Матурите – между "здравия разум" и "позволеното безумие”

Текстът, който ще прочетете, е написан от двама "зрелостника", от двама ученика, завършващи средното си образование и явили се на тазгодишната матура; в него те представят своите впечатления от матурата, преценката си за нейния смисъл и за начина на провеждането й. Получих текста на статията им на своя имейл с предложение да кажа как възприемам написаното; предложих им да публикувам статията, те се съгласиха и ето, тя вече е пред вас:

Матурите – „между здравия разум и позволеното безумие”

Румен Скрински, Георги Стоянов, град Казанлък

Вълненията, които предизвикват Държавните зрелостни изпити, превърнали се вече в традиционна политика на Образователното министерство, и тази година преминаха под знака на модерния фразеологизъм „прецакай системата”. В публичното пространство като несдвоени електрони се реят коментари за ползата от подобни препитвания в навечерието на грандоманските балове, ала фокусът на настоящата статия не ще разнищва идейните цели на МОМН. Интересен е акцентът (превърнал се в методология) по отношение на системата, която зрелостниците прилагат, за да надхитрят спящи квестори и зорко „гледащи” камери. Матурите получиха статут на изпит с известна доза елементарност в съдържанието на въпросите и задачите в него, но въпреки хилядите улеснения, които сякаш ти казват „каквото и да заградиш – все си хванал 3-ка”, налице е отчайващата статистика на скъсаните и неграмотните преписвачи.

Следващите примери си поставят за задача да провокират съзнанието ни за липсите на здрав разум, абсолютно отсъствие на отговорност и уважение към самия себе си, гарнирани с известна доза арогантност и безсъвестно издевателстване с „пищова”, който може да бъде както актуално WI-FI устройство, така и приятел, с който „зрелостникът” попада в една стая. А яростното наличие на позволеното безумие (не в единици случаи) е просто вратичката без завеси, която отвежда посредствени и твърде добре оформили се обществени паразити към успешното издържане на (и без това) пародийния изпит, а оттам – директно в българския университет.

Свидетелят: Започвам с матурата по философия. Няма да споменавам имена на учители и ученици, защото не искам да накърня нечие лично достойнство. Та по време на тази матура в стаята имаше много подсказване, въпреки че то е строго забранено и след него следва (според правилата) директно изгонване от изпитната зала. А следящите за реда трябва да се грижат това да се изпълнява: все пак не е възможно при наличието на двама квестори в стаята и на една видеокамера (от която Големият брат уж гледа) да има постоянен шум на разнасящи се във въздуха отговори.

Но не това наистина ме притесни по време на ДЗИ-то. Оказа се, че аз постъпих по много егоистичен и себичен начин, тъй като не желаех да споделям своите отговори с останалите по време на изпита. Това обаче не попари техния интерес към моите знания, дори напротив – колкото повече не обръщах внимание на тихите призиви „Ей, момче!” (учениците, които искаха да им подскажа, не ми знаеха името), толкова по-усърдно и настоятелно те се обръщаха към мен. Дори докато развивах тезата на есето си, станах обект на присмех, защото някои от хората в стаята разгледаха моето упорство като признак на бавна мисъл. Подвикванията ставаха все по-натрапчиви и непоносими до такава степен, която ми пречеше да развия своите идеи. Самите подвиквания бяха подминати от двамата квестори безмълвно и с пасивност, въпреки (уж) невероятната строгост спрямо дисциплината на изпита. Наложи се да се обърна към тези субекти, които ми пречеха, с един не много приличен жест, който не желая да опиша в момента, но който е уловен от камерите и неговото съществуване е факт. Едва тогава нахалниците спряха да ме тормозят (вероятно от смущение). Мога да посоча в кое училище и в коя изпитна зала бях, за да бъде записът намерен и моите думи – доказани до неоспоримост.

По време на матурата по БЕЛ също имаше опити ученици да кореспондират един с друг. Но ситуацията бе по-различна тогава. Когато едната, „лошата” квесторка, излезе от стаята, за да посети тоалетната, веднага започна шушукане с номерчетата на задачите и отговорите им. Но шушукането беше неуверено, защото в стаята имаше още една квесторка. Това лице обаче се оказа „добра” квесторка – тя се обърна към нас и ни каза, че можем да обсъждаме колкото си искаме отговорите, стига само да не се обръщаме настрани или назад, защото „камерите били включени” (!). Тогава започна активна кореспонденция между субектите в стаята. Всичко завърши, когато „лошата” квесторка се върна в стаята. Тогава шушуканията отново спряха.

Та на това място идва ред на моите невинни въпросчета. Искам да попитам защо аз, който исках да направя матурата си колкото мога, без да удостоявам хора (които даже не познавам) с отговорите си, станах обект на присмех и подигравки? Защо бях обезпокояван и изнервян от останалите, когато се опитвах да пиша есе върху абстрактните размишления на Хегел? Нали си прочетох инструктажа за провеждането на матурата – в него имаше ясно предупреждение към онези, които се опитват да преписват един от друг, а не към тези, които отказват да подсказват. Защо трябва да бъда обиждан, когато действам според регламентите на изпита, а двамата квестори в стаята да не си вършат работата и да не биват санкционирани от уж строгото ни Образователно министерство? Защо съществуват камери, които записват изпитите, когато всъщност никой не предприема действия срещу нарушителите на дисциплината?

Ето това бяха невинните въпроси, които желаех да попитам – аз, който се опитах да бъда съвестен – изглежда това не се желае по време на ДЗИ. Или поне аз такова заключение мога да си извадя от изпитите. А моят опит от провеждането на матурите е индивидуален, сиреч – опитът само на един ученик. Ами ако във всяка една стая положението е било същото? Къде отива тогава предназначението на тези матури? И ако трябва да отговоря на това философски – отговорът е, че предназначението им е в небитието. Съществуването на тези матури се оказва безсмислено, неоправдано. И освен това матурите са крайно недействителни, ако приемем за истинна сентенцията: всичко действително е разумно и всичко разумно е действително. Защото по-голям абсурд от преживяванията ми по време на матурите скоро не съм срещал. И наблягам на това, че по мои силни убеждения този абсурд трябва да бъде премахнат.

До голяма степен Държавните зрелостни изпити осигуряват на нас, младите „безсмъртни” зрелостници, един солиден урок, един фундамент по… оцеляване в родната Татковина. Оцеляване, което кореспондира с взаимоотношението паразит-гостоприемник. Безсрамно удобно е нахалството и арогантността ти да работят в твоя полза, актуално е да заробиш „здравия си разум”, щом системата, щом висшите ешелони са оставили вратички за необезпокоявано напускане на средното образование. Типично по нашенски премина и този „изпит”, чрез който държавата цели да провери уменията ти по преписване, подсказване, проява на качествена доза наглост и успешно възползване от вечната сънливост на мърморещи квестори.

Именно тази държава няма необходимост от твоите знания, тя търси у теб вредителя, паразита, който живее в и чрез другите. Именно тази държава очаква безрезервната ти радост от получената тройка – аргумент за успешно издържана проверка. Именно тази държава отравя твоя потенциал, като създава условия за неговата агонизираща смърт. Именно тази държава разчита на серийното производство на тъпи ученици, защото, когато електоратът е от блеещи овце, козината се търгува на безценица…

Именно тази държава те изпраща отвъд пределите си, защото самата тя не знае дали да предпочете „здравия разум”, или да се отдаде на покварата чрез „позволеното безумие”…

Честито завършване, време е за студентство!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.