ПСЕВДОУЧЕНИЯТ (опит за портрет)

ПСЕВДОУЧЕНИЯТ

(опит за портрет)

Живеем в последната четвърт на ХХ век. И макар мисленето всякога да е склонно да обсолютизира своето време, струва ми се можем да приемем, че нашият век, независимо от от всичко друго, което сполетя човечеството, е век на триумфа на действения разум. Днес науката има всепризнат авторитет - тя стана символ на прогреса.

Но наивно е да се мисли, че науката е единствено територия за творческо себеотдаване и дръзновение на призваните. Не е голяма тайна, че около науката (а и в нея, което е най-лошото) се навъртат хора, които гледат на нея като на благодатна почва за виреене на техните прагматични и користни амбиции и интереси. Следователно тук ще стане дума за псевдоучеността, за посредствеността, чиято единствена цел е да се разположи на трапезата на българската наука, а след това да прави всичко, за да не се разбере, че мястото й не е там. Може би нямаше да е необходимо да разглеждаме (за кой ли път?!) тази тема, ако социалните и чисто научните последствия от това явление не бяха така значими, ако не съществуваха звена в механизма, регулиращ научната дейност у нас, които да подхранвят едно такова безплодно виреене на псевдоучеността. Но тук са засегнати обществени интереси, тук е налице аномалия, подронваща справедливостта, мащабите на явлението престанаха да бъдат незастрашаващи никого, тъпченето на място на някои научни институти и цели области на науката не може да бъде търпяно в епохата на разцвета на науката и техниката.

Каква е физиономията на псевдоучения? Той трудно може да бъде разпознат; след като е "пробил", за него главното е да се маскира. Цялата му енергия и изобретателност отиват за това да си изработи и да държи винаги пред лицето си маска. А за това трябва да му се признае талант. Той има вродена дарба, артистичност! Ученият трябва да е скромен и трудолюбив - и ето че псевдоученият разиграва най-смирена скромност и най-показна работливост! Истинският учен не изтъква своите заслуги и постижения, а трябва да е устремен винаги към новото и неизвестното - и ето че посредствеността непрекъснато демонстрира най-горещ и кипящ изследователски и търсачески патос и вдъхновение! Ученият трябва да има постижения, оригиналност, открития и приноси в науката - и ето че псевдоученият е най-плодовитето нещо в науката! Когато трябва, посредствеността е работлива като къртица или мравка.

А какви "учени" трудове пише учената посредственост! Най-приносните, най-авангардните, най-приложните, най-актуалните, най-вдъхновените, най-фундаменталните (според случая)! Но мимолетната слава на псевдоучения се разсейва като прах след него (подобен на праха, гъсто покрил "учените" му трудове в библиотеките, който обаче ще издържи изпитанията на времето - той в наглостта си не е стигнал дотам да желае вечна слава; псевдоученият е човек на днешния ден и умее да се възползва от облагите му - нищо повече).

Псивдоученият е най-точният ветропоказател в социо-културната атмосфера - той винаги приветства пръв новото с аплодисменти, той е вечно бодър, вечно нащрек, най-гражданственият, най-идеологически издържаният "учен". Неговата несломима настъпателност го издига все по-нагоре - крачка по крачка, коляно по коляно, лакът по лакът.

Колко е трудно разпознаването на псевдоучения и колко е лесно припознаването в него, когато го приемат за най-истинския учен! Защото псевдоучеността е уверена в себе си...

Вече много пъти в нашия печат се появяват статии, които показват, че някои неща в българската наука не вървят добре или пък "нещо" позволява да разцъфтяват явления, подобни на тази печална псевдоученост. По мое мнение вече приближаваме прага, отвъд който е примирението пред тях - те станаха публична тайна, с която всички свикнаха.

Всяко зряло общество е заинтересовано от това да даде простор на способните. Разпознаването на некадърните, поставянето на мястото им и отстраняването на всички пречки по пътя на изявата на таланта може да стане включително и чрез механизма на общественото мнение, на обществената съвест, на обществената непримиримост. Трябва да се мисли, трябва да се действува за тържеството на обществената справедливост, което е висше достояние само на социализма; в противен случай тя няма да дойде сама.

Искам да посоча някои белези на научната дейност у нас, които според мен облагодетелстват псевдоучеността или изявата на посредствеността в науката. Струва ми се, че нещата опират най-вече до липсата на обективни критерии за избора, издигането и изявата на научните кадри, както и до липсата на обективност, безпристрастност във вътрешнонаучните отношения.

От една страна това са програмираните конкурси за "избор" на научни кадри, особено за младите научни кадри (асистенти, аспиранти); те са пролуката, през която най-лесно пробива и се утвърждава псевдоучеността - било по линията на "вуйчо-братовчедството", било по невидими, интимни и деликатни иначе канали, специфични за всеки случай и неустановими за външния наблюдател. Това е "протежирането", с което науката не трябва да се примирява в никакъв случай, защото последствията са огромни, неизчислими, небезобидни. Пилее се интелектуалният капитал на нацията, вместо който в науката се наместват непълноценни заместители.

От друга страна това е липсата на механизъм за обективност при оценката на научните трудове и особено на дисертациите. (Като се четат рецензии на дисертации става ясно, че у нас приносът в науката се прави винаги и много лесно.)

От трета страна това е затвореността на научните институти, самовъзпроизвеждането на кадрите в тях, т.е. всички онези вътрешни отношения, характерни за научните учреждения, които в някои случаи довеждат до превръщането им в безплодни и заети само със себе си съобщества. Връзката им с живия научен живот се губи.

Вездесъщата псевдоученост намира почва и в научните списания. И на мястото на истинската научна статия, която е бърз и ефикасен начин за обмен на научна информация, са поставени събиращите праха и никому неизвестни дисертации на пробивните и настъпателните хора в науката...

Това е само един далеч непълно изброяващ списък на някои извращения в научната дейност - за кой ли път се говори или пише за всичко това. Не считам, че казах нещо ново, никому неизвестно, "приносно". Необходимо е обаче нещо друго.

Необходимо е обществената съвест да прояви непримиримостта си към тези вредни за науката явления. Няма невъзможни неща: невъзможно е само това, за което обществото не може да си изработи идея. Негативният елемент на една жизнена идея в дадения случай е налице: ние знаем какво не трябва да бъде положението в науката. Остава да се намери позитивната й страна: как трябва да бъде. Това е сложен но, убеден съм, не и неразрешим проблем.

АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ

Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте: ЗА КОНТАКТ



ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ