● Щом като битието е надмогнало небитието, то това не е ли проява на колосална сила на съществуването? За да бъде “удържано” съществуващото именно като съществуващо, не е ли потребна също такава сила? Как инертността, задушаващата инертност на несъществуването е била победена и съкрушена? Дали самата мощ не е необходима тук?
● Мисленето, от друга страна, е битие – нима не е така? Самият факт, че изказвайки тази мисъл, й “придавам” битие, показва, че мисленето не само че е битие, но и е пораждащото битието – мога ли да мисля друго? И коя е тази всемогъща сила на мисълта, пораждаща “битието като цяло”, ако не духът като самата мощ?
● Ако мислене не съществува, ако то по начало е небитие, то какво тогава би било битието? Няма ли да е нищо, не е ли загубило… самото себе си? Какво е битието без мислене, без това дълбоко отношение към самото себе си, което всъщност го крепи, придава му силата на съществуването?
● Ако допусна “не-мисленето” като съставка на битието, то не значи ли това, че небитието е нахлуло в битието? Какво е онова странно битие, което “включва” в себе си и… не-битие? Ако това е възможно, то не следва ли, че и небитието… “съществува”? Ако помисля това, че несъществуващото… съществува, аз не разрушавам ли самата възможност за мислене? По този начин не “взривявам” ли самата възможност за битие?
● Кое тогава е естественото, необходимото, истинното? Може би това, че доколкото мисленето е битие, дотолкова и битието е мислене? Какво е без мислене битието? Какво е без битие мисленето? Дали пък не следва, че самото битие е мислещо, че самото битие мисли? Може би битието, мислейки, само заявява за себе си, т.е. придобива битие в пълна степен? Без съзнание и мислене съществува ли по принцип съществуващото? Какво е онова битие, на което липсва най-важното – усещането и съзнанието, че съществува?
● Може ли да съществува ощетено откъм най-важното битие? Немислещото, а затова и непълноценно, “проядено” от небитието битие, заслужава ли да бъде наричано битие? Ако небитието чрез немисленето бавно “изяжда” битието, то това не значи ли, че то е по-мощно от битието?
● Какво битие е небитието, което се оставя да бъде изядено от… небитие, т.е. от “нещо, което даже не съществува”?! Какво е това мислещо (битие), което се е “заразило” от не-мислене (не-битие)? Може ли битието да не мисли себе си тъкмо като битие? Може ли това да е битие в истинския смисъл?
● Не знаещото и даже не подозиращото че съществува, не изразяващото съществуването си по никакъв начин, съществува ли изобщо? Съществува ли онова, което не “показва” с нищо съществуването си? Мисленето и съзнанието не е ли най-първичният израз на битие?
● Нима не е съдбовно за едно битие това, че то не съзнава себе си тъкмо като битие? Какво е безразличното към себе си, не разбиращото съдбовността на своята битийност битие? Нима да съществува не е много по-отговорно от това да не съществува? Как тази отговорност може да бъде носена без съзнание за нея?
● “Бездушното” към себе си и към битийността си битие битие ли е? Нима не е много по-лесно да не се съществува? Нима трудното не е да съществуваш? Нима трудността може да я носи нещо, което не я съзнава? Тогава?
Няма коментари:
Публикуване на коментар