Политически мотивиран съдебен процес срещу свободата на словото се открива тия дни в Пловдив

Вчера при адвоката на тъжителката К.Стоянова (която заведе съдебно дело срещу мен за "обидни мисли" в моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") се състоя последен опит за извънсъдебно споразумение на страните. Неуспешен. Пак ми поискаха парично "обезщетение" за неимуществени, един вид за морални вреди и щети (от 915 лева), аз казах, че ще подпиша споразумението само ако ми бъде отговорено задоволително на няколко въпроса.

Най-напред поисках някакво доказателство, че такива щети и вреди наистина са "изконсумирани". "Доказателството" се сведе до това, че тъжителката била имала... рецепта за закупуване на медикамент за сваляне на кръвното! И щяла да доведе "свидетели", които с показанията си да "докажат", че тя била душевно много потисната няколко дни след като била прочела книгата ми. Казах, че за мен подобен род "доказателства" звучат несериозно. Други не ми бяха представени. Попитах тъжителката няма ли известни морални скрупули, изпитва ли известно неудобство да иска пари от болен и инвалидизиран човек като мен, който при това единствен в семейството все още е на работа (съпругата и синът ми са безработни); на въпроса ми не беше отговорено.

Позволих си също, изхождайки от славата на г-жа тъжителката, че е дълбоко религиозна, да я запитам следното: като християнка дава ли си сметка, че единствено прошката е в състояние да прекрати, да прекъсне веригата на злото (сега тя ме съди, аз също бих могъл да заведа дело за реванш за щетите и вредите върху здравето ми, които упражненият от тия администраторки двугодишен тормоз ми нанесе - и така да се съдим до безкрайност); предложих взаимно да си простим и да продължим отношенията си на чисто; и на този мой нравствен въпрос не ми беше отговорено изобщо. Даже не беше направен опит да се отговори на него.

Е, при това положение моя милост заяви, че не може да подпише предложеното споразумение. Понеже ако бях подписал, това щеше да създаде прецедент: като на нея платя ей-така, за едното нищо, някакви пари, утре тя или някой друг пак би могъл да поиска от мен някакви пари, е, аз не мога да плащам непрекъснато щото някакви хора имали много чувствителни, много обидчиви души. Тъй че на моите аргументи относно безсмислието да използваме съдилища за успокояване на някакви свои душевни терзания или страсти - виж Нравствен казус, касаещ ползата от съдилищата когато хората дръзнат да се съдят заради душевни травми и терзания - беше отговорено с поразителна твърдост, и то изцяло негативно. Е, аз нямам избор и приемам по неизбежност съдебната битка. Понеже много хора, като стане дума за това дело, ме питат: добре де, какво толкова си написал, с какво толкова я обиди, че тръгна да те съди, се налага да поясня, да приведа оценените като обидни думи в тази моя книга.

Книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! е общодостъпна и всеки може да я прелисти; ето като ползвате дадения линк, на 213 страница можете да намерите есето, което е обидило толкова тая администраторка - и за което тя ме съди. В книгата това есе е озаглавено Да си помагаме в битката с глупостите, които правим, но иначе, първоначално, съм му дал ето какво заглавие: Иронично за текущите житейски абсурди и простотии. Мога сега да променя заглавието, но предпочитам, в интерес на истината, да си остане в оригинал. А ето сега и въпросните "крайно обидни изречения", заради които стигнахме до съд; впрочем, на мен ми се налага днес-утре да напиша текст, който да предам на адвоката си, та да подготвим официалния си отговор на ТЪЖБАТА на тъжителката. Този мой настоящ текст е нещо като прелюдия и подготовка към написването на другия текст. Ако нещо можа все пак да постигне тъжителката с тази разпра, която ми натрапи, то е че успя изцяло да ме отклони от любимите ми занимания - писането на философски текстове, на статии и на книги; в тази връзка се питам: дали всъщност точно тази не е целта на цялото занятие? Щото, както ще се убедите, начеващият се съдебен процес е опит на някои сили да парират, да съсипят моята свобода на словото: щото все пак всеки ден у нас не бива съден някой пишещ и някой мислещ, някой граждански, обществено и политически активен човек като мен. Сиреч, другояче казано, всичко се прави с оглед да ми бъде наложена цензура, ако не друга, то поне цензурата на страха. Най-страшната, впрочем, цензура. Но ето въпросните или прословутите "обидни мисли":

Става дума за едно философско есе, в което пиша за това, че на случващите се събития в живота ни трябва да гледаме иронично, да се отнасяме към тях иронически. Сократовата ирония е едно чудесно средство, което аз там препоръчвам на всички. Сериозно да се гледа на житейските абсурди, в които сме потопени, е глупаво - така поне твърди Сократ, а аз го следвам във всичко, щото се лаская от мисълта, че съм негов ученик. Философите, прочее, ако наистина са такива, са нещо като чада на Сократ. Или на Платон. Както и да е. Мисълта ми беше, че на текстове от подобен род, на философски текстове, не бива да се гледа буквално - или буквалистки. Или от позицията на буквоеда. Щото тогава няма да бъде схванат точния смисъл. Това са по-сложни текстове, за възприемането на които иска известна опитност в четенето и възприемането на философски текстове изобщо. Това съм длъжен особено да подчертая. И пред съда непременно ще го изтъкна. От друга страна, разбира се, въпросните "обидни мисли" не бива да бъдат възприемани, както е сторила тъжителката (и нейния адвокат), извън връзката, която им придава общият контекст на цялото; извадиш ли ги от този общ смисловозадаващ контекст, ги възприемаш неизбежно съвсем превратно, изопачено, сиреч, невярно. Тъй че те трябва да се четат в целостта на целия текст, и тогава с удивление ще установиш, че тяхната "обидност" е твърде илюзорна. Тя липсва. Ето че сега аз, като по необходимост трябва да анализирам откъснато от цялото посочените в тъжбата на тъжителката "обидни мисли", рискувам пак да създам невярна представа за точния им смисъл, който, повтарям, може да се долови само в единството на цялото, на общия контекст на текста.

Затуй, за да не изпаднем в това положение, моля, прочетете цялото есе. Аз тук само ще ви посоча ония мисли, които, по преценката на тъжителката и на адвоката й са се оказали "много обидни"; ето тия мисли:

ПЪРВАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Вчера в ПГЕЕ-Пловдив се проведе събрание на секцията към синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа", свикано от председателката на организацията Камелия Стоянова, синдикален лидер и също така помощник-директор на училището (!).

ВТОРАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: След случилото се вчера - а вчера ръководителката на синдиката, не затруднявайки се особено с мислене, се опита да разиграе позорна сценка, твърде много наподобяваща заседание на "народния съд", (тъжителката е прекъснала изречението дотук, но понеже то е по-дълго, ето и продължението, което тя ни е спестила, щото прекъсването по този начин на изречения води до загуба на точния им смисъл, бел моя, А.Г.) на което "възмутените народни маси" без жал громят подлия "враг на народа", именно моя милост! - решавам твърдо в тази история да заема позицията на Сократ: с весела ирония да застана над вършещото се безумие, над изстъпленията на арогантната глупост.

ТРЕТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Нашата лидерка на синдиката, апропо, успя бляскаво да защити моята теза (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) - противно на намеренията си, сиреч, ефектът от мероприятието беше изцяло бумерангов.

ЧЕТВЪРТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Та значи моята теза биде бляскаво защитена от опонентката ми, която, с помощта на неколцина свои фенки, също като нея лишени от особени достойнства що се касае до развитостта на съдната им способност, (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) направи така, че на събранието, от първата до последната минута, да покаже по бляскав начин, че нашата синдикална организация в лицето на ръководството си е изцяло продиректорска, проправителствена, сиреч, е нещо като патерица на всевластната директорка.

ПЕТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Сеир, на който тя без замисляне се постара да демонстрира най-убедително, че не е нищо друго освен "синдикална патерица" на всевластната директорка, (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) позволяваща си груб административен произвол и крещящо нарушение на правата на един трудещ се, именно на моя милост.

Това са цитираните в тъжбата "обидни мисли". Който прочете внимателно цялото есе, ще има друго, по-различно становище относно тяхната обективна "обидност". Или ще се запита ето това: кой, всъщност, следва да бъде обиденият, аз, жертвата на въпросния административен произвол, или тия, дето са ми го устроили, и какво означава тъкмо администраторка, която си е позволила да се гаври по този начин на въпросното "синдикално събрание" с мен, да тръгне след това да се жалва чак пред съда за нанесените й "морални щети". За обозначаването на такова нещо в нравствената област си има точен термин, и той е терминът цинизъм. Слабичък е, ала става. Аз бих използвал по-силна дума, ама ще се въздържа. За момента. Както и да е.

Има, разбира се, всякакви хора. Това, което за едни хора е обидно, за други не е. Едни се обиждат от даден род неща, други - от съвсем друг. Някои, вероятно, от нищо не се обиждат. Щото са с по-закоравели души. Има хора с фини, чувствителни души. Има и обаче хора с извратена чувствителност. Обиждат се от нещо, от което, ако чувствителността им е нормално развита, би следвало да се възмущават. Включително и от самите себе си. Всякакви хора има на този свят. И в този наш живот. В това няма нищо лошо. Това именно прави живота ни шарен. И вълнуващ. Това го казвам в принципен план. Аз, както забелязвате, възнамерявам да превърна този съдебен процес в нещо като съвременен вариант на знаменития процес навремето срещу Сократ. Мен тук също ме съдят за нанесени "щети", е, вярно, не на младежта, а на една възпитателка на тази младеж, каквато е въпросната помощник-директорка.

Да, ама тия администраторки в своята политически мотивирана кампания срещу мен - с оглед да ми отмъстят за проявяваното от мен и в живота, и на страниците на този благ, свободомислие - си позволиха да ме обявят за какъв ли не, за "лош преподавател", за "лош човек", за човек, вреден за "българското образование", едва ли не за "престъпник", който съзнателно нарушава "нормите на образователната дидактична система", "правата на учениците", какво ли не друго. Сиреч, аз в техните очи съм значително по-лош от това какъв е бил Сократ навремето, при това трябва да се отчете, че съм философ досущ като Сократ (щото съм негов горещ поклонник и почитател), а пък се сравнявам със Сократ, за да ядосам завистниците - и некадърниците. Аз също така съм и български писател, написал и издал повече от двадесет книги, някои от които в много издания. Тъй че няма да позволя това съдебно дело да бъде разглеждано извън общия контекст на моята принципна политическа разпра с тия две активистки на ГЕРБ, които, с оглед да им намерят някаква службица, бяха назначени за директор и помощник-директор на едно знаменито училище, в което от първия ден започнаха поразиите си.

На които ние, сериозните хора в това училище, нямаше начин да не реагираме по някакъв начин, да противодействаме. Начена са люта борба, в която администрацията използва много мръсни средства. Е, за всичко, което правим в този живот, в един момент идва възмездието. Те на мен ми съсипаха здравето, аз заради упражнения от тях терор спрямо личността ми вече официално съм "половин човек", а нищо чудно, понеже репресиите, както сами забелязвате, все още продължават, да съм станал вече "една трета човек". Или "десет процента човек". Какви са процентите ми инвалидност ще ги прецени нарочна лекарска комисия, пред която ще се явя отново съвсем скоро. Миналата година, след като в резултат на репресиите, на които бях подложен, здравето ми рухна сериозно, бях инвалидизиран с 60% инвалидност. Но оттогава насам здравето ми се влоши значително. Преживях тежка животоспасяваща хирургическа (черепно-мозъчна) операция, от която едва оцелях. Работите вече съвсем не са безобидни, те станаха, както се казва, доста дебели. Само добрият Бог, явно, ми даде отсрочка, за да мога да завърша някои от работите си на този свят. Е, ще ги довърша достойно. Няма да дезертирам.

Да, втора година вече съм жертва на политически мотивирана кампания по дискредитирането ми като личност и като преподавател, която с невероятно настървение водят срещу мен директорката на ПГЕЕ-Пловдив (училището, в което работя) г-жа Стоянка Анастасова, както и нейната помощница инж. Камелия Стоянова, която освен че е помощник-директор на училището също така е и лидер на синдиката, в който членувам, е лидер на учителския синдикат към КТ "Подкрепа". Директорката е кадър на ГЕРБ, назначена е през лятото на 2010 година. Изглежда в един момент тя получи от съответната партийна централа директива да "стъжни живота" на политическия блогър Ангел Грънчаров, един от най-твърдите критици на управлението на ГЕРБ; аз друга причина за упражнената върху мен ярост от тази администраторка не виждам. В резултат на тази кампания, на всекидневния властнически произвол, тормоз и терор аз рухнах здравословно, постъпвах много пъти в болница, наложи се ТЕЛК да ме инвалидизира, а в един момент се стигна дотам да ми бъде направена тежка животоспасяваща операция, при която оцелях единствено заради Божията милост - предвид сериозно болното ми сърце. Повтарям това, за да се знае до какво може да доведе яростта на политическа основа в наше време. Страшно е, тези неща изобщо не са безобидни. Така именно биват мачкани и унищожавани в наше време личностите, които държат да си останат такива. Едно време са постъпвали сякаш по-милостиво: тогава на неудобните и на "враговете" просто са им пускали куршум в тила. Или са ги пращали в концлагер. Днес ги мъчат значително по-садистично...

Тежкото ми здравословно състояние обаче не възпря и не омилостиви гореупоменатите две персони, директорката и нейната първа помощница, търсещи всякаква възможност за възмездие; оказа се, че административният терор връз личността ми не им е достатъчен, в един момент те ме дадоха и под съд, заведоха наказателно дело за "обидни мисли", които се били съдържали в моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"); тъжителка, както знаете, е именно помощник-директорката-синдикалистка. Да, чудна работа е това: вместо да бъда защищаван от лидерката на синдиката, в който членувам, вместо да получа защита от нея срещу прозвола на самозабравила се работодателка, аз съм репресиран от самата синдикалистка (!), да, странно е, но все пак трябва да отчетем това, че живеем в България, страната, в която толкова много неща са тъкмо наопаки. Оказа се, че ако бъда осъден в това дело, под въпрос изобщо става практикуването от моя милост на учителската професия, тъй като в досието ми ще влезе компрометиращият факт, че съм осъждан; как мислите, дали някой практикуващ учител ще може някога да си намери работа с гриф "ОСЪЖДАН" в досието си? А може би осъждането ми от съда е най-прекия път към толкова бленуваното от тия така усърдни администраторки мое уволнение?!

Никога до този момент не съм си имал работа с правосъдието, но ето сега месеци наред живея под стреса на заплахата да бъда осъден и дискредитиран; невероятно силно напрежение преживях в последните месеци, в които бях в болнични заради потребността от възстановяване след тежката операция; как ми се е отразило това на крехкото здраве нека всеки съди сам, според съвестта си. На няколко пъти въпросното дело беше насрочвано, аз го отлагах заради невъзможността, поради лошо здравословно състояние, да организирам защитата си; е, сега болничните ми изтичат и делото трябва да се открие на 25 септември. По съвет на адвокат се опитах да се споразумея извънсъдебно с тъжителката, ала не успях: тя ултимативно ми постави искания за овъзмездяване със значителна за моите възможности пари, без изобщо да се постарае да докаже някакви вреди или щети.

Аз тия пари не мога да й ги платя ей-така, заради едното нищо - щото по мнението на адвокати никаква "персонална обида" не се съдържа в написаното от мен в книгата ми, напротив, там има само и единствено градивна критика на укорими действия на една публична личност, на една обществена фигура, администратор в държавно учреждение и също така синдикалист. Този съдебен процес, явно, е ярък симптом на извършващата се в страната рекомунизация, тъй като се свежда до битка от страна на ревностни администратори срещу свободата на словото, на която един свободомислещ човек като мен не може да не държи, не може да не я възприема като нещо най-свято; те фактически се мъчат да налагат цензура срещу един пишещ и също така обществено, граждански ангажиран човек като мен, т.е. опитват се да отрекат фундаменталното човешко право, наречено свобода на изразяването, на мисълта, на словото. Тъй че тук изобщо не става дума за незначителна "личностна свада", както нещата изглеждат на пръв поглед, а за нещо значително по-сериозно.

Излишно е да споменавам, че моят блог за философия, психология, история и политика, съществуващ от 2006-та година насам, стана явление в националния медиен живот, тъй че подобни опити да ми бъде затворена устата и то на нескривана политическа основа, разбира се, няма как да бъдат оставени без противодействие. Та в тази връзка решавам днес да напиша едно много необичайно нещо: писмо до лидера на ДСБ Радан Кънев, който, между другото, е адвокат, в което да му опиша случая, да му разкажа вкратце цялата история, а накрая, евентуално, да го помоля за подкрепа и защита, понеже - и това също не се нуждае от специално изтъкване! - но аз в своите политически възгледи съм изключително близо до политическата философия, която споделя партията ДСБ, т.е. съм един от нейните най-активни симпатизанти. Вие лично как мислите, да напиша ли такова писмо до Радан Кънев, или да не му напиша? Интересно ми е да зная повече мнения, ще се съобразя с всеки разумен аргумент.

Когато бях в болница, а то се случи по време на избирателната кампания за последните избори, получих от г-н Иван Костов уверения, че ако ми се налага някаква помощ, той е готов да ми я окаже; аз тогава помощ никаква не поисках, но ето, сега вече се налага. Работите станаха нетърпими, натискът върху мен от тия администраторки стана непоносим. Тръпки ме побиват като си представя какво ме очаква като се върна на работа, а това ще стане на 22 септември, когато свършва отпуска ми по болест. Работите вече стигнаха дотам, те вече са, както се казва, на живот и смърт. Разбирано най-директно и буквално. Чувствам се убиван малко по малко, ден след ден, сиреч, най-жестоко. Ето че проблемът освен политически стана и хуманитарен. Няма ли някоя хуманна организация за защита на правата на човека да се съжали над мен и да ме защити? Или, както постоянно правим по нашия български обичай, ще гледаме на случващото се отстрани и ще си викаме на акъл: ами да мре тоя тогава, какво като умре, то светът с него няма да свърши я?!

Спирам дотук. Много съм разстроен, затова пиша така. Не мигнах и тази нощ, спал съм в някаква кошмарна просъница. В това състояние дано не съм написал някаква очебийна глупост. Понеже въпросът е важен, публикувам написаното без даже да имам време да го прочета. Бързам да ида да търся адвокати и да подготвям документацията до съда. Ето, ще трябва да ида да моля самата тъжителка да ми даде копие от протокола на въпросното историческо синдикално събрание, който още не ми го е предоставила. Въпреки настояванията ми. Живеем в това училище в една отвратителна тоталитарна атмосфера. Така това повече не може да продължава. Страшно е. Такива ми ти работи...

Въпреки всичко: хубав ден ви желая! Желая ви и всичко най-добро! Но знайте едно: доброто получава разпространение едва когато ние, добрите хора, не тъпеем малодушно пред злодеянията на не толкова добрите хора. А когато защищаваме доброто. Без нас, без нашите усилия в негова защита доброто ще загине и изчезне. Ние внасяме и творим доброто в света. Ние го правим. Без нас него няма да го има. И ще настъпи бесовска, сатанинска вакханалия на разюзданото, на тържествуващото, на триумфиращото, на вече неудължимото зло. Ето това е вече истинският кошмар, който не трябва да допускаме никога. От нас зависи всичко. Нека да вярваме безкомпромисно в себе си - и в своята сила да предотвратим кошмарите на невъзпираното зло...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Благодатният път на България е да върви с Европа и Америка, а не с руската имперска евроазиатщина

Пак получих писмо от моя американски събеседник (българин, живеещ в САЩ), което, по моя преценка, заслужава да бъде публикувано в блога, понеже този човек (с когото, прочее, много пъти съм се счепквал) ми задава този път въпрос, който е твърде важен и труден, ала от който не мога да избягам; той ми предлага да отговоря, ако се налага, само нему, но аз нямам особени тайни в туй отношение и държа да отговоря публично, понеже и на много други хора в главите може да се въртят подобни въпроси към мен. Та ето какво ми пише този човек, ето какво ме пита - и ето как аз му отговорих:

След като ти писах (виж Тоя наш овчи народ си харесваше и още си харесва комунизма..., бел. моя, А.Г.) ми мина следната мисъл: aбе, Aнгел Грънчаров, ти хубаво си против руснаците, аз те разбирам, но я ми отговори - как ще живееш щастливо и в разбирателство с хора, които са предимно русофили?! Не четеш ли форуми около войната в Сирия да видиш каква подкрепа има в BG, че чак жал ми стана за горкото NATO!!

Куп българи заявяват злобно колко са лоши "хамериканците" и какво разорение ги чакало USA като им рухне икономиката (??) и че Щатите ограбвали всички по света (??) и правели войни заради печалба (??) и още куп такива дивотии от които да плачеш ли, да се смeeш ли... Все едно че Щатите крадат петрола, а не си го купуват прескъпо от шейховете... Аз пък си пълня колата с руски безплатен бензин, който другаря Путин ми праща с DHL...

Aз от тоя русофилски BG народ с малко акъл в главите и големи претенции се отървах, но какво ще правиш ти там с твойта кауза?? И ти съчувствам истински, щото през бай Tошовото аз един съмишленик не намерих в BG - всички или зли лъжци-комуноиди, или равнодушни толупи kaт Нане Стоичко...

A виж BG пpесата колко топло и ласкаво пише за руснаците заселили се по Черноморието - ти знаеш ли страна на свeта която така да ги обича и иска?? Може би Чехия или Полша? Или Афганистан и Bиетнам?

E и любимия ти цар кво вика:

Цар Борис Трети каза в януарския брой на сп. „Тайм“ през 1941 г. c дълбока убеденост: „Моят народ е настроен русофилски, министрите ми са англофили, генералите са германофили, жена ми е италианка и само аз съм българофил.“

-------

Tова беше личен въпрос към тебе, a иначе на твойте читатели предполагам ще е интересно как ти се виждаш с твойте рейгъновo-тaчърови възгледи в русофилското море BG, доминирано от Сатанаишев & Co.??

P.S. Твое Bеличество може да отговори и само на мен, ако не е за блог - просто съм любопитен, please understand! C тези проблеми живях (по-точно мъчих се) 20 години в BG...

A.

Моят отговор на въпроса, именно този на този въпрос: aбе, Aнгел Грънчаров, ти хубаво си против руснаците, аз те разбирам, но я ми отговори - как ще живееш щастливо и в разбирателство с хора, които са предимно русофили?!

Отговарям ти на твоя добре формулиран въпрос ето как: първо, аз не съм против руснаците, а против руския империализъм, има голяма разлика. С руснаци много се разбирам, е, и сред тях, както и сред българите, има такива, с които никога няма да се разбера. Но с една Валерия Новодворская, примерно, много се разбирам. В Русия, за тяхна чест, има много Валерии Новодворски, и у нас има такива, ала са по-малко.

Е, така живея в русофилското море: разбирам се с малцината, които също като мен добре разбират колко пагубен за България е руският империализъм, а с огромното русофилско море от балъци, дето са овладени от коленопреклонно възхищение пред "Матушката Русия", признавам си, никога няма да се разбера. Ти чете ли как, например, уж "свободомислещата" комунистка Нешка Робева без капчица смущение, че "нашата Майка" била Русия, не България (и също не и Америка, разбира се)! Това били думи на леля Ванга, които тя предава на народа, с оглед да го доубеди още повече да прегъне колене пред руския империализъм.

Как да се разбера с такива като другарката Нешка Робева? Предпочитам да умра. От друга страна даже такива "антикомунисти" като Александър Йорданов и напоследък дори "Отец Димитър Амбарев" (виж тая сплетня с него във Фейсбук) открито с пяна на устата крещят, че моя милост нямала била "моралното право" да бъде антикомунист и дори... "русофоб", щото, видите ли, щом съм бил учил философия в руски университет, то требвало, панимаете ли, докато съм жив да стоя на колене пред руснаците и да ги обичам беззаветно - както ги обича другарката ти Робева. Та значи общо взето "и едните, и другите" мен не ме признават и не пропускат случай да ме похулят, да, наистина не ми е леко; а как ще живея по-нататък? Какво, ти предлагаш да се махна като теб, да избягам, та да оставим България на милостта на русофилите, така ли трябва да направя?

Прочее, тия т.н. "русофили", казах, са по-скоро приятели на руския империализъм, сиреч, са по-скоро антибългари, отколкото са "русофили". Повечето от тях, в наше време, са най-вече комуноиди, те обичат не толкова Русия, а "славния СССР", т.е. те са комунистически динозаври или са с изцяло увредени от комунизъм глави. Както и да е. С тия аз не мога да живея, т.е., предполага се, в един момент нищо чудно да ме смачкат, да ме ликвидират, щото наистина са страшно много, а противоречията помежду ни са непреодолими. Те са и силните, виждаш, аз подкрепа почти отникъде не получавам, тъй че, най-вероятно, ще си отида мърцина, както и много други български патриоти са си отишли, както, да речем, си е отишъл един Стефан Стамболов, дето са го съсекли, щото и той, горкият, много е пречел на русофилското море да залива и да дави Родината ни.

Та изобщо не ми е лесно съществуването и съдбата, но какво обаче да правя, щом като мерзавец не мога да стана, щом като за едната истина съм готов да положа и главата си пред нейния олтар?! Пустата философия на това ме е научила, да, аз мерзавец не мога да стана, а знаеш ли докъде, най-вероятно, щях да стигна, ако бях могъл да стана мерзавец?! Както правят обикновено другите, нагаждачите. Трудно би могъл да си представиш колко високо можех да стигна ако можех да бъда мерзавец, ала ето, доникъде не стигнах, щото, повтарям и потретвам, аз мерзавец не мога да бъда.

Аз съм открит западнофил, щото смятам, че българолюбието - както Цар Борис Трети аз не разделям "българофилията" от исконната европейска принадлежност на България - е неразделно от ония универсални човешки принципи и ценности, на които люлка е евро-американската цивилизация на свободата. Ние като народ никога няма да прокопсаме ако продължаваме да вървим с "ординската Русия" (така Новодворская определя същината на руско-азиатския империализъм"); ако продължаваме да вървим по пътищата на унижението на човеците, наистина доникъде няма да стигнем; а това "ординско начало" (иде от орда) не признава личността, нито пък свободата й, сиреч, то е пряка противоположност на духа на космополитната западна - евро-американска - цивилизация на свободата.

Е, аз съм патриот-космополит, понеже знам, че ние като народ ще почнем да просперираме и ще излезем от униженията, от бедността и от гаврите едва когато се откъснем от орбитата на ординската Русия (заради чиито норми и ние, и руснаците, в мнозинството си сме не народ, а сме станали стадо от роби, стадо от овце в уж човешки вид!) и всецяло се отдадем на ония жизнеутвърждаващи универсални принципи и ценности на западната цивилизация, които именно са я довели до нейното днешно цветущо състояние. Този е благодатният път на България - от това свое убеждение аз няма да се откажа никога. На никаква цена. Дори и с цената на живота си. Който, прочее, почти загубих вече, воювайки почти всекидневно с комуноидите около себе си... вярвам, си чел за моите "малки войни" с тия комуноиди, вярвам, се сещаш за какво намеквам.

Това е положението. Не е живот тука за такива като мен, прав си, едва ли ще оцелея дълго. Но пък в унижения няма да допусна да живея. За едното си достойнство съм готов да загубя и живота си. Защото какъв е смисъла уж да живееш, а пък да не си човек. Моята дефиниция за човека се свежда до три ключови думи: личност, достойнство и свобода; тия неща, вярвам, си ги разбрал вече, щото се познаваме отдавна...

Още много мога да философствам по зададената от теб тема, но какъв е смисълът като вече казах главното? Да спра дотук, че дълги писма кой ли ги изобщо чете - да ги чете, та да се преумори от мислене - откъде-накъде?! Да, и още нещо е важно, изпуснах го за малко: нашият народ в мнозинството си страда щото мрази да мисли, ето този е главният ни порок като народ. На повечето от българите просто не им се удава да мислят и затова са и американофоби, и русофили, и почитатели на комунизма, и какви ли не други шарени птици. Като не мислят, са стигнали дотам да мразят истината и да обичат лъжата. Ето този е главният ни недъг.

Аз като философ неуморно работя за поправянето му. Примерно, като издавам вече пета година списание ИДЕИ (което ти не пожела да подкрепиш финансово), като се трепя да образовам младите в личностно, духовно и гражданско отношение и прочие. Много работа върша, до гуша съм затънал в работа и в разните му там инициативи. Благодарност отникъде не получавам, но аз и не я чакам. Защото добре зная как на такива като мен гледа "обществото" и "нацията": възприемат ни като врагове. Не че такива като мен, доколкото изобщо ни има, не сме врагове на много неща: врагове сме на всичко, що ни души и не ни позволява да потръгнем уверено напред към едно по-достойно бъдеще.

Тъжно е, че е така, но за сметка на това е истина. Истината най-вече трябва да почитаме, не лъжата. И не илюзиите си, сладките си заблуди. Те са на смърт подобни...

Поздрави: Ангел Грънчаров, един давещ се в русофилското българско море

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

За живота - и мъртвилото - в училищните общности

Живеем в крайно объркано, шантаво, болно време. Време, в което, въпреки всичко, зреят и се извършват, но в най-трудна и мъчителна форма ония промени, които животът изисква от нас. Огромната част от хората си страдат заради своите неверни, анахронични представи за нещата; тия именно хора са главната спирачка пред промените, те са инертната консервативна сила, която ни дърпа назад. Тия от нас пък, които сме отдадени на духа на новото и на свободата, първо, не сме чак толкова много, на второ място, сме с твърде разпокъсани сили, не се подкрепяме, а често точно заради това се отчайваме, понеже блъскането на глави в стени точно до това води. Но най-вече работите не вървят понеже предпочитаме, удобно седнали и със скръстени ръце, да си говорим за "нуждата от премени", ала нищо на дело, практически, да не правим, освен да си приказваме де, но то това "дело" е фикция за дело. А пък ония малцина, те се броят вече на пръсти, които се мъчат нещичко да направят, на тях мнозинството гледа като на луди глави - и съжалително цъка с език. Същинско чудо е някой да се отдели от мнозинството, цъкащо с език и клатещо глави - и да ги подкрепи, дори поне да им каже по една окуражителна, добра дума. Виж, плюнки и "критики" бол, фърчат като фонтан! Дървени "философи" у нас колкото щеш.

А истината, разбира се, е в действането, в делото, в правенето, не в приказките. Искам тази сутрин, предвид наближаването на началото на новата учебна година, да очертая един най-главен проблем пред човешките общности, чийто смисъл на съществуване се свежда до дейността, наречена образование (и възпитание, и личностно, духовно формиране) на младите. Става дума за живота и отношенията в училищните общности - пък и в академичните, в университетските, защо не - университетите също са училища.

Животът в човешките общности подлежи на регулация - и на управление. Въпросът е кои са съвременните, отговарящите на духа на времето прийоми и техники на регулация. Ето тук става съдбовният сблъсък на коренно различните представи за "механиката", която формира тия отношения. Възможни са два коренно, дори диаметрално различни подхода, които са встъпили в люта, непримирима битка. Първият, традиционният подход у нас е този на външното регулиране "отгоре", именно в рамките на съществуващата в непокътнат вид административно-командна и директивна йерархична система, която беше присадена в България след 9.IX.1944 г., след т.н. комунистическа "революция", именно чрез привнасянето й от СССР. Другият подход, да го наречем алтернативен, се свежда до регулиране на вътрешните отношения в общността чрез принципа на свободата, сиреч, чрез саморегулация, когато участниците и дейците, водени от своите собствени интереси и цели, съзнателно и самостоятелно творят началата, на които ще поставят живота си. Тук, следователно, имаме една вътрешна, спонтанна саморегулация и самоорганизация, при която се залага на личностния и на творческия потенциал на участниците. Хората сами устройват живота си - понеже са свободни, отговорни, търсещи истината за самите себе си същества. Тук главното е доверието към индивида да се справя сам - и да не бъде превръщан в прост изпълнител на чужда воля - както е при другата, при директивната и командна (а също с пълно основание можем да я наречем и тоталитарна и комунистическа) система, която у нас все още съществува, пък макар и в един агонизиращ, излъчващ злотворната си миризма трупен вид.

У нас тия по принцип духовни общности, каквито са училищните общности, в пълно противоречие със същината си - а тя е именно фината духовна по характера си дейност, с която те се занимават! - са организирани на принципа на господството и на подчинението, един крайно овехтял и анахроничен, ретрограден принцип. Съществуващата административна йерархична система е организирана така, че висшестоящите звена господстват и командват, а пък нисшестоящите - просто изпълняват. Например в едно училище директорът има пълната власт да се разпорежда, а пък подчинените му могат само да козируват и да изпълняват. Тия казармени по съществото отношения, разбира се, на думи са уж "преформирани", имало нещо като "демократизация", но тя е само колкото да омекоти чистия и брутално действащ авторитарен принцип на своеволната власт на началството. Т.н. педагогически съвети в повечето случаи даже не са консултативни органи, те са превърнати в рупор на волята на директора; има си механизми, по които директорите ги овладяват и подчиняват на волята си. А волята на директора се свежда до една фикс-идея: да угоди на висшестоящото началство, та да оцелее. Няма и не може да има друга цел в така и така организираната система един директор, който, да речем, не си е загубил ума да прави неща, които могат да подронят хегемонията на висшестоящото началство - или да подкопаят фундаменталните принципи, на които дължи устойчивостта и непоклатимостта си самата система. Нисшите звена на системата, именно "училищният народ", а това са учителите и учениците (за родителите нека засега да не говорим), са прости изпълнители на цялата онази йерархия от началства, което от кое по-властни и... умни. Защото мнението на властника в този тип организационни системи е меродавно, тук действа принципа "Началството никога не греши!", сиреч, то е право и когато съгреши дори!

От само себе си се разбира, че подчинените общо взето винаги са грешни, а най-малко грешни са ония, които най-добре слушкат, сиреч, са най-послушни - и изпълняват без да се затрудняват да мислят. Има си всичко, което е потребно за функционирането на системата на безличността (и на несвободата), каквато е в същината си тази абсурдна система: има си "доказани мисли", които всички трябва просто да възпроизвеждат (т.н. "знания"), има си учебници, има си наложени отгоре методики, началството всичко знае, а от нас се иска просто да изпълняваме. И да ръкопляскаме на неговата непресекваща неръкотворна мъдрост. Оня, който в рамките на тази система започне да роптае, да задава неудобни въпроси, сиреч, започне да мисли, мигом бива обявяван за "враг" на народното добруване - и трябва да бъде елиминиран, щото иначе, ако се остави да си роптае, самата система ще бъде застрашена от рухване. А това не може да бъде допуснато, затуй ще пожертваме частта (индивида), за да съхраним цялото (системата). Индивидът е нищо, а системата е всичко; личността е нищо, а държавата е всичко. тук имаме в стерилния си вид една система на обезличаването, което е възможно най-вредна - понеже като октопод се е разположила в сфера, в която е съвсем неуместна.

Защото духовните и творческите по характера си дейности каквито са ученето, образованието, възпитанието, личностното формиране като цялост, могат да се разгръщат в своя автентичен вид само на почвата на свободата, сиреч, чрез саморегулация, чрез спонтанност, чрез импулсивно разгръщане на жизнения потенциал на личността. Всичко различно от това оковава, потиска, блокира този личностен и духовен потенциал, парализира го. Другояче казано, младите, в непринудено сътрудничество със своите наставници, именно учителите, трябва сами да изнамират най-ефикасните форми на взаимодействие с оглед задоволяване на своите собствени духовни и личностни нужди и потребности. Никой друг не може вместо тях да свърши това, най-малко пък някакъв вечно предвидлив и свръхумен мозъчен център, каквото в рамките на административната система е самото Министерство, т.е. вездесъщият чиновник. Доколко е анахронична и абсурдна съществуващата у нас система на образование може да се осъзнае именно като се вземе предвид това, че в нейните предели тъкмо на изнемогващия от скука министерски чиновник е дадена прерогативата да предвиди и "урегулира" всички ония предизвикателства, които единствен животът като такъв може да реши. Вместо младите и техните учители сами да решават - и да изобретят начина на това! - как по-истински да учат, това ще им го каже в готов вид многознайкото-чиновник. Той вместо тях ще решава какво е важно и какво не е важно, какво следва да се учи и какво не бива да се учи и прочие. Сега разбирате ли защо работите в т.н. административна система съвсем не вървят - и защо изобщо няма някога да провървят? Затова е и безсмислено да се надяваме някога факторите "отгоре" да ги овладее някакво мистично свръхвдъхновение, благодарение на което да ни решат всичките проблеми. Ето че се оказва, че и тук вече е валидна максимата: "Делото по спасяване на давещите се е дело на ръцете на самите давещи се!".

За да могат обаче училищните общности да заживеят пълноценен живот - крайно време и тази социална сфера най-после да се демократизира, щото, както видяхме, тя си е все още изцяло тоталитарна! - то в тях следва именно животът да се отпуши - да бъдат изчистени затлачените му извори. Как може да стане това? Ще ми се в завършек да поразсъждавам именно върху този въпрос.

В рамките са сегашните законови разпоредби директорът е алфата и омегата на училищния живот. Тия общности са устроени на нескриван казармен принцип. Да, обаче училището-казарма, кой знае защо, някак си наникъде не върви, а всичко в него дегенерира, подобно на разлагащ се труп. Младите не щат да бъдат натикани в прокрустовото ложе на казармата, а искат свобода. И се бунтуват всекидневно и всекичасно срещу системата. Учителите пък са поставени между чука и наковалнята, горките учители, и тяхната хич не е лесна. Те, разкрачени, не могат да вземат страна, и вместо да седят на два стола, витаят в празното пространство като фантоми. Разбира се, добрият учител има едно нещо, на което да служи, и то е: интересът на учениците. Да, ама как тогава да угоди на директора с неговите инструкции? На двама господари не може да се служи. Тежко живее оня, които се мъчи да угоди на двама най-капризни господари. Корабът на училищния живот затова се управлява обикновено по модела на орела, рака и щуката, сиреч, не помръдва наникъде. Важното е да се пази тишина, за да не би висшестоящите инстанции да надушат нещо подозрително. И да дойдат да ровят. Горките директори, и тяхната хич не е лесна!

Има старателни администратори-буквоеди, които, за да си нямат никакви главоболия, изпълняват всички директиви на висшестоящите, без изобщо да им пука за това, че потърпевши са тъкмо учениците. Това, което се получава в резултат, е пародия на живот, а не живот: всичко става имитация на дейност, имам предвид най-вече главната дейност за едно училище, именно ученето. Такива угодничещи на висшестоящото началство администратори са най-вредните. Те, примерно, ще направят така, че всеки творчески мислещ и иновативен учител ще бъде притиснат да се държи като бездушен чиновник, а ако не рачи да бъде пречупен, безжалостно ще бъде изгонен - понеже се е оказал враг на системата. А системата е тъкмо майка-кърмилница. Такива администратори обикновено се обкръжават с ухажори, с подлизурковци, с такива, за които собственото благоденствие е над всичко - и които са готови без замисляне, в името на собственото добруване и векуване в рамките на системата, да принесат всякаква жертва. В подобни училищни общности се настанява зловонен дъх на трупно разложение, там няма живот, камо ли пък дух, там всичко е схоластична казуистика. Всичко е мъртвина и мъртвило. Страшно е да се живее в такива общности. В тях, ще си позволя да кажа и това, не се живее, там само се вегетира - и бавно се умира. Те стават подобни на тухларни фабрики - да използвам любимата си метафора. Смятам, че така всички ме разбраха. Има ли смисъл да се пише повече?

Ще спра дотук, че времето напредна. Ще трябва да бързам за училище: днес в нашето училище имаме учителски съвет. Ще отида и аз, въпреки че съм в отпуск по болест - не мога да стоя безразличен спрямо проблемите на училищния живот. Ще започна работа след около две седмици, когато, живот и здраве да е, ми свършва болничния лист. Но трябва да съм наясно с "най-новите директиви", ето затова ще отида днес на учителски съвет. Пък и преди една година точно не отидох на един такъв учителски съвет, заради което бях жестоко наказан: с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Казано ми беше, че трябвало било да ме уволнят, но понеже били милостиви, само щели да ме предупредят. За последен път. Сега пък, като отида на съвет (поучен от предишната история с наказанието), най-вероятно ще и кажат, че нямам право да присъствам на съвета, щото съм бил в болнични. Трудно може да се угоди на администрацията, а пък и аз, да си призная, не съм виртуоз в угодничеството. Даже нещо повече: не ща никому да угоднича. Мразя угодничеството. Обичам достойнството. И затова си патя де, но както и да е.

Та да привършвам - и да бързам да се гмурна в училищния живот. За да се адаптирам към него след няколкомесечното откъсване. Не е лесно това. Желая ви хубав ден - и приятни изживявания в него!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Дали учениците от ПГЕЕ-Пловдив ще започнат учебната година с протест срещу уволнението на техни учители?

От "добре информирани източници" (нали така казват по медиите, по традиционните, по конвенционалните медии де, щото блогът също е медия, но е по-модерна, по-нова, по-различна, един вид персонална медия и прочие е блогът!), та от доста и то наистина твърде информирани "фактори" научих, че в състава на училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив най-живо се обсъждал въпроса да има или да няма ученически протест на 16 септември, когато се открива учебната година - по повод на уволнението от страна на директорката Ст. Анастасова на неколцина учители, сред които и г-н Калин Христов. Изразявам се така предпазливо щото атмосферата на страх, която владее средите на т.н. училищна общност, е на високо ниво, което, както и да го погледне човек, не говори добре за стила на ръководство на това училище. Подочух оттук-оттам, че самата директорка била в паника и правела каквото е по силите й да предотврати протеста, примерно интензивно разговаряла с учители и ученици и ги натискала да разубедят учениците да не участват в "подобно мероприятие" срещу властта и прочие - каквото в такъв случай именно се прави от страна на директорите. Чух също така, че на откриването щяло да има делегация от Италия (!), а и г-н Кметът (на Пловдив) щял лично да присъства, което обяснява старанията на директорката протестът да бъде париран колкото се може по-сигурно и по-надеждно. Предприети са съответните демаршове и в интернет; ето един такъв опит учениците да бъдат разубедени да участват в протест против уволнение на любими техни учители; написал го е, както изглежда, един все още незавършил гимназията ученик (запазих на места по-оригиналния правопис и пунктуация, т.е. не съм редактирал или пипнал текста по някакъв друг начин):

Добър вечер хора, следя от близо, но и отскоро какво се случва с училището и искам да напиша няколко реда относно моята гледна точка. Говорих с г-жа Анастасова и чух нейната страна, все още не съм говорил с г-н Христов, за да мога да анализирам нещата и да си сформирам лично мнение и позиция, но от това което до момента ми е ясно, мога да кажа, че доста от вас, в тази група са вече завършили тетаджии и не ви интересува особено какво ще се случи с училището след протеста (ако има такъв). Моята гледна точка обаче е, че един такъв протест би уронил от части авторитета на училището.

Ако се замислите, колко от настоящите ученици бихме участвали в протеста? - Един, двама, десет? Защо ли? - Според мен трябва да си запознат и с двете страни, за да може да се вземе конкретна страна или да се въздръжим от взимане на такава. Може да звуча супер банално, но мисля, че поне от части съм прав. Сигурен съм, че най-много 10% от хората в тази група сме говорили поне с единия учител, ами другите? - След падаря всички овце. Ще опитам до 16-ти септември да говоря и с г-н Христов, естествено ако не го притеснявам и чак тогава бих исказал ЛИЧНО мнение по въпроса кой е прав и кой е крив (пак казвам според мен).

Чувал съм, че г-н Христов е невероятен учител, но лично не мога да потвърдя. Да, от малкото разговори с него, без значение за какво съм си изградил неговия образ на доста приятен и точен човек, но пак казвам, не ми е преподавал и не мога да кажа мнение за преподаване. Та мисълта ми беше, че да, може директорката да не е права, може да е права, естествено буди се съмнение у мен, защо г-н Христов, след като не може да работи по КТТ уж (не знам как се води точно), все пак работи и г-жа Анастасова чак сега решава, че нещо трябва да направи, да изпитвам съмнение у нея, но пак казвам, не искам да заема страна и та (пак се отклоних от мисълта ми) въпроса е дали трябва да има "протест" при положение, че единствените хора които ще понесат някакви последствия (ако има такива естествено) сме ние - текущите ученици.

Лично подкрепям протестите в нормалната им форма, когато човек е запознат напълно с обстоятелствата, но в случая, че само може би 10% от протестиращите (бивши ученици най-вероятно) ще знаят за какво ще протестират, а останалите ще викат и крещят щото някой им е казал своята гледна точка, това вече обезсмисля протеста. Вълнувам се от темата, а текстовият начин за изразяване на мнение и емоция е по-труден отколкото говоримия, предлагам, ако всички имаме желание да научим нещо по-въпроса, което да помогне на нас да си изградим мнение или страна, може да направим някакъв общ разговор в Google+, където ще можем наживо да обсъдим какво се случва, а евентуално и ако някой учител иска да изкаже нещо по въпроса, ще може по-лесно да го направи. (Това е само предложение де, не ме плюйте че рекламирам Google :D). Та така, аз лично няма да взема позиция докато не се запозная с двете гледни точки, не знам за вас.

Поздрави!

Написа: Angel Genkov

КРАТЪК КОМЕНТАР НА ГОРНОТО, който поставих и на съответното място във Фейсбук: И аз искам нещо да кажа, което е принципно. Понеже се занимавам с психология, та затова. Страхът не е добър съветник; понеже когато човек се остави на него, проявява несъмнено малодушие; след страха обикновено идва срамът... една доста неприятна емоция. Толкоз. Който разбрал, разбрал...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Покана за разговор по проклетите проблеми на образованието и възпитанието на младите

Иде, наближава неумолимо новата учебна година. Скоро и аз ще се върна към преподаването, към учителстването - след 6-месечно прекъсване поради болест, поради направена ми тежка операция, след която се възстановявах. Ще ми се наложи пак да се потопя в тежките проблеми на тази сфера на живот у нас - образователната, възпитателната, духовната, личностно изграждащата - в която комай няма никакъв живот. Или има само имитация на живот. Образователната ни система е в тежка криза, тази система отдавна е смъртник, които агонизира. Разбира се, малцина съзнават тежестта, коварността, неспасяемостта на положението - ако сами не се променим, ако не не променим съзнанието и разбиранията си. Сиреч, ако не се модернизираме, ако не отговорим на изискванията на съвременността и на "живия живот". Там е проблемът: че образователната ни система се е отделила с яки стени от изискванията на живота, оттук идат всички проблеми. Другояче казано, главните проблеми в тия сложни човешки отношения, свързани с образованието, си ги създаваме самите ние, въртейки се в безчет омагьосани кръгове.

Искам тия дни в навечерието на откриването на новата учебна година да ги посветя писането на поредица от есета, които ще се занимават тъкмо с най-тежките, аз ги наричам горещи и дори парещи проблеми на българското образование, на българското училище. Добре знам, че по тия тежки кризисни проблеми и явления, на които сме свидетели, не трябва да се мълчи, а трябва много да се разговаря - в търсене на изход, на спасение от тежките проблеми. Да, изобщо не трябва да се премълчават недъзите, я трябва честно да се показват и изобличават: за да се осъзнае истината за реалното положение, в което се намираме. Чудя се дали в писмен вид да изразя позицията си по ония проблеми, които най-много ме вълнуват, или да направя поредица от видеоклипчета, в които директно да говоря за случващото се. Знам, че писаното слово като "по-традиционна" форма сякаш е за предпочитане, тя е и по-удобна за възприемане, но и живото слово си има своите несъмнени предимства. Само поради това, че между другото съм и издател на няколко печатни издания (книги, списание, вестник), май ще се наложи да представя разбирането си в писмен вид. А може и да комбинирам и двете форми, щото, ако веднъж се отприщи дискусията - толкова потребната ни и така желана дискусия - тогава ще се наложи, разбира се, да се изказвам многократно. Не крия, че моята цел с тези писания е точно тази: да провокирам дискусия. Да провокирам също и замисляне. Щото у нас често говорим без да мислим, сиреч, повтаряме си само онова, което "си знаем" кой знае откога - и откъде. У нас е пълно с папагали, е не с разумно и самостоятелно мислещи човеци.

Откъде да започна е най-главният въпрос. Няма да планирам темите в тази поредица, а ще заложа на спонтанността, на импулсивността. На свободата ще заложа. Затуй ще подема с едно разсъждение, което директно ще ни въведе в реалната и, както казах, крайно тежка ситуация на училищния живот. Стигнали сме до положение всичко, абсолютно всичко да е под въпрос в сферата на образованието, всичко да е съмнително и да се налага да се подлага на осмисляне. Ето, ще дам един пример, та да се разбере, че е така - което, от една страна, е лошо, но от друга страна ни дава възможността да се изявим и като мислещи, и като творци. Излишно, смятам, е да изтъквам специално, че духовна в същината си дейност, каквато е учителстването, е творческа по характера си дейност. Това би следвало да се подразбира само по себе си. Вярно, знам, че постоянно се игнорира. Действащата безпощадна административна образователна система, установена у нас по съветски образец още в 40-те години на ХХ век, продължава да си съществува у нас в неизменен вид - и тя отрежда на учителя най-проста изпълнителска и административна по характера си роля, да бъде нещо като прост чиновник, изпълняващ заповедите на всичко знаещото началство. Това, разбира се, не трябва да бъде така. Но промяна, за жалост, не се види. Както и да е. Ето примера ми, с който ми се ще да започна. Той се свежда до представянето (описанието) на един от най-тежките и коварни възли, в които ний, дейците на българското образование, сме се оплели и овързали.

В моето училище - ПГЕЕ-Пловдив - в края на миналата учебна година се проведе, както си му е реда, учителски съвет. Отчетохме в директорския доклад, както се казва, "големите успехи", посочени бяха и "некои проблеми". Обсъждане почти нямаше, е, от кумова срамя се изказаха някои колеги, общо взето изказванията им бяха старателно "фризирани". Онова, което е на сърцето на всички, което най-много ги вълнува, за него "не е прието" да се говори. За него следва да се мълчи. Аз бях написал и депозирал специално изказване, трактуващо точно това, за което главно се мълчи, ала директорката "забрави" да ми даде думата, въпреки че си я бях поискал с нарочен писмен доклад. Както и да е. Аз пък се заинатих да чакам тя да ми даде думата, тя, разбира се, окрилена от това мое поведение, не ми я даде, и така, тогава мълчах. Пък и бях дошъл на съвет, намирайки се иначе в болнични, иначе казано, бях "в нарушение". За което администраторката не пропусна, явно, да обжалва болничния ми лист, заради което се наложи казуса да бъде отнесен даже до ТЕЛК. Аз писах за това вече. Интересен е училищния живот, няма що. Пълен е с гротески. Но да не се отклонявам, че работа ме чака. Та там именно се постави прословутия, вечния въпрос за дисциплината на учениците. Изказаха се неколцина колеги, една преподавателка от тях дори си позволи да се изкаже доста емоционално. В нейното изказване ясно си пролича, че в някои тежки случаи с т.н. "хулиганстващи ученици" институцията сякаш е безсилна нещо да направи - и с нещо да им повлияе. И най-утежняващото ситуацията е това, че самите ученици добре знаят това. Примерно, добре знаят, че няма да бъдат изключени (изгонени) от училище дори и за най-тежки нарушения - понеже всяка "ученическа глава" носи пари в т.н. "делегиран бюджет". Да не сме луди сами да режем клона, на който стоим?! И това вече изцяло развращава буйстващите ученици. Съзнанието за безнаказаност води до отприщването на своеволията на ония ученици, които изобщо не знаят за какво изобщо ходят на училище. Та ситуацията е крайно тежка, болезнена даже. "Злият дух" е пуснат, бутилката е отпушена. Какво да правим?

Най-интересното е, че уважаемата директорка на училището сякаш най-точно очерта казуса. Ще си позволя да я цитирам по памет, претендирайки обаче, че точно ще предам смисъла на думите й. Това, впрочем, е типичната позиция на класическия тип училищен администратор. Който има една-единствена грижа: висшестоящото началство да е доволно от него. Та ето същината на това гледище, значи директорката горе-долу каза следното:

- Как е възможно да има колеги, които нямат проблеми с дисциплината, и в същото време да има други колеги, които постоянно се оплакват от прословутата дисциплина - и то в същите класове, с абсолютно същите ученици?! Как е възможно едни и същи ученици да се държат толкова диаметрално-противоположно при различните колеги?! Близко до ума е, че щом някои колеги се справят с "проблемните ученици", то причината за несправянето на други е тяхното субективно неумение или неспособност да се справят. Другояче не може да се тълкува този факт. Едни могат да се справят, други не могат. Те, най-вероятно, нямат нужните качества да са учители и възпитатели. Цялата работа, по всичко личи, се свежда до подготовката на субективния фактор. Кучето скача според тоягата. И т.н., и прочие, и так далее, и ала-бала.

Та това е същината на тази разпространена, тази типична административно-директорска позиция. Общо взето двете страни, които са призвани да си партнират в решаването на проблема, вместо да си помагат, взаимно си пречат - като си прехвърлят, както се казва, топката. Защото има и един друг момент, за който хептен пък не се говори: когато някой ученик наруши всички норми, направи нещо крайно фрапантно, скандално и пр., той би следвало да бъде заведен да отговаря за постъпката си пред "най-висшата власт", именно пред директора. Да, ама как учител да си позволи това, като добре знае как директорът ще погледне на твоето действие? Та нали мигновено ще го оцени като израз на твоята неспособност да се справиш сам, като израз на безсилието ти и пр. Изобщо не им е приятно на директорите да се занимават с подобни проблеми, да разговарят с провинили се ученици и пр. Та обичат да си царуват, но не да вършат някаква конкретна - и то най-вече такава възпитателна работа. Та нали са станали директори главно за това да не са повече учители, които си блъскат главата в стени, именно в решаването на такива тежки психологически и възпитателни казуси. Да създаваш работа на работодателя си не е израз на "добър тон" или дори на възпитаност. Затуй повечето учители крият за случващото се в часовете им, преглъщат, мълчат. И споделят само с най-близките си хора. В крайна сметка изходът е един: бягството. Когато никой не ще да ти помогне, когато всички други пътища са отрязани, остава един: бягството. Затуй е така непрестижна учителската професия. Не за друго, а най-вече затова е така непрестижна. И затова всички окайват учителите, че им се налага да носят толкова тежко бреме.

Директорът олицетворява институцията и е носител на "реалната", сиреч, материалната власт. Духовната власт на самите учители в днешното прагматично време е бошлаф-работа, у нас се уважава само действителната власт, тая, дето дава и отнема. Да, но често, да не кажа постоянно, директорите изобщо не знаят как да използват тази власт, не знаят как да я употребяват. То и за туй нещо, упражняването на властта, се искат способности и качества. Даже талант се иска. Един талант, който малцина го притежават. Затуй и работите обикновено съвсем не вървят. Или вървят криво-ляво, по принципа "Ти мижи, я да те лажем". И ето как двете страни - администрацията и учителите, дето за всичко са "на дулото на топа" - прехвърляйки си взаимно топката, дотам са забатачили работата, че повече не може да бъде. Обикновено проблемът се усложнява, защото когато един ученик си позволи да вилнее и да нарушава по фрапантен начин правилата, и на него общо взето нищо не му се случва, това почва да влия на останалите ученици, които също се разпускат, също почват да се държат предизвикателно. В един момент неизбежно цели класове стават "проблемни". Е, понякога в такива проблемни класове, когато на даден учител не са му издържали нервите, царственият директор идва и произнася поучителна реч пред класа; ефектът от подобна инициатива обикновено е нулев, да не кажа бумерангов. Учениците сякаш са насърчени от директора да продължават да "въртят на ръжен" учителите си. Обикновено става така, че намесата на директора води до обратните резултати. И за да не станат пишман, учителите още по-упорито мълчат - и понасят всички издевателства. Ако се оплачат на администрацията, тя, разбира се, ще им каже: ами като не се справяш, като не умееш да владееш учениците, тогава що дириш на туй поприще?! Вземай си шапката и се махай! Така обикновено става, нали? Практикуващите учители, които знаят добре за какво говоря в момента, прекрасно ме разбират. За всичко, разбира се, е виновен учителят. На неговите крехки плещи лежи цяла една огромна административна система, която с нищо не ще да му помогне, а очаква от него някакъв мистичен свръхбабаитлък, който да победи всички предизвикателства. Като казах думата "бабаитлък", та се сетих нещо, което искам непременно да споделя.

Във всяко училище има учители, които, респективно, навсякъде тръбят, че те специално, видите ли, нямали никакви проблеми с учениците. Те, представете си, били разгадали всички загадки - и от нищо, както и подобава за бабаитите, нямали страх. И ний, в нашето училище, си имаме такива учители; примерно една достолепна дама в пенсионна възраст, която където стане и където седне не спира да повтаря: "Аз пък, да ви кажа, нямам никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми с учениците! Да, аз даже не мога да си представя това какво е: учител да има проблем с ученик?! Мога да си представя какво значи ученик да си има проблем с учител, но обратното, ей-Богу, не мога да си го представя?! И с директорите нямам никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми! Аз, скромно казано, съм перфектна! Ще преподавам докато съм жива! Не ща пенсия искам да преподавам пожизнено!". Е, аз малко хиперболизирах този образ, но с оглед да изпъкне същината. Да, има и такива учители, които са винаги най-любими на директорите. Ясно е за какво. Понеже те са живо олицетворение на толкова бедната представа на днешния директор за добър учител. Както и да е. Да продължим разсъждението си, което обаче е на път да стане безкрайно. Понеже много въпроси изникват, чувствате ли как наоколо никнат какви ли не въпроси?!

Аз ще се постарая да бъда лаконичен, щото, да си призная, почна да ми писва да пиша. Тъй де, ваканция съм още, последните дни на ваканцията текат, аз да пиша и да се трудя като някакъв вол. Щото и писането е труд де, тъй да се рече. Ето какво искам да кажа с оглед на това за завършек.

През миналата година аз си позволих лукса да си устроя един страхотен, скромно казано, експеримент, от който научих много неща. И за който дори написах и издадох една специална брошурка на тема ДИСЦИПЛИНАТА - от поредицата ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ. Даже нарочен семинар организирах и проведох в нашето училище. Ний сме много иновативно и инициативно училище. Ний сме едно елитно училище с великолепна история и традиция. Както и да е. Същината на експеримента ми беше следната.

Исках да изследвам реакцията и поведението на администрацията по повод на решаването на тежки конфликтни ситуации в дадени "проблемни класове". Казах, че учителите предпочитат, за да си нямат главоболия (и да не бъдат ощетени при т.н. диференцирано заплащане!) с директорите да си траят за случващото се реално в часовете им. Е, аз пък реших да правя точно обратното на стереотипа. При всяка по-заслужаваща си проява на ученик или на цял клас си позволявах да пиша нарочен доклад, с който да информирам директора за случилото се. Не крия, че си позволих да използвам като "опитни мишлета" - ала само в името на прогреса и науката, не за нещо друго! - не само учениците от цели два класа, в които преподавах, но и техните класни ръководителки, да не говорим, че дръзнах да изследвам и реакциите на самата власт, на директорката, и, о, богове, дори на самата г-жа инспекторка! Разбира се, заслужих си славата на "крайно лош" и дори "некадърен" учител, който, видите ли, си има проблеми с учениците, който, независимо, че е "уж мъж", постоянно "плаче" и се "жалва" и прочие. Е, казах вече, за прогреса и за науката се налага да правим известни жертви. Пожертвах много, е, разбира се, платих си съответната цена. Нямам предвид само това, че бях крайно много ощетен в т.н. "диференцирано заплащане" от нашата толкова справедлива и човечна директорка. Това, със заплащането, дето се казва, са съвсем бели ядове в сравнение с ония, които се стовариха на главата ми. Аз внимателно съм описал повечето неща от този мой знаменит експеримент в упомената брошурка. Тук искам обаче да споделя нещо, което има възлово значение.

Оказа се, че когато се излезе извън канона и стереотипа, нашите администратори са съвсем безпомощни и правят ужасни, непростими направо грешки. Примерно, стига се дотам, че фактически администраторът влиза в нещо като открита коалиция с безчинстващите и хулиганстващи ученици, коалиция, насочена директно срещу учителя, който се опитва с нещо да повлияе в позитивна насока на въпросните ученици. Примерно, обявява за "главен виновник за всичко" учителя, да, именно своя колега, и почва да подстрекава учениците да правят нещо като "доноси" (имам предвид любимите на нашите администратори "анкети"!) срещу него, сиреч, да описват и да се жалват колко той неправилно се държи, мисли, реагира, постъпва! (Апропо, да вметна: даже тия дни четем, че новата министърка на образованието от този провален кабинет била измислила "нова система", в която вече учениците щели да оценяват качествата на своите учители!) Представяте ли си какво означава това? Де факто става така, че директорът, сиреч, самата власт, от демагогски, комуноидни ("колективистични"), популистични и криво разбрани прагматични подбуди почва да насърчава вилнеещите ученици да продължат да вилнеят - с оглед да им помогнат да се разправят с учителя, който, видите ли, ще ми се прави тук на личност, откъде-накъде?! Него кой го е упълномощил да ми се прави на личност с достойнство, сиреч, на свободна личност?! Къде се намира пък тоя?! Я да му резнем ний крилцата, ще ми се мисли той за особен, откъде-накъде, дявол неден?!

Дотам се стига. Учителят, държащ на личността си, неминуемо става неудобен: защото нарушава омертата, върху която се крепи цялата система. И която ще рухне ако нещо бъде подместено. Тази система личности и личностно отношение не търпи. В нея са прави тия, които са много, а не отделно взетата личност. Мнението на личността се възприема като аномалия, като каприз, като произвол, като нарушение на "духа на системата". Трябва да мълчиш и да се нагаждаш, не да бъдеш личност. А най-непростимо е да си личност, която подтиква другите - в това число и самият непогрешим и всичко знаещ директор, да не говорим пък за самите ученици! - да бъдат личности, да се изявяват като личности. Ето това вече е съвсем непростимо. У нас се смята, че правилно мисли само оня, които има съответно по-висок пост. И така нататък.

Ето затова системата се опита да ме сдъвче и да ме изплюе като вреден, като крайно опасен, като "ненормален" и, в крайна сметка, като непотребен. Е, аз рухнах здравословно, платих тази наистина тежка цена, но за сметка на това пък научих много неща, един вид обогатих личността си. А за тая цел, повтарям, всички жертви са допустими - и простени. Който разбира това, нему не е нужно то да се обяснява. Който не го разбира - нему никакви обяснения няма да помогнат.

Затова спирам дотук. Скоро ще продължа, живот и здраве да е само...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

На този ден комунистите свалят Екзарх Стефан I и ДС слага ръка върху Българската православна църква

Преди 65 г. комунистите свалят екзарх Стефан, подчиняват църквата

На днешния ден през 1948 г. комунистическата власт в България посяга на независимостта на Православната църква и реално я подчинява в продължение на няколко десетилетия на партийната воля.

Преди 65 г. на 6 септември екзарх Стефан I Български подава оставка под натиска на комунистическото правителство.

Духовникът е неприемлив за червената власт, защото се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната и намесата на една партия в духовните дела. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт в Народна република България към Българската православна църква и нейното отношение към религията, екзарх Стефан е обявен за враг и подложен на неоснователни обвинения и нападки от водачи на БКП, които изпълняват волята на Москва за налагане на атеизъм и прекъсване на връзката на народа с православието. Реално след свалянето на Стефан БПЦ се управлява от Държавна сигурност и ЦК на БКП, които взимат реално важните решения за избор на митрополити и висши духовници.

Атаките на комунистите към екзарх Стефан не спират само до тук. На 24 ноември 1948 г. той е интерниран в село Баня, Карловско, където умира през 1957 г. Погребан е в катедралната църква „Успение Богородично“ на Бачковския манастир, а години наред името му бе забравено.

Стефан е ръкоположен за Маркианополски епископ през 1921 г., а през 1922 г. е избран за Софийски митрополит. В качеството си на Софийски митрополит той отслужва заупокойната молитва в църквата Света Неделя на 16 април 1925 г., когато е извършен Атентата в Света Неделя.

На този пост служи 26 години. Между двете световни войни и участва активно в икуменическото движение и представлява Българската православна църква на множество международни конференции. Работи за снемане на схизмата, наложена през 1872 г. на Българската екзархия. През 1943 г. активно участва в движението за спасяването на българските евреи. От 1944 до 1945 г. е наместник-председател на Светия Синод. На 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх, а на 22 февруари същата година е вдигната схизмата на Българската православна църква.

Интересът към живота и делото на екзарх Стефан I започва да се възражда през 90-те години на 20 век в резултат на започналите в България демократични промени. Името на екзарх Стефан I нашумя във връзка с честванията по повод спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. На своя сесия, проведена на 19 ноември 2001 г. израелският мемориален институт “Яд Вашем” го удостоява с почетна грамота, медал и званието “Праведник на света” за неговия принос за спасяването на българските евреи през 1943 г. “Името му ще бъде вписано завинаги върху Почетната стена в Алеята на праведните” в Йерусалим – се казва в грамотата, издадена на 12 март 2002 г.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Много безсърдечно е да се постъпва така с човека

Не мигнах цяла нощ; по-кошмарна нощ скоро не съм имал. Причината е проста: съпругата ми, милата, която е начална учителка, вчера е получила съобщение от директорката си, че е "освободена от длъжност", а тя през последната година беше възпитателка (в занималня) в едно училище, в което преобладават деца от малцинството, циганета, другояче казано; цяла вечер съпругата ми плака, понеже се надяваше да я оставят на работа; тя от една страна много си обича работата, от друга - през тази година положи страшно много усилия за да приобщи тия деца към училището, ала ето, това не е било оценено; какво ли не правеше за да създаде интерес у децата, включително купуваше им със свои пари тетрадки, флумастери, цветни моливчета, пъзели, какво ли не, за да оцветяват, за да рисуват, за да се занимават, за да им е забавно; какво ли не направи, за да ги задържи; да, но тях явно, понеже са от раса, която обича прекалено много живота, лесно не можеш да ги плениш с любов към училището и към ученето; а нашето училище, знаем, е крайно много отчуждено от живота, сякаш се е превърнало в негова противоположност; накратко казано, една част от учениците й в групата идваха от дъжд на вятър, това, предполагам, е било забелязано от директорката и ето, тя отказа да й продължи договора.

За 20 години откакто е завършила образованието си жена ми комай половината от времето е била все на "трудовата борса" като безработна, в останалото време е работила за по една година, по заместване и прочие, включително и по селата наоколо Пловдив. Представяте ли си какво означава това за един човек, който като капак на всичко така силно обича професията си? Опитайте да си го представите - ако можете. И ето, жена ми се върна снощи от работа със зачервени очи и като ме видя, почна тихичко да си плаче. Разбрах без думи какво й се е случило. Поговорихме, но и тя, и аз много се разстроихме, и ето, като си легнах снощи, не можах цяла нощ да мигна: от днес ще трябва да тръгваме да й търсим работа, от училище на училище; кандидатите за начални учителки са много, а това се повтаря всяка година ето колко много години вече станаха.

С колата обикаляме всякакви села, подаваме документи, а обикновено никой директор след това не се обажда; много трудно човек може да си намери работа, уж за начални учителки има най-много места, а пак е трудно; същински кошмар, и това всяка есен, всяка година, десетки години наред. Ето затова не можах да мигна: обезсилих се, грохнах съвсем от безсилие нещо да измисля, нещо да променя, с нещо да й помогна. Вярно, за да реши проблема с хроничната си безработица, съпругата ми завърши задочно - това е същински подвиг от нейна страна, страшно много сили хвърли! - та значи тя завърши задочно магистратура по английски език, вече е правоспособна преподавателка и по английски, а преди това завърши и специализация "Начална педагогика с английски език", все с надежда да може по-лесно да си намира работа. Ще видим колко това нещо ще й помогне през тази година, но каквото от нея зависи за да реши проблема си, тя го направи.

Сега вече всичко зависи от кастата на всемогъщите директори - и директорки. Ще ми се нещичко да напиша за тях, но поради комплицираната ситуация, в която се намираме сега, ще се въздържа - сами разбирате защо. Ще замълча, макар че това не е в моя обичай. Налага се да замълча. Е, писал съм, но полза особена няма. Напротив, човек може много да си навреди като пише според истината за тия неща.

Само искам да кажа все пак тук: много е безсърдечно да се постъпва така с човека. Грозно е така да се постъпва с жив човек. Това е същински терор: всяка година да те уволняват, всяка година да се явяваш на разни "конкурси", да трепериш, да се явяваш на "събеседвания", в които да ти се налага да убеждаваш строгите и всесилни директори, че можеш да си вършиш работата, да се опитваш да ги умилостивиш да вземат точно теб, а другите 20-30 кандидата да бъдат пренебрегнати. Много коварна е тази ситуация на избор на учители от директора, коварна и най-вече унизителна. Да, знам, че тя е любимото занимание на директорите, понеже им дава реално усещане за власт над човешките съдби. Но има нещо первезрзничко в това всяка година да обявяваш работни места все само за срок от по една година, та да можеш да получаваш удоволствието в края на годината да уволниш тия същите учители - и да си хванеш нови жертви. На мен лично ми се вижда перверзничко това. А колко е то унизително за тия, дето са попаднали в тази центрофуга на човешките души, това се опитайте да си представите сами. Това е убийствено за личността и самочувствието на тия учители, дето всяка година са принудени отново и отново да си търсят работа.

Е, има щастливци, които по каприза на случая са имали късмета (или, както мълвата или т.н. зли езици продължават упорито да говорят: на други и то съвсем реални неща като "връзки", подкупи, политически или някакви други протекции и пр.) да бъдат назначени на постоянно учителско място. Те пък могат да си векуват на тая работа - стига да са послушни и любезни спрямо капризите на своеволните директори-деспоти. Това също е убийствено за личността на тия учители; но да спирам дотук, щото май пак нагазих в опасни и неизбродими тресавища. Стига. Омръзнало ми е да пиша все за тия неща. Надежда за промяна съвсем няма.

Та така. Въртях се цяла нощ в кревата, обзет от ужасно безпокойство и от безсилие нещичко да променя. Не знам какво да правя вече. По едно време ми хрумна даже екстравагантна идея, а именно да предложа на моята директорка, с която съвсем не сме в добри отношения, една малка "взаимно-изгодна сделка": да вземе моята съпруга за учителка по английски език в нашето училище, в замяна на което моя милост да се откаже от постоянното си място на учител по философия в това училище; да, да направим нещо като "размяна", аз себе си да пожертвам, но поне горката си съпруга да спася. И същевременно хем да си отдъхне моята директорка от "негодника Грънчаров", хем аз да си съхраня здравето, щото тия ежби с директорката доведоха дотам, че съвсем рухнах здравословно, хем, да речем, моята съпруга най-после да си намери работа.

Да, знам, че това е фантастика, разбирам добре, че даже и да предложа лудешката си идея - то в пълното безсилие какво друго да измисли човек освен такива именно щури идеи?! - то едва ли директорката ще се съгласи; е, разбира се, тя непременно ще се съгласи с това аз да й се махна от главата, това, предполагам, ще го приеме с удоволствие, не вярвам да съжали за мен или да почне да ме моли да продължа да стоя в училището (с оглед без мен "да не пострада философското образование на младежта", представяте ли си тази аргументация да предложи директорката ми и категорично да възрази срещу желанието ми да се махна; егати фантастиката, непоправим фантазьор съм, явно съм доста тежък случай в това отношение!), но пък за другото, именно да вземе в замяна на мен моята съпруга за преподавателка по английски (имаше тия дни обявено такова място и то тъкмо в нашето училище, то затова ми се роди в бедната глава подобна идея), това стопроцентово е невъзможно, убеден съм, че това изобщо не може да се случи. Та тази и други такива шеметни идеи се въртяха цяла нощ в бедната ми глава, в кошмара на безсънието.

Така си живеем ний, "ентелегентните хора на България", дето сме учители и възпитатели на младежта в нашето свидно Отечество любимо. Пиша тия неща в дневничето си, та да се знае, че и те са случвали в нашето време, т.е. че нещата не се свеждат само до полиране на лустросаната страна на нашта "образователна система", както обикновено се прави, а имат и една друга, скрита, психологическа, човешка страна, за която никой не смее да говори, камо ли пък да пише. С изключение на откачалки като мен де, които си страдат - заради голямата си уста.

Спирам дотук, за да не кажа нещо още по-излишно. То ми стига това, дето вече казах, и то ми е предостатъчно, за да се изложа колкото се може повече; затова млъквам. Хубав ден на всички и бъдете здрави! И благодарете на Бога, че не сте учители в наше време: изобщо не е лесна нашата, учителската, както, надявам се, се убеждавате - нищо че мнозинството от българите си мислят противното...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.