● Нима най-важното не е тъкмо това, че съществуващото съществува? Ако не съществуваше, то тогава нали несъществуващото щеше да обхване всичко? Защо е станало така, че “сред” несъществуващото по някакъв тайнствен начин се е “наместило” съществуващото? Защо е станало това, кое или какво е пробудило в него съществуването? Нима не е важно да разбера?
● Но как така “да е имало само”… несъществуващо, това нали значи, че нищо няма? Възможно ли е несъществуващото да “обхване” и “задуши” съществуващото, след като несъществуващото, доколкото е несъществуващо, не съществува? Но защо несъществуващото, нищото, се е “пропукало” и от него се е родило съществуващото? Нима това не е най-голямата загадка?
● Дали заради съществуващото може да се мисли несъществуващото – или пък само спрямо несъществуващото съществуващото “изпъква” именно като съществуващо? От нищото всичко ли е възникнало, или от нищото нищо не възниква (възниква само нищо!)? Ако е така, какво следва от него? Това не засилва ли тайната около съществуването на съществуващото?
● А може ли съществуващото да престане да съществува, да загуби свойството си да съществува? Може ли съществуването да изчезне, да се “изпари”, да се превърне в нищо? Кое е по-вероятното: съществуващото да премине в нищото, или пък несъществуващото да породи съществуването? И дали едното без другото нищо не означава?
● Може би съществуващото съществува само доколкото не се е оставило да се “свлече” до нивото на несъществуващо? И нима не-съществуващото не е такова тъкмо защото не е съществуващо? Дали това, че нещо е, не се познава, не личи по това, че то е избягнало опасността да не е? И дали нещо не е дотолкова, доколкото не му се е удало да е?
● Нима моето аз съм не е онова, от което следва всичко друго? Небитието, “бидейки нищо” (“не бидейки нищо”!?), не съществува, но несъществувайки, то не отваря ли път на съществуващото да е, да съществува, да е “нещо”? Мога ли изобщо да си представя “не-съществуващото” другояче освен като не-съществуващо? Мога ли да го мисля иначе освен като онова, което не е съществуващо?
● Кое от двете – нищото или съществуващото – е определящото спрямо другото? Ако “нямаше” съществуване, нямаше “да има” и не-съществуване – така ли е? Или, обратното, понеже “няма” несъществуване, то точно затова “има” съществуване? Нима не самият език не подсказва: не-съществува(м)?!
● Впрочем, онова, което казва “не съществувам”, казвайки го, вече съществува? Но как би го казало, ако не съществуваше? Какво следва от това? Не е ли най-голямото потвърждение на съществуването това, че то съзнава или пък мисли?
● Какво произлиза от това, че само съществуващото може да подозира, че съществува, докато несъществуващото освен всичко друго не знае това, няма как да го знае? Мога ли да приема, че “оттласквайки” се от съществуването, аз мога да мисля несъществуващото само като онова, което не е?
● Съществуващото не е като несъществуващото – това не подсказва ли ми тяхната неотделимост? Това “не е” нали е не-битие, нали в такъв случай се оказва, че и битието е немислимо без не-битието – като негово не е? Но пък не е не сочи ли, че без е няма и не е, че без съм няма и не съм?
● Дали все пак не излиза, че битие е по-фундаментално от всичко друго, дори и от съперничещото му не-битие? И нима битието с право не се оказва първото, което по необходимост занимава философстващите?
Няма коментари:
Публикуване на коментар