● Наистина, има ли смисъл да се пита защо съществуващото… съществува? А нима би могло съществуващото… да не съществува? Но дали за това става дума? Това, че съществува, е несъмнено, но защо съществува не е ли важно да се разбере?
● Или няма значение защо съществува, важното е, че все пак съществува? “Ей така, съществува си, и толкоз, няма нужда да се знае защо съществува!” – така ли следва да мисля? Но нима това решава загадката на битието?
● Как мога да вникна в нея ако предварително смятам, че тайнството не съществува? Съществува ли за мен, наистина, някакво тайнство на съществуването? Ако не съществува, ако за мен “тук всичко е ясно”, то как тогава бих могъл изобщо за нещо да се запитам?
● Нима не всичко не произлиза от това тайнство? Ако най-важното за мен не е тайна, ако си позволявам да смятам, че “всичко си зная” – и особено пък най-важното! – то не трябва ли още сега да изоставя всеки опит за философстване?
● Ето, например, една лястовица си е направила гнездо до прозореца ми, за да живее и отглежда малките си птички – нима това е просто факт, който е “ясен сам по себе си”? Нима не е свръхголяма тайна това, че тя съществува и живее? Тя самата, вероятно, не съзнава тайнството, но защо така се радва на съществуването си тази сутрин?
● А може би тя ме превъзхожда по това, че така е привързана към съществуването си? Тя не се пита като мен защо е така, тя просто вярва всецяло в него – не е ли това едно истинско превъзходство? Какво ми пречи и аз да изпитам същия възторг от съществуването, от приобщеността си към великата тайна? Това, че искам да зная ли е разрушило магията?
Няма коментари:
Публикуване на коментар