Проектът за закон за предучилищното и училищното образование е плаха стъпка към плурализъм и конкуренция

Из: Свободата е страшна, дори когато е малко, Автор: Петър Порумбачанов

Проектът за закон за предучилищното и училищното образование, внесен в Народното събрание, е точно толкова добър, колкото добри сме самите ние, колкото добър съм самият аз! Такива сме ние хората - потайни, лицемерни, грешни... Обичаме да показваме по-засуканата и красива страна от живота си, нищо, че фасадата едва задържа вмирисаните ни проблеми. Само че реалността никога не лъже, тя е най-добрият лакмус за истинската ни същност и възможности. Реалността ни снесе Проектът за закон за предучилищното и училищното образование и ние се уплашихме от нея.

Да, проектозаконът не е това, което искам аз! За една малка група в обществото ни, свободата, която проектът дава, е меко казано незначителна, но за системата, както и за хиляди семейства в страната, тя е просто покъртителна. Това, което този проект предлага, ще доведе до земетресение в системата, защото свободата е отговорност, а огромната част от въвлечените в образованието хора мразят свободата, понеже не искат да поемат отговорност. Две от най-прогресивните идеи в този проект са самостоятелната форма на обучение и възможността учителите да съставят сами учебните програми...

... Да си съставим сами учебната програма в училище е предизвикателство, което руши статуквото, свързано с монопола на държавата в областта на образованието. Колкото по-малко и по-общи са стандартите и целите в държавното образование, толкова повече учители изпадат в паника. Мазохистичният инстинкт, някой да те бие по главата и да ти нарежда, кой учебник да ползваш, колко трябва да научат децата за определено време и как и на кого да се козирува, за да сме рахат е вкоренен в съзнанието на даскала от 60 години насам. Ако все пак има немалко учители, които приветстват свободата в образователните инициативи, то има и група хардлайнери, начело със синдикалната лисица Янка Такева, които бълват огън, щом чуят и думичка за либерализация на обучението.

Страхът, че промените подкопават фундаментите на една тиранична система, изпояжда нервите на Такева и сие. Тежко е да се конкурираш с по-креативните и нахакани учители, които възприемат работата си като мисия. Системата е „заплашена“ и от малката група домашни ученици и такива, които ще учат в самостоятелна форма, понеже същите ще имат законен достъп, до всички държавни състезания, олимпиади и конкурси. Ако „не дай си Боже“ някое дете в 9-ти клас, учещо вкъщи, реши, че иска да легализира знанията си и се яви на изпити за 12-ти клас, което новият закон би му позволил, ще има буря от завист и злоба, понеже в конвенционалната форма, това не може да се случи. „Не е добре“ децата да пестят време и да отидат в университет на 16 години – това е „страшна заплаха“. Българският манталитет не дава място за изява и прогрес – „Не е важно аз да съм добре, важно е на Вуте да му е зле“.

Да роптаеш срещу всичко прогресивно, само заради това, че е ново е революционен романтизъм. Ние не сме съгласни ей така, по презумпция!? Хора с подобна нагласа, са като организация за борба с раковите заболявания. Не трябва да се открива цяр за рака, щото няма да има за какво да се борим. Ще ни спрат дотациите от фармацевтичните концерни и ще останем без кауза. Тази симбиоза, между партизанското движение в образованието и държавният монопол води до пристрастяване към статуквото, щото то ни е изгодно. Най-готино е да лежим по зелените морави, да гледаме денем облаците, вечер звездите и да лаем, когато някой предприеме реални действия към промяна. Хора с подобен манталитет не са готови и за най-малката крачка към свобода...

Тази свобода не стига

Проектът за закон за предучилищното и училищното образование е плаха стъпка към плурализъм и конкуренция, да, просто толкова можем. Политиците ни са удушени от скрупули и зависимости. Обществото ни е апатично и незряло. Родителите предпочитат „праза и лука“ на системата, нежeли отговорността и опасността на пълната свобода. Освен това, нека не забравяме, че този не особено добър проектозакон е писан под още по-недобра Конституция, която е рамка, на всяка законодателна инициатива, а в Нея пише, че Училищното образование до 16 годишна възраст е задължително (чл.53 (2)). Искате да си говорим за по-добри закони и по-пълна свобода, значи ще си говорим за промяна на Конституцията. Нямам нищо против, аз не харесвам Конституцията в настоящият й вид... не харесвам и митниците, но това не означава, че ако ми намалят акцизите с 5%, няма да се съглася, просто, защото искам максимумът сега, веднага!

Пътят към свободата в образованието, пък и въобще, е доста трънлив и дълъг. Не мога да заспя и на сутринта да се събудя в съвършен свят, не че не ми се иска, просто е невъзможно. Това не пречи да говоря за съвършеният бъдещ свят, докато живeя активно в реалния. Дори повече, трябва да говоря за него и да вървя към него. Сигурен съм, че ще стигана до там, докъдето Господ ми даде сила и време, после ще продължат децата ми, а после децата на децата ми, това е животът. По-добре е да правя това, което считам за правилно и да приемам последствията, отколкото да говоря гръмко за Свободата и един ден Тя да ме завари неподготвен...

Дори и Бог не ни обещава благоденствие без последователни усилия, труд и мъки, какво очаквате от държавата? Затова вземaм това, което е една идея по-добро от предишното, с надеждата, че не съм готов да нося повече.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.