От соцбарока към бълбока, Автор: Михаил Епшейн, в-к НОВАЯ ГАЗЕТА, 5 декември 2014 г., Превод за ivo.bg: Васил Костадинов
Цялата днешна геополитика, публицистика и законотворчество са пукащият се балон и последното издихание на отиващият си от историята режим
Политология на душата
Изглежда, че на 2014г. е съдено да бъде повратна точка в историята на Русия. Пост-съветската епоха, която започна през 1991г., вече наближава края си, а настъпващата все още няма име, и не е ясно дали за нея са приложими някакви социално-политически термини.
Най-голямата по територия, свръхмилитаризирана, но лишена от съюзници и ясна идеология страна се осмели да предизвика целия свят и да разпердушини системата на международното право. Опит чисто емоционален и екзистенциален. Срещу всички, въпреки всичко …
Разбира се, затова има и чисто прагматични причини: корупцията, бандитизмът, престъпността, страха от разобличения, войната безнаказано ще размие и разсее …
Но само с това не може да се обясни ентусиазма на страната в решимостта си гордо и самотно да се противопостави на утвърдения дневен ред на цивилизацията. Радост навява възможността да се отритнат всички правила, „наложени от Запада”, и най-накрая да заживеем самостоятелно, „суверенно”. За нас няма закони: нито ООН, нито международната система от договори, нито вече поетите от нас задължения. Ние сме господари на своята тайга. Политолозите се борят в опит да обяснят тази рязка, ирационална промяна в курса. Би било добре да се препрочете Достоевски, в „Записки от подземието” всичко е предсказано:
„Например, аз не бих се изненадал, ако изведнъж, ни в клин,ни в ръкав насред общото бъдещо благоразумие се появи някакъв джентълмен с неблагородна, или по-скоро, с ретроградна и подигравателна физиономия, подпре ръце на хълбоците си и каже на всички нас: е, господа, защо да не стъпчем цялото това благоразумие набързо, с крак, да го стрием на пепел, само с едничката цел – да пратим тези логаритми по дяволите и да заживеем по нашата глупава воля!”.
И така, започна ерата на „глупавата воля”, ерата на разговор около една-единствена, „най-изгодна” полза: да поживеем най-накрая по наш каприз, дори и най-глупавия и нерационален. И колкото по-лошо за нас, толкова по-голяма е сладостта на предизвикателството. Всичко това разпалва кръвта и възбужда ума. Тук не трябва да гледаме в социално-политическия, а във философския и психологически речници. Какво е екзистенциализъм? Това е голото съществуване, което не е подкрепено с никакви закони, обосновка, същност – ей така, въпреки всичко. Това е пълна антитеза на декартовия рационализъм: „Мисля, следователно съществувам”. По нашенски – точно обратното: „Съществувам, следователно, предизвиквам разума”. И още по-рязко: „Побърквам се,значи съществувам”.
„Собственото, доброволно и свободно желание, собствения, дори и най-див каприз, фантазията , понякога раздразнена дори до полуда – това е, тази същата, пропусната най-изгодна полза, която не попада под никаква класификация, и от която всички системи и теории постоянно се разпадат”.
Ето защо е трудно да се намери рационално обяснение за най-новата приумица на руската история, всичко това „изведнъж” и „въпреки”. Нужна е екзистенциална политология, за която няма научна основа. Дали е възможна? Откъде тази ярост, нажежена до бяло, насочена към целия свят, към всичко, което не е „наше”?
Светомразие
На първо място, да не се бърка светомразие и мизантропия. Мизантропът (човеконенавистник) е необщителен, избягва обществото, с твърде ниско мнение за хората, включително и за себе си; това е лошо, но пасивно, страдалческо отношение към света, съзнаващо неговите пороци и слабости. Светомразието е, напротив, емоционално агресивно отношение към света, злорадо за неговите беди и нещастия. Светомразецът изпитва обида и желание за отмъщение, и подземният човек на Достоевски е един от първите и най-ярките представители на този вид.
Слушайки телевизионният водещ, който заплашва да превърне Америка в радиоактивен прах, и геополитикът, който призовава руската армия да окупира Европа и да установи над нея власта на руския цар, може да се заключи, че в света има нещо по-опасно, отколкото дори фашизма или комунизма. Тази идеология съпоставена с фашизма е като сравнението на ядрените оръжия с конвенционалните. Става дума за Панфобия- тотална омраза не към други класи, нации или раси, а към света като цяло.
Това е жажда за абсолютна хегемония над света и желание да му диктуваш своята воля или да го унищожиш. Това е луда, ирационална идея за всемогъществото на една банда, допряла ядреното дуло до слепоочието на човечеството.
Константин Леонтиев веднъж изрече: „Русия ще роди Антихриста”. Преди се е смятало, че той е имал видение за комунизма и опасността вече е приключила. Но може би комунизма беше само пролог към тази отчаяна панфобия, която, според един от лидерите си, планира „есхатологичен захват на планетарната власт. Хитър и жесток захват”. В катехизиса на Евразийския младежки съюз се казва: „Ние сме строители на империя от нов тип и не сме съгласни с нищо по-малко от световно господство. Защото ние сме богове на земята, ние сме децата и внуците на боговете на земята. На нас се кланяха народи и държави”…
Изборът е прост: ако човечеството не е съгласно да бъде кастово разделено и „евразийско”, тогава е по-добре да гори в ядрен пъкъл. Преди това, изглеждаше, че това са книжни, романтични празнословия. Междувременно главният теоретик на евразийството, професор в Академията на Генералния щаб, отдавна инструктира в този дух своите „студенти”. Така ядрените оръжия и възпаленото съзнание на психаря могат да се съединят и наистина да превърнат света в радиоактивен прах.
Връзката между екзистенциализма и злобата е дълбоко залегнала и отразена при Достоевски. Ето как започват „Записки от подземието”: „Аз съм болен човек…Аз съм зъл човек. Противен съм. Не, аз не искам да се лекувам от злобата. Това, най-вероятно, няма да разберете, … Знам по-добре от всеки друг, че с всичко това само на себе си ще навредя и на никой друг. И все пак, ако аз не се лекувам,това е от злоба.”.
Подземният човек не иска да се лекува, защото всяко разумно, рационално, конструктивно действие предизвиква у него отвращение, гняв и обида. Ако говорим за един болен обществен организъм, то той се противопоставя на всякакво лечение, защото злобата му го поддържа жизнеспособен. Да се стреми към връщане към живота, за жизнена икономика, стабилна държава, умен парламент, свободни избори – това е да се признае за победен. Е, ако аз умирам, смъртта е правилна. „Да пропадне земята или да не пия чай? Ще кажа само – да пропада, аз винаги ще пия чай.”. Подземният човек е наясно, че и той самият, с чайника и чашата си, ще пропадне заедно със земята, но предпочита пиенето на чай пред спасението на света. (Прочети ДО КРАЯ)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар