“Тъй като човекът е дух, той смее и трябва да смята себе си достоен за най-висшето; величието и могъществото на неговия дух са така големи, че той никога не може да ги надцени.”Това са думи на великия мислител, направил твърде много за възвеличаването и прославянето на човека; но тъй като за Хегел е съществено най-вече истинното познание на човека, у него можем да намерим и всички възможни “доводи противни”: той е воювал най-много и срещу прекомерните претенции на човека на своето време, оценявайки ги като празни, суетни и безплодни.
Затова, изглежда, прав е кьонигсберският мислител Имануел Кант, твърдейки, че най-важното е човек трезво да разбере на какво е способен (и да пожертва всичките си илюзии относно себе си), а след това да действа, за да стане такъв, какъвто трябва да бъде. Защото прокобата на човека е, че той трябва сам и непрекъснато да изгражда човешкото у себе си, което става негова същност едва чрез безмилостния и сам възпламеняващ себе си огън на живота и човешкото съществувание.
Но един от парадоксите на ХХ век е и често изявяваното празно самомнение, че на човека е непотребно познанието на самия себе си, че нему е достатъчно да действа, да се разпростира и да господства над създавания от него свят на науката, техниката и производството, а всичко останало е “суета на суетите”. “Смири се, о, горди човече; смири се, о, празни човече!” – зовеше Достоевски, но малцина го чуха и разбраха. Те не проумяха, че създаваният от човека външен свят на материални отношения може да стане сила, враждебна и стремяща се да погуби човека, ако не се направлява от едно съзнание за дълга, призванието и отговорностите на човека, както предупреди Маркс: “Ако е вярно, че човекът е порождение на обстоятелствата, то, значи, обстоятелствата трябва да бъдат направени човечни.”
Тук ще се опитам да извърша една дисекция на бездуховността. Но тъй като тя е безпределна, многолика и забулена в мистериозност, в нея има нещо неуловимо и изплъзващо се. Тя неусетно се всмуква в съзнанията, разполага се в тях и ги обзема, а след това диктува една линия на поведение, с която обществото е най-трудно да се пребори.
Бездуховността, ниско прекланяща се пред материалното, е пълно отрицание на духа и неговите атрибути: човечност, доброта, красота, чист свободен разум, истина и справедливост. Тя вярва, че този свят е неин, а духът е рядък и неканен гостенин в него; последното пък ú дава увереността, че в правото си е да се разправи безжалостно с него. Затова тя бърза да овладее времето, защото знае, че след това остава само прах. Да се възползва от това, което времето и мигът носят и дават, е единствената й възможност; но това е и нейната обреченост и тя го знае.
Пренебрегнала и потъпкала всичко идеално, насочено в бъдещето и устремено към вечността, тя се опиянява и отдава без остатък на сегашното, мигновеното, хедонистичното, полезното, успешното. Тя не позволява нищо от временното да ú се изплъзне и да не бъде нейно притежание; тя презира всичко “не от мира сего” и за да се изтъкне, самоволно го обявява за незначително, наивно, идеалистично, безполезно и достойно само за несретници и луди глави. Но тази наглост е естествена: там, където бездуховността е образец, духът е безумие.Да се спрем на типовете и на някои проявления на тази бездуховност, да видим как действа, за да реализира своята природа.
Изглежда най-напред трябва да се разгледа наивната, сляпа и затова като че ли по-безобидна бездуховност. Става дума за бездуховността на “човека-мравка”, който, не замисляйки се, целия си живот отдава на безропотно тъчене и кърпене на чергата на своето дребно благополучие. “Да бъда и аз като другите!”, “Мъчих се цял живот, но поне децата ми да поживеят!” – това са неговите жалки мотиви и импулси, заради които пропилява живота си. Неговото еснафско самочувствие се опира на “Имам си парици, къща, женица и дечица!” и то не може да бъде разколебано, дори и целият свят да отиде на поразия. Това е бездуховността “в себе си”.
След това иде бездуховността, осъзнаваща себе си и постепенно разбиваща сферата на тази изява “в себе си”; тя вече започва да има самосъзнание, превръща се в бездуховност “за себе си”, поставя си “по-висши” цели и се изявява повече навън, обземайки все нови и нови територии. Та се отърсва от дрипите на кротостта, тя става самоуверена, нагла, самодоволна. Тя се вмъква незабелязано във всички сфери на живота като социална проказа, нейният интерес се свежда до това да опошли колкото се може повече всичко, до което се домогне. Тази бездуховност “за себе си” съзира своя враг в духа и неговите проявления и се вкопчва в безмилостна, ту скрита, ту явна борба с него.
Тя е тази, която на доброто противопоставя всички всевъзможни превъплъщения на злото, на красивото – всички видове безобразно, на истината – всички форми на лъжа, подлост и лицемерие, на справедливостта – всички начини на изнудване, присвояване и грабеж. Тя се присмива на безкористността, тя издевателства над искреността, обявявайки ги за наивност; тя дори си позволява да спекулира с духовното, придавайки се благовидност, като се представя за разумната и настъпващата “истинска” и нова, а не стара, жалка, съзерцателна и поради това срамежлива и безпомощна духовност. Тази е “гордата” и самоосъзната бездуховност, която създава атмосферата и климата, в които може да си пробие път и да процъфти другата, най-висшата форма, формата на абсолютната бездуховност.
Това вече е бездуховността “в себе си и за себе си”, която воюва на предния фронт на вечния конфликт с духа, която си е поставила за цел да скалъпи и да отстоява някаква своеобразна “духовност” на бездуховността. Ясно е, че нейно поприще е попрището на науката, изкуството, философията, културата. Снобът, дилетантът, фукльовците в тези сфери са нейни самоотвержени и верни рицари, а тяхната желязна фаланга натиска с огромната си тежест. Но истинските й апостоли са псевдоученият, мнимият или припознал се в себе си художник, опортюнистът в културата, т.е. всяка самодоволна, увенчана с фалшиви лаври посредственост, представяща се едва ли не за гениалност. Е, тя често страда и афишира непризнаването си от неразумната и неподатлива тълпа, но умее да се възползва, нагажда и печели.Това е печално известният “сив поток” в културата, а да се направи така, че да пресъхне, е изглежда най-трудното. Тази бездуховност опошлява и паразитира върху творенията на талантите и гениите; тя умъртвява (доколкото може) живото в тях. За нея няма нищо свещено, тя се домогва да оскверни най-висшето. Тя се стреми, деформирайки и израждайки духовното, да създаде своеобразна митология и религия; тя изковава мъртвите идоли на бездуховността и се опитва да устрои поклонение на мъртъвците (за духовното) пред техния олтар. Това е апогеят и триумфът на бездуховността.
Но… стига. Нека да оставим мъртъвците да погребват своите мъртви. Всичко не е така отчайващо, както може би прозвуча. Защо “къртът продължава да рови там, вътре, в тъмното”. Къртът на неуморимия, тъпкан, но никога несломен и безсмъртен човешки дух.
Забележка: Горното е моя публикация във в-к Комсомолска ИСКРА от 1 февруари 1988 г.; тя ще влезе в новата ми книга ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ.
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте: ЗА КОНТАКТВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар