Това е интересен анализ на Едвин, обагрен от висок морален патос. Част от критиките сигурно са оправдани, защото впоследствие, когато събитията са вече минало и факт, всички сме по-умни. Въпреки това не мога да се съглася с ред постановки. Така например СДС не беше създаден да промени България, да я направи нормална и достойна страна. Това наистина беше мисията на СДС в съзнанието на неговите избиратели, но не и намерението на самите създатели на Съюза. СДС беше създаден, респ. инфилтриран от БКП-ДС-КГБ с цел да се симулира многопартийност и да се контролира прехода в удобна за комунистите посока. А това не беше посока към истинска свобода и демокрация.
Независимо от това СДС-ОДС със своето управление 1997-2001 успя да придвижи България доста решително в правилна посока. Разбира се, ако сме максималисти, никое правителство след 1989 не може да ни угоди. И все пак управлението на Костов при всичките му безспорни кусури и несъвършенства беше най-доброто не след 1989, а най-малко след 1944 г., ако не и преди това.
Всъщност ако сме максималисти и перфекционисти, никое правителство на света не би могли да ни задоволи, защото винаги управляват човеци, на които е присъщо да грешат, никога не управляват Бог или абсолютната истина. Дори при много по-благоприятните условия в бившата ГДР например реформите и приватизацията, извършени от правителството на Хелмут Кол след обединението на Германия, досега са обект на остра критика. Ако някой например си мисли, че бившите източногермански номенклатурчици и служители на прословутата ЩАЗИ днес са в пета глуха, жестоко се лъже. Всички те са облажиха процеса на приватизация.
Във всички посткомунистически страни посткомунистите за съжаление приватизираха голяма част от бившата държавна собственост в своя полза. Морално ли е това? Разбира се, че не. Трябва ли обаче въобще да има морал в политиката? Немалко мислители в историята са застъпвали циничното мнение, че морал и политика са несъвместими. Това е голяма и сложна тема, но според мен политиката и моралът не може да се разделят напълно. Политиката обаче също така не може да се редуцира до морала. Понякога се казва, че политиката е прагматично действие с морална цел или пък че политиката е стремеж да се служи на общото благо, което само по себе си е морална цел.
Интересно и важно е въведеното от Макс Шелер и най-вече Макс Вебер разграничение между етиката на съвестта, при която са важни мотивите, и етиката на отговорността, която гледа резултатите от действията. Политиците трябва да се стремят към баланс между тези етики, като обаче според Вебер трябва да доминира етиката на отговорността. Причината е, че политик, подчиняващ действията си само на етиката на съвестта и движен винаги от абсолютни, високи мотиви, за съжаление няма да стигне далеч в реалния свят. Това е етика повече за монаси, идеалисти и светци.
От друга страна политик-прагматик, който се интересува само от ефекта на своите действия и прави всякакви компромиси без оглед на фундаменталните етически ценности също залита в крайност, защото това лесно може да доведе до етически релативизъм и оттам до загуба на всякакви ориентири и опорни точки.
В тази дилема между етиката на съвестта и отговорността се намираше правителството на СДС-ОДС и според мен се справи достойно. При това успехите на ОДС реално погледнато бяха заслуга на сравнително малка група реформатори около Костов в условията на огромна външна, но и вътрешнопартийна съпротива, понеже СДС от създаването си гъмжеше от кариеристи, предатели и подставени лица и виждаме, че и 22 години по-късно още не се е освободил от тях.
Неслучайно ОДС дори в условията на 2001 получи все пак над 800 000 гласа. Ако КГБ не беше довел Симеон, ОДС имаше дори шанса да повтори мандата си! Следователно не е така лесно Костов и СДС да бъдат упрекнати в измяна на каузата на СДС и в неморалност, в загърбване на голямата цел. Ако на СДС беше отпуснато още малко историческо време, щеше да стане съвсем ясно, че тази цел не е изоставена. Точно това обаче враговете на свободата и демокрацията не можеха да допуснат.
Всъщност Симеон спечели изборите, като – без да използва изрично тази терминология - постави етиката на съвестта в центъра: „Нужна е почтеност. Почтеност във всичко.” - т.е. в мое лице виждате светец, който ще се ръководи само от абсолютните етически ценности и няма да има компромиси с тях като при „прагматика” Костов.
Провал ли е „проектът” (както обичат днес да казват) ДСБ? Може да се спори, защото зависи от критериите. Отново ако сме максималисти и смятаме, че ДСБ трябва да спечели изборите и да управлява България – сигурно. Ако сме обаче на мнение, че какъвто и да е резултатът, в крайна сметка си струваше да се направи един от малкото сериозни опити за създаване на партия извън сценария на КГБ в Източна Европа – не.
Впрочем ДСБ от своето създаване е наясно със своя електорален потенциал и никой не е хранел илюзии, че може да повтори резултата на СДС от 1990-те години. Виждаме обаче, че дори само с пет (!) депутата, в пълна изолация и в опозиция ДСБ продължава да е трън в окото на мафията и Москва! Можем дори да кажем: тезата, че всички български политици са маскари, е вярна – но с едно единствено, много знаменателно изключение: Иван Костов и ДСБ. Привържениците на тази теза (разбира се, нарочно) пропускат този ключов факт. Ето защо дори основателите на ДСБ да са надценили силите си и потенциала на партията, това усилие не е било напразно, не е грешка и не е провал.
Искам да обърна внимание на Едвин, че ДСБ всъщност не е пречка за създаване на желаната от него неинженерна, неполитттехнологическа, автентична, мощна дясна партия. Извън електората на ДСБ има още около 1,5-2 милиона избиратели с дясна нагласа, повече от достатъчно за други формации, които да се борят за доверието им. И ако наистина Костов е пречка за възраждането на СДС, както твърдят неговите противници в СДС, сега е моментът да докажат, че това е така и СДС вече самостоятелно да тръгне мощно напред и нагоре.
Сравнително слабото представяне на ДСБ между другото не се дължи толкова на някакви фундаментални грешки на нейното ръководство, както смята Едвин и както често се изтъква в други анализи. Хубаво е да сме критични, но не бива да изпадаме в свръхкритичност. Каквито и грешки и слабости да има ръководството на ДСБ, това все пак са най-качествените политици на България. Как тогава става така, че подкрепата им сред населението е толкова малка?
Ами наред с всичко друго основната причина е, че те са изправени срещу цялата посткомунистическа държавна машина с всичките й ресурси и възможности, зад която пък в крайна сметка стои самата Москва. Ето защо борбата е изключително неравна. Ако ДСБ се бореше с някакви наистина местни, български комунисти и мафиоти, при всичките й недостатъци отдавна да ги е смачкала като карфици! Уверявам Едвин, че дори Чърчил, Кенеди, Де Гол или Аденауер да застанеха начело на ДСБ, при тези условия едва ли биха имали много по-големи успехи от сегашното ръководство. При цялото ми уважение към тях мога да уверя всички, че и те са били само хора и са готвели само с вода. Впрочем мафиотските посткомунистически медии набързо биха намерили слабите им места и биха се възползвали от това, че Чърчил например е бил хроничен алкохолик, а Кенеди сексуален маниак.
Така че не неуспехите, а успехите на Костов са причината за неистовите напъни той да бъде елиминиран от българската политика. През 2001 беше доведен Симеон, за да бъде прекратено управлението на Костов. След това беше направен опит той да бъде изместен в СДС и пратен в забвение. След като създаде ДСБ, всичко беше насочено към разбиването на ДСБ. Сега СК беше разтурена, за да бъдат елиминирани Костов и ДСБ от политиката, дори с цената на евентуалната смърт на остатъчното СДС (макар че на СДС, разбира се, се дават обещания за влизане в следващото НС, коалиции, постове и пр.).
Москва не може да търпи Костов не само като управленец, но и в опозиция. Просто тя иска той да излезе напълно от политиката и да се махне от очите й. Самият Костов беше писал навремето, че мозъкът на операциите срещу него е извън страната, а атаките в страната идват от жалките марионетки на този мозък.
За разлика от марксистите аз смятам, че не „народните маси”, а личностите са решаващи в историята. Светът щеше да е различен без Александър, Цезар, Наполеон, Ленин и Хитлер, а България без Левски, Стамболов, Стоилов, Костов и т.н. Оказва се, че има повече или по-малко незаменими хора. Наистина без тях светът няма да свърши, но няма да е същият.
Затова призивите за оставка на Иван Костов са контрапродуктивни. Автентичният десен политически елит в България е твърде малоброен и би било голяма грешка да се лиши от най-качествените си политици, само защото според някои те били „изхабени”, „динозаври”, 22 години били достатъчни и т.н. Дори в старите демокрации оттеглянето на някои ключови лидери понякога води до големи сътресения, какво остава в посткомунистическите страни, където големи политици са истинска рядкост и се броят на пръстите не една ръка, а понякога и съвсем липсват!
Ето защо централният политик на българския преход Иван Костов трябва да остане в политиката, най-малкото напук на Москва.
Автор: Wittgenstein
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар