Матурите – между "здравия разум" и "позволеното безумие”

Текстът, който ще прочетете, е написан от двама "зрелостника", от двама ученика, завършващи средното си образование и явили се на тазгодишната матура; в него те представят своите впечатления от матурата, преценката си за нейния смисъл и за начина на провеждането й. Получих текста на статията им на своя имейл с предложение да кажа как възприемам написаното; предложих им да публикувам статията, те се съгласиха и ето, тя вече е пред вас:

Матурите – „между здравия разум и позволеното безумие”

Румен Скрински, Георги Стоянов, град Казанлък

Вълненията, които предизвикват Държавните зрелостни изпити, превърнали се вече в традиционна политика на Образователното министерство, и тази година преминаха под знака на модерния фразеологизъм „прецакай системата”. В публичното пространство като несдвоени електрони се реят коментари за ползата от подобни препитвания в навечерието на грандоманските балове, ала фокусът на настоящата статия не ще разнищва идейните цели на МОМН. Интересен е акцентът (превърнал се в методология) по отношение на системата, която зрелостниците прилагат, за да надхитрят спящи квестори и зорко „гледащи” камери. Матурите получиха статут на изпит с известна доза елементарност в съдържанието на въпросите и задачите в него, но въпреки хилядите улеснения, които сякаш ти казват „каквото и да заградиш – все си хванал 3-ка”, налице е отчайващата статистика на скъсаните и неграмотните преписвачи.

Следващите примери си поставят за задача да провокират съзнанието ни за липсите на здрав разум, абсолютно отсъствие на отговорност и уважение към самия себе си, гарнирани с известна доза арогантност и безсъвестно издевателстване с „пищова”, който може да бъде както актуално WI-FI устройство, така и приятел, с който „зрелостникът” попада в една стая. А яростното наличие на позволеното безумие (не в единици случаи) е просто вратичката без завеси, която отвежда посредствени и твърде добре оформили се обществени паразити към успешното издържане на (и без това) пародийния изпит, а оттам – директно в българския университет.

Свидетелят: Започвам с матурата по философия. Няма да споменавам имена на учители и ученици, защото не искам да накърня нечие лично достойнство. Та по време на тази матура в стаята имаше много подсказване, въпреки че то е строго забранено и след него следва (според правилата) директно изгонване от изпитната зала. А следящите за реда трябва да се грижат това да се изпълнява: все пак не е възможно при наличието на двама квестори в стаята и на една видеокамера (от която Големият брат уж гледа) да има постоянен шум на разнасящи се във въздуха отговори.

Но не това наистина ме притесни по време на ДЗИ-то. Оказа се, че аз постъпих по много егоистичен и себичен начин, тъй като не желаех да споделям своите отговори с останалите по време на изпита. Това обаче не попари техния интерес към моите знания, дори напротив – колкото повече не обръщах внимание на тихите призиви „Ей, момче!” (учениците, които искаха да им подскажа, не ми знаеха името), толкова по-усърдно и настоятелно те се обръщаха към мен. Дори докато развивах тезата на есето си, станах обект на присмех, защото някои от хората в стаята разгледаха моето упорство като признак на бавна мисъл. Подвикванията ставаха все по-натрапчиви и непоносими до такава степен, която ми пречеше да развия своите идеи. Самите подвиквания бяха подминати от двамата квестори безмълвно и с пасивност, въпреки (уж) невероятната строгост спрямо дисциплината на изпита. Наложи се да се обърна към тези субекти, които ми пречеха, с един не много приличен жест, който не желая да опиша в момента, но който е уловен от камерите и неговото съществуване е факт. Едва тогава нахалниците спряха да ме тормозят (вероятно от смущение). Мога да посоча в кое училище и в коя изпитна зала бях, за да бъде записът намерен и моите думи – доказани до неоспоримост.

По време на матурата по БЕЛ също имаше опити ученици да кореспондират един с друг. Но ситуацията бе по-различна тогава. Когато едната, „лошата” квесторка, излезе от стаята, за да посети тоалетната, веднага започна шушукане с номерчетата на задачите и отговорите им. Но шушукането беше неуверено, защото в стаята имаше още една квесторка. Това лице обаче се оказа „добра” квесторка – тя се обърна към нас и ни каза, че можем да обсъждаме колкото си искаме отговорите, стига само да не се обръщаме настрани или назад, защото „камерите били включени” (!). Тогава започна активна кореспонденция между субектите в стаята. Всичко завърши, когато „лошата” квесторка се върна в стаята. Тогава шушуканията отново спряха.

Та на това място идва ред на моите невинни въпросчета. Искам да попитам защо аз, който исках да направя матурата си колкото мога, без да удостоявам хора (които даже не познавам) с отговорите си, станах обект на присмех и подигравки? Защо бях обезпокояван и изнервян от останалите, когато се опитвах да пиша есе върху абстрактните размишления на Хегел? Нали си прочетох инструктажа за провеждането на матурата – в него имаше ясно предупреждение към онези, които се опитват да преписват един от друг, а не към тези, които отказват да подсказват. Защо трябва да бъда обиждан, когато действам според регламентите на изпита, а двамата квестори в стаята да не си вършат работата и да не биват санкционирани от уж строгото ни Образователно министерство? Защо съществуват камери, които записват изпитите, когато всъщност никой не предприема действия срещу нарушителите на дисциплината?

Ето това бяха невинните въпроси, които желаех да попитам – аз, който се опитах да бъда съвестен – изглежда това не се желае по време на ДЗИ. Или поне аз такова заключение мога да си извадя от изпитите. А моят опит от провеждането на матурите е индивидуален, сиреч – опитът само на един ученик. Ами ако във всяка една стая положението е било същото? Къде отива тогава предназначението на тези матури? И ако трябва да отговоря на това философски – отговорът е, че предназначението им е в небитието. Съществуването на тези матури се оказва безсмислено, неоправдано. И освен това матурите са крайно недействителни, ако приемем за истинна сентенцията: всичко действително е разумно и всичко разумно е действително. Защото по-голям абсурд от преживяванията ми по време на матурите скоро не съм срещал. И наблягам на това, че по мои силни убеждения този абсурд трябва да бъде премахнат.

До голяма степен Държавните зрелостни изпити осигуряват на нас, младите „безсмъртни” зрелостници, един солиден урок, един фундамент по… оцеляване в родната Татковина. Оцеляване, което кореспондира с взаимоотношението паразит-гостоприемник. Безсрамно удобно е нахалството и арогантността ти да работят в твоя полза, актуално е да заробиш „здравия си разум”, щом системата, щом висшите ешелони са оставили вратички за необезпокоявано напускане на средното образование. Типично по нашенски премина и този „изпит”, чрез който държавата цели да провери уменията ти по преписване, подсказване, проява на качествена доза наглост и успешно възползване от вечната сънливост на мърморещи квестори.

Именно тази държава няма необходимост от твоите знания, тя търси у теб вредителя, паразита, който живее в и чрез другите. Именно тази държава очаква безрезервната ти радост от получената тройка – аргумент за успешно издържана проверка. Именно тази държава отравя твоя потенциал, като създава условия за неговата агонизираща смърт. Именно тази държава разчита на серийното производство на тъпи ученици, защото, когато електоратът е от блеещи овце, козината се търгува на безценица…

Именно тази държава те изпраща отвъд пределите си, защото самата тя не знае дали да предпочете „здравия разум”, или да се отдаде на покварата чрез „позволеното безумие”…

Честито завършване, време е за студентство!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Големите политици са истинска рядкост и трябва да бъдат ценени, пазени и подкрепяни

Това е интересен анализ на Едвин, обагрен от висок морален патос. Част от критиките сигурно са оправдани, защото впоследствие, когато събитията са вече минало и факт, всички сме по-умни. Въпреки това не мога да се съглася с ред постановки.

Така например СДС не беше създаден да промени България, да я направи нормална и достойна страна. Това наистина беше мисията на СДС в съзнанието на неговите избиратели, но не и намерението на самите създатели на Съюза. СДС беше създаден, респ. инфилтриран от БКП-ДС-КГБ с цел да се симулира многопартийност и да се контролира прехода в удобна за комунистите посока. А това не беше посока към истинска свобода и демокрация.

Независимо от това СДС-ОДС със своето управление 1997-2001 успя да придвижи България доста решително в правилна посока. Разбира се, ако сме максималисти, никое правителство след 1989 не може да ни угоди. И все пак управлението на Костов при всичките му безспорни кусури и несъвършенства беше най-доброто не след 1989, а най-малко след 1944 г., ако не и преди това.

Всъщност ако сме максималисти и перфекционисти, никое правителство на света не би могли да ни задоволи, защото винаги управляват човеци, на които е присъщо да грешат, никога не управляват Бог или абсолютната истина. Дори при много по-благоприятните условия в бившата ГДР например реформите и приватизацията, извършени от правителството на Хелмут Кол след обединението на Германия, досега са обект на остра критика. Ако някой например си мисли, че бившите източногермански номенклатурчици и служители на прословутата ЩАЗИ днес са в пета глуха, жестоко се лъже. Всички те са облажиха процеса на приватизация.

Във всички посткомунистически страни посткомунистите за съжаление приватизираха голяма част от бившата държавна собственост в своя полза. Морално ли е това? Разбира се, че не. Трябва ли обаче въобще да има морал в политиката? Немалко мислители в историята са застъпвали циничното мнение, че морал и политика са несъвместими. Това е голяма и сложна тема, но според мен политиката и моралът не може да се разделят напълно. Политиката обаче също така не може да се редуцира до морала. Понякога се казва, че политиката е прагматично действие с морална цел или пък че политиката е стремеж да се служи на общото благо, което само по себе си е морална цел.

Интересно и важно е въведеното от Макс Шелер и най-вече Макс Вебер разграничение между етиката на съвестта, при която са важни мотивите, и етиката на отговорността, която гледа резултатите от действията. Политиците трябва да се стремят към баланс между тези етики, като обаче според Вебер трябва да доминира етиката на отговорността. Причината е, че политик, подчиняващ действията си само на етиката на съвестта и движен винаги от абсолютни, високи мотиви, за съжаление няма да стигне далеч в реалния свят. Това е етика повече за монаси, идеалисти и светци.

От друга страна политик-прагматик, който се интересува само от ефекта на своите действия и прави всякакви компромиси без оглед на фундаменталните етически ценности също залита в крайност, защото това лесно може да доведе до етически релативизъм и оттам до загуба на всякакви ориентири и опорни точки.

В тази дилема между етиката на съвестта и отговорността се намираше правителството на СДС-ОДС и според мен се справи достойно. При това успехите на ОДС реално погледнато бяха заслуга на сравнително малка група реформатори около Костов в условията на огромна външна, но и вътрешнопартийна съпротива, понеже СДС от създаването си гъмжеше от кариеристи, предатели и подставени лица и виждаме, че и 22 години по-късно още не се е освободил от тях.

Неслучайно ОДС дори в условията на 2001 получи все пак над 800 000 гласа. Ако КГБ не беше довел Симеон, ОДС имаше дори шанса да повтори мандата си! Следователно не е така лесно Костов и СДС да бъдат упрекнати в измяна на каузата на СДС и в неморалност, в загърбване на голямата цел. Ако на СДС беше отпуснато още малко историческо време, щеше да стане съвсем ясно, че тази цел не е изоставена. Точно това обаче враговете на свободата и демокрацията не можеха да допуснат.

Всъщност Симеон спечели изборите, като – без да използва изрично тази терминология - постави етиката на съвестта в центъра: „Нужна е почтеност. Почтеност във всичко.” - т.е. в мое лице виждате светец, който ще се ръководи само от абсолютните етически ценности и няма да има компромиси с тях като при „прагматика” Костов.

Провал ли е „проектът” (както обичат днес да казват) ДСБ? Може да се спори, защото зависи от критериите. Отново ако сме максималисти и смятаме, че ДСБ трябва да спечели изборите и да управлява България – сигурно. Ако сме обаче на мнение, че какъвто и да е резултатът, в крайна сметка си струваше да се направи един от малкото сериозни опити за създаване на партия извън сценария на КГБ в Източна Европа – не.

Впрочем ДСБ от своето създаване е наясно със своя електорален потенциал и никой не е хранел илюзии, че може да повтори резултата на СДС от 1990-те години. Виждаме обаче, че дори само с пет (!) депутата, в пълна изолация и в опозиция ДСБ продължава да е трън в окото на мафията и Москва! Можем дори да кажем: тезата, че всички български политици са маскари, е вярна – но с едно единствено, много знаменателно изключение: Иван Костов и ДСБ. Привържениците на тази теза (разбира се, нарочно) пропускат този ключов факт. Ето защо дори основателите на ДСБ да са надценили силите си и потенциала на партията, това усилие не е било напразно, не е грешка и не е провал.

Искам да обърна внимание на Едвин, че ДСБ всъщност не е пречка за създаване на желаната от него неинженерна, неполитттехнологическа, автентична, мощна дясна партия. Извън електората на ДСБ има още около 1,5-2 милиона избиратели с дясна нагласа, повече от достатъчно за други формации, които да се борят за доверието им. И ако наистина Костов е пречка за възраждането на СДС, както твърдят неговите противници в СДС, сега е моментът да докажат, че това е така и СДС вече самостоятелно да тръгне мощно напред и нагоре.

Сравнително слабото представяне на ДСБ между другото не се дължи толкова на някакви фундаментални грешки на нейното ръководство, както смята Едвин и както често се изтъква в други анализи. Хубаво е да сме критични, но не бива да изпадаме в свръхкритичност. Каквито и грешки и слабости да има ръководството на ДСБ, това все пак са най-качествените политици на България. Как тогава става така, че подкрепата им сред населението е толкова малка?

Ами наред с всичко друго основната причина е, че те са изправени срещу цялата посткомунистическа държавна машина с всичките й ресурси и възможности, зад която пък в крайна сметка стои самата Москва. Ето защо борбата е изключително неравна. Ако ДСБ се бореше с някакви наистина местни, български комунисти и мафиоти, при всичките й недостатъци отдавна да ги е смачкала като карфици! Уверявам Едвин, че дори Чърчил, Кенеди, Де Гол или Аденауер да застанеха начело на ДСБ, при тези условия едва ли биха имали много по-големи успехи от сегашното ръководство. При цялото ми уважение към тях мога да уверя всички, че и те са били само хора и са готвели само с вода. Впрочем мафиотските посткомунистически медии набързо биха намерили слабите им места и биха се възползвали от това, че Чърчил например е бил хроничен алкохолик, а Кенеди сексуален маниак.

Така че не неуспехите, а успехите на Костов са причината за неистовите напъни той да бъде елиминиран от българската политика. През 2001 беше доведен Симеон, за да бъде прекратено управлението на Костов. След това беше направен опит той да бъде изместен в СДС и пратен в забвение. След като създаде ДСБ, всичко беше насочено към разбиването на ДСБ. Сега СК беше разтурена, за да бъдат елиминирани Костов и ДСБ от политиката, дори с цената на евентуалната смърт на остатъчното СДС (макар че на СДС, разбира се, се дават обещания за влизане в следващото НС, коалиции, постове и пр.).

Москва не може да търпи Костов не само като управленец, но и в опозиция. Просто тя иска той да излезе напълно от политиката и да се махне от очите й. Самият Костов беше писал навремето, че мозъкът на операциите срещу него е извън страната, а атаките в страната идват от жалките марионетки на този мозък.

За разлика от марксистите аз смятам, че не „народните маси”, а личностите са решаващи в историята. Светът щеше да е различен без Александър, Цезар, Наполеон, Ленин и Хитлер, а България без Левски, Стамболов, Стоилов, Костов и т.н. Оказва се, че има повече или по-малко незаменими хора. Наистина без тях светът няма да свърши, но няма да е същият.

Затова призивите за оставка на Иван Костов са контрапродуктивни. Автентичният десен политически елит в България е твърде малоброен и би било голяма грешка да се лиши от най-качествените си политици, само защото според някои те били „изхабени”, „динозаври”, 22 години били достатъчни и т.н. Дори в старите демокрации оттеглянето на някои ключови лидери понякога води до големи сътресения, какво остава в посткомунистическите страни, където големи политици са истинска рядкост и се броят на пръстите не една ръка, а понякога и съвсем липсват!

Ето защо централният политик на българския преход Иван Костов трябва да остане в политиката, най-малкото напук на Москва.

Автор: Wittgenstein

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Щастлив е животът, посветен на познанието

Текстът, следващ по-долу, е продължение и заключителен акорд на диспута за свободата, който проведохме с един доста добър и информиран във философията мой събеседник, за жалост пожелал да остане инкогнито. Предишната част на същия диспут публикувах под заглавието За дързостта и непокорството на човешкия дух, а пък това, което следва по-долу, както казах, е негова заключителна част. Почти нямам какво да отбележа във връзка с написаното от моя събеседник; смятам, че стигнахме до известен консенсус и в общи линии обсъждането ни с това може да завърши (засега):

Вашият отговор от своя страна е много стимулиращ и полезен за мен и това не е комплимент или обикновена любезност, а факт.

Аз съм повлиян от аналитична школа, но това не значи, че се идентифицирам изцяло с нея. Впрочем напоследък и аналитичните философи са смекчили позицията си и разглеждат някои традиционни метафизични проблеми, обявявани по-рано от тях за безсмислени или псевдопроблеми.

Англо-американският философ Колин Макгин (род. 1950) твърди, че нашият мисловен апарат не е особено подходящ за решаването на философски проблеми. Той смята, че философските въпроси вероятно имат (еднозначни) отговори, но ние поради принципни причини не сме в състояние да стигнем до тях. Нашият ум е много по-предразположен за наука, отколкото за философия.

Макгин вероятно е прав в скептицизма си дотолкова, доколкото досега се е оказало невъзможно нещо във философията да бъде доказано еднозначно. Както казва философът Робърт Нозик (1938-2002):

„Трудно е да се постигне напредък при философски теми. Много от тях сякаш да недостъпни за решение.”

Но това е почти неизбежно следствие от природата на философията, понеже ако философските изказвания бяха строго верифицируеми или фалшифицируеми, те не биха попадали вече в обсега на философията, а на науката. Докато учените обаче въпреки всички различия помежду им като цяло имат някакъв минимален консенсус за съдържанието и смисъла на своя предмет, у философите от различните течения често няма единодушие дори по отношение на смисъла, задачите и съдържанието на тяхното занимание.

Но дали наистина няма надежда да бъде хвърлена поне малко светлина върху най-дълбоките философски въпроси?

Според мен при всеки проблем първата задача на философа е да мисли КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО-ФУНДАМЕНТАЛНО. Само че не можем да започнем без предпоставки, на чисто, от нула. Все някакви аксиоми и постулати трябва да бъдат поставени начело, без да се обсъжда тяхната истинност. При това е важно да си даваме сметка, че задачата на философията не е само, както често се изтъква, да задава въпроси. Не по-малко важно е да ОСВЕТИ ВЪЗМОЖНИТЕ ОТГОВОРИ ТЕОРЕТИЧЕСКИ, ДА ОБОСНОВЕ ТОЗИ ИЛИ ОНЗИ ОТГОВОР КАТО ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО ВЕРОЯТЕН И СМИСЛЕН. В случая неизбежно ще трябва да се прибегне и до спекулации. Там, където сигурно знание е невъзможно, можем или да се откажем от по-нататъшни изследвания, или да спекулираме. Задача на философията е тъкмо спекулацията, затова тя може, а вероятно и ТРЯБВА да съдържа метафизични моменти. Но това трябва да са все пак РАЦИОНАЛНО КОНТРОЛИРАНИ И ОБУЗДАНИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ И ХИПОТЕЗИ.

Във връзка с това намирам за много ценна Вашата забележка, че за целта са необходими „ВДЪХНОВЕНИЕ, ПРОЗРЕНИЕ, ДУХ, ИНТУИЦИЯ, ЧУВСТВО”. Това са централни особено за екзистенциалната философия понятия. Неслучайно Хайдегер, особено късният Хайдегер, се обръща към предсократиците, т.е. към преднаучната епоха, и подчертава ролята на ИНТУИЦИЯТА във философията. Впрочем интуиция, чувство и прозрение не са чужди и на частните науки, в които също не може да се стигне далече, ако се мисли и оперира свръхрационално, логично и механично. Там също има момент на творчество.

В този смисъл логическият позитивизъм (неопозитивизъм) отива прекалено далече в своето отхвърляне на метафизиката. Впрочем един от големите адепти на това популярно особено в 1930-те години течение Алфред Айер (1910-1989) в късно интервю на старини запитан „А погледнато ретроспективно, какъв беше основният дефект на тази философия?” отговаря не без чувство за хумор и самокритичност: „Ами струва ми се основният дефект беше, че почти цялата тази философия беше погрешна!”

Въпросът е, разбира се, дали екзистенциализмът не е залитнал пък в другата крайност и дали не поставя акцента прекалено силно върху откъснати от опита, метафизични размишления.

Ако се върнем отново конкретно към проблема за свободата, то дори великият Кант след упорити и дълбоки размишления всъщност губи надежда, че той може да бъде разрешен. В своята теоретическа философия Кант е убеден в правилността на природните науки и в частност на нютоновата физика, която е строго каузална, т.е. детерминистична и поради това несъвместима с истинската свобода. От друга страна той е също така убеден в своята практическа (морална) философия, че човекът е не е каузално определен, т.е. че е свободен да избира е че не е марионетка на природните закони и съдбата, поради което в света трябва да има и индетерминистичен момент. Но той така и не успява да съчетае убедително тези два възгледа.

Въобще в историята на философията са изказвани различни мнения за отношението на (физическия) детерминизъм и свободата. Има философи, които приемат детерминизма и обявяват свободата за илюзорна, други отхвърлят детерминизма и пледират в полза на свободата, а трета група смята детерминизма за съвместим със свободата и дори за нейна предпоставка. Ако правилно виждам нещата, екзистенциалистите, които впрочем не са хомогенно течение, там има разновидности, спадат към втората група и застъпват становището, че светът е индетерминистичен и затова има свобода.

Между другото има и „научни” мислители, които въпреки това са на мнение, че в света има място за истинска свобода като Карл Попър (1902-1994) или големият неврофизиолог-нобелист Джон Еклз (1903-1997). Еклз непример разработва теория, в която съчетава постиженията на съвременната неврофизилогия и физика, в частност квантовата механика. Според неговата хипотеза съзнанието или нематериалният „самоосъзнат дух”, както той го нарича, е „безпричинен причинител”, понеже е в състояние да модифицира невроналната активност в някои участъци на мозъка на много фино, микроскопично ниво, възползвайки се от закономерностите на квантовата механика, което може да е лежащият в основата на свободата на волята механизъм. Еклз, който е силно религиозен християнин, вярва и в задгробния живот, защото според него „самоосъзнатият дух” или поне неговото най-вътрешно ядро може да преживее биологическата смърт на мозъка, за да приеме съществуване, което се намира отвъд нашите представи.

Сентенцията „Всеки е ковач на собственото си щастие” е приписвана на различни римски автори, не само на Клавдий, но това не е толкова важно, важното е, че въобще е била изказана. Клавдий впрочем, макар и „смахнат”, не е бил глупав, бил е „книжен човек”, занимавал се е с история и е пишел.

Когато настоявам, че жизнения ни път зависи в някаква степен от случайността и късмета, нямам предвид баналното разбиране за късмета като печалба от лотарията и под., а факта, че понякога „случайно” (каквото точно и да значи това) се оказваме на правилното (или неправилното) място в правилния (или неправилния) момент. Повечето хора не си дават сметка, че ежедневието всъщност е един низ от невероятни случайности и стечения на обстоятелствата. Всичко, което, ни се случва, е априори толкова малко вероятно, че е практически изключено. Така например каква е априорната вероятност днес да купя точно определен хляб от хлебарницата? Почти нулева. И въпреки това аз го купувам. Това се отнася и за много по-важни събития от купуването на хляб.

Накрая бих се изтъкнал, че примерът с Милко Калайджиев, Кондю и Азис всъщност потвърждава Вашата теория. Тези хора са напълно лишени от качества, за да бъдат певци, но въпреки това са станали такива, и то не какви да е, а „звезди”. Виждаме, че за обладаният от неистово желание и стремеж индивид няма прегради и той може да постигне наистина всичко. :):) Същото се отнася и за повечето политици, и то не само в посткомунистическите страни, които са драстичен случай. Те нямат никакви предпоставки, познания, образование и качества, за да са политици, и въпреки това са. Ако това не е свобода на волята и избора, здраве му кажи :):)

Колкото до жизнените стратегии, то аз бих казал следното - малко скучновато и банално в духа на аналитичната философия:

Тъй като сме на земята само веднъж, трябва много добре да обмислим на какво да посветим живота си, защото е възможно да се отдадем на съвсем погрешни занимания. Разбира се, винаги можем да преоценим нещата и да поставим ново начало, но и това не може да става безкрайно много пъти поради ограниченото ни време на този свят.

Не знаем колко време ни остава. Ето защо е важно е да си поставим реалистични цели, които да може да бъдат постигнати в рамките на един живот, защото може да умрем, преди да сме ги постигнали. Но пък от друга страна тези цели не бива и да са прекалено скромни, защото може да ги постигнем прекалено рано в живота и да продължим да живеем, но вече повече или по-малко безсмислено.

А какви да са нашите занимания въобще? Това можем да тестваме с мисловен експеримент в следния смисъл: ако знаехме точно часа на смъртта си, на какви занимания бихме се отдали до тогава? Вероятно това биха били нещата, на които най-много държим. Е, нека това бъдат и нашите занимания в реалната ситуация, когато не знаем кога ще умрем. В традицията на философията аз, разбира се, бих пледирал за духовни занимания.

Както е казал Аристотел: висшето щастие се състои в активното духовно съзерцание, защото то е богоподобно. А най-способни на това са философите, затова те са най-щастливите хора на света и при това любимци на боговете. Или както казва Витгенщайн: щастливият живот е животът на познанието, напук на мизерията на света.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

За дързостта и непокорството на човешкия дух

С моят интересен, пък макар и анонимен, събеседник от известно време водим, според мен, една все пак добра, сиреч, смислена дискусия за свободата, към която обаче, за жалост, никой друг все още не се е присъединил. Тоест, дискусията ни продължава да е диспут, в което няма нищо лошо или странно. Последният път моя милост коментира становището на любезния ми събеседник ето как: Съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател; тази сутрин забелязвам, че имам отговор от събеседника си; по-долу можете да прочетете както неговия отговор, така и моя коментар по повод на неговото изказване:

Благодаря за положения труд и за пространния отговор, който прочетох с голям интерес – както и (отново) някои пасажи от Вашата книга Преследване на времето (с подзаглавие е Изкуството на свободата, бел. моя, А.Г.), посветени на тази проблематика. Вашето изложение е пример за една светла, оптимистична, жизнеутвърждаваща философия. Въпросът е дали нарисуваната от Вас картина не е прекалено хубава, за да е вярна, дали хората и светът наистина са устроени по такъв начин.

Един от проблемите на екзистенциализма е, че не държи сметка за съвременната наука. Екзистенциализмът е, така да се каже, над тези неща, той оперира на друго равнище, в идеални сфери и игнорира подобни конкретни, „низши”, „механицистични”, частнонаучни моменти.

Така например за екзистенциалистите свободата на волята е постулат или аксиома. Само че Самюел Джонсън казва, че „Цялата теория е срещу свободата на волята, целият опит обаче я подкрепя.” Развитието на съвременната физика и неврофизиология наистина прави съществуването на свобода на волята все по-малко вероятно. Ние откриваме, че процесите в човешкото тяло и в нашия мозък се подчиняват на природните (физико-химически) закони и засега няма никакви податки за това, че в мозъка има някаква по-висша инстанция, която командва нервните клетки „отвън” и би могла да лежи в основата на свободата на волята. Това не значи, че такива процеси са невъзможни или не съществуват, но все трябва да се има предвид, че съвременната наука силно разклаща някои традиционни философски представи за човека и неговата свобода.

Важно: дори светът, обществото и индивидите да са детерминирани, от това не следва, че марксизмът или някаква друга форма на (вулгарен) материализъм са верни. Отхвърлям всякакви съмнения и подозрения, че съм прикрит или несъзнателен марксист.

Съгласен съм, че нашите жизнени стратегии и цялото човешко общество са изградени на презумпцията за свобода на волята. Какво обаче ще стане с нас и обществото, ако се окаже, че този постулат е несъстоятелен? Ще деградираме до „безволеви автомати”? Какво ще стане със съвестта, вината и отговорността? Възможно ли е въобще да се живее щастливо и морално и без да се вярва в свободата на волята? Изникват куп открити въпроси.

Тези проблеми не възникват, ако Вашата философия е вярна. Но за това не само че няма никаква гаранция, а напротив, все повече се трупат доказателства, че тя по-скоро не отговаря на действителното състояние на нещата.

Това са само няколко откъслечни, несистемни мисли. Струва ми се, че трябва още много да разсъждавам по темата.

Сърдечни поздрави и пожелания за още дълбоки и важни философски прозрения!

Това пише моят събеседник; а ето и моя отговор:

Благодаря Ви за отговора и пожеланието! Аз съм на принципа, че винаги има смисъл да се обсъжда, изследва и разговаря; тоест, никога не бих замълчал високомерно, воден от манията за някакво мнимо превъзходство, както в нашите български условия така често се получава. Винаги е интересно да се обменят мисли - понеже този е пътят за напредък в изследването на проблемите. Затова ето какво ми се иска да Ви кажа по повод на Вашия коментар.

Не зная давате ли си сметка колко полезен за мен е Вашият коментар, който прочетох преди малко. Защото ми давате повод да развия гледището си по въпроси, за които сам едва ли някога бих се сетил: защото аз наистина гледам на нещата от съвършено друга оптика. И сам не мога да забележа това, което Вас, примерно, толкова Ви смущава.

Вярно е, екзистенциализмът - пък и не само той, но и философията по принцип! - "не държи сметка" за достиженията на съвременната наука, както се изразявате. Истина е и това, че той "оперира" или се движи в "други сфери", лежи на друга "плоскост" или е на съвършено различно мисловно ниво. Прав сте като пишете, че екзистенциалистите или философите по принцип игнорират подобни конкретни, „низши”, „механицистични”, частнонаучни моменти. И го правят неслучайно, това тяхно отношение не е израз на произвол, напротив, не зная дали Вие лично си давате вече сметка, и то на основа на това, което сам твърдите, защо постъпват така, кои са техните основания за едно такова отношение към науката и нейните достижения.

Ами много ясно защо: защото феноменът свобода чисто и просто е недостъпен за научната позитивна нагласа; науката немее пред феномена свобода; тя никога няма да успее да проумее този толкова "странен", "парадоксален", "чудат", "непостижим", "необясним" от гледището на нейната парадигма феномен, какъвто е човешката свобода. Нещо повече, науката като цяло бяга "като дявол от тамян" когато се изправи пред явления, които са несъвместими с нейната позитивна нагласа: защото науката е устроена така, че винаги търси причини, а пък феноменът свобода е толкова "безпричинен", "необусловен от нищо", "чудат", "тайнствен" и дори "ирационален" - как тогава науката да не се държи по един толкова унизителен начин?! Щото в случая гордата наука като цяло се води от прословутия принцип на безсилието, именно от принципа "Това не може да бъде, това не може да съществува, защото... това никога така не може да бъде, никога не може така да съществува!". Тази наша наука, която за мнозина, в това число, както си личи, и за Вас самия, е нещо като "образец" или "всеобща парадигма" за всеки тип обяснение, се държи така непристойно и унизително, защо в случая с човешката свобода се изправя пред един необясним, пред един принципно неподдаващ се на обяснение феномен. Но това, което не можем да обясним, съвсем не ни пречи да го разбираме, нали така?

Следователно, свободата наистина принадлежи към разреда на разбираемите, на податливите за разбиране неща от т.н. духовен свят, които обаче няма как да са обясними, особено пък според правилата и нагласата на опитващата се всичко да обясни наука; тя, прочее, често се опитва да обясни и необяснимото, поради което така често се излага. Още великият Кант някога посочи границите, които научното познание никога не трябва да дръзва да мине, ала, за жалост, учените съвсем не го разбраха. Прочее, най-велики учени го разбраха, но го разбраха само учени, които не бяха подобни на "коне с капаци"; самият Кант нарича толкова претенциозното чисто научно познание "циклопско знание", понеже науката сама се е лишила от едно око, от окото на философията.

Е, съобразно казаното по-горе сам си правете сметка доколко "откритията" на така прехвалената съвременна наука могат "силно да разклатят някои традиционни философски представи за човека и неговата свобода". Разбира се, че не могат нищо да разклатят, по простата причина, че нямат нищо общо с тях! Научните възгледи могат да "разклатят" някое философско положение или идея толкова, колкото с камък може да бъде "ударено" небето - или съборена някоя звезда! И причината е, че науката навеки е окована в този тук, именно в материалния свят, а за принципно различия духовен свят, света на духа, душата и човека, нашата прехвалена наука, уви - или за щастие! - просто няма "сетиво", тя до него и никога няма как да се докосне, камо ли пък да го "подкопае", "събори", "разклати" и пр.

Мисля, че казаното е достатъчно. За разбиращите казаното е така елементарно, че повече не може да бъде; казаното се разбира от само себе си; а на тия, които не искат да разберат, нищо не може да им помогне.

Науката е съвсем безсилна да ни каже нещичко смислено за свободата на човека, както и за ред други неща, принадлежащи към една недостъпна й сфера, сферата на човешкото, духа, душата, ценностите, идеите, "духовните неща", истината, доброто, красотата и прочие. Научните обяснения на факти и явления от тия области са така убийствено банални и скучни, че повече едва ли могат да бъдат. Те са и унизителни за науката, щото тя иначе може да постигне велики неща, стига да не излиза извън сферата си - и да не се опитва да изневерява на метода си.

Ето как Вашите съмнения и недоумения, драги ми любезни събеседнико, се дължат на погрешната Ви методологическа нагласа, която се свежда до това, че се опитвате на всичко да гледате през очилата на науката, дори и там, където, за да бъде видяно все пак нещо, се искат значително по-фини "инструменти", примерно вдъхновение, прозрение, дух, интуиция, чувство, едни такива все човешки и непонятни за науката неща, които я приковават навеки към нейната иначе грандиозна сфера: природата, материалното, "видимите" неща, сетивно достоверното, проверимото, "доказуемото", "обяснимото", проверимото в опита и експеримента и прочие.

Вие сам си давате сметка за порока на своята нагласа, като се определяте за възпитаник на англо-американската "позитивна школа" в мисленето, която трудно може да бъде отнесена към философията, понеже съществува и витае в едно междинно между науката и философията пространство. За да вникне в това, което други, чисто философски школи могат да ни дадат, да се проумее тяхното духовно съдържание, се иска лека корекция в мисленето - като просто предоверяването на "всесилната наука" бъде все пак някак укротено или поставено в известни граници.

Иска се по-голяма гъвкавост и способност за пренастройване, което качество човек може да придобие единствено в по-системните и упорити занимания с автентична, а не със сурогатна философия. Което именно и Ви го желая! Ние винаги можем да се усъвършенстваме в сферата на мисленето и да разширяваме хоризонта на своята мисловна и духовна проницателност. И тъкмо това ни прави наистина свободни същества, пред които се разкриват безпределни хоризонти: хоризонтите на така дръзкия човешки дух, който не знае никакви граници, който не признава никакво покорство...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Подвигът на Ботев се съпътства от едно от най-грандиозните позорища, с които изобилства историята ни!

Когато Ботев потегля с четата си със смътната надежда да повдигне въстание в северозападна България, все пак е очаквал саможертвата му да има известен ефект. И знаете ли как е бил посрещнат из ония краища тогава? Сещате ли се? Я да видим дали някой ще се сети? Щото ако се водим по сегашните шумни празненства и фоейрверки човек може да си помисли, че влюбеният в свободата народ тогава го е посрещнал със хляб и сол, а също така хиляди са се присъединили към четата му.

А всъщност нали знаете как са го посрещнали? Разбира се, че знаете, ала не го признавате. Ето как са го посрещнали, за наш срам, дедите ни.

Всички са се изпокрили зад дебелите дувари на къщята си, със залостени врати и кепенци, да не би някой четник да може да надникне и да получи къшей хляб и канче вода! Само озъбени псета са посрещали ботевите четници край селата, около които са минали, почти никой не се е решил да ги подкрепи и да въстане! Срам! Това, че са оставили Ботев и четниците му да бъдат избити като пилци, е едно от най-грандиозните позорища, с които изобилства историята ни!

И ето, сега, за да компенсираме отчасти тоя срам, надуваме фанфарите, леят се патетични речи, пълни с кухи словеса, на талази ни засипват с лицемерие и с гнусна наглост. Ботев бил такъв, Ботев бил онакъв, добре де, а нашите предци какви бяха, та го обрекоха на курбан - щом в най-решителните мигове оставиха четниците му да бъдат избити като пилци?!

Тъй че особено в ония места, където е минала четата на Ботев, потомците нямат морално право да честват с празнични речи и фоейрверки Ботев и неговите герои, ами трябва да посрещат тоя ден с мълчание, показващо срама ни заради малодушието на нашите предци. И говорещо за настъпило все пак някога, в крайна сметка, разкаяние и осъзнаване на грозната и позоряща ни историческа истина.

А иначе да се самозалъгваме и да лъжем самите себе си - това сме доказали, че го умеем. Митовете за Ботевото "героично", а всъщност толкова срамно време, които пропагандистки се насаждат в съзнанията на младите, не са нищо друго освен лъжи, свидетелстващи за това, че и днес онова същото малодушие, с което предците ни са посрещнали Ботев, е все още живо, е все още в гърдите ни, все още сме под властта му...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Събуди се, човеко, и мъдър бъди!

Всички очи виждат различно, за един предметът се явява в една форма и цвят, и в различни за друг. И тъй вечният огън от цвят в цвят се променя и никога не е същият на другия ден. Затуй аз, Тот, казвам от своята мъдрост, че човекът е горящ огън в нощта; никога не скрива го завесата от мрак, никога не скрива го завесата на нощта.

Слушай, човече, и навлез в тази мъдрост: къде свършват име и форма? Само в съзнанието, невидима, безкрайна сила, ярко сияние. Формите, които създаваш, след като проблеснат в твоето съзнание, са наистина следствия от твоите причини.

Човек е звезда, към тяло привързана, докато борбата му със свобода не се увенчае. Само в борба и с тежък труд в новия живот звездата в тебе ще пламне. Който знае началото на всички неща, свободна е звездата му от царството на нощта. Помни, човече, че всичко, което съществува, е само друга форма на това, което не съществува. Всеки живот преминава в друг и ти няма да си изключение.

Спазвай Закона, защото всичко е закон. Не търси това, което няма закон, понеже то съществува само в илюзиите на чувствата.

Мъдростта върви към всичките си деца, стига те към нея да вървят.

През всички векове светлината е била скрита. Събуди се, човеко, и мъдър бъди.

Често извършвах тайния преход в дълбокото, търсех Светлината, която живот дава на хората. Там под вечно живото Цвете на живота търсех аз сърцата и тайните човешки. Открих, че човекът в мрак живее, скрита за него е светлината на великия огън.

Живот те в тях имат, макар живот, който живот не е, свободни от всичко са Господарите на Цялото. С тях дойде и Логос, инструментът на властта им над всичко. Широко е лицето им, макар в незначителност скрито, във форма оформено, познато, но непознато.

Три ключа държи на цялата скрита магия, създател е той на Залите на смъртта; сила излъчва, в мрак е обвит, връзва душите на децата човешки; мрак праща, връзва душевната сила; той властва над негативното в децата човешки.

Четири е този, който силата взима. Властелин е той на живота на децата човешки. Светлина е тялото му, пламък е образът му; освободител е той на душите на децата човешки.

Пет е учителят, Властелинът на цялата магия - Ключ към Света, който славят човеците.

Шест е Властелинът на Светлината, скритият път, част от душите на децата човешки.

Седем е Властелинът на простора, господар на Пространството и ключ към Времената.

Осем направлява напредъка; измерва и уравновесява пътуването човешко.

Девет Отецът е, огромен е образът му, формира и променя Той от отвъд безформието.

Медитирай върху символите, които ти давам. Ключове те са, но за човеците скрити.

Вечно стреми се нагоре, Душа на утринта. Обърни мислите си нагоре към Светлина и Живот. Намери в ключовете на числата, които ти давам, светлина и пътека за живот към живот.

С мъдрост търси. Обърни мислите си навътре. Не затваряй ума си за Цветето на светлината. Помести мисъл-форма в твоето тяло. Мисли за числата, които водят те към Живот.

Чист е пътят на дарения с мъдрост. Отвори вратата на Царството на Светлината.

Излей твоя пламък като Утринно слънце. Не допускай мрак, но живей в деня.

Приеми ги, човеко, като част от съществото ти, Седмината, макар да не са те това, на което приличат.

Отвори се, човеко! Изпълни се с моята мъдрост. Следвай пътя, по който те водя.

Мъдри учители, Утринно слънце, Светлина и Живот за децата човешки.

Тот, Трети Изумруден скрижал, Ключът на Мъдростта

Това е пътят! Вървете! Лесно ще ви е в Това Време! Леки да сте с вечен Живот!

ЗАБЕЛЕЖКА: Текстът намерих на страницата на Владимир Данаилов във Фейсбук. Още информация виж тук: ПРЕДГОВОР към оригиналните Изумрудени скрижали на Тот

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател

Познавам себе си и добре знам, че ако отложа някаква работа, особено пък свързана с писане, може да стане така, че никога повече да не се върна към нея; поради това, зарязвайки всичко друго, веднага сядам да отговоря на поредния Ви коментар в нашата дискусия за свободата. За жалост до този момент други събеседници все още не се се включили към дискусията ни, което е показателно, в смисъл, че в нашите, родни български условия, повечето хора пребивават в блажено безразличие тъкмо към най-важните, истински важните въпроси. Забелязал съм, че ако пиша за някаква дреболия, твърде много хора откликват, но щом напиша нещо наистина сериозно и важно, почти никой не му обръща внимание; това според мен все нещо говори. Както и да е. Да се върна към обсъжданите въпроси.

Първо, искам да Ви се извиня, че в предишния си коментар бях прекалено рязък и крайно невъздържан в критиката си, на моменти дори си позволих да направя обидни забележки по адрес на начина на мислене или на мисловната тенденция, която Вие олицетворявате. Признавам си обаче, че успяхте да ме раздразните, аз иначе съм твърде спокоен и толерантен човек и рядко, така да се каже, се вбесявам по повод на нечие изказване; а ето, по повод на Вашия по-преден коментар на моменти сякаш се вбесих. Не е добре, наистина, философ да бъде чак толкова емоционален, но пък, да признаем, от друга страна погледнато, безстрастното, вяло писане и реагиране едва ли притежават кой знае каква добродетел. Факт е, че ние двамата с Вас в някакъв смисъл олицетворяваме два крайно различни, да ги наречем, стилове на мислене, т.е. всеки от нас представя различен тип философстване, характерни за отделни философски школи или направления. Това, от една страна, е чудесно, тъй като има почва за различия, несъгласия, спорове. Но и "припламването на искри" на моменти в дискусиите ни е съвсем възможно, естествено и разбираемо; разбира се, добре е все пак събеседниците да не отиват в крайности; ако съм направил това, ако така сте възприел по-рязката ми критика предния път, моля да ме извините.

А сега да се върна към Вашия текст и да кажа как аз мисля по повдигнатите в него проблеми.

Вярно сте схванал, аз подкрепям гледната точка на екзистенциалистите, които в ХХ век успяха да създадат и наложат една богата на идеи и цялостно развита философия на свободата, тъй като тъкмо свободата беше в центъра на техните търсения. Ако даден човек пожелае да вникне по-пълно в патоса на този тип философстване, той, няма как, следва да застане на същото гледище, щото ако стои отвън, т.е. ако почне да съди от съвършено друга гледна точка, то тогава всичко в твърденията на алтернативната позиция ще му изглежда "неприемливо", "крайно", "несъстоятелно", дори "ненаучно" или "нефилософско" и т.н.

Именно на това обстоятелство се дължи фактът, че е много трудно да се обменят идеи, родили се в пределите на съвършено различни философски нагласи или течения. И дори не толкова да се обменят, а просто да се възприемат адекватно, без да се посяга на носения от тях автентичен смисъл. И ние двамата с Вас сме в подобна ситуация: когато човек стои на дадено гледище и се опитва да съди за коренно различни идеи единствено от неговата позиция, той просто няма как да не изопачава своето възприятие, а пък критиките и възраженията му, понеже се обусловени от съвършено друга почва, са хем съвсем нормални, но, за жалост, са и също толкова несъстоятелни. Да, трудна е комуникацията между философите, придържащи се към съвършено различни гледни точки; много трудно могат да стигнат до съгласие, до съотнасяне и помиряване на разбиранията си. Но точно тия трудности на съгласуването на разбиранията, произлизащи или израсли от различни почви, правят обмяната на мисли и идеи едно толкова вълнуващо занимание.

Ето, Вие, примерно, пишете, че "екзистенциалистите са подчертавали не толкова външната, колкото вътрешната свобода на индивида". Само този наистина основен пункт да обсъдим основателно, ще ни се наложи да разнищим цялостно проблема за човешката свобода, за което обаче ще се иска много време и място. Ще се опитам обаче да бъда пределно кратък, което е изключително трудно, понеже въпросите наистина са сложни.

Самата (иначе толкова популярна) теза за някаква "външна" и "вътрешна" свобода от мое гледище е твърде съмнителна. От само себе си се разбира, че човек просто няма как да бъде неограничен от нищо в полето на т.н. "външна" свобода, сиреч, свободата на делото, на действието; естествено е, че екзистенциалистите просто не е възможно да смятат, че в действията си човек изобщо не е ограничен от нищо, т.е. може да прави каквото му скимне. Но не за това става дума. Става дума за това, че самите обстоятелства, че самата "ситуираност", в която протичат действията ни, твърде много зависи от нашето възприятие, от насоката на развитие на нашето съзнание и самосъзнание. При едни и същи обстоятелства различните хора се държат по различен начин, някои действат и дори в най-неблагоприятни обстоятелства постигат някакви успехи, други са обезкуражени, нищичко не правят и са се оставали на бесмисленото роптаене и мърморене.

Ето че има нещо "вътрешно", именно степента на развитост на съзнанието за свобода, което се оказва детерминанта дори и на начина, по който възприемаме своята ситуация, да не говорим пък за начина, по който ще реагираме. Ако "външното" поставя на всички нас едни и същи и по принцип еднакво "непреодолими" прегради, т.е. ако ние сме оковани еднакво от неговите "невъзможности", то тогава ще стигнем до положение сами себе си да възприемаме като безволеви автомати, чиито действия изцяло се детерминират от външните условия и обстоятелства. Тогава всеобщото тържество на толкова пошлата материалистическа теза, а именно, че "битието определя съзнанието" ще възвести смъртта на всеки човешки порив и на самата възможност за някаква, каквато и да било, човешка активност и инициативност. Тогава именно ние ще станем подобни на предметите, на вещите, които наистина са под пълната и безусловна власт на заобикалящите ги условия и обстоятелства.

За щастие, човекът - а да си човек означава да си свободен! - не така възприема ситуацията си; нали е казано: "Блажени ония, които искат невъзможното!"; само това знаменито библейско положение да бъде "разчоплено", та да се изяви пребогатия му смисъл, и то ще ни позволи да вникнем в коренно различната ситуация спрямо външното, в което пребиваваме ние, хората, надарени не само със съзнание, но и, на тази основа, с възможността да бъдем свободни, т.е. да бъдем себе си, а не да бъдем жертви на една изцяло потискаща ни и безпощадна външна реалност.

Даже навремето по-ранният, младият Маркс беше написал в един от своите тезиси, които усърдни доценти и професори по комунизъм ни принуждаваха да учим сякаш са нов катехизис, следното: "Ако е вярно, че човек е порождение на обстоятелствата, то, следователно, самите обстоятелства трябва да бъдат направени човечни". Но има съществена разлика и ясна граница между маркистко-комунистическия волунтаризъм - комунистите искаха направо да правят "нов свят" и "нов човек", действайки в човешкия свят на вековните традиции така, както се държи слон в стъкларски магазин! - и екзистенциалната философия на свободата, която "освобождава" не произвола на опиянената от жажда за кръв и от вождистки ентусиазъм алчна тълпа, а ентусиазма на силния индивидуален човек, чувстващ своята сила и свободно разполагащ битието и живота си в така вдъхновяващия го хоризонт на бъдещето.

Разликата между тия две гледни точки е колосална: свободният човек в съществуването си не игнорира закономерностите на света, в който живее, напротив, той се ползва от възможностите, които светът му дава - за да постигне пълния разцвет и плодоносността на смисленото човешко действие. Разбира се, ние, хората, които държим на свободата си, постоянно доусъвършенстваме света, в който живеем, но не бива да засягаме устоите му, устои, които са ни завещани от историческата традиция на вековете; човек със самото си присъствие в света прави този свят друг, а без мен този свят ще бъде неимоверно беден и ощетен. Една свобода, която си позволи да игнорира света и да посегне на неговите устои, се изражда в произвол, във волунтализъм, който носи само беди; смислена и разумна е свободата, която позволява на човека да разгърне богатството на своите жизнени сили, ползвайки се от ония шансове, които светът му дава, а пък усувършенстването на същия този свят става много предпазливо: много често, искайки да подобряваме, ние, уви, само разваляме и причиняваме зло. И понеже в едно автентично свободно общество действат - подчертавам, действат, а не гледат втренчено в пъпа си! - милиони и милиарди човешки същества, сблъсъкът на човешките воли създава една възхитителна и спонтанно подреждаща се картина на човешките стремежи, дела, постижения, творения; и само така, като се отприщи човешката съзидателна енергия на милиони свободни индивиди, нашият свят ще стане по-добър; докато иначе той, уви, неминуемо ще продължи да става все по-лош. Примерът на комунизма в това отношение е безкрайно показателен.

В този смисъл аз съвсем не ща да Ви убеждавам в това, че "човешка свобода е безгранична и че ние можем да постигнем всичко, което не е изрично забранено от природните закони". Това, което е забранено от природните закони, мислещият, разумният човек съвсем няма да поиска да го прави; него да го оставим настрана. А за т.н. "граници" на свободата проблемът е твърде "щекотлив" и се нуждае от значително по-внимателно вникване.

Да, има "някои наши собствени вродени качества, които не контролираме", които ни ограничават, но и които, от друга страна погледнато, ни осигуряват поле за изява и развитие. Аз може да нямам талант да пея, но това съвсем не бива да ме прави нещастен - по причина, че наистина няма никога да стана успешен и парично богат певец като Милко Калайджиев, Кондю или Азис. Всеки си има някакъв талантец или дарба, Бог на всеки е дал по нещичко, на което можеш да се опреш и да постигнеш много. И какво излиза? Това, което от един ъгъл изглежда като "граница" и "органиченост", от друг ъгъл погледнато, се оказва възможност, поле за изява и за постижения. Ето че фактът, че всеки от нас просто няма как да стане всичко, поради което и не бива да иска да стане всичко, а всеки просто трябва да се задоволи да бъде себе си - което съвсем не е малко, особено ако наистина го постигне! - та значи това обстоятелство съвсем не бива да поражда чувство за трагичност и "окованост", напротив, трябва да ни стимулира да бъдем себе си по най-добрия възможен начин. Който разсъждава така е неоспорим белег, че пред себе си имаме един истински свободен човек; ако не разсъждава така, а постоянно мърмори недоволен, то това означава, че пред себе си имаме чисто и просто един мърморко. Колкото повече несвободни хора има в едно общество, толкова повече мърморковци има в него; ето, ние, българите, примерно, сякаш сме нация, съставена предимно от мърморковци; правете си сам изводите колцина сред нас са истински свободни и дръзки хора, които не щат да се оправдават, оплакват, каят или вайкат, а се стремят да постигнат максималното от възможното.

По-нататък в текста си Вие не пропускате възможността да ме "бъзнете" за това, че постоянно съм бил недоволствал от "живота и системата", а трябвало било да обвинявам само себе си и да си мълча, щото вината за това или онова, което ми се случвало, следвало да бъде изцяло моя. Налага се да дам известно разяснение, което има принципен характер, нищо че тръгваме от пример, който касае мен лично; прочее, всеки човек се намира в аналогична ситуация, а пък се различаваме само по реакциите си, а по-преди по това как я възприемаме.

Човек се бори да постигне максималното, онова, за което е призван - и за което чувства, че има сили да постигне. От тази гледна точка аз срещу живота си изобщо не роптая - моят живот е такъв, какъвто аз съм си го създал и сътворил. Поемам пълната отговорност за живота си, смея да заявя това; и почти за нищо не съжалявам, нищо че съм имал, както и всеки човек, някои пропуснати шансове; но общо взето все съм бил себе си, т.е. от свободата си не съм се отказвал никога. Но животът е борба - срещу какво, прочее, сме принудени да се борим?

Първо, сме длъжни да се борим срещу собствената си склонност към инертност, към отказ от борба. Трябва да се борим и срещу безразличието си, което често ни връхлита. Безжалостни следва да бъдем към отчаянието, което има потенциала да съсипе всичко - и бъдещо, и вече постигнато. Разбира се, ако живеехме на самотен остров като Робинзоновци, човек щеше да му се налага да се бори само със себе си и с... враждебната природа. Понеже обаче живеем сред "себеподобни", именно в общности, самият начин, по който е устроена общността, поражда толкова много пречки, че човек често води най-изтощителните битки с ония "хора и институции", които сякаш нямат друга работа освен да пречат на истински инициативните, сиреч, на свободните хора. Общества като нашето пък са устроени така, че и "човешките маси", и институциите, сякаш нямат друга работа и грижа освен да пречат на свободния, на инициативния човек.

Да, налага се да се борим, да роптаем, даже да крещим на моменти от чувството за безнадеждност, щото човек сам наистина не може да мести планини. Особено тежка става ситуацията, когато околните хора, които страдат по същия начин, бидейки поставени в същите отвратителни условия, не само че не са способни да координират усилията си по промяна на неблагоприятното статукво, но и, за жалост, са настоени така, че все едно се радват на всеки твой неуспех - и завиждат на всяка твоя победа или успех. В нашенски условия свободният човек е принуден да се блъска абсолютно сам и често му се налага да чупи стени със собствената си глава. Ето защо, борейки се, такъв човек има право на моменти не само да се оплаква, но и да проклина участта си - и ония, които страдат по същия начин, но, кой знае защо и съвсем неразумно, впрочем, никога няма да ти протегнат ръка. Е, лошо е човек само да се оплаква, а нищо да не прави; а тия, дето се оплакваме, ала и действаме, работим, борим се, имаме и право, в отделни моменти, когато ни съвсем ни писне, и да крещим, и да роптаем, и проклинаме даже.

И още на един момент от Вашия коментар искам да обърна по-голямо внимание; Вие пишете така:

"Вашата (и на френските екзистенциалисти) позиция за обречеността на човека на абсолютна свобода и отговорността му за всичко и всяко е интересна, но доста изкуствена, абстрактна, пресилена и крайна."

Отправяте ми голямо предизвикателство; ако река да Ви отговоря съвсем убедително, ще ми се наложи да употребя много време и думи. Понеже в момента не разполагам с тоя ресурс, ще се задоволя със следното пояснение.

Няма "неабсолютна", сиреч, половинчата свобода; свободата, за да е свобода, трябва да е пълна и абсолютна - и в това няма нищо пресилено, изкуствено, абстракно или крайно. По същия начин, по който няма "отчасти" бременни жени, по досущ същия начин няма и "ограничена", "непълна", "неабсолютна" свобода. Човек не може наполовина да е свободен, наполовина несвободен; свободният човек е жаден и иска цялата си свобода; нищичко не е склонен да отстъпи, от нищо няма да се откаже. Аз често в своите семинари и обсъждания с ученици чувам същото, което и Вие твърдите: "Няма пълна свобода, няма абсолютна свобода!" - това положение се е превърнало в една крайно повърхностна, изтъркана, но за сметка на това крайно претенциозна баналност. Ще Ви отговоря следното.

Свобода ли е непълната, ощетена свобода? Съществуват ли прословутите "граници" свободата ни? Кой поставя тия граници и ограничения? Нима истинската свобода по необходимост трябва да е ущърбна, ощетена, непълна, "в граници" и пр.? Ето на тия въпроси ако се опитате да си отговорите, сам ще стигнете до разбирането, че ако нещо иска да е свободно, то иска да е свободно абсолютно, т.е. да поеме пълната отговорност за живота и бъдещето си. Щото непълно свободното няма как да поеме пълната отговорност, а щом приемем, че пълната свобода изисква пълна отговорност, работите се опростяват, т.е. истината започва да се мержелее на хоризонта.

Свободният човек не иска никой да му се меси в свободата - но това не значи, че, воден от такова едно съзнание за абсолютна свобода, ще тръгне да прави каквото му скимне. Аз сам поставям ограниченията си, аз самият, не някой друг. Аз винаги сам решавам, не по принуда, а по свой избор. Решавайки сам, аз поемам пълната отговорност за избора си. Ако не чувствам тази своя абсолютна отговорност за свободата си, тогава и свободата ми няма да е така примамлива за мен. Абсолютната свобода, съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател. Бог сам ни е дал тази възможност абсолютно да се ползваме от свободата си, щом е така, тогава имаме ли право сами да се отказваме от нея? Бог нима движи ръката на пишещия? Бог нима някога ни се меси или ни "води"? Защо Бог е изпитвал така внимателно Адам, сам подтиквайки го към свободата? Избирайки свободата си, включително отправяйки предизвикателство към собствения си Велик Родител, Адам поема пълната отговорност за живота си - и така започва световната история.

Простете, но Вие лично бихте ли "дали" на своите деца една "неабсолютна", сиреч, ощетена "свобода", което ще означава, че постоянно ще се месите в живота им? Давате ли си сметка какво ще се получи когато родителят нито веднъж не е позволи на детето си да се възползва от свободата си "абсолютно"? Та това означава, че то никога не е взело самостоятелно решение?! Много често ние, родителите, допускаме такава грешка: нямаме доверие на децата си, месим им се постоянно, а след това се чудим защото децата ни били станали несамостоятелни. Ами какви други да бъдат? Погрешна е тезата за "свободата", поставена в някакви външни граници, сиреч тезата, че "истинската свобода" била непълната, ощетената, неабсолютната свобода. Една такава манипулативна, нечиста, неистинска свобода заслужава ли изобщо името свобода? Ами има ли "неабсолютно" добро? А "неабсолютната" истина истина ли е?

Ще свърша дотук. Още много може да се пише и обсъжда. Темата е безпределна. Какъвто е и предметът на разговора ни: свободата. Най-ценното, което изобщо имаме. Което сме. Което съвпада с нашата собствена същност. Неслучайно Хегел, изхождайки от Свещеното Писание, твърди: "Свободата е същност на духа. Свободата е негова субстанция. Истината прави духа свободен..." Мисля, че е достойно да завършим (засега) с тия впечатляващо силни думи на великия философ на Германия. Излишно е да уточнявам, че само свободният, причастният на свободата човек е дух, не някой друг. А свободата в това си свое качество, именно като субстанциално духовно качество на човека, не само че е абсолютна, нещо повече, тя е най-абсолютното...

ЗАБЕЛЕЖКА: По темата за свободата може да се прочете текста на още един екзистенциалист, Николай Бердяев; това може да стане ето тук: Глава III. Свободата

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Благо или бреме е свободата?

По публикацията Човекът е свобода, която всъщност е мой коментар на възражението на моя събеседник като момент от дискусията ни за свободата, получих отново гледището на партньора си в търсенето на истината по тия важни въпроси, което публикувам отделно. А моя отговор все още предстои. Ето какво ми пише любезният ми събеседник:

Благодаря за изчерпателния отговор. Мисля, че можем да се наречем „опоненти” само с твърде много условности, защото има и много свързващи моменти – напр. и двамата сме немарксисти и антикомунисти. Разликата е основно в това, че Вие сте повлиян повече от континенталната философия, докато аз от аналитичната и емпирична школа. Тези две течения наистина се различават в много отношения и понякога дори съвсем липсват пресечни точки, затова дискусии между двете школи нерядко са безплодни.

Другият момент е, че аз съм много по-скептичен и поради това по-внимателен в тезите си, защото на философските въпроси по правило няма еднозначни и общоприети отговори, докато Вие често излагате възгледите си със завидна самоувереност в тяхната правилност, при това с голям емоционален патос.

Нямаме спор обаче по въпроса, че свободата (поне в нейния отрицателен смисъл като липса на външна принуда, ако не вярваме в позитивната свобода да правим каквото искаме – ако приемаме това разделение) е една от най-висшите ценности. Съгласен съм също с Вас и екзистенциалистите, че човекът е, така да се каже, осъден на свобода, защото дори на формално-логическо равнище отказът от избор също е избор. Струва ми се обаче, че екзистенциалистите са подчертавали не толкова външната, колкото вътрешната свобода на индивида, която според тях не може да му бъде отнета и от най-големите външни ограничения (макар че това е спорно).

Все пак не можете да ме убедите, че (позитивната) човешка свобода е безгранична и че можем да постигнем всичко, което не е изрично забранено от природните закони. Трябва да сме достатъчно реалисти, за да знаем, че нашите нагласи и стремежи не са достатъчни и че успехът в живота на индивидите (и народите) зависи както от някои наши собствени вродени качества, които не контролираме, така и от външните условия. Това отбелязва впрочем още Аристотел.

Така например не може да стане фотомодел онзи, който е грозен или пък певец, който няма глас, колкото и страстно да го желае. При външните фактори пък е ясно, че една диктатура например налага на индивида по-големи ограничения, отколкото демокрацията. Но и при демокрацията възможностите не са безгранични.

Преди 1989 Ангел Грънчаров нямаше да може да издава своите книги и списания, колкото и да му се искаше и каквито и жизнени стратегии да си създаваше. НО ВИЖДАМЕ, ЧЕ И СЛЕД 1989 ТОЙ ПОСТОЯННО НЕДОВОЛСТВА ОТ ЖИВОТА И СИСТЕМАТА, А СПОРЕД НЕГОВАТА ЛОГИКА БИ ТРЯБВАЛО ДА ТЪРСИ ВИНАТА САМО В СЕБЕ СИ И НИКОГА НАВЪН. В духа на неговата философия би трябвало да му кажем: „АНГЕЛЕ, СЪЖАЛЯВАМЕ, НО ВСЕКИ Е КОВАЧ НА СОБСТВЕНАТА СИ СЪДБА. ЗА ВСИЧКО, КОЕТО ТИ СЕ СЛУЧВА, СИ ОТГОВОРЕН САМО ТИ И НИКОЙ ДРУГ.”

В случая въобще няма да се спирам на удари на съдбата като болести и смърт, върху които нямаме никакво или съвсем ограничено влияние и които могат да объркат всички сметки и жизнени стратегии.

Темата е важна и интересна и Вашето становище ме заинтригува, затова с риск да стана досаден, ще си позволя още няколко забележки, които можете и да игнорирате.

За Вас екзистенциалната философия очевидно е централна отправна точка, докато аз в моите постове я споменах само мимоходом, още повече, че не се смятам за особено вещ в това философско направление. Не отричам, че екзистенциалистите имат някои важни философски приноси. Позитивистите не са прави, философията винаги е и метафизика, защото без (рационални) метафизични спекулации какво остава от нея? Само че екзистенциалистите според мен са отишли прекалено далече в тази посока. Всъщност екзистенциализмът започва там, където свършва Трактатусът на Витгенщайн с неговото прочуто „За това, за което не може да се говори (т.е. за наистина важните, екзистенциалните въпроси), трябва да се мълчи.” В този момент встъпват екзистенциалистите и започват да говорят за според Витгенщайн неизговоримото.

Ако тълкуваме човешката свобода съвсем разширено, при определени обстоятелства тя наистина може да изглежда безгранична. Вашата (и на френските екзистенциалисти) позиция за обречеността на човека на абсолютна свобода и отговорността му за всичко и всяко е интересна, но доста изкуствена, абстрактна, пресилена и крайна.

Да се интерпретира екзистенциалната философия е трудно и аз не съм специалист, но според мен ексзистенциалистите не бива да се приемат буквално. Те все пак нямат предвид, че можем да надскочим физическите ограничения, налагани ни от света и обективната ситуация, а че МОЖЕМ ДА НАГОДИМ НАШИТЕ ЖЕЛАНИЯ КЪМ СИТУАЦИЯТА. Дори да сме затворници и роби, ние сме свободни да избираме нашето вътрешно отношение към своето положение. Обективната ситуация не може да ни ограничава, ако не я чувстваме като ограничение, т.е. важно е нашето отношение към света. Това е много съществен момент. Ето защо не става дума за възможността да се постигне реално всичко и да се промени обективната реалност според нашите вкусове и желания, т.е. за “свобода на действието”, а за “СВОБОДА НА ЖЕЛАНИЕТО” ИЛИ СУБЕКТИВНА СВОБОДА.

Впрочем можем да аргументираме, че една подобна самодостатъчна свобода може да има и противоположни резултати, защото дава възможност за задоволяване с всякаква действителност и оттам може и да стимулира не активността, а пасивността на индивида.

Между другото абсолютната, неотменима свобода се превръща в един вид необходимост да се избира, с което самата свобода придобива оттенък на фатализъм, на неизбежна съдба. У екзистенциалистите свободата всъщност не е благо, а по-скоро бреме, защото от нея не може да се избяга и постоянно трябва да се избира.

Също и идеята, че човекът като съзнателно същество е отговорен за всичко, което става в света, макар и заредена с висок морален патос, е пресилена. На човек не може да бъде вменена отговорност в еднаква степен за всичко, което се случва в света и от него не може да се изисква да отговаря за неща, които не контролира или контролира в много малка степен. Подобна нагласа даже може да усили чувството за безотговорност.

Впрочем при своите разсъждения екзистенциалистите са пропуснали някои аспекти на модерните диктатури. Те смятат, че свободата да се избира почива на нашето съзнание като разумни същества. В този смисъл даже в концлагер можем да бъдем вътрешно свободни. Те забравят, че съвременната фармакология разполага с препарати, които могат да замъгляват съзнанието и да подтискат волята, така че да се ограничава или изключва способността за ОСЪЗНАТ избор.

На мен ми се струва, че Вие в своя стремеж максимално да се отграничите от марксизма с неговия детерминизъм и колективизъм сте залитнали в другата крайност и проповядвате като противовес абсолютната индивидуална свобода и отговорност. Освен това тази позиция Ви дава възможност да критикувате на воля народите и специално българския народ за неговите – според Вас – пасивност и примиренчество със съдбата. В действителност при екзистенциалистите, както аргументирах, става дума повече за субективна свобода, а не за абсолютна свобода на действието. Също така не може да се вменява на хората отговорност за неща и обществени събития, които не зависят пряко от тяхната воля.

Но както казах, не съм специалист по екзистенциална философия и може да ме поправите, ако греша.

Дотук е текста, това пише моят събеседник и партньор в търсенето на истината. Разбира се, ще уважа мнението му и ще му отговоря съвсем скоро. А сега-засега написах там само следния кратък коментар:

Който иска да се ориентира по-пълно в проблемите, може да изчете ето този текст: Есе за човека и свободата. Този текст съдържа откъси от моите книги УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството) и също така ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие Въведение в практическата философия), в които съм се постарал да предам основното в една по-пълноценна и съвременна идея за свободата. А иначе ще взема отношение към написаното от моя уважаван събеседник, но нека първо и други хора да се изкажат - да се надяваме...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...