Истината ни прави свободни

сряда, 4 септември 2013 г.

Много безсърдечно е да се постъпва така с човека

Не мигнах цяла нощ; по-кошмарна нощ скоро не съм имал. Причината е проста: съпругата ми, милата, която е начална учителка, вчера е получила съобщение от директорката си, че е "освободена от длъжност", а тя през последната година беше възпитателка (в занималня) в едно училище, в което преобладават деца от малцинството, циганета, другояче казано; цяла вечер съпругата ми плака, понеже се надяваше да я оставят на работа; тя от една страна много си обича работата, от друга - през тази година положи страшно много усилия за да приобщи тия деца към училището, ала ето, това не е било оценено; какво ли не правеше за да създаде интерес у децата, включително купуваше им със свои пари тетрадки, флумастери, цветни моливчета, пъзели, какво ли не, за да оцветяват, за да рисуват, за да се занимават, за да им е забавно; какво ли не направи, за да ги задържи; да, но тях явно, понеже са от раса, която обича прекалено много живота, лесно не можеш да ги плениш с любов към училището и към ученето; а нашето училище, знаем, е крайно много отчуждено от живота, сякаш се е превърнало в негова противоположност; накратко казано, една част от учениците й в групата идваха от дъжд на вятър, това, предполагам, е било забелязано от директорката и ето, тя отказа да й продължи договора.

За 20 години откакто е завършила образованието си жена ми комай половината от времето е била все на "трудовата борса" като безработна, в останалото време е работила за по една година, по заместване и прочие, включително и по селата наоколо Пловдив. Представяте ли си какво означава това за един човек, който като капак на всичко така силно обича професията си? Опитайте да си го представите - ако можете. И ето, жена ми се върна снощи от работа със зачервени очи и като ме видя, почна тихичко да си плаче. Разбрах без думи какво й се е случило. Поговорихме, но и тя, и аз много се разстроихме, и ето, като си легнах снощи, не можах цяла нощ да мигна: от днес ще трябва да тръгваме да й търсим работа, от училище на училище; кандидатите за начални учителки са много, а това се повтаря всяка година ето колко много години вече станаха.

С колата обикаляме всякакви села, подаваме документи, а обикновено никой директор след това не се обажда; много трудно човек може да си намери работа, уж за начални учителки има най-много места, а пак е трудно; същински кошмар, и това всяка есен, всяка година, десетки години наред. Ето затова не можах да мигна: обезсилих се, грохнах съвсем от безсилие нещо да измисля, нещо да променя, с нещо да й помогна. Вярно, за да реши проблема с хроничната си безработица, съпругата ми завърши задочно - това е същински подвиг от нейна страна, страшно много сили хвърли! - та значи тя завърши задочно магистратура по английски език, вече е правоспособна преподавателка и по английски, а преди това завърши и специализация "Начална педагогика с английски език", все с надежда да може по-лесно да си намира работа. Ще видим колко това нещо ще й помогне през тази година, но каквото от нея зависи за да реши проблема си, тя го направи.

Сега вече всичко зависи от кастата на всемогъщите директори - и директорки. Ще ми се нещичко да напиша за тях, но поради комплицираната ситуация, в която се намираме сега, ще се въздържа - сами разбирате защо. Ще замълча, макар че това не е в моя обичай. Налага се да замълча. Е, писал съм, но полза особена няма. Напротив, човек може много да си навреди като пише според истината за тия неща.

Само искам да кажа все пак тук: много е безсърдечно да се постъпва така с човека. Грозно е така да се постъпва с жив човек. Това е същински терор: всяка година да те уволняват, всяка година да се явяваш на разни "конкурси", да трепериш, да се явяваш на "събеседвания", в които да ти се налага да убеждаваш строгите и всесилни директори, че можеш да си вършиш работата, да се опитваш да ги умилостивиш да вземат точно теб, а другите 20-30 кандидата да бъдат пренебрегнати. Много коварна е тази ситуация на избор на учители от директора, коварна и най-вече унизителна. Да, знам, че тя е любимото занимание на директорите, понеже им дава реално усещане за власт над човешките съдби. Но има нещо первезрзничко в това всяка година да обявяваш работни места все само за срок от по една година, та да можеш да получаваш удоволствието в края на годината да уволниш тия същите учители - и да си хванеш нови жертви. На мен лично ми се вижда перверзничко това. А колко е то унизително за тия, дето са попаднали в тази центрофуга на човешките души, това се опитайте да си представите сами. Това е убийствено за личността и самочувствието на тия учители, дето всяка година са принудени отново и отново да си търсят работа.

Е, има щастливци, които по каприза на случая са имали късмета (или, както мълвата или т.н. зли езици продължават упорито да говорят: на други и то съвсем реални неща като "връзки", подкупи, политически или някакви други протекции и пр.) да бъдат назначени на постоянно учителско място. Те пък могат да си векуват на тая работа - стига да са послушни и любезни спрямо капризите на своеволните директори-деспоти. Това също е убийствено за личността на тия учители; но да спирам дотук, щото май пак нагазих в опасни и неизбродими тресавища. Стига. Омръзнало ми е да пиша все за тия неща. Надежда за промяна съвсем няма.

Та така. Въртях се цяла нощ в кревата, обзет от ужасно безпокойство и от безсилие нещичко да променя. Не знам какво да правя вече. По едно време ми хрумна даже екстравагантна идея, а именно да предложа на моята директорка, с която съвсем не сме в добри отношения, една малка "взаимно-изгодна сделка": да вземе моята съпруга за учителка по английски език в нашето училище, в замяна на което моя милост да се откаже от постоянното си място на учител по философия в това училище; да, да направим нещо като "размяна", аз себе си да пожертвам, но поне горката си съпруга да спася. И същевременно хем да си отдъхне моята директорка от "негодника Грънчаров", хем аз да си съхраня здравето, щото тия ежби с директорката доведоха дотам, че съвсем рухнах здравословно, хем, да речем, моята съпруга най-после да си намери работа.

Да, знам, че това е фантастика, разбирам добре, че даже и да предложа лудешката си идея - то в пълното безсилие какво друго да измисли човек освен такива именно щури идеи?! - то едва ли директорката ще се съгласи; е, разбира се, тя непременно ще се съгласи с това аз да й се махна от главата, това, предполагам, ще го приеме с удоволствие, не вярвам да съжали за мен или да почне да ме моли да продължа да стоя в училището (с оглед без мен "да не пострада философското образование на младежта", представяте ли си тази аргументация да предложи директорката ми и категорично да възрази срещу желанието ми да се махна; егати фантастиката, непоправим фантазьор съм, явно съм доста тежък случай в това отношение!), но пък за другото, именно да вземе в замяна на мен моята съпруга за преподавателка по английски (имаше тия дни обявено такова място и то тъкмо в нашето училище, то затова ми се роди в бедната глава подобна идея), това стопроцентово е невъзможно, убеден съм, че това изобщо не може да се случи. Та тази и други такива шеметни идеи се въртяха цяла нощ в бедната ми глава, в кошмара на безсънието.

Така си живеем ний, "ентелегентните хора на България", дето сме учители и възпитатели на младежта в нашето свидно Отечество любимо. Пиша тия неща в дневничето си, та да се знае, че и те са случвали в нашето време, т.е. че нещата не се свеждат само до полиране на лустросаната страна на нашта "образователна система", както обикновено се прави, а имат и една друга, скрита, психологическа, човешка страна, за която никой не смее да говори, камо ли пък да пише. С изключение на откачалки като мен де, които си страдат - заради голямата си уста.

Спирам дотук, за да не кажа нещо още по-излишно. То ми стига това, дето вече казах, и то ми е предостатъчно, за да се изложа колкото се може повече; затова млъквам. Хубав ден на всички и бъдете здрави! И благодарете на Бога, че не сте учители в наше време: изобщо не е лесна нашата, учителската, както, надявам се, се убеждавате - нищо че мнозинството от българите си мислят противното...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

1 коментар:

Анонимен каза...

Разбиването на образованието на всички равнища е сред най-сигурните дългосрочни средства за геноцид. Вие сте герои и дано да остане кой да ви издигне паметник с надпис на (грамотен?) български някой ден. [И нека не ми казват, че враг няма - когато една трета от населението изчезва, това фактически си е война и си е геноцид, дори ако никой не го планира и провежда.]

Абонамент за списание ИДЕИ