Иде, наближава неумолимо новата учебна година. Скоро и аз ще се върна към преподаването, към учителстването - след 6-месечно прекъсване поради болест, поради направена ми тежка операция, след която се възстановявах. Ще ми се наложи пак да се потопя в тежките проблеми на тази сфера на живот у нас - образователната, възпитателната, духовната, личностно изграждащата - в която комай няма никакъв живот. Или има само имитация на живот. Образователната ни система е в тежка криза, тази система отдавна е смъртник, които агонизира. Разбира се, малцина съзнават тежестта, коварността, неспасяемостта на положението - ако сами не се променим, ако не не променим съзнанието и разбиранията си. Сиреч, ако не се модернизираме, ако не отговорим на изискванията на съвременността и на "живия живот". Там е проблемът: че образователната ни система се е отделила с яки стени от изискванията на живота, оттук идат всички проблеми. Другояче казано, главните проблеми в тия сложни човешки отношения, свързани с образованието, си ги създаваме самите ние, въртейки се в безчет омагьосани кръгове.Искам тия дни в навечерието на откриването на новата учебна година да ги посветя писането на поредица от есета, които ще се занимават тъкмо с най-тежките, аз ги наричам горещи и дори парещи проблеми на българското образование, на българското училище. Добре знам, че по тия тежки кризисни проблеми и явления, на които сме свидетели, не трябва да се мълчи, а трябва много да се разговаря - в търсене на изход, на спасение от тежките проблеми. Да, изобщо не трябва да се премълчават недъзите, я трябва честно да се показват и изобличават: за да се осъзнае истината за реалното положение, в което се намираме. Чудя се дали в писмен вид да изразя позицията си по ония проблеми, които най-много ме вълнуват, или да направя поредица от видеоклипчета, в които директно да говоря за случващото се. Знам, че писаното слово като "по-традиционна" форма сякаш е за предпочитане, тя е и по-удобна за възприемане, но и живото слово си има своите несъмнени предимства. Само поради това, че между другото съм и издател на няколко печатни издания (книги, списание, вестник), май ще се наложи да представя разбирането си в писмен вид. А може и да комбинирам и двете форми, щото, ако веднъж се отприщи дискусията - толкова потребната ни и така желана дискусия - тогава ще се наложи, разбира се, да се изказвам многократно. Не крия, че моята цел с тези писания е точно тази: да провокирам дискусия. Да провокирам също и замисляне. Щото у нас често говорим без да мислим, сиреч, повтаряме си само онова, което "си знаем" кой знае откога - и откъде. У нас е пълно с папагали, е не с разумно и самостоятелно мислещи човеци.
Откъде да започна е най-главният въпрос. Няма да планирам темите в тази поредица, а ще заложа на спонтанността, на импулсивността. На свободата ще заложа. Затуй ще подема с едно разсъждение, което директно ще ни въведе в реалната и, както казах, крайно тежка ситуация на училищния живот. Стигнали сме до положение всичко, абсолютно всичко да е под въпрос в сферата на образованието, всичко да е съмнително и да се налага да се подлага на осмисляне. Ето, ще дам един пример, та да се разбере, че е така - което, от една страна, е лошо, но от друга страна ни дава възможността да се изявим и като мислещи, и като творци. Излишно, смятам, е да изтъквам специално, че духовна в същината си дейност, каквато е учителстването, е творческа по характера си дейност. Това би следвало да се подразбира само по себе си. Вярно, знам, че постоянно се игнорира. Действащата безпощадна административна образователна система, установена у нас по съветски образец още в 40-те години на ХХ век, продължава да си съществува у нас в неизменен вид - и тя отрежда на учителя най-проста изпълнителска и административна по характера си роля, да бъде нещо като прост чиновник, изпълняващ заповедите на всичко знаещото началство. Това, разбира се, не трябва да бъде така. Но промяна, за жалост, не се види. Както и да е. Ето примера ми, с който ми се ще да започна. Той се свежда до представянето (описанието) на един от най-тежките и коварни възли, в които ний, дейците на българското образование, сме се оплели и овързали.
В моето училище - ПГЕЕ-Пловдив - в края на миналата учебна година се проведе, както си му е реда, учителски съвет. Отчетохме в директорския доклад, както се казва, "големите успехи", посочени бяха и "некои проблеми". Обсъждане почти нямаше, е, от кумова срамя се изказаха някои колеги, общо взето изказванията им бяха старателно "фризирани". Онова, което е на сърцето на всички, което най-много ги вълнува, за него "не е прието" да се говори. За него следва да се мълчи. Аз бях написал и депозирал специално изказване, трактуващо точно това, за което главно се мълчи, ала директорката "забрави" да ми даде думата, въпреки че си я бях поискал с нарочен писмен доклад. Както и да е. Аз пък се заинатих да чакам тя да ми даде думата, тя, разбира се, окрилена от това мое поведение, не ми я даде, и така, тогава мълчах. Пък и бях дошъл на съвет, намирайки се иначе в болнични, иначе казано, бях "в нарушение". За което администраторката не пропусна, явно, да обжалва болничния ми лист, заради което се наложи казуса да бъде отнесен даже до ТЕЛК. Аз писах за това вече. Интересен е училищния живот, няма що. Пълен е с гротески. Но да не се отклонявам, че работа ме чака. Та там именно се постави прословутия, вечния въпрос за дисциплината на учениците. Изказаха се неколцина колеги, една преподавателка от тях дори си позволи да се изкаже доста емоционално. В нейното изказване ясно си пролича, че в някои тежки случаи с т.н. "хулиганстващи ученици" институцията сякаш е безсилна нещо да направи - и с нещо да им повлияе. И най-утежняващото ситуацията е това, че самите ученици добре знаят това. Примерно, добре знаят, че няма да бъдат изключени (изгонени) от училище дори и за най-тежки нарушения - понеже всяка "ученическа глава" носи пари в т.н. "делегиран бюджет". Да не сме луди сами да режем клона, на който стоим?! И това вече изцяло развращава буйстващите ученици. Съзнанието за безнаказаност води до отприщването на своеволията на ония ученици, които изобщо не знаят за какво изобщо ходят на училище. Та ситуацията е крайно тежка, болезнена даже. "Злият дух" е пуснат, бутилката е отпушена. Какво да правим?
Най-интересното е, че уважаемата директорка на училището сякаш най-точно очерта казуса. Ще си позволя да я цитирам по памет, претендирайки обаче, че точно ще предам смисъла на думите й. Това, впрочем, е типичната позиция на класическия тип училищен администратор. Който има една-единствена грижа: висшестоящото началство да е доволно от него. Та ето същината на това гледище, значи директорката горе-долу каза следното:
- Как е възможно да има колеги, които нямат проблеми с дисциплината, и в същото време да има други колеги, които постоянно се оплакват от прословутата дисциплина - и то в същите класове, с абсолютно същите ученици?! Как е възможно едни и същи ученици да се държат толкова диаметрално-противоположно при различните колеги?! Близко до ума е, че щом някои колеги се справят с "проблемните ученици", то причината за несправянето на други е тяхното субективно неумение или неспособност да се справят. Другояче не може да се тълкува този факт. Едни могат да се справят, други не могат. Те, най-вероятно, нямат нужните качества да са учители и възпитатели. Цялата работа, по всичко личи, се свежда до подготовката на субективния фактор. Кучето скача според тоягата. И т.н., и прочие, и так далее, и ала-бала.
Та това е същината на тази разпространена, тази типична административно-директорска позиция. Общо взето двете страни, които са призвани да си партнират в решаването на проблема, вместо да си помагат, взаимно си пречат - като си прехвърлят, както се казва, топката. Защото има и един друг момент, за който хептен пък не се говори: когато някой ученик наруши всички норми, направи нещо крайно фрапантно, скандално и пр., той би следвало да бъде заведен да отговаря за постъпката си пред "най-висшата власт", именно пред директора. Да, ама как учител да си позволи това, като добре знае как директорът ще погледне на твоето действие? Та нали мигновено ще го оцени като израз на твоята неспособност да се справиш сам, като израз на безсилието ти и пр. Изобщо не им е приятно на директорите да се занимават с подобни проблеми, да разговарят с провинили се ученици и пр. Та обичат да си царуват, но не да вършат някаква конкретна - и то най-вече такава възпитателна работа. Та нали са станали директори главно за това да не са повече учители, които си блъскат главата в стени, именно в решаването на такива тежки психологически и възпитателни казуси. Да създаваш работа на работодателя си не е израз на "добър тон" или дори на възпитаност. Затуй повечето учители крият за случващото се в часовете им, преглъщат, мълчат. И споделят само с най-близките си хора. В крайна сметка изходът е един: бягството. Когато никой не ще да ти помогне, когато всички други пътища са отрязани, остава един: бягството. Затуй е така непрестижна учителската професия. Не за друго, а най-вече затова е така непрестижна. И затова всички окайват учителите, че им се налага да носят толкова тежко бреме.
Директорът олицетворява институцията и е носител на "реалната", сиреч, материалната власт. Духовната власт на самите учители в днешното прагматично време е бошлаф-работа, у нас се уважава само действителната власт, тая, дето дава и отнема. Да, но често, да не кажа постоянно, директорите изобщо не знаят как да използват тази власт, не знаят как да я употребяват. То и за туй нещо, упражняването на властта, се искат способности и качества. Даже талант се иска. Един талант, който малцина го притежават. Затуй и работите обикновено съвсем не вървят. Или вървят криво-ляво, по принципа "Ти мижи, я да те лажем". И ето как двете страни - администрацията и учителите, дето за всичко са "на дулото на топа" - прехвърляйки си взаимно топката, дотам са забатачили работата, че повече не може да бъде. Обикновено проблемът се усложнява, защото когато един ученик си позволи да вилнее и да нарушава по фрапантен начин правилата, и на него общо взето нищо не му се случва, това почва да влия на останалите ученици, които също се разпускат, също почват да се държат предизвикателно. В един момент неизбежно цели класове стават "проблемни". Е, понякога в такива проблемни класове, когато на даден учител не са му издържали нервите, царственият директор идва и произнася поучителна реч пред класа; ефектът от подобна инициатива обикновено е нулев, да не кажа бумерангов. Учениците сякаш са насърчени от директора да продължават да "въртят на ръжен" учителите си. Обикновено става така, че намесата на директора води до обратните резултати. И за да не станат пишман, учителите още по-упорито мълчат - и понасят всички издевателства. Ако се оплачат на администрацията, тя, разбира се, ще им каже: ами като не се справяш, като не умееш да владееш учениците, тогава що дириш на туй поприще?! Вземай си шапката и се махай! Така обикновено става, нали? Практикуващите учители, които знаят добре за какво говоря в момента, прекрасно ме разбират. За всичко, разбира се, е виновен учителят. На неговите крехки плещи лежи цяла една огромна административна система, която с нищо не ще да му помогне, а очаква от него някакъв мистичен свръхбабаитлък, който да победи всички предизвикателства. Като казах думата "бабаитлък", та се сетих нещо, което искам непременно да споделя.
Във всяко училище има учители, които, респективно, навсякъде тръбят, че те специално, видите ли, нямали никакви проблеми с учениците. Те, представете си, били разгадали всички загадки - и от нищо, както и подобава за бабаитите, нямали страх. И ний, в нашето училище, си имаме такива учители; примерно една достолепна дама в пенсионна възраст, която където стане и където седне не спира да повтаря: "Аз пък, да ви кажа, нямам никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми с учениците! Да, аз даже не мога да си представя това какво е: учител да има проблем с ученик?! Мога да си представя какво значи ученик да си има проблем с учител, но обратното, ей-Богу, не мога да си го представя?! И с директорите нямам никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми! Аз, скромно казано, съм перфектна! Ще преподавам докато съм жива! Не ща пенсия искам да преподавам пожизнено!". Е, аз малко хиперболизирах този образ, но с оглед да изпъкне същината. Да, има и такива учители, които са винаги най-любими на директорите. Ясно е за какво. Понеже те са живо олицетворение на толкова бедната представа на днешния директор за добър учител. Както и да е. Да продължим разсъждението си, което обаче е на път да стане безкрайно. Понеже много въпроси изникват, чувствате ли как наоколо никнат какви ли не въпроси?!
Аз ще се постарая да бъда лаконичен, щото, да си призная, почна да ми писва да пиша. Тъй де, ваканция съм още, последните дни на ваканцията текат, аз да пиша и да се трудя като някакъв вол. Щото и писането е труд де, тъй да се рече. Ето какво искам да кажа с оглед на това за завършек.
През миналата година аз си позволих лукса да си устроя един страхотен, скромно казано, експеримент, от който научих много неща. И за който дори написах и издадох една специална брошурка на тема ДИСЦИПЛИНАТА - от поредицата ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ. Даже нарочен семинар организирах и проведох в нашето училище. Ний сме много иновативно и инициативно училище. Ний сме едно елитно училище с великолепна история и традиция. Както и да е. Същината на експеримента ми беше следната.
Исках да изследвам реакцията и поведението на администрацията по повод на решаването на тежки конфликтни ситуации в дадени "проблемни класове". Казах, че учителите предпочитат, за да си нямат главоболия (и да не бъдат ощетени при т.н. диференцирано заплащане!) с директорите да си траят за случващото се реално в часовете им. Е, аз пък реших да правя точно обратното на стереотипа. При всяка по-заслужаваща си проява на ученик или на цял клас си позволявах да пиша нарочен доклад, с който да информирам директора за случилото се. Не крия, че си позволих да използвам като "опитни мишлета" - ала само в името на прогреса и науката, не за нещо друго! - не само учениците от цели два класа, в които преподавах, но и техните класни ръководителки, да не говорим, че дръзнах да изследвам и реакциите на самата власт, на директорката, и, о, богове, дори на самата г-жа инспекторка! Разбира се, заслужих си славата на "крайно лош" и дори "некадърен" учител, който, видите ли, си има проблеми с учениците, който, независимо, че е "уж мъж", постоянно "плаче" и се "жалва" и прочие. Е, казах вече, за прогреса и за науката се налага да правим известни жертви. Пожертвах много, е, разбира се, платих си съответната цена. Нямам предвид само това, че бях крайно много ощетен в т.н. "диференцирано заплащане" от нашата толкова справедлива и човечна директорка. Това, със заплащането, дето се казва, са съвсем бели ядове в сравнение с ония, които се стовариха на главата ми. Аз внимателно съм описал повечето неща от този мой знаменит експеримент в упомената брошурка. Тук искам обаче да споделя нещо, което има възлово значение.
Оказа се, че когато се излезе извън канона и стереотипа, нашите администратори са съвсем безпомощни и правят ужасни, непростими направо грешки. Примерно, стига се дотам, че фактически администраторът влиза в нещо като открита коалиция с безчинстващите и хулиганстващи ученици, коалиция, насочена директно срещу учителя, който се опитва с нещо да повлияе в позитивна насока на въпросните ученици. Примерно, обявява за "главен виновник за всичко" учителя, да, именно своя колега, и почва да подстрекава учениците да правят нещо като "доноси" (имам предвид любимите на нашите администратори "анкети"!) срещу него, сиреч, да описват и да се жалват колко той неправилно се държи, мисли, реагира, постъпва! (Апропо, да вметна: даже тия дни четем, че новата министърка на образованието от този провален кабинет била измислила "нова система", в която вече учениците щели да оценяват качествата на своите учители!) Представяте ли си какво означава това? Де факто става така, че директорът, сиреч, самата власт, от демагогски, комуноидни ("колективистични"), популистични и криво разбрани прагматични подбуди почва да насърчава вилнеещите ученици да продължат да вилнеят - с оглед да им помогнат да се разправят с учителя, който, видите ли, ще ми се прави тук на личност, откъде-накъде?! Него кой го е упълномощил да ми се прави на личност с достойнство, сиреч, на свободна личност?! Къде се намира пък тоя?! Я да му резнем ний крилцата, ще ми се мисли той за особен, откъде-накъде, дявол неден?!
Дотам се стига. Учителят, държащ на личността си, неминуемо става неудобен: защото нарушава омертата, върху която се крепи цялата система. И която ще рухне ако нещо бъде подместено. Тази система личности и личностно отношение не търпи. В нея са прави тия, които са много, а не отделно взетата личност. Мнението на личността се възприема като аномалия, като каприз, като произвол, като нарушение на "духа на системата". Трябва да мълчиш и да се нагаждаш, не да бъдеш личност. А най-непростимо е да си личност, която подтиква другите - в това число и самият непогрешим и всичко знаещ директор, да не говорим пък за самите ученици! - да бъдат личности, да се изявяват като личности. Ето това вече е съвсем непростимо. У нас се смята, че правилно мисли само оня, които има съответно по-висок пост. И така нататък.
Ето затова системата се опита да ме сдъвче и да ме изплюе като вреден, като крайно опасен, като "ненормален" и, в крайна сметка, като непотребен. Е, аз рухнах здравословно, платих тази наистина тежка цена, но за сметка на това пък научих много неща, един вид обогатих личността си. А за тая цел, повтарям, всички жертви са допустими - и простени. Който разбира това, нему не е нужно то да се обяснява. Който не го разбира - нему никакви обяснения няма да помогнат.
Затова спирам дотук. Скоро ще продължа, живот и здраве да е само...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар