от него Хегел да излезе и той с нещо пред четящата публика. През 1808 г. Хегел издал книгата си “Феноменология на духа”, в която излязъл с остра критика и на трите философии на Шелинг; последният пък останал с впечатлението, че приятелят е изопачил и дори… откраднал неговите идеи. Но възходът на Хегел вече започнал, скоро славата му засенчила тази на Шелинг, Хегел станал титуляр по философия на Берлинския университет, при това написал и издал още много книги. Двамата някогашни приятели прекратили всякакви отношения помежду си, стигнало се дотам да се преструват при среща, че не се познават (например когато се срещали на публично място!).

В Германия като че ли всички забравили за Шелинг, а Хегел се “се къпел в лъчите на славата” повече от 20 години. Когато Хегел умрял в 1830 г. (по време на чумна епидемия в Берлин, когато всички учреждения били затворени, Хегел, вече ректор на Берлинския университет, наредил да отворят една аудитория, където той да чете лекции; заразил се от чума и скоро умрял – на 63 години), и катедрата му осиротяла, се запитали кой ли може да го наследи в университета. Сетили се за почти забравения Шелинг и го поканили да оглави катедрата.

Шелинг приел, излязъл с критика на “въздушните кули” на своя някогашен приятел, отрекъл кардинално идеите му, и така, показвайки за сетен път своя гений, създал своята… четвърта философия. Късната философия на Шелинг стимулирала неимоверно философското развитие – по същия начин, по който предишните му системи подготвили философията на Хегел.

● За какво ви говорят тези все пак необичайни отношения между двамата велики философи на ХІХ век? Защо Хегел и Шелинг така не се обичат, въпреки че на млади години са били приятели?

● Дали пък “лошите характери” не са причина за крайната студенина в отношенията им на зряла възраст? Не са ли могли да потиснат чувствата си – заради принципните, идейните въпроси на философията?

● Интересува ли ви “същностната страна” на техните отношения? Желаете ли да се запознаете с техните философски идеи? Бихте ли приели да напишете реферат върху техните философии?

4. Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?

Справка: По същото време и никому неизвестният млад философ Артур Шопенхауер, последовател на Кант, който следял “шумотевицата” около Шелинг и Хегел и все повече се изпълвал с ненавист и към двамата. Той вече бил написал (също съвсем млад като Шелинг) книгата “Светът като воля и представа”, която дал в още в ръкопис на Гьоте, питайки за мнението му. Гьоте, който бил твърде близък приятел на майката на Шопенхауер (“злите езици” говорели, че Гьоте дори е… негов баща!), прочел ръкописа, повикал младия човек и му казал, че книгата е гениална, но че трябва да бъде… изгорена – тъй като съдържала “истини, които човечеството не може да понесе”! Шопенхауер, разбира се, не послушал съвета на великия човек и издал книгата си на свои средства (едва ли някой издател тогава – както и сега, впрочем! – би дръзнал да издаде нещо истински значимо, написано обаче от “непознат автор”!).

В предговора си той обаче предвидил нейната съдба, като написал, че “книгата ще трябва да чака спокойно и скромно малцината, за чиито необикновен начин на мислене би била подходяща”. Наистина, десетилетия наред никой не купил неговата книга, а ако я купили, не започнали да я четат, ако започнали да я четат, не я дочели; ако, накрая, малцината, които я дочели, не я разбрали; професорите по философия пък, както е обичайно за тях, се държели така, че все едно се били споразумели да се преструват, че… такава книга не съществува. През двадесетте години на ХІХ век Шопенхауер решил все пак да провери дали са се родило поколението, за което бил написал своята книга, и обявил курс по философия в Берлинския университет (като приват доцент, частен доцент). Това било времето на най-големия триумф на Хегел, аудиториите не могли да поберат слушателите му, а Шопенхауер дръзнал да обяви курса си в същия час, в който Хегел имал лекции. Естествено, “философската мода” довела до това, че при Шопенхауер дошли 4-5 студента, които след първия час повече не се върнали.

Шопенхауер понесъл и този удар, оттеглил се в провинцията (той бил състоятелен човек) и мълчаливо започнал да чака своя час (същевременно обаче изпълвайки се с все по-голяма злоба най-вече към Хегел!). След още няколко десетилетия, в началото на 50-те години (т.е. дълго след смъртта на Хегел) Шопенхауер сметнал, че е време пак да заяви пред публиката своята философия, преиздал книгата си и зачакал, почти отчаян, нейния ефект върху съзнанията. Този път той не чакал дълго, книгата му имала ефекта на взривяването на мощен снаряд в центъра на заспал град. “Светът като воля и представа”, най-важното произведение на Шопенхауер, била жадно изчетена от новото поколение, което той доживял да се роди. Славата на Шопенхауер скоро излязла извън границите на Германия, заляла като мощна вълна цяла Европа и достигнала до Русия; негови горещи привърженици станали Рихард Вагнер, Фридрих Ницше, Лев Толстой и мнозина други велики хора. Шопенхауер тържествувал, опитал се да забрави за униженията си, но макар че приживе бил провъзгласен едва ли не за пророк, не простил на Шелинг и особено на Хегел. Той пише така: “След Кант излязоха три псевдофилософа, създаващи само въздушни замъци: софисти, шутовски и вятърничави развейпраховци; Шелинг е най-надареният, Фихте е карикатура на Кант (увеличително стъкло за кантовите грешки), а Хегел е “арлекин на Шелинг”, бездарен и тромав шарлатанин, в сравнение с който дори и Фихте можеш да наречеш “талантлив човек”!”. Шопенхауер, впрочем, никога не е имал високо мнение за човека, чиято способност да прави низости според него е колосална; но не прекалява ли с тези крайни оценки?

● Как възприемате историята на живота на този велик философ, който в предговора на книгата си (написана когато той е на 20-21 години!) казва следното: “Животът обаче е кратък, а истината има далечно въздействие и живее дълго: нека кажем истината!”?

● Нима гениалните философи просто са хора с дребни човешки страсти? Как така несъгласието с някакви идеи може да прерасне в пълно отрицание и на личността на философа, който пръв е достигнал до тях?

● Какви изводи си правите за естеството на философията, изхождайки от живота и творчеството на споменатите философи?

● Интригува ли ви “принципната страна”, т.е. идеите, заради които “се скарали” така жестоко великите философи? Искате ли да се запознаете с книгата “Светът като воля и представа”?

5. Защо младият философ Киркегор не могъл да си вземе изпита по философия?

Справка: Младият датчанин Сьорен Киркегор се явил на изпит по философия при Хегел. Младежът, очевидно твърде талантлив, си позволил да говори “собствените идеи”, което дотолкова не харесало на “философското величие” Хегел, че последният се принудил да му пише двойка. Вероятно не толкова простото незачитане на хегеловите разбирания било причина за гнева на Хегел; вероятно причина била изключителната необичайност на идеите на младия Киркегор, пълната им несъвместимост с идеите на самия Хегел. При това изглежда Хегел доловил и тънката ирония, с която Киркегор си позволил да интерпретира някои избрани места от хегеловата мисъл.

Но станало така, че Хегел скоро умрял от чума и, както е известно, Шелинг заел мястото му. Когато Киркегор се явил на изпит пред новия професор, той пак по същия начин изложил вижданията си; при това младият датчанин съвсем не можел да знае разбиранията на професора, известен с… “многото си философии”. Шелинг изпаднал във възторг от чутото, просълзил се и, разбира се, писал “шестица” на Киркегор. Оказало се, че младежът “дума по дума” изложил най-новата философия, най-новите идеи на професора, при това още преди да ги е чул от устата му! Така онова, което безкрайно неприятно изненадало Хегел, очаровало Шелинг – нима не е странно така да се възприеме едно философско разбиране. Киркегор по-късно станал един от великите философи на ХІХ век, макар че бил оценен истински едва от поколението, живяло в началото на ХХ век.

● Как си обяснявате и този епизод? Какво е мнението ви за Шелинг, който като старец успял да оцени идеите на един младеж (при това сам да ги споделя, сам на преклонна възраст да стигне до такива идеи!)? Как обяснявате съвпадението в разбиранията на двамата?

● Какво означава това, че Хегел не бил в състояние да оцени по достойнство различаващото се от собствената му философия? Свързва ли се това с желанието му да “прави” философията наука, да я “издигне” от нивото на “любов към мъдростта” до нивото на… действително знание?

● Дали пък Шопенхауер не е прав в силните си преценки за своите “велики съвременници”, обрисувайки ги като… “нищожества”? Кой от всички тези философи ви е най-симпатичен? И кой – най-неприятен?