Истината ни прави свободни

петък, 21 май 2010 г.

Размисъл за истинските неща

От известно време ме е обхванала идеята да напиша, и то възможно най-понятно и популярно, текст, в който да покажа кои неща са истински, и кои не са. А също и кое е това, благодарение на което някои неща са истински, а други не са. Способността за разграничаване на истинско от неистинско е твърде важно човешко качество, следователно ония, които приемат и смятат неистинското за истинско, ще претърпят, рано или късно, най-горчиви разочарования. Тия пък, които непрестанно търсят само истинското и живеят с него, според него, в съгласие с него, вероятно, са най-щастливи хора. А за това кой е извора на тяхното щастие другите едва ли ще могат някога да се досетят.

Говорим за "истински приятел", и смятаме с основание, че точно тогава нашият приятел се отнася към нас (а и ние към него) според самата идея за приятелство. "Истинското" в приятелството, всъщност, е онова, заради което си струва да имаме приятели - и да искаме да имаме приятели. Ония пък, които само ни се представят за приятели, а пък в същото време съвсем не са ни такива, се мъчат да ни мамят, т.е. се стараят тяхното лъжливо, привидно, фалшиво, ефимерно "приятелство" да бъде взето за истинско, щото добре знаят, че на този свят цена и стойност имат само истинските неща. И затова даже неистинското иска да изглежда като истинско, опитва се да го подменя, ала едва ли може да се постигне дълговременен ефект при такива едни стремежи и щения. По същия начин говорим за "истински човек", примерно, казваме: "Той е истински човек!", което е твърде голяма, даже максимална оценка тъкмо на човешкото у него, а пък човешкото няма начин да не е най-истинското у човека. Даже във всекидневието ни напоследък е много важно да се упражняваме да разграничаваме истинско и неистинско, да речем, сред стоките, с които търговците ни заливат; защото, всеки добре знае това, има на пазара много стоки, които се представят че уж са истински, а всъщност са фалшификат, подмяна, измама, са лъжливи стоки.

Примерно човек може често да чуе странни, чудати изрази, примерно от рода на този: "Тия обувки истински ли са или са китайски?"; аз например го зададох наскоро на сащисания продавач, който почна да ми обяснява, твърде неубедително, впрочем, че нищо не пречело едни обувки, пък макар и китайски, също да са истински, ала аз го гледах невярващо и не оцених високо опита му да философства на една такава тема. Преди години пък, когато у нас тогавашната власт ни заливаше главно със съветски (руски) филми, човек можеше да чуе често следния кратък диалог: "Къде отиваш?"; "На кино."; "Какъв е филмът: хубав или съветски?"; "Хубав, еди какъв е."; "Добре, и аз тогава ще дойда с теб.". Много е коварно една икономика да допусне да бъде набедена, че произвежда неистински стоки, както това допуснаха китайците; щото като им излезе славата, че правят предимно фалшификати - обуща, които на втория ден се разлепят - в един момент даже и да почнат да произвеждат свестни стоки, никой няма и да ги поглежда, щото няма как да повярва, че предлаганата стока не е боклук. Характеристиката "китайски боклук", която нашенският потребител даде на залелите пазара ни китайски стоки, е най-убийствената характеристика за една икономика. Но то на днешните китайци кое ли им е истинско: нима капитализмът им е капитализъм, нима комунизмът им е комунизъм, нима демокрацията им е демокрация, та как тогава икономиката им да е икономика?! И ний май допуснахме да съществуваме по китайски (или руски тертип), според който нищо не е както трябва, нищо не е истинско, което нищо чудно да ни изиграе крайно неприятни номерца; то ни ги играе, ама ний усещаме ли ги, съзнаваме ли какво изобщо става?!

В противоречие на това американците и западноевропейците залагат на истинското, което има и дълготраен ефект, понеже има надлежащата стойност; по тази причина, да вметна и това, евтините неща няма начин да са истински. Пък ний, българите, като залагаме на евтинкото, със самото това залагаме и на неистинското, което пък показва, ако се позамисли малко човек, че неслучайно сме станали страна на лъжата, в която даже президентът е доказан лъжец! Но стига толкова, смятам, че казаното илюстрира значимостта на подетата тема, а ето че сега идвам до истински трудното: да покажа как става така, че някои неща са истински, а други не са.

Истинското за разлика от неистинското има някаква онтологическа (битийна) пълнота и превъзходство в сравнение с неистинското, благодарение на което то е качествено, а също така и съществува и се изявява пълноценно, автентично, истински. За да стане така, че някои неща стават истински, а други - не, явно има съществени различия в подходите към тях, защото много неща, както се оказа, ги произвеждаме ние, хората, те, така да се рече, са наша еманация. Истинското може да бъде оценено като истинско, и то в пълната мяра, само от човек, които носи истинското в себе си, който е заложил на него; щото неистинските хора, или хората, заложили на неистинското, няма как да не живеят с илюзията, че тяхното също е истинско (стига да не са открити и съзнателни измамници и лъжци); ала най-лоши са лъжците, които сами си вярват, когато лъжат, т.е. при които лъжата е станала част от тяхната същност и природа. (Нещо такова май е сполетяло нашият злополучен президент Гоце Първанов.) И ето че тук възниква въпроса: каква е тази онтологическа слепота, която кара някои хора да залагат на неистинското, да произвеждат и да правят все неистински неща, да ги правят при това по неистински начин, също така да се впечатляват предимно от неистинското, а в някои случаи и да го смесват с истинското, т.е. истинското да подменят с неистинското, с фалшификатите?

На мен ми се струва, че някаква може би изначална опороченост е налице при ония, които са предразположени към неистинското за сметка на истинското. Защото истинските неща действат дълготрайно и са един вид вечни, докато неистинското наистина е ефимерно, е преходно, е подобно на мъглата, която с възхода на слънцето мигом изчезва и се изпарява в ефира. И понеже хората по-често са настроени така, че да искат ако е възможно мигновен успех, точно такива хора непременно трябва да почнат да залагат на неистинското. Това обаче не трябва да се разбира, че със самото това са станали откровени измамници, не, не става дума за този случай, а за това, че подобни хора в масовия случай си мислят, че правят нещо истински, че се занимават с истински неща, че искат истинското, а се оказва, че това съвсем не е така. Ще се наложи тук да дам пример, за да си поясня тезата.

Да речем, ето, възпитанието на собствените деца е един основен проблем пред всеки родител. Някои млади и неопитни родители са страшно обезпокоени от тежката отговорност, която е легнала на плещите им с раждането на тяхното дете, а други изглежда съвсем не съзнават това и си мислят, че едва ли има нещо по-просто от това не просто да родиш, да създадеш един човек, ами и да му помогнеш да стане човек, да стане човек в истинския смисъл; такива хора са спокойни и явно съвсем не съзнават тежестта на мисията да си добър, истински родител. Ония обаче, които са твърде обезпокоени, на основата на своето безпокойство, се терзаят и търсят тъкмо истинското, автентичното, като твърде много се плашат да не би да постъпят както не бива или не трябва. В един момент такива хора, които, всъщност, са проблематизирали и търсят същината на това, което наричаме "родителство", на тази основа почват да разграничават истинско от неистинско, развиват у себе си някакъв решаващ всичко усет към истинското, почват да се отвращават от неистинското, а пък истинското почва да ги възторгва, да им дава увереност, че са на правия път. Разбира се, и те не са застраховани откъм грешки и разочарования, и те, предполагам, често изпитват горчивината на кризи и провали, но при тях тия изпитания имат очистващ и оздравителен ефект.

А сега да погледнем какво става от другата страна, а именно, когато един човек почне да си мисли, че не е кой знае колко трудно да си родител, че "ний тия неща си ги знаем", че "не требе да откриваме наново топлата вода", че възпитанието на децата е нещо като "детска забава", и прочие; виждаме най-напред, че тук лекомислието става водещото, което, нищо чудно, да легне в основата на оня жизнен процес, който ще доведе дотам тоя човек да почне да бълва все неистински неща: неистински мисли, неистински представи, неистински очаквания, неистински, неавтентични желания, неистински стремежи, или, по-вярно казано, стремежи към неистинското. Нагласата тук е коренно противоположна: вместо безпокойство имаме спокойствие и самозаблуда, че "нема проблеми"; вместо всекидневната грижа да не сбъркаш имаме увереността, че си вечно прав, че просто "нема начин" да не си прав; вместо толкова човечното усещане, че нещата от нашия живот са вечна загадка и същинско тайнство, глупакът, който си мисли, че е впил още с майчиното си мляко някаква неведома способност да разгадава "от раз" всички загадки, се отдава на разлагащото го усещане, че е подобен на факир, и че може да се справи с всичко, щото от всичко разбира. Даже маймуна да беше, един такъв човек от всичките си действия, по закона за вероятностите, щеше да има поне 50% верни решения; ала понеже е изначално опорочен човек, има голям шанс всичките му решения да са все неверни, да са все в невярната посока. Само човек може да изпадне в маниакалността, че понеже е винаги прав, че понеже "нема начин да не съм прав", да греши постоянно, и при това даже да не е способен да изпитва огорчения, когато е открил грешката си; понеже си е втълпил, че е безгрешен, той даже и не може да допусне, че е възможно някога да сгреши, разбира се, че си е затворил пътя към това в един момент да почне да открива своите грешки. И какво излиза тогава?

Излишно е да казвам какво излиза в случая, имам предвид възпитанието на собствените деца. Произлиза един кошмар. Разбира се, мъдрият Създател се е погрижил за нас даже и в тоя случай да не произлязат изцяло вредни последици. Имам предвид това, че ако един родител подложи детето си на изцяло вредно и сгрешено възпитание, той, разбира се, ще деформира страшно психиката му, но е възможно тъкмо на тази основа, като защитна реакция на самата детска психика, детето един вид интуитивно да почне да презира своя родител-маниак или простак. Това е възможно, понеже, по моя преценка, у нас, хората, по-скоро в душите ни, е заложено нещо като рефлекс, който бих могъл да нарека влечение към истинското. Съобразно на това към неистинското човечеството в общи линии, макар че е твърде податливо на неговите съблазни, е склонно по-скоро да се отвращава; но пък едно погрешно възпитание е погрешно затова, защото то извращава заложеното у нас по природа, придава една противоестествена насока на развитие на нашите първични наклонности и влечения. Мисля, че с дадения пример отчасти проясних принципа, водещото в разбирането на истинските неща: истинско е онова, което е непротивоестествено, което не е резултат на произвол или каприз, нито пък на някаква странна маниакалност на самозабравил се индивид, а е израз на най-дълбоките заложби и влечения на нашата душа, които са "внедрени" у нас по някакви субстанциални (неслучайни, необходими, разумни) причини.

Стигайки дотук, взех да се плаша, че темата, с която съм се захванал, е безкрайна; колкото повече се навлиза в една тема или проблем, толкова повече се откриват нови и нови хоризонти, които е твърде трудно да бъдат обхванати в нещо завършено. Ето, сега примерно ми хрумват ония думи на Спасителя, именно: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни!"; ами разбира се, че познаването на истината ни причастява тъкмо към истинските неща, ала да се покаже защо това е така, т.е. да се разгадае връзката между истина и свобода, е една огромна и трудна тема, която тук не мога да зачеквам даже. Дадох по-горе един пример, и макар че, бързайки, не можах да го разнищя както трябва, той ми отне доста място, ето защо ако дам нови примери, текстът ще стане прекалено дълъг - какво да правя? Аз, признавам си, в един момент преди да седна да пиша, исках да напиша нещо съвсем кратичко, и то в един по-понятен маниер, ето как си представях тогава нещата; ще покажа как, и с това ще завърша, пък някога, живот и здраве да е, няма начин да не се върна към прелюбопитната и важна тема. Та ето как си представях своя текст първоначално, ала дотук излезе нещо съвсем друго; да започна, примерно, оттук:

Казваме "Той е истински човек", и това е рядка характеристика, а какво ли е тогава един човек да е "неистински"? Явно неистинското у нас, хората, преобладава, нищо чудно да сме потопени в неистински страсти, вълнения, стремежи, копнежи - как ли може да се отървем от тях?

Понякога казват с възхищение "Ето, тяхната любов е истинска!", или: "Блажени са ония, които са преживели истинската любов!", дори: "Не е живял онзи, която не е срещнал любовта!", защо ли се изразяваме така? Ами ако любовта е така рядка на този свят, какво ли следва да направим, за да я открием - с което да се причастим и към тъй великото тайнство на живота?

Щастливи са ония, които могат да заявят с чиста съвест и с ясно разбиране какво и защо казват: "Той ми е истински приятел!". Много хора пък се хвалят в днешно време с това, че имали "много приятели": какви глупаци! Нима многото "приятели" могат да са все истински? Ако нещо е истинско, то няма как да е толкова разпространено; истинското е рядко срещащо се, а от фалшификатите гъмжи тая земя. Колко нещастен обаче трябва да е човекът, който предпочита многото "приятели" пред истинския приятел?!

Всяко нещо може да се прави по две начина: истински и неистински. Да речем, някой си писател пише книгата си по истински начин, сиреч, пише истинска книга, книга с дълготрайно значение, която, обичайно е, едва ли ще бъде оценена от съвременниците. Маса пишурковци пишат настървено, и то само такива неща, от които ще спечелят бързи пари; някои от тях успяват дори да спечелят "луди пари". Големите писатели (Достоевски примерно) са живели в ужасна бедност, ала са сътворили нещо истинско, невероятно богато, вечно - и великодушно са го подарили на неблагодарното човечество. Едни, и това са малцина, залагат на истинското, и това са най-талантливи творчески индивидуалности, а пък масата посредствености се юрва към ефимерното, и с цената на много унижения и фалшификации успява да се добере до пари, слава, власт. И след това всички, даже и ония, които неуморно са им ръкопляскали, забравят за тия насекоми. Някой ще си спомня ли след 100 години за Азиса? А за такива властелини на днешния ден като Тодор Батков, Тошо Тошев, Гоце Първанов и... кой ли не; те са легион, тая напаст е неизброима?! Спирам дотук, нещата са ясни. Тия, които им завиждат и им се възхищават дори, да се позамислят на какво завиждат толкова - и на какво се възхищават всъщност?

Някой си, да речем, решава да открие фабрика за... салами. Или за каквото и да е там. Хлебарница, да речем, открива, фурна санким. И почва да произвежда стоката си за пазара. Има избор: или ще прави нещата по истински начин, или по неистински, или ще произвежда истински салам, хляб и каквото и да е там, или ще произвежда неистински такива. Повечето от саламите, които се произвеждат у нас в тоя момент, просто са гнусни, в тях няма нищо истинско; някой се похвали, че кренвиршите му били, представете си, от месо! Потребителите са всякакви, сред тях има и идиоти, които ще преживят неистински салами, ще преживят, ще повръщат, и пак ще преживят. Но общо взето трудно може дълготрайно да бъде прелъстен и приобщен купувачът с неистински неща; дълготрайно, завинаги, можеш да приобщиш хората само с истински, стойностни, качествени неща. И едните, и другите ще успеят, казват, за всеки влак си имало пътници. Ала истински е успехът, който залага на истинските неща, няма как да е иначе. А на кой е изгоден неистинския успех? Е, има хора, за които ценно е само преходното, ефимерното; те са херои на днешния ден, те не мислят за бъдното; техните далаверки са насочени към това да прецакаш хората веднъж-дваж, ала много хора да прецакаш, та да обереш парсата - и да бягаш към други дребни далаверки. Много хора направиха по тоя начин у нас хубави парици, което показва, че идиотите у нас съвсем не са малко. Без разпространеност на идиотизма фалшификаторите няма как да успеят.

Младият човек си търси партньор в живота. Е, вярно, живеем в такива времена, в които огромната част от младите, предполагам, в тая сфера разбира нещата твърде практично и прагматично: "любовта" била не друго, а сделка за взаимно изгодна употреба на... половите органи. Момичето било нужно на момчето щото е така устроено, че може да му задоволи нагона. И обратното. Те са си необходими, за да си доставят взаимно удоволствия: както конете се чешат взаимно по гривите, дето сами не могат да достигнат. По тази представа идиотите от типа на Митю Пищова - който, предполагам, е нещо като кумир на днешната младеж! - си завеждат тефтери, в който да записват имената на "завоеванията" си. Старомодно било да ходиш само с едно момиче (момче). Любовта била за мухльовците. Пич е оня, който може да прекара през кревата си колкото се може повече красивички и умни блондинки.

Е, има едно неудобство: даже блондинките почват да си правят сметката, че е по-изгодно да се търкалят с ония, които имат парици, хубава кола, щото сделката си е сделка, ако ще е сделка, да е истинска сделка. Всичко нещо на тоя свят си струва пари. И "любовта" си има цена. Запитайте се докъде стигат ония, които така разбират нещата в сферата на "любовта". Запитайте се докъде стига опороченият развратник. Запитайте се какви са ония, които завиждат на развратниците. И мечтаят да се развратят поне като тях. А що е истинска любов, кое е истинското в тия отношения на основата на казаното всеки може да си направи извод сам. Вземете предвид и това: човекът не е само тяло, не е само полови органи; човекът има и душа. Любовта е и емоция. Не просто и само сетивно удоволствие, получавано от телесния допир и "търкането на кожи", а е душевна връзка между две човешки същества. Все пак трябва да сме човеци в тази област, в сферата на любовта, а не прасета или нерези; или насекоми. Казват, насекомите били най-развратни и най-плодовити.

И така нататък. Истинското може да се търси във всяка една сфера на живота. То трябва да бъде разграничавано от неистинското на основата на ясни критерии. Подмяната тук е коварно нещо. И е изцяло за твоя сметка. Никой друг няма как да губи вместо теб, ако ти си подменил истинските неща с неистински, ако се се отказал от истинското и си се отдал на неистинското. Еди кой си "бичи" пари, като циркулира по телевизиите и минава за умен човек, "незаменим анализатор". Славата му става извор на пачки и други такива благинки. Той става велик. Всички му завиждат. Е, голяма работа, че тия редки екземпляри, които са заложили на истинското и ценят само истински неща, го презират; важното е, че той печели и подлизурковците го носят на ръце. Тяхна си работа де: разни хора, разни идеали. Но не е само и точно така.

Понеже в едно общество, в което огромната част от хората са привикнали да се възторгват само от фалшификати и подмени, от фалшиви кумири и герои, от външната слава и блясък, т.е. в обществото, в което истинските неща, пък и истинските човеци, са в немилост, такова едно общество няма бъдеще - или бъдещето му ще е жалко и мизерно. Истински богати са ония хора, които са заложили на истински ценните неща в този живот. Които обикновено, разбира се, подминаваме с високомерно презрение. Такива истински ценни неща са неща от рода на достойнството, съвестта, добротата, искреността, човечността, уважението, любовта, приятелството и така нататък. Схващам, че мнозина от читателите ми, ако изобщо са прочели дотук тоя опус, свиват презрително уста: тоя пак морализира, аман от морализатори като него!

Истинското богатство у човека е неговата личност. Да бъдеш личност означава да си истински богат човек. Има думи, който са неотделими от истината и от истинското. Например не възможно да си личност ако не си "истинска личност". Чувствате ли тавтологията? Личността е истината за човека, затова е така, на това се дължи това чувство за удвояване на смисъла; затова не е възможно да си личност и да не си истински. Истината е най-голямото ни богатство. За нас, човеците, без истината всичко пропада. Всичко става жалко и мизерно. Става неистинско и фалшиво. Става достойно за презрение. Става отпадъчен продукт на живота. Най-вече трябва да внимаваме обаче да не допуснем ние самите да станем такива отпадъчни продукти. Щото това вече е непоправимо...


Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

ЗА КОНТАКТ



ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ