Истината ни прави свободни

петък, 12 декември 2008 г.

4.“Съществуващото” не е ли извора, от който всичко е произлязло?

● Дали най-висшето единство на съществуващото не се определя от това, че то съществува “съзнателно”, т.е. мислейки? Но самият факт на съществуване не е ли твърде показателен? Например преди да съществува дали нещо може “да прави” нещо друго? Съществуването тогава не е ли извора, от който всичко произлиза?

● Преди да се запитам какво дадено нещо е, нали трябва да съм констатирал, че то е, съществува? Тогава съществуването не е ли “нещото”, което обединява, придава единство на всичко съществуващо? И не значи ли това, че битието е единното? Нима битието не е единство, придобивано чрез съществуването?

● А оттук не произлиза ли оттук, че “многото” и “множеството” стават такива защото към тях се е “примъкнало” небитието? Всичко е единно благодарение на битието, а благодарение на какво всичко е и “множествено”, е “много”, е многообразно? Не е ли добре да поясня това с пример?

● Има, да речем, много коне, но не са ли те такива благодарение на… “конското” у тях? Тази “конскост” не е ли това, от което зависи съществуването им именно като коне, не като нещо друго? А жените не са ли жени тъкмо заради “женското” (женствеността), която пронизва и придава единство на съществуването им като жени?

● А човекът не е ли човек тъкмо заради това, че човеците са обединени от единството на човешкото, придаващо нашето битие, битието ни на човешки същества? Но ако човек не е “унаследил” своята човечност, а я е създал сам, то това не означава ли, че битието на човешкото се определя от битието на свободата?

● И това, че сме различни (мъже и жени, такива и такива личности и пр.) не се ли дължи на раз-личността ни като същност на нашето съществуване – като човешки същества, държащи на личността? Но не сме ли такива именно благодарение на единствата, придаващи битието ни на човешки същества?

● Това, че тук и там нещо единично (индивид) като израз на “многото” (хората) загива и умира, но въпреки това човекът и човешкото остават, не означава ли, че единното е тъкмо автентично битие, че единното е тъкмо автентично битие, а многото е “примесено” с небитие?

● Аз като човек се изменям, развивам, раста и “увяхвам”, не значи ли това, че към моята същност (битие) на човек се “просмуква” по някакъв начин небитието? “Аз вече не съм този, който бях, аз ще бъда нещо повече от това, което сега съм!” – това не значи ли, че аз постигам и утвърждавам битието си само като чрез небитието отричам едно съществуване, за да постигна друго?

● Ако това ме прави друг, а преди съм бил “такъв”, то значи ли това, че моето битие непрекъснато се “оттласква” от небитието ми – за да постигне самото себе си? И истината за моето битие не е ли онази пълнота, онова единство, към което съм устремен?

● Ако аз предварително и изцяло съм си това, което съм и мога да бъда, то аз в такъв начин съществувам ли? Нима съществуването не трябва да има цел и посока? Съществува ли е онова, което се е отказало от съществуването си? Не се ли е оказало, че задачата на моето битие се е оказала неизпълнима за мен?

● Как тогава ще бъда човек, щом битието на човек е непосилно за мен? Какво съм тогава – когато не мога да надмогна “разпиляната” си множественост: мога да бъда всичко, но понеже не искам нищо, ставам… нищо, при това прекалено претенциозно нищо!? Когато не правя нужното, за да постигна единството, истината на собственото си битие, то каква ли участ ще ме постигне?

● Ако си позволя да съществувам “не-битийно”, ако не се окажа на висотата, изразяваща битието ми на човек, то в такъв случай не се ли оказва, че не съм постигнал и единството, което ме прави човек? И не съм ли в такъв случай “развалина”, куха “множественост”, “многообразие” без единство и без смисъл? Каква е тази “безхарактерност”, нима тя не е израз на небитие?

● Ако съм “многообразен”, но не съм постигнал свой образ, съответстващ на битието ми на човек и на “свободен дух”, то не значи ли че съм… “никакъв”? Ако се опитам да стана “много”, дори “всичко”, няма ли това да ме доведе дотам да съм “нищо”?

● Ако, впрочем, един човек иска да е едновременно… “навсякъде”, той всъщност не е ли… “никъде”? Трябва ли да се пазя от това да ме сполети такава участ?

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ