Политически мотивиран съдебен процес срещу свободата на словото се открива тия дни в Пловдив

Вчера при адвоката на тъжителката К.Стоянова (която заведе съдебно дело срещу мен за "обидни мисли" в моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") се състоя последен опит за извънсъдебно споразумение на страните. Неуспешен. Пак ми поискаха парично "обезщетение" за неимуществени, един вид за морални вреди и щети (от 915 лева), аз казах, че ще подпиша споразумението само ако ми бъде отговорено задоволително на няколко въпроса.

Най-напред поисках някакво доказателство, че такива щети и вреди наистина са "изконсумирани". "Доказателството" се сведе до това, че тъжителката била имала... рецепта за закупуване на медикамент за сваляне на кръвното! И щяла да доведе "свидетели", които с показанията си да "докажат", че тя била душевно много потисната няколко дни след като била прочела книгата ми. Казах, че за мен подобен род "доказателства" звучат несериозно. Други не ми бяха представени. Попитах тъжителката няма ли известни морални скрупули, изпитва ли известно неудобство да иска пари от болен и инвалидизиран човек като мен, който при това единствен в семейството все още е на работа (съпругата и синът ми са безработни); на въпроса ми не беше отговорено.

Позволих си също, изхождайки от славата на г-жа тъжителката, че е дълбоко религиозна, да я запитам следното: като християнка дава ли си сметка, че единствено прошката е в състояние да прекрати, да прекъсне веригата на злото (сега тя ме съди, аз също бих могъл да заведа дело за реванш за щетите и вредите върху здравето ми, които упражненият от тия администраторки двугодишен тормоз ми нанесе - и така да се съдим до безкрайност); предложих взаимно да си простим и да продължим отношенията си на чисто; и на този мой нравствен въпрос не ми беше отговорено изобщо. Даже не беше направен опит да се отговори на него.

Е, при това положение моя милост заяви, че не може да подпише предложеното споразумение. Понеже ако бях подписал, това щеше да създаде прецедент: като на нея платя ей-така, за едното нищо, някакви пари, утре тя или някой друг пак би могъл да поиска от мен някакви пари, е, аз не мога да плащам непрекъснато щото някакви хора имали много чувствителни, много обидчиви души. Тъй че на моите аргументи относно безсмислието да използваме съдилища за успокояване на някакви свои душевни терзания или страсти - виж Нравствен казус, касаещ ползата от съдилищата когато хората дръзнат да се съдят заради душевни травми и терзания - беше отговорено с поразителна твърдост, и то изцяло негативно. Е, аз нямам избор и приемам по неизбежност съдебната битка. Понеже много хора, като стане дума за това дело, ме питат: добре де, какво толкова си написал, с какво толкова я обиди, че тръгна да те съди, се налага да поясня, да приведа оценените като обидни думи в тази моя книга.

Книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! е общодостъпна и всеки може да я прелисти; ето като ползвате дадения линк, на 213 страница можете да намерите есето, което е обидило толкова тая администраторка - и за което тя ме съди. В книгата това есе е озаглавено Да си помагаме в битката с глупостите, които правим, но иначе, първоначално, съм му дал ето какво заглавие: Иронично за текущите житейски абсурди и простотии. Мога сега да променя заглавието, но предпочитам, в интерес на истината, да си остане в оригинал. А ето сега и въпросните "крайно обидни изречения", заради които стигнахме до съд; впрочем, на мен ми се налага днес-утре да напиша текст, който да предам на адвоката си, та да подготвим официалния си отговор на ТЪЖБАТА на тъжителката. Този мой настоящ текст е нещо като прелюдия и подготовка към написването на другия текст. Ако нещо можа все пак да постигне тъжителката с тази разпра, която ми натрапи, то е че успя изцяло да ме отклони от любимите ми занимания - писането на философски текстове, на статии и на книги; в тази връзка се питам: дали всъщност точно тази не е целта на цялото занятие? Щото, както ще се убедите, начеващият се съдебен процес е опит на някои сили да парират, да съсипят моята свобода на словото: щото все пак всеки ден у нас не бива съден някой пишещ и някой мислещ, някой граждански, обществено и политически активен човек като мен. Сиреч, другояче казано, всичко се прави с оглед да ми бъде наложена цензура, ако не друга, то поне цензурата на страха. Най-страшната, впрочем, цензура. Но ето въпросните или прословутите "обидни мисли":

Става дума за едно философско есе, в което пиша за това, че на случващите се събития в живота ни трябва да гледаме иронично, да се отнасяме към тях иронически. Сократовата ирония е едно чудесно средство, което аз там препоръчвам на всички. Сериозно да се гледа на житейските абсурди, в които сме потопени, е глупаво - така поне твърди Сократ, а аз го следвам във всичко, щото се лаская от мисълта, че съм негов ученик. Философите, прочее, ако наистина са такива, са нещо като чада на Сократ. Или на Платон. Както и да е. Мисълта ми беше, че на текстове от подобен род, на философски текстове, не бива да се гледа буквално - или буквалистки. Или от позицията на буквоеда. Щото тогава няма да бъде схванат точния смисъл. Това са по-сложни текстове, за възприемането на които иска известна опитност в четенето и възприемането на философски текстове изобщо. Това съм длъжен особено да подчертая. И пред съда непременно ще го изтъкна. От друга страна, разбира се, въпросните "обидни мисли" не бива да бъдат възприемани, както е сторила тъжителката (и нейния адвокат), извън връзката, която им придава общият контекст на цялото; извадиш ли ги от този общ смисловозадаващ контекст, ги възприемаш неизбежно съвсем превратно, изопачено, сиреч, невярно. Тъй че те трябва да се четат в целостта на целия текст, и тогава с удивление ще установиш, че тяхната "обидност" е твърде илюзорна. Тя липсва. Ето че сега аз, като по необходимост трябва да анализирам откъснато от цялото посочените в тъжбата на тъжителката "обидни мисли", рискувам пак да създам невярна представа за точния им смисъл, който, повтарям, може да се долови само в единството на цялото, на общия контекст на текста.

Затуй, за да не изпаднем в това положение, моля, прочетете цялото есе. Аз тук само ще ви посоча ония мисли, които, по преценката на тъжителката и на адвоката й са се оказали "много обидни"; ето тия мисли:

ПЪРВАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Вчера в ПГЕЕ-Пловдив се проведе събрание на секцията към синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа", свикано от председателката на организацията Камелия Стоянова, синдикален лидер и също така помощник-директор на училището (!).

ВТОРАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: След случилото се вчера - а вчера ръководителката на синдиката, не затруднявайки се особено с мислене, се опита да разиграе позорна сценка, твърде много наподобяваща заседание на "народния съд", (тъжителката е прекъснала изречението дотук, но понеже то е по-дълго, ето и продължението, което тя ни е спестила, щото прекъсването по този начин на изречения води до загуба на точния им смисъл, бел моя, А.Г.) на което "възмутените народни маси" без жал громят подлия "враг на народа", именно моя милост! - решавам твърдо в тази история да заема позицията на Сократ: с весела ирония да застана над вършещото се безумие, над изстъпленията на арогантната глупост.

ТРЕТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Нашата лидерка на синдиката, апропо, успя бляскаво да защити моята теза (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) - противно на намеренията си, сиреч, ефектът от мероприятието беше изцяло бумерангов.

ЧЕТВЪРТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Та значи моята теза биде бляскаво защитена от опонентката ми, която, с помощта на неколцина свои фенки, също като нея лишени от особени достойнства що се касае до развитостта на съдната им способност, (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) направи така, че на събранието, от първата до последната минута, да покаже по бляскав начин, че нашата синдикална организация в лицето на ръководството си е изцяло продиректорска, проправителствена, сиреч, е нещо като патерица на всевластната директорка.

ПЕТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Сеир, на който тя без замисляне се постара да демонстрира най-убедително, че не е нищо друго освен "синдикална патерица" на всевластната директорка, (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) позволяваща си груб административен произвол и крещящо нарушение на правата на един трудещ се, именно на моя милост.

Това са цитираните в тъжбата "обидни мисли". Който прочете внимателно цялото есе, ще има друго, по-различно становище относно тяхната обективна "обидност". Или ще се запита ето това: кой, всъщност, следва да бъде обиденият, аз, жертвата на въпросния административен произвол, или тия, дето са ми го устроили, и какво означава тъкмо администраторка, която си е позволила да се гаври по този начин на въпросното "синдикално събрание" с мен, да тръгне след това да се жалва чак пред съда за нанесените й "морални щети". За обозначаването на такова нещо в нравствената област си има точен термин, и той е терминът цинизъм. Слабичък е, ала става. Аз бих използвал по-силна дума, ама ще се въздържа. За момента. Както и да е.

Има, разбира се, всякакви хора. Това, което за едни хора е обидно, за други не е. Едни се обиждат от даден род неща, други - от съвсем друг. Някои, вероятно, от нищо не се обиждат. Щото са с по-закоравели души. Има хора с фини, чувствителни души. Има и обаче хора с извратена чувствителност. Обиждат се от нещо, от което, ако чувствителността им е нормално развита, би следвало да се възмущават. Включително и от самите себе си. Всякакви хора има на този свят. И в този наш живот. В това няма нищо лошо. Това именно прави живота ни шарен. И вълнуващ. Това го казвам в принципен план. Аз, както забелязвате, възнамерявам да превърна този съдебен процес в нещо като съвременен вариант на знаменития процес навремето срещу Сократ. Мен тук също ме съдят за нанесени "щети", е, вярно, не на младежта, а на една възпитателка на тази младеж, каквато е въпросната помощник-директорка.

Да, ама тия администраторки в своята политически мотивирана кампания срещу мен - с оглед да ми отмъстят за проявяваното от мен и в живота, и на страниците на този благ, свободомислие - си позволиха да ме обявят за какъв ли не, за "лош преподавател", за "лош човек", за човек, вреден за "българското образование", едва ли не за "престъпник", който съзнателно нарушава "нормите на образователната дидактична система", "правата на учениците", какво ли не друго. Сиреч, аз в техните очи съм значително по-лош от това какъв е бил Сократ навремето, при това трябва да се отчете, че съм философ досущ като Сократ (щото съм негов горещ поклонник и почитател), а пък се сравнявам със Сократ, за да ядосам завистниците - и некадърниците. Аз също така съм и български писател, написал и издал повече от двадесет книги, някои от които в много издания. Тъй че няма да позволя това съдебно дело да бъде разглеждано извън общия контекст на моята принципна политическа разпра с тия две активистки на ГЕРБ, които, с оглед да им намерят някаква службица, бяха назначени за директор и помощник-директор на едно знаменито училище, в което от първия ден започнаха поразиите си.

На които ние, сериозните хора в това училище, нямаше начин да не реагираме по някакъв начин, да противодействаме. Начена са люта борба, в която администрацията използва много мръсни средства. Е, за всичко, което правим в този живот, в един момент идва възмездието. Те на мен ми съсипаха здравето, аз заради упражнения от тях терор спрямо личността ми вече официално съм "половин човек", а нищо чудно, понеже репресиите, както сами забелязвате, все още продължават, да съм станал вече "една трета човек". Или "десет процента човек". Какви са процентите ми инвалидност ще ги прецени нарочна лекарска комисия, пред която ще се явя отново съвсем скоро. Миналата година, след като в резултат на репресиите, на които бях подложен, здравето ми рухна сериозно, бях инвалидизиран с 60% инвалидност. Но оттогава насам здравето ми се влоши значително. Преживях тежка животоспасяваща хирургическа (черепно-мозъчна) операция, от която едва оцелях. Работите вече съвсем не са безобидни, те станаха, както се казва, доста дебели. Само добрият Бог, явно, ми даде отсрочка, за да мога да завърша някои от работите си на този свят. Е, ще ги довърша достойно. Няма да дезертирам.

Да, втора година вече съм жертва на политически мотивирана кампания по дискредитирането ми като личност и като преподавател, която с невероятно настървение водят срещу мен директорката на ПГЕЕ-Пловдив (училището, в което работя) г-жа Стоянка Анастасова, както и нейната помощница инж. Камелия Стоянова, която освен че е помощник-директор на училището също така е и лидер на синдиката, в който членувам, е лидер на учителския синдикат към КТ "Подкрепа". Директорката е кадър на ГЕРБ, назначена е през лятото на 2010 година. Изглежда в един момент тя получи от съответната партийна централа директива да "стъжни живота" на политическия блогър Ангел Грънчаров, един от най-твърдите критици на управлението на ГЕРБ; аз друга причина за упражнената върху мен ярост от тази администраторка не виждам. В резултат на тази кампания, на всекидневния властнически произвол, тормоз и терор аз рухнах здравословно, постъпвах много пъти в болница, наложи се ТЕЛК да ме инвалидизира, а в един момент се стигна дотам да ми бъде направена тежка животоспасяваща операция, при която оцелях единствено заради Божията милост - предвид сериозно болното ми сърце. Повтарям това, за да се знае до какво може да доведе яростта на политическа основа в наше време. Страшно е, тези неща изобщо не са безобидни. Така именно биват мачкани и унищожавани в наше време личностите, които държат да си останат такива. Едно време са постъпвали сякаш по-милостиво: тогава на неудобните и на "враговете" просто са им пускали куршум в тила. Или са ги пращали в концлагер. Днес ги мъчат значително по-садистично...

Тежкото ми здравословно състояние обаче не възпря и не омилостиви гореупоменатите две персони, директорката и нейната първа помощница, търсещи всякаква възможност за възмездие; оказа се, че административният терор връз личността ми не им е достатъчен, в един момент те ме дадоха и под съд, заведоха наказателно дело за "обидни мисли", които се били съдържали в моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"); тъжителка, както знаете, е именно помощник-директорката-синдикалистка. Да, чудна работа е това: вместо да бъда защищаван от лидерката на синдиката, в който членувам, вместо да получа защита от нея срещу прозвола на самозабравила се работодателка, аз съм репресиран от самата синдикалистка (!), да, странно е, но все пак трябва да отчетем това, че живеем в България, страната, в която толкова много неща са тъкмо наопаки. Оказа се, че ако бъда осъден в това дело, под въпрос изобщо става практикуването от моя милост на учителската професия, тъй като в досието ми ще влезе компрометиращият факт, че съм осъждан; как мислите, дали някой практикуващ учител ще може някога да си намери работа с гриф "ОСЪЖДАН" в досието си? А може би осъждането ми от съда е най-прекия път към толкова бленуваното от тия така усърдни администраторки мое уволнение?!

Никога до този момент не съм си имал работа с правосъдието, но ето сега месеци наред живея под стреса на заплахата да бъда осъден и дискредитиран; невероятно силно напрежение преживях в последните месеци, в които бях в болнични заради потребността от възстановяване след тежката операция; как ми се е отразило това на крехкото здраве нека всеки съди сам, според съвестта си. На няколко пъти въпросното дело беше насрочвано, аз го отлагах заради невъзможността, поради лошо здравословно състояние, да организирам защитата си; е, сега болничните ми изтичат и делото трябва да се открие на 25 септември. По съвет на адвокат се опитах да се споразумея извънсъдебно с тъжителката, ала не успях: тя ултимативно ми постави искания за овъзмездяване със значителна за моите възможности пари, без изобщо да се постарае да докаже някакви вреди или щети.

Аз тия пари не мога да й ги платя ей-така, заради едното нищо - щото по мнението на адвокати никаква "персонална обида" не се съдържа в написаното от мен в книгата ми, напротив, там има само и единствено градивна критика на укорими действия на една публична личност, на една обществена фигура, администратор в държавно учреждение и също така синдикалист. Този съдебен процес, явно, е ярък симптом на извършващата се в страната рекомунизация, тъй като се свежда до битка от страна на ревностни администратори срещу свободата на словото, на която един свободомислещ човек като мен не може да не държи, не може да не я възприема като нещо най-свято; те фактически се мъчат да налагат цензура срещу един пишещ и също така обществено, граждански ангажиран човек като мен, т.е. опитват се да отрекат фундаменталното човешко право, наречено свобода на изразяването, на мисълта, на словото. Тъй че тук изобщо не става дума за незначителна "личностна свада", както нещата изглеждат на пръв поглед, а за нещо значително по-сериозно.

Излишно е да споменавам, че моят блог за философия, психология, история и политика, съществуващ от 2006-та година насам, стана явление в националния медиен живот, тъй че подобни опити да ми бъде затворена устата и то на нескривана политическа основа, разбира се, няма как да бъдат оставени без противодействие. Та в тази връзка решавам днес да напиша едно много необичайно нещо: писмо до лидера на ДСБ Радан Кънев, който, между другото, е адвокат, в което да му опиша случая, да му разкажа вкратце цялата история, а накрая, евентуално, да го помоля за подкрепа и защита, понеже - и това също не се нуждае от специално изтъкване! - но аз в своите политически възгледи съм изключително близо до политическата философия, която споделя партията ДСБ, т.е. съм един от нейните най-активни симпатизанти. Вие лично как мислите, да напиша ли такова писмо до Радан Кънев, или да не му напиша? Интересно ми е да зная повече мнения, ще се съобразя с всеки разумен аргумент.

Когато бях в болница, а то се случи по време на избирателната кампания за последните избори, получих от г-н Иван Костов уверения, че ако ми се налага някаква помощ, той е готов да ми я окаже; аз тогава помощ никаква не поисках, но ето, сега вече се налага. Работите станаха нетърпими, натискът върху мен от тия администраторки стана непоносим. Тръпки ме побиват като си представя какво ме очаква като се върна на работа, а това ще стане на 22 септември, когато свършва отпуска ми по болест. Работите вече стигнаха дотам, те вече са, както се казва, на живот и смърт. Разбирано най-директно и буквално. Чувствам се убиван малко по малко, ден след ден, сиреч, най-жестоко. Ето че проблемът освен политически стана и хуманитарен. Няма ли някоя хуманна организация за защита на правата на човека да се съжали над мен и да ме защити? Или, както постоянно правим по нашия български обичай, ще гледаме на случващото се отстрани и ще си викаме на акъл: ами да мре тоя тогава, какво като умре, то светът с него няма да свърши я?!

Спирам дотук. Много съм разстроен, затова пиша така. Не мигнах и тази нощ, спал съм в някаква кошмарна просъница. В това състояние дано не съм написал някаква очебийна глупост. Понеже въпросът е важен, публикувам написаното без даже да имам време да го прочета. Бързам да ида да търся адвокати и да подготвям документацията до съда. Ето, ще трябва да ида да моля самата тъжителка да ми даде копие от протокола на въпросното историческо синдикално събрание, който още не ми го е предоставила. Въпреки настояванията ми. Живеем в това училище в една отвратителна тоталитарна атмосфера. Така това повече не може да продължава. Страшно е. Такива ми ти работи...

Въпреки всичко: хубав ден ви желая! Желая ви и всичко най-добро! Но знайте едно: доброто получава разпространение едва когато ние, добрите хора, не тъпеем малодушно пред злодеянията на не толкова добрите хора. А когато защищаваме доброто. Без нас, без нашите усилия в негова защита доброто ще загине и изчезне. Ние внасяме и творим доброто в света. Ние го правим. Без нас него няма да го има. И ще настъпи бесовска, сатанинска вакханалия на разюзданото, на тържествуващото, на триумфиращото, на вече неудължимото зло. Ето това е вече истинският кошмар, който не трябва да допускаме никога. От нас зависи всичко. Нека да вярваме безкомпромисно в себе си - и в своята сила да предотвратим кошмарите на невъзпираното зло...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.