За дързостта и непокорството на човешкия дух

С моят интересен, пък макар и анонимен, събеседник от известно време водим, според мен, една все пак добра, сиреч, смислена дискусия за свободата, към която обаче, за жалост, никой друг все още не се е присъединил. Тоест, дискусията ни продължава да е диспут, в което няма нищо лошо или странно. Последният път моя милост коментира становището на любезния ми събеседник ето как: Съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател; тази сутрин забелязвам, че имам отговор от събеседника си; по-долу можете да прочетете както неговия отговор, така и моя коментар по повод на неговото изказване:

Благодаря за положения труд и за пространния отговор, който прочетох с голям интерес – както и (отново) някои пасажи от Вашата книга Преследване на времето (с подзаглавие е Изкуството на свободата, бел. моя, А.Г.), посветени на тази проблематика. Вашето изложение е пример за една светла, оптимистична, жизнеутвърждаваща философия. Въпросът е дали нарисуваната от Вас картина не е прекалено хубава, за да е вярна, дали хората и светът наистина са устроени по такъв начин.

Един от проблемите на екзистенциализма е, че не държи сметка за съвременната наука. Екзистенциализмът е, така да се каже, над тези неща, той оперира на друго равнище, в идеални сфери и игнорира подобни конкретни, „низши”, „механицистични”, частнонаучни моменти.

Така например за екзистенциалистите свободата на волята е постулат или аксиома. Само че Самюел Джонсън казва, че „Цялата теория е срещу свободата на волята, целият опит обаче я подкрепя.” Развитието на съвременната физика и неврофизиология наистина прави съществуването на свобода на волята все по-малко вероятно. Ние откриваме, че процесите в човешкото тяло и в нашия мозък се подчиняват на природните (физико-химически) закони и засега няма никакви податки за това, че в мозъка има някаква по-висша инстанция, която командва нервните клетки „отвън” и би могла да лежи в основата на свободата на волята. Това не значи, че такива процеси са невъзможни или не съществуват, но все трябва да се има предвид, че съвременната наука силно разклаща някои традиционни философски представи за човека и неговата свобода.

Важно: дори светът, обществото и индивидите да са детерминирани, от това не следва, че марксизмът или някаква друга форма на (вулгарен) материализъм са верни. Отхвърлям всякакви съмнения и подозрения, че съм прикрит или несъзнателен марксист.

Съгласен съм, че нашите жизнени стратегии и цялото човешко общество са изградени на презумпцията за свобода на волята. Какво обаче ще стане с нас и обществото, ако се окаже, че този постулат е несъстоятелен? Ще деградираме до „безволеви автомати”? Какво ще стане със съвестта, вината и отговорността? Възможно ли е въобще да се живее щастливо и морално и без да се вярва в свободата на волята? Изникват куп открити въпроси.

Тези проблеми не възникват, ако Вашата философия е вярна. Но за това не само че няма никаква гаранция, а напротив, все повече се трупат доказателства, че тя по-скоро не отговаря на действителното състояние на нещата.

Това са само няколко откъслечни, несистемни мисли. Струва ми се, че трябва още много да разсъждавам по темата.

Сърдечни поздрави и пожелания за още дълбоки и важни философски прозрения!

Това пише моят събеседник; а ето и моя отговор:

Благодаря Ви за отговора и пожеланието! Аз съм на принципа, че винаги има смисъл да се обсъжда, изследва и разговаря; тоест, никога не бих замълчал високомерно, воден от манията за някакво мнимо превъзходство, както в нашите български условия така често се получава. Винаги е интересно да се обменят мисли - понеже този е пътят за напредък в изследването на проблемите. Затова ето какво ми се иска да Ви кажа по повод на Вашия коментар.

Не зная давате ли си сметка колко полезен за мен е Вашият коментар, който прочетох преди малко. Защото ми давате повод да развия гледището си по въпроси, за които сам едва ли някога бих се сетил: защото аз наистина гледам на нещата от съвършено друга оптика. И сам не мога да забележа това, което Вас, примерно, толкова Ви смущава.

Вярно е, екзистенциализмът - пък и не само той, но и философията по принцип! - "не държи сметка" за достиженията на съвременната наука, както се изразявате. Истина е и това, че той "оперира" или се движи в "други сфери", лежи на друга "плоскост" или е на съвършено различно мисловно ниво. Прав сте като пишете, че екзистенциалистите или философите по принцип игнорират подобни конкретни, „низши”, „механицистични”, частнонаучни моменти. И го правят неслучайно, това тяхно отношение не е израз на произвол, напротив, не зная дали Вие лично си давате вече сметка, и то на основа на това, което сам твърдите, защо постъпват така, кои са техните основания за едно такова отношение към науката и нейните достижения.

Ами много ясно защо: защото феноменът свобода чисто и просто е недостъпен за научната позитивна нагласа; науката немее пред феномена свобода; тя никога няма да успее да проумее този толкова "странен", "парадоксален", "чудат", "непостижим", "необясним" от гледището на нейната парадигма феномен, какъвто е човешката свобода. Нещо повече, науката като цяло бяга "като дявол от тамян" когато се изправи пред явления, които са несъвместими с нейната позитивна нагласа: защото науката е устроена така, че винаги търси причини, а пък феноменът свобода е толкова "безпричинен", "необусловен от нищо", "чудат", "тайнствен" и дори "ирационален" - как тогава науката да не се държи по един толкова унизителен начин?! Щото в случая гордата наука като цяло се води от прословутия принцип на безсилието, именно от принципа "Това не може да бъде, това не може да съществува, защото... това никога така не може да бъде, никога не може така да съществува!". Тази наша наука, която за мнозина, в това число, както си личи, и за Вас самия, е нещо като "образец" или "всеобща парадигма" за всеки тип обяснение, се държи така непристойно и унизително, защо в случая с човешката свобода се изправя пред един необясним, пред един принципно неподдаващ се на обяснение феномен. Но това, което не можем да обясним, съвсем не ни пречи да го разбираме, нали така?

Следователно, свободата наистина принадлежи към разреда на разбираемите, на податливите за разбиране неща от т.н. духовен свят, които обаче няма как да са обясними, особено пък според правилата и нагласата на опитващата се всичко да обясни наука; тя, прочее, често се опитва да обясни и необяснимото, поради което така често се излага. Още великият Кант някога посочи границите, които научното познание никога не трябва да дръзва да мине, ала, за жалост, учените съвсем не го разбраха. Прочее, най-велики учени го разбраха, но го разбраха само учени, които не бяха подобни на "коне с капаци"; самият Кант нарича толкова претенциозното чисто научно познание "циклопско знание", понеже науката сама се е лишила от едно око, от окото на философията.

Е, съобразно казаното по-горе сам си правете сметка доколко "откритията" на така прехвалената съвременна наука могат "силно да разклатят някои традиционни философски представи за човека и неговата свобода". Разбира се, че не могат нищо да разклатят, по простата причина, че нямат нищо общо с тях! Научните възгледи могат да "разклатят" някое философско положение или идея толкова, колкото с камък може да бъде "ударено" небето - или съборена някоя звезда! И причината е, че науката навеки е окована в този тук, именно в материалния свят, а за принципно различия духовен свят, света на духа, душата и човека, нашата прехвалена наука, уви - или за щастие! - просто няма "сетиво", тя до него и никога няма как да се докосне, камо ли пък да го "подкопае", "събори", "разклати" и пр.

Мисля, че казаното е достатъчно. За разбиращите казаното е така елементарно, че повече не може да бъде; казаното се разбира от само себе си; а на тия, които не искат да разберат, нищо не може да им помогне.

Науката е съвсем безсилна да ни каже нещичко смислено за свободата на човека, както и за ред други неща, принадлежащи към една недостъпна й сфера, сферата на човешкото, духа, душата, ценностите, идеите, "духовните неща", истината, доброто, красотата и прочие. Научните обяснения на факти и явления от тия области са така убийствено банални и скучни, че повече едва ли могат да бъдат. Те са и унизителни за науката, щото тя иначе може да постигне велики неща, стига да не излиза извън сферата си - и да не се опитва да изневерява на метода си.

Ето как Вашите съмнения и недоумения, драги ми любезни събеседнико, се дължат на погрешната Ви методологическа нагласа, която се свежда до това, че се опитвате на всичко да гледате през очилата на науката, дори и там, където, за да бъде видяно все пак нещо, се искат значително по-фини "инструменти", примерно вдъхновение, прозрение, дух, интуиция, чувство, едни такива все човешки и непонятни за науката неща, които я приковават навеки към нейната иначе грандиозна сфера: природата, материалното, "видимите" неща, сетивно достоверното, проверимото, "доказуемото", "обяснимото", проверимото в опита и експеримента и прочие.

Вие сам си давате сметка за порока на своята нагласа, като се определяте за възпитаник на англо-американската "позитивна школа" в мисленето, която трудно може да бъде отнесена към философията, понеже съществува и витае в едно междинно между науката и философията пространство. За да вникне в това, което други, чисто философски школи могат да ни дадат, да се проумее тяхното духовно съдържание, се иска лека корекция в мисленето - като просто предоверяването на "всесилната наука" бъде все пак някак укротено или поставено в известни граници.

Иска се по-голяма гъвкавост и способност за пренастройване, което качество човек може да придобие единствено в по-системните и упорити занимания с автентична, а не със сурогатна философия. Което именно и Ви го желая! Ние винаги можем да се усъвършенстваме в сферата на мисленето и да разширяваме хоризонта на своята мисловна и духовна проницателност. И тъкмо това ни прави наистина свободни същества, пред които се разкриват безпределни хоризонти: хоризонтите на така дръзкия човешки дух, който не знае никакви граници, който не признава никакво покорство...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.