По публикацията Човекът е свобода, която всъщност е мой коментар на възражението на моя събеседник като момент от дискусията ни за свободата, получих отново гледището на партньора си в търсенето на истината по тия важни въпроси, което публикувам отделно. А моя отговор все още предстои. Ето какво ми пише любезният ми събеседник:Благодаря за изчерпателния отговор. Мисля, че можем да се наречем „опоненти” само с твърде много условности, защото има и много свързващи моменти – напр. и двамата сме немарксисти и антикомунисти. Разликата е основно в това, че Вие сте повлиян повече от континенталната философия, докато аз от аналитичната и емпирична школа. Тези две течения наистина се различават в много отношения и понякога дори съвсем липсват пресечни точки, затова дискусии между двете школи нерядко са безплодни.
Другият момент е, че аз съм много по-скептичен и поради това по-внимателен в тезите си, защото на философските въпроси по правило няма еднозначни и общоприети отговори, докато Вие често излагате възгледите си със завидна самоувереност в тяхната правилност, при това с голям емоционален патос.
Нямаме спор обаче по въпроса, че свободата (поне в нейния отрицателен смисъл като липса на външна принуда, ако не вярваме в позитивната свобода да правим каквото искаме – ако приемаме това разделение) е една от най-висшите ценности. Съгласен съм също с Вас и екзистенциалистите, че човекът е, така да се каже, осъден на свобода, защото дори на формално-логическо равнище отказът от избор също е избор. Струва ми се обаче, че екзистенциалистите са подчертавали не толкова външната, колкото вътрешната свобода на индивида, която според тях не може да му бъде отнета и от най-големите външни ограничения (макар че това е спорно).
Все пак не можете да ме убедите, че (позитивната) човешка свобода е безгранична и че можем да постигнем всичко, което не е изрично забранено от природните закони. Трябва да сме достатъчно реалисти, за да знаем, че нашите нагласи и стремежи не са достатъчни и че успехът в живота на индивидите (и народите) зависи както от някои наши собствени вродени качества, които не контролираме, така и от външните условия. Това отбелязва впрочем още Аристотел.
Така например не може да стане фотомодел онзи, който е грозен или пък певец, който няма глас, колкото и страстно да го желае. При външните фактори пък е ясно, че една диктатура например налага на индивида по-големи ограничения, отколкото демокрацията. Но и при демокрацията възможностите не са безгранични.
Преди 1989 Ангел Грънчаров нямаше да може да издава своите книги и списания, колкото и да му се искаше и каквито и жизнени стратегии да си създаваше. НО ВИЖДАМЕ, ЧЕ И СЛЕД 1989 ТОЙ ПОСТОЯННО НЕДОВОЛСТВА ОТ ЖИВОТА И СИСТЕМАТА, А СПОРЕД НЕГОВАТА ЛОГИКА БИ ТРЯБВАЛО ДА ТЪРСИ ВИНАТА САМО В СЕБЕ СИ И НИКОГА НАВЪН. В духа на неговата философия би трябвало да му кажем: „АНГЕЛЕ, СЪЖАЛЯВАМЕ, НО ВСЕКИ Е КОВАЧ НА СОБСТВЕНАТА СИ СЪДБА. ЗА ВСИЧКО, КОЕТО ТИ СЕ СЛУЧВА, СИ ОТГОВОРЕН САМО ТИ И НИКОЙ ДРУГ.”
В случая въобще няма да се спирам на удари на съдбата като болести и смърт, върху които нямаме никакво или съвсем ограничено влияние и които могат да объркат всички сметки и жизнени стратегии.
Темата е важна и интересна и Вашето становище ме заинтригува, затова с риск да стана досаден, ще си позволя още няколко забележки, които можете и да игнорирате.
За Вас екзистенциалната философия очевидно е централна отправна точка, докато аз в моите постове я споменах само мимоходом, още повече, че не се смятам за особено вещ в това философско направление. Не отричам, че екзистенциалистите имат някои важни философски приноси. Позитивистите не са прави, философията винаги е и метафизика, защото без (рационални) метафизични спекулации какво остава от нея? Само че екзистенциалистите според мен са отишли прекалено далече в тази посока. Всъщност екзистенциализмът започва там, където свършва Трактатусът на Витгенщайн с неговото прочуто „За това, за което не може да се говори (т.е. за наистина важните, екзистенциалните въпроси), трябва да се мълчи.” В този момент встъпват екзистенциалистите и започват да говорят за според Витгенщайн неизговоримото.
Ако тълкуваме човешката свобода съвсем разширено, при определени обстоятелства тя наистина може да изглежда безгранична. Вашата (и на френските екзистенциалисти) позиция за обречеността на човека на абсолютна свобода и отговорността му за всичко и всяко е интересна, но доста изкуствена, абстрактна, пресилена и крайна.
Да се интерпретира екзистенциалната философия е трудно и аз не съм специалист, но според мен ексзистенциалистите не бива да се приемат буквално. Те все пак нямат предвид, че можем да надскочим физическите ограничения, налагани ни от света и обективната ситуация, а че МОЖЕМ ДА НАГОДИМ НАШИТЕ ЖЕЛАНИЯ КЪМ СИТУАЦИЯТА. Дори да сме затворници и роби, ние сме свободни да избираме нашето вътрешно отношение към своето положение. Обективната ситуация не може да ни ограничава, ако не я чувстваме като ограничение, т.е. важно е нашето отношение към света. Това е много съществен момент. Ето защо не става дума за възможността да се постигне реално всичко и да се промени обективната реалност според нашите вкусове и желания, т.е. за “свобода на действието”, а за “СВОБОДА НА ЖЕЛАНИЕТО” ИЛИ СУБЕКТИВНА СВОБОДА.
Впрочем можем да аргументираме, че една подобна самодостатъчна свобода може да има и противоположни резултати, защото дава възможност за задоволяване с всякаква действителност и оттам може и да стимулира не активността, а пасивността на индивида.
Между другото абсолютната, неотменима свобода се превръща в един вид необходимост да се избира, с което самата свобода придобива оттенък на фатализъм, на неизбежна съдба. У екзистенциалистите свободата всъщност не е благо, а по-скоро бреме, защото от нея не може да се избяга и постоянно трябва да се избира.
Също и идеята, че човекът като съзнателно същество е отговорен за всичко, което става в света, макар и заредена с висок морален патос, е пресилена. На човек не може да бъде вменена отговорност в еднаква степен за всичко, което се случва в света и от него не може да се изисква да отговаря за неща, които не контролира или контролира в много малка степен. Подобна нагласа даже може да усили чувството за безотговорност.
Впрочем при своите разсъждения екзистенциалистите са пропуснали някои аспекти на модерните диктатури. Те смятат, че свободата да се избира почива на нашето съзнание като разумни същества. В този смисъл даже в концлагер можем да бъдем вътрешно свободни. Те забравят, че съвременната фармакология разполага с препарати, които могат да замъгляват съзнанието и да подтискат волята, така че да се ограничава или изключва способността за ОСЪЗНАТ избор.
На мен ми се струва, че Вие в своя стремеж максимално да се отграничите от марксизма с неговия детерминизъм и колективизъм сте залитнали в другата крайност и проповядвате като противовес абсолютната индивидуална свобода и отговорност. Освен това тази позиция Ви дава възможност да критикувате на воля народите и специално българския народ за неговите – според Вас – пасивност и примиренчество със съдбата. В действителност при екзистенциалистите, както аргументирах, става дума повече за субективна свобода, а не за абсолютна свобода на действието. Също така не може да се вменява на хората отговорност за неща и обществени събития, които не зависят пряко от тяхната воля.
Но както казах, не съм специалист по екзистенциална философия и може да ме поправите, ако греша.
Дотук е текста, това пише моят събеседник и партньор в търсенето на истината. Разбира се, ще уважа мнението му и ще му отговоря съвсем скоро. А сега-засега написах там само следния кратък коментар:
Който иска да се ориентира по-пълно в проблемите, може да изчете ето този текст: Есе за човека и свободата. Този текст съдържа откъси от моите книги УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството) и също така ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие Въведение в практическата философия), в които съм се постарал да предам основното в една по-пълноценна и съвременна идея за свободата. А иначе ще взема отношение към написаното от моя уважаван събеседник, но нека първо и други хора да се изкажат - да се надяваме...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар