Наближават нови президентски избори. А у нас масово не се съзнава същинския, верният, истинският смисъл нито на самата политика, камо ли път на институцията държавен глава; по този повод в съзнанията виреят какви ли не глупави илюзии и заблуди, а пък усърдните медии продължават как ли не да баламосват природонаселението на нещастната ни республика, да го лъжат за какво ли не, да се гаврят как ли не с неговата наивност и пр. Ето, примерно, една от основните партии, БСП, издигна за президент лице, което е абсолютно неподготвено за отговорностите на върховния пост в държавата, издигнаха някакъв генерал, който хал-хабер си няма относно това какви тежки отговорности се иска да поеме, ако евентуално бъде избран; друга политическа сила, ГЕРБ, пък най-вероятно ще стори абсолютно същото, а нищо чудно да издигне за свой кандидат човек, който дори на дело е доказал, че не става за никакъв държавен пост, нито за поста главен секретар на МВР не става, нито за поста кмет на София става, нито за поста премиер на държавата става, а е доказал, че, вероятно, става единствено за... телохранител и, евентуално, за пожарникар, който обаче иначе, кой знае защо, има извънредни способности на политически шоумен, на циркаджия, на майстор на политическите сеирища!
Тия две жалки кандидатури (освен срамота и жестоко подценяване на ролята на институцията държавен глава!) показват също, че държавата ни се намира в ужасно положение, от което няма излизане - докато в сферата на държавния и политическия живот не започнем да схващаме и да залагаме на самата истина, а не на грозната и лъжлива, а също така морално нечистоплътна политическа чалга. С оглед на всичко това тук си позволявам да публикувам оня откъс от своята книга със заглавие УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), в която най-понятно разяснявам верния, точния смисъл на политиката, на държавния живот, в частност обяснявам и същинската роля на институцията държавен глава, а също така и поставям някои въпроси, които като индивиди и като народ е крайно време да осмислим най-основателно и задълбочено; та тази глава в книгата ми съм я озаглавил ето как, моля, четете:
Добре уреденото общество
След като разрешихме принципните въпроси, свързани с държавата, сега ни предстои да разгледаме държавното устройство, формите на държавата, "политическия режим" и т.н., а също така и да направим опит да осветлим темата за "най-добрата", "идеалната" държава, която след Платон не може да бъде заобикаляна от никой.
За много хора сложната "държавната машина" е непроницаема тайна, което обаче не им пречи да имат "мнения" – изцяло объркани, впрочем, в обществата, в които държавата все още се "митологизира". Ако не сме наясно с идеята на държавата, то по никой начин няма да разберем и това как държавата функционира, а също и защо така е устроена – и тогава са възможни всякакви произволни мнения, издаващи само обърканост и безпомощност, недоумение пред реалността, наричана държава. Същевременно "позитивната наука" за политиката е направила достатъчно много за да "заплете" още повече проблемите на държавния живот, т.е. да отдалечи хората от ясното, смислено разбиране. "Политологическите" виждания и теории, особено пък в страните, в които днешните "политолози" бяха не друго, а… "научни комунисти"(!) – т.е. хора, на които плащаха за това да доказват, че политология не съществува! – в наше време обикновено зависят от това кой плаща за съответния "политологически анализ", което означава, че такива анализи трябва да бъдат приемани с недоверие: защото наистина са "политически", но в никакъв случай не и научни. Това, че "науката за политиката" трябва да се прави независимо от политическите интереси, е голямата трудност пред политолозите, чиято добросъвестност трябва да бъде на недостижима за тях висота – особено в регионите, за които стана дума. От друга страна пък ако научност трябва да означава "обективност", то тогава каква трябва да бъде последната в една област на човешката реалност, чиято субективност или субективно естество са несъмнени? Как "субективното" да се преобрази в "обективно", "пристрастното" в пълна "безпристрастност", а произвола – в една неподражаемо здрава, твърдо установена необходимост, срещу която нищо не може да се каже? Защото пред истината трябва да заставаме с дължимото смирение…
Обикновено политолозите, не правейки даже опит да се вглъбят в посочените (решаващи всичко!) трудности, се държат така, сякаш съществуват "много истини", толкова много, че за всеки ще има по една или даже по две – важното е да плащат добре тези, които са си поръчали съответната "истина". Щом като стимул за политологическите изследвания не е "едната свещена истина", а само желанието за "социален просперитет" от страна на самите политолози (търсещи само на кой да "услужат", предвиждайки "дивидентите" от това когато той дойде на власт!), то ясно е, че недоверието към подобна самокомпрометираща се "наука" непрекъснато ще расте, то няма как да бъде спряно, а престижът й – възстановен. Политологията, разглеждана единствено като "изгоден бизнес" (както мнозина от тези, които се наричат "политолози", я възприеха; старите стереотипи от времето, в което нямаше политология, а имаше само "научен комунизъм", не са забравени!), е също толкова вредна, колкото вредна е и политиката, разглеждана само като "изгоден бизнес" от страна на някои, да не кажа от мнозинството политици.
Това че е възможно извращаването както на естеството на политиката, така и на обслужващата я политология, е симптом за това, че е дошло времето философията да се намеси, да постави всяко нещо на мястото му, да демистифицира политическото "тайнство" и така да разобличи шарлатаните, които всекидневно нанасят страшни поражения на съзнанията: когато се открие нещо нездраво, то само философията, интересуваща се единствено от истината, може да поправи нещата и така да възстанови здравето – както това прави медицината по отношение на други нездрави организми. Защото извратеността, за която тук става дума, няма как да не предизвика разочарованието на обикновените хора не само от политиката, но и от демокрацията, така даже и от свободата, а това не трябва да се допуска. Защото ясно е, че както всеки друг организъм, така и "социалният организъм" може да бъде нападнат от "вируси" и "паразити", което пък води до необходимостта да се възстановят неговите жизнени сили – за да се справи сам чрез активиране. В нашия случай това може да стане само чрез разпространяването на истината и на едно здраво съзнание от страна на философията; това е най-добрия "имунитет" и гаранция срещу всякакви възможни зарази.
1.Заниманията с политика
Затова нека да започнем с определянето на автентичния смисъл на заниманията с политика, смисъла, от който – уверен съм в това! – ще се изненадат и политиците – независимо от фразите, които те често си позволяват, представяйки се за "радетели на общото благо" или пък за "борци за справедливост", или пък за нещо друго, но също така високопарно. Тук искам да отбележа и това, че не е особено важно какво казват политиците (макар че и това е все пак важно!), а какво правят, а също и как го казват или правят, какви чувства в резултат възбуждат у слушателите и наблюдателите или пък какви страсти разпалват. Нужно е да се развие "сетиво" у индивидите и гражданите, чрез което те безпогрешно да разграничават и разпознават користта от безкористността, лъжата от истината, злото от доброто. Философията е тази, която ни помага да не се оставяме да ни мамят, да не се оставяме да бъдем жертви на политическите спекуланти. Едва на тази основа – презрели нечистите съвести в политиката – ще можем да разпознаем и така потребните ни нови и действителни политици, които заслужават истинско уважение и дори благодарност. Другояче казано, ще можем да открием, че не "всички политици са маскари: и едните, и другите…", а че такива са само някои от тях, но от нас се иска да разберем кои са те, т.е. да ги демаскираме, да свалим маските от лицата им.
С политика не бива да се занимават лица, несполучили в частния си живот – който не може да открие значим смисъл и да постигне нещо определено в своя живот, такъв няма право да се опитва да устройва, урежда и управлява "общия живот"и "общите дела" в обществото, в държавата. Индивиди, доказали единствено неспособността си да "вземат в своите ръце собствения си живот", сами себе си са лишили от възможността да претендират, че политиката е тяхното "призвание", възможност или отговорност: такива хора не могат да създават и уреждат, те само рушат и разстройват, объркват и вредят. Това е ясно само по себе си, политиката не е компенсация или заместител на личностна непълноценност – или поне не трябва да бъде това, макар че много често се оказва точно това.
Следователно, по начало политическата дейност трябва да е резултат на излишък , а не на недостиг на жизнена сила или човешка енергия; също така е ясно, че само ония, които са преуспели в частния си живот, могат с право да се нагърбят с отговорностите на общия, на държавния живот – иначе да не чакаме добро (известно е, че Ленин например е изцяло провалил се правист, а Сталин е бил изгонен от семинарията заради некадърност!). Накратко казано, с политика могат да се занимават само силни личности индивиди с ярко своеобразие, с ясно изразена индивидуалност – само такива могат да родят жизнени идеи, в които прозира здраво съзнание за коренни човешки интереси и ценности. Защото, както вече беше казано и доказано, здравите идеи са израз на екзистенциална пълнота, опитваща се да се добере до самите основи на съществуването, до неговия изчерпателен смисъл. Без разбиране на дълбокия екзистенциален смисъл на съществуването, без досег с вътрешното естество на човешкото битие заниманията с политика се оказват само каприз и своеволие, в които не може да се открие нещо значимо, субстанциално. Изкривеното "разбиране" на базисните ценности на живота, човека и свободата по-ражда само "измъчена" и насилническа политика, която прахосва, а не концентрира човешката енергия, т.е. политика, която обрича хората на това да губят, а не да придобиват в съществуването си. Комунизмът е пример за политика, водеща неумолимо до коварни екзистенциални загуби на човешките същества, "въвлечени" така брутално в нея, докато либерализмът като политика, създаваща необходимите условия на натрупващото, на придобиващото съществуване, на концентрирането на жизнена и човешка енергия, е тъкмо политиката, от която всички печелят – дори и тези, които не разбират или пък не искат такава политика поради недоосъзнаване на собствените интереси.
Автентичният политик е жизнеутвърждаващ лидер, символ и дори "оръдие" на ония групи и слоеве, които са го упълномощили да ги представлява, да бъде техен "глас" или пък "говорител". Обикновено се смята, че политиците на носители на "групово съзнание" или на "групови интереси", приели формата на политическа платформа, на партийна програма. Това е така, но не трябва да се забравя, че здравата политика не е израз само на групова "своекористност", а е и защита на коренни човешки интереси, на дълбоки екзистенциални основания и ценности на съществуването, които трябва – при наличието на съответната проясненост, яснота на разбирането, касаещо корените на съществуването – да се споделят от всички. Политикът апелира към колкото е възможно повече избиратели, опитвайки се да докосне "чувствителни струни" на съзнанието и на съществуването, да активира "екзистенциалната прозорливост", проницателността на хората именно като човешки същества, застанали в такава позиция спрямо тайната на живота, която ясно разбират и съзнават. (Все пак хората някога трябва да постигнат своите коренни, дълбоки и действителни интереси – и тук ролята на самата политика е незаменима!) Политикът се стреми да "примами" или "привлече" към своята идея колкото се може повече човешки същества (а не само "присъдружници" на едно своекористно групово съзнание!), а това може да стане само като разпространява фундаменталните определености на свободата, като "насажда" или разширява съзнанието за свобода в душите на човешките същества извън "партията" си.
"Партия" значи "част", но партиите са много не просто съобразно с "груповите интереси", а най-вече според степените на доближаване към автентичната идея за свобода, които са разпространени и живеят в душите на хората. В този смисъл "политическото пространство" не е нещо друго, а "скала" на отдадеността към свободата, битуваща в душите на хората, "политическият спектър" е тъкмо политически израз на екзистенциалния "спектър на свободата", градация на съществуващите сред човешките същества "приближения" към истината на свободата и т.н. Следователно партиите се различават по степен на отдаденост на истината на свободата, на въвлеченост в нейното велико тайнство: "левите" затова са най-отдалечените, дори откъснатите (в случая на комунизма!) от тайнството на живота и свободата, докато "десните" индивиди и партии ("дясно" и "право" в много езици съвпадат!) са ориентирани именно към средоточието на това тайнство, те се опитват да го постигнат в неговия изчерпателен екзистенциален смисъл. Това е така, защото "левите" се отличават с недоверие към индивидуалната свобода и затова залагат на "груповата", на "класовата" солидарност (на солидарността на "обидените" и "отритнатите" от "пиршеството на живота"!), докато "десните" изхождат тъкмо от величавата екзистенциална ценност на свободата – и затова са преизпълнени с доверие към силите на индивида да се справи сам и отговорно със задачата на съществуването, да постигне без "настойничество" (контрол, "напътствия", "организиране", "сплотяване" и пр.) неговата съкровена тайна.
Съобразно с това съществуват две категории политици: едните могат смело да признаят ценността на свободата (независимо от рисковете, че няма да бъдат разбрани и подкрепени от ония, които не я обичат!), докато другите се страхуват от подобна "пределна откритост", която може да ги откъсне от "масата на несвободните", на неразбралите свободата (а тези последните винаги са много!), и затова се виждат принудени чрез "словесни салтоморталета" да объркват, подвеждат и в крайна сметка да лъжат хората. Оказва се, че за тези политици е "неизгодно" човекът да бъде силен и свободен до степента да е независим от властта (онзи, който има власт и е свободен по отношение на себе си, не се нуждае от външна власт и контрол!), тази истина се налага от да бъде крита от своекористност (та нали ако преобладаващото мнозинство от хората бъдат свободни и доволни от свободата си, то и политиците ще съществуват само "pro forma"!), поради което "левите" свързват своите водещи цели не с индивида, а с държавата; това е една голяма лъжа в основата на лявото мислене. Нещата стават още по-разбираеми ако се изхожда от психологията, наследена в резултат на продължителна доминация на ляво управление (в страните, пострадали от комунизма): на "властниците" в такива страни и на претендентите за власт се струва за нормално да употребяват властта за свое лично облагодетелстване, т.е. да "уреждат" себе си, не "обществото", не и непознатите им "други" – с изключение на "другарите" им по партия. Разбира се, "тези неща" не могат да бъдат признати публично, поради което в корена на "лявото" лъжата е най-необходима съставка. Автентичните "десни" обаче, признавайки индивида и свободата за базови ценности, не се нуждаят от лъжи: "десни" политици са ония, които сами са преуспели благодарение на свободата в частния си живот, поради което се стремят да разпростират нейната благодат и върху "общите дела", върху човешката общност. Двете категории политици са разпръснати обаче из целия политически спектър (съществуват и "неавтентични десни"!), ние трябва да се научим да ги разпознаваме, зад думите им да откриваме смисъла, да "отсяваме" фалша от искреността, от страстта за истината, т.е. да не се оставяме да ни мамят, което значи да се опитваме да бъдем поне малко по-мъдри.
По начало – заради вече изтъкнатото – в партиите "гъмжи" от спекуланти и шарлатани, които са безкрайно настъпателни в своя кариеризъм, които няма да се спрат пред нищо за да задоволят ламтежите си (с цената дори и на това да провалят своята партия), политиката, от която те уж изхождали: такива политици водят "частна политика", те работят единствено за себе си, техните действителни (реални) интереси и "ценности" не са "за пред хората", те се опират само на "далаверата". Тази настъпателна паплач на политическите шарлатани прави всичко за да откаже призваните за автентична политика (политиците от първата категория, истинският политически елит) и също да всява колкото се може повече разочарование от политиката в средата на свободните индивиди. Този слой на безскрупулните политици, чиято паразитна същност е извън всякакво съмнение, обаче не трябва да ни пречи да видим високия смисъл на отговорната политическа дейност, чиято мисия едва ли може да бъде надценена. Ясно е и това, че не "всички са маскари" в сферата на реалната политика, но ако "маскарите" са мнозинство, то това е показателно и за степента на самоосъзнатост на ония, които се оставят така грубо да ги мамят. В едно развито и традиционно свободно общество именно свободата поставя всеки на мястото му, там дори и най-умелите шарлатани едва ли могат да постигнат нещо особено: свободата отхвърля самонадеяното своеволие и спекулациите с нея, тя има силата да налага само екзистенциално значимото. Факт е обаче, че там "тонът" в политиката се задава не от бруталната своекористност, а от политиците с високо съзнание за автентичните и тежки отговорности на управлението, "построено" върху свободата, израсло на нейната почва.
2.Как се управлява?
Философията в някакъв смисъл не е нищо друго освен "изтънченост" в "боравенето" с езика, вникване в носения от него смисъл. Ето и тук думата подсказва: "у-правление"-то е онова, което е "у" или "до" правото, което защищава и прилага правилата или закона, а също и определя чрез своята санкция нови правила според потребното за човешкото съществуване. С това е казано почти всичко относно идеята на управлението, сега на тази основа ни предстои да вникнем в неговата "механика", в проблема за това как се управлява.
Желаещите да управляват – политиците – всъщност са носители на съзнание, в което в концентриран вид се съдържа "потребното" за индивидите и общността от индивиди в конкретния момент. Политикът се представя като знаещ или "сведущ" за това какво е потребно, а също и като "можещ", "умеещ" да го приведе в действие, да го направи, реализирайки програмата си. Политиците – за да постигнат желаното от много хора – са длъжни да обединяват силите на тези хора чрез изразяването на разбираеми и "мобилизиращи" идеи: едно управление ще бъде толкова по-успешно, колкото повече качествени личности съумее да включи в своя апарат, на колкото по-голям човешки потенциал намери начин да се опре. Добрите политици (които са добри тъкмо защото са способни и развити личности, защото са силни индивидуалности) не се страхуват от това да привличат около себе си талантливи раз-личности, те са разбрали, че "единомислието", еднаквостта са пагубни за просперитета на човешките общности и реалности. Затова и партиите, които по същество са обединения на индивиди и групи за постигане на общи цели на основата на споделяни ценности, не са нищо друго освен концентрация на личностен потенциал, добиван на основата на отчитане на различията и чрез свободно съгласуване на волите с оглед откриване на най-ефективните средства за постигане на програмата. Макар че т.н. "партийна дисциплина" (която е израз на потребността от регламентиране на отношенията според правилата на "устави") формално е ограниченост на свободата – влизайки в дадена партия, индивидът частично се отказва от свободата си, за сметка на което получава усещането за сила – то съответно партиите, които насърчават свободното разгръщане на силите в своите "редици", са по-адаптивни към условията, а значи са носители на по-перспективна и действена политика. Всъщност в крайна сметка партиите са политически организации на гражданското общество, които се опитват чрез получаване на доверието на колкото се може повече "електорални единици" да вземат в ръцете си държавната власт, а значи, опирайки се на силата на държавата, да приведат в действие и да реализират в живота своята програма, проекта си за едно бъдещо и желано състояние на страната или нацията. Партията, която се постигнала мнозинство в одобрението от страна на нацията на своята политика чрез свободни избори, е вече управляваща партия, в това си качество тя има възможността да превърне своята воля в държавна воля. Всичко значи опира до това какво иска дадена партия и как се опитва да насочва "държавния кораб" в избраната от нея посока.
Ние вече можем да отговорим задоволително на тези въпроси: партиите искат различни неща, политиците не са еднакви в своите виждания и в стратегията си на управление, а всичкото това е така на основата на различните екзистенциално-мирогледни (философски) разбирания и ценности. Възможни са, в принципен план, две алтернативни политически програми: либералната (партиите, които се ангажират с нея, могат да носят различни "имена", но важна е същината на исканията им!) и "социално-ориентираната", т.е. социалистическата или пък социалдемократическата програмна линия. (Във втория случай наименованието на съответните партии също не е от особено значение, важни са програмните цели и особено практическите стъпки, действията по реализирането им.) Управлението, съобразено с едната или с другата политическа програма, се различава по водещите акценти на съответната програма, които е добре да се съзнават (нали затова гласуваме или за "едните", или за "другите", при това съвсем не е едно и също или "без значение" за кой гласуваш – както на мнозина им се струва!).
Дясното управление прилага ценностите и програмните искания на консервативната политика, определяна от ясните идеи на една по същество либертарианска политическа философия. Ясно е каква е "нишката", пронизваща и трите нива на идейно-практическата същност на либертарианството (наричано у нас понякога, но съвсем неточно, и „либерализъм”), но нека още веднъж да я припомним.
Първо, индивидът с неговата свобода е истински значимото, той превъзхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без "ръководство отгоре" да "правят" живота си. Следователно дясно-консервативната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в "различието в собствеността" (Хайек). Дясната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за "чужда сметка", т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите). Трето, тъй като държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги, образование и др., в които е добре държавата да не е "пряк субект" – в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна, то ролята на държавата се свежда до установяването на предварително зададени правила, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите.
Оказва се, че дясно-консервативната политическа философия се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от "дирижирания живот", при който държавата пряко се меси в техните дела. Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, социално, духовно) е център на либералната стратегия на живот в общностите, която смята, че богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, само ако имат законовите условия сами да постигнат личния си успех, само ако разчитат на своята инициатива, т.е., накратко казано, ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивидите сами са почувствали необятните хоризонти на своя живот. Дясно-консервативната политическа философия разчита и залага на здравия индивидуализъм и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма, който насърчава хората единствено да обичат паразитирането в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други, на които те нямат право.
Накрая, държавата в това разбиране защищава свободата на индивидите, а също и тяхното достойнство, т.е. на основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални и граждански програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в "обществото на благоденствието". Това е така наречената разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което либералното управление най-напред обръща внимание (напр. политиката на Аденауер). Трябва също да се отбележи, че социалната политика на дясното управление притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на подоходно данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), дясното управление натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната действена ефективност обем. Всички тези няколко "кита" на дясното управление се реализират с нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат от това, че свободолюбивото съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична дясно-консервативна политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол; във Великобритания дясната политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост и ефективност; да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи по същество либерални и консервативни ценности.
"Социално-ориентираното" ляво управление се основава на коренно различни философски и ценностни предпоставки, които са антитеза на дясното мислене. (Тук изключвам комунистическата "програма" за управление, която е доведена до крайност псевдосоциална ориентираност, погубила изцяло индивидуалната заинтересованост, свободата и инициативността на човешките същества.) Социалистите виждат не в индивида, а в социума, в общността водеща ценност, а на мястото на свободата поставят опитите за изравняване на индивидите чрез превратно разбираната солидарност. Общо взето социалистическото мислене се отличава с неизкоренимия си дефект да смесва последици и причини, резултатите да смята за действащи фактори, т.е. социалистите са свикнали да "впрягат коня зад каруцата", а след това да се чудят защо впрягът не действа, защо каруцата… не върви. Това е така, тъй като социалистическото управление засилва държавната намеса в сферите на индивидуалната инициатива, с това се погасяват импулсите за самостоятелно развитие и за личен просперитет, в резултат на което тъкмо обществото като цяло губи (не може общността да печели когато индивидите губят!), а всичкото това се предприема с оглед на една прекалено лицемерна загриженост за "социално слабите" и неактивни слоеве. Впрочем, за тези последните, както се оказва, социалистическото управление не може да осигури потребния ресурс – поради предизвикания спад в производството, тъй като от него индивидите се чувстват застрашени толкова повече, колкото са по-активни, производителни и инициативни.
Заради някаква фалшива "социална справедливост", която тъкмо доколкото е "социална", не е справедливост, социалистическите управници засилват данъчното бреме на най-активните и предприемчиви слоеве (разглеждани като… "не наши"!), поради което предизвикват спад в инициативността и загуба на интереса, от което пък намаляват приходите за осъществяване на техните излишно "амбициозни" социални програми, а значи ефектът на това управление е единствено бумерангов, т.е. постигат точно обратното на онова, което искат. В резултат социалистическата разпределяща програма за управление (либералната обаче е създаваща и натрупваща!) стига дотам да няма какво да разпределя: когато спадне индивидуалната активност на най-предприемчивите слоеве (като израз на съпротива срещу опитите да бъде ограничавана "отвън" и "отгоре" свободата), то обществото неумолимо става все по-бедно, макар и… "равно" в бедността си. Това обяснява защо "социалистическите експерименти" в нормалните общества не могат да имат дълготраен ефект, а също и защо там, където социалисти са управлявали по-дълго, връщането към дясната ценностна ориентация се възприема като "живителна глътка въздух" в един достатъчно изнемощял и задушаващ се организъм. (С основание един известен анекдот от времето на комунизма твърдеше следното: ако в Сахара се установи социализъм, то скоро на тамошните държави ще се налага да внасят от чужбина даже и… пясък!)
Ето че се оказа, че съвсем не е едно и също за кой гласуваш – както си позволяват да умуват и заключават някои политически дървени "философи". За дясно управление традиционно и устойчиво гласуват индивидите, които са твърдо за свободата, а значи тези, които не се страхуват от рисковете на самостоятелното отговорно съществуване, от трудностите на свободната индивидуална предприемчивост. Десният електорат не се оставя да бъде подвеждан от приказките за "социална справедливост", за "всеобщо равенство" и за една толкова фалшива "солидарност" на страхуващите се от свободата. Зад дясно-консервативната ориентация на съзнанието и мисленето стои екзистенциално-личностната пълноценност на отдадените на свободата (като същност на живота за човека), докато същото не може да се каже за привържениците на "социалистическия рай", на които е трудно да постигнат прилично съществуване със собствени сили и затова разчитат на "инжекции" отвън, от страна на размекналия се от състрадание социум (или по-скоро от "нашата власт", която на социалистите винаги се вижда неизчерпаем източник на "благини" и на средства за незаслужен социален просперитет!). Но ако вместо да работим за бъдещето си се оставим на едно безсилно и безвкусно взаимно "състрадание", то тогава наистина страданието ще бъде поисканата от нас жизнена перспектива: комунизмът доказа абсурдния край на една последователна чисто социалистическа политическа програма, чието налагане нанесе незаздравяващи лесно рани върху телата на цели нации. На десницата предстои да внесе в такива общества живителната стратегия на свободата, която единствена може да гарантира не само оцеляването им, но и бъдещите им постижения по пътищата на автентичната свобода, в полето на достойния за човека живот.
3.Държавните институции на конституционния строй
Принципът за разделение на властите, според който отделни държавни институции реализират единната власт, осъществявайки баланс и взаимен контрол, е основа на "добре устроената" съвременна държава. Предложен от Ш. Монтескьо, този принцип лежи в основата на конституционния строй, който извежда властта от последователното провеждане на свободата – разбирана като смисъл на демокрацията. Демокрацията, или "властта на народа", управлението, осъществявано (чрез делегиране на права и отговорности) от самия народ, може да бъде приведена в действие чрез механизмите на конституционното устройство на държавата. Според тези демократични механизми институциите на властта се избират чрез прилагането на всеобщото избирателно право и в свободни избори. В основата на "пирамидата на властта" стоят свободните индивиди, които в своята съвкупност и като граждани, образуващи единна нация, имат свое политическо представителство в лицето на отделните партии. Така единното – народът, нацията – се "разпада" на "части" (партиите), които обединяват в себе си отделните раз-личности, гражданите като носители на различните екзистенциално-мирогледни и жизнени интереси. В конституиращата се държавна власт, която отразява преобладаващата воля (волята на мнозинството, уточнявана периодично на изборите, която едва чрез тяхната санкция се трансформира в държавна воля), единството на нацията трябва да бъде възстановено, възсъздадено; това е условие за просперитета на цялото. По същия начин и единната власт (волята на държавата) се "разпада" на три съотнасящи се власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – които в лицето на държавния глава отново постигат единството си: за да не се стигне до ситуация, в която те взаимно да се блокират и обезсилят.
Ето тези зависимости подлежат на внимателно "разделяне" и след това на възстановяване на единството, което е залог за ефективното действие на "държавната машина". Лоши са конституциите, които предлагат възможности за "засечки" или "търкане" на механизмите на властта или пък не предвиждат противотежести на своеволието на партиите в налагането на тяхната партийна воля за държавна воля. В такъв "буксуващ" конституционен строй са заложени възможности за неадекватно отразяване на "волята на електората", за подмяна на тази последната от "партизански боричкания", които обезсилват държавата и я превръщат в играчка в ръцете на партиите. Добрите конституции съдържат гаранции срещу партийния произвол: държавата съществува за индивидите и нацията, а не за партиите и техните самозабравили се лидери. Добра е конституцията, която съответства на изкристализиралата в традицията съдба на народния живот, на израслата от недрата на нацията обичайна и субстанциално обусловена практика на регулиране на отношенията и на съответстващото на тях управление. Затова добрата конституция не е "изобретение" на "политическата класа", а е творение на народния живот, постижение на реалното битие на неговите традиционни ценности. Честите промени в конституционното устройство на държавата и властта са признак на слабата държава, в която "политическата класа" е успяла да постигне необезпокоявана от нищо хегемония – и така да си играе с бъдещето и със съдбата на народа, позволявайки се всякакви злоупотреби. В такива конституции липсва придаващият трайност и устойчивост фактор на държавния живот, затова те и пораждат само нестабилност, заплащана скъпо от допусналите да бъдат управлявани така лошо и на почвата на партийния произвол. Ето част от въпросите, които трябва да реши философията на държавата – и които съзнателно и старателно се заобикалят от приближената на политическата класа политология. Ясно е защо: защото държавните кризи са "благодат" на иначе нямащите с какво да се занимават политолози, загрижени най-вече за своето препитание (ако държавната машина работи добре, то за политолозите настъпва страшна… "суша"!).
4.Монархия или република?
Ето един основен въпрос на държавното устройство, който е от принципно значение и който пряко е свързан с народностната традиция, идеща от вековете. Нека затова накратко да опишем държавните форми, които животът и историята са ни дали – и между които само частично можем да избираме, търсейки най-добрата, най-подходящата за съответната страна (защото за дадената традиционно вкоренена държавна форма са дали своя глас и живелите преди нас, поколенията, които са създавали и живели в държава много преди нас изобщо да ни има!). Това е особено важно за разбирането в страните, в които държавният живот е объркан заради своеволията било на комунистическия тоталитаризъм, било на една корумпирана и самозабравила се политическа класа: България пък е страната, в която и двата фактора на слабата, неефективно действащата държавна власт са налице.
Държавата може да бъде или монархия, или република, тези две държавни форми притежават основни различия, които в повечето случаи са решаващи за състоянието на държавния живот, а също и за нравствеността на политиците. Монархията се опира на принципа на трайното единство, на континюитета (непрекъснатостта) да държавността и този на надпартийността: монархът не е политическо лице, неговата власт е пряко дадена и завещана от народа като цялост и независимо от партийните разслоения, той символизира нацията и е персонификация на народностния дух, който не може да бъде оставян на ограничеността и пристрастността (капризите) на партиите. Властта на държавният глава – кралят, царят – се предава по наследство в неговото семейство (династията) и не зависи от колизиите на партийното "приемане" и "предаване" на законодателната, изпълнителната и дори съдебната власт, т.е. предполага трайност, стабилност, непоклатимост и дори достолепие на държавата, която според понятието си, трябва да бъде "държана" от едни и същи ръце. (Многото ръце, посягащи периодично към висшата власт в държавата, при това чрез "наддаването", "гъделичкането" на политическите страсти, чрез безпардонната демагогия, внасят момент на крайна нестабилност на "държавния кораб", периодично сменящ своя курс според приумиците на случайни политически лица, а това е фактор, на който не всяка нация може да издържи!) Монархът (а това наименование иде от гръцкия израз за едно начало!) подобно на бащата в семейството, има един единствен интерес: в неговия дом (държавата като цяло) да царува мир, спокойствие, просперитет и благоденствие на поданиците, което е предпоставка наследникът да получи стабилно наследство. Тук благоденствието на цялата нация се обвързва органично с благото на едно семейство (династията), което означава доминиране на единен интерес. Още Тома от Аквино е забелязал най-важното: "Многото по никакъв начин не могат да съхранят обществото, ако то е напълно разделено. Така, за да може да се управлява по някакъв начин, сред многото се търси някакво единство. Понеже няколко не могат да водят кораба в една посока, ако не са единни. Но единни се наричат тези неща, които са сходни на едно… Така че, по-добре е да управлява един, отколкото много, сходни на един.". Партиите, съзнавайки временния характер на "царуването" си, преходния характер на тяхната власт, не могат да имат подобно съзнание: за тях властта е нещо, което трябва да бъде употребено и "изконсумирано", т. е. принципът тук е "след мен и потоп…".
Монархиите, според конституцията, биват парламентарни и конституционни, като това означава, че или парламентът "държи цялата власт" (включително и контрола върху правителството) – при парламентарната монархия – или пък че монархът притежава конституционно уредени пълномощия по отношение и на трите власти, олицетворявайки върховното единство на държавната власт – при конституционната монархия. (Абсолютната монархия е отживяла времето си, тъй като съдържа несъвършенство и предполага сериозни рискове за нацията.) Накратко казано, при парламентарната монархия кралят (царят) е само символ и персонификация на нацията, на народностния дух, гарант на традицията и морален авторитет, който единствено с факта на съществуването си "озаптява" склонните към самозабравяне политици. При конституционната монархия кралят (царят) освен всичкото това е и носител на реални пълномощия по функционирането на властта и държавността, които в определени моменти могат да се окажат решаващо средство за поставяне на бариера пред партийния монопол върху властта, пред домогванията на партиите към безразделно господство. (Това, че след заграбването на властта от комунистите – винаги по неконституционен път! – първата им грижа беше да ликвидират монархията като главна пречка пред тяхното всесилие, е показателно: монархията, особено конституционната, никога няма да допусне накърняване на общия народен интерес в угода на партизанските апетити за хегемония.) Монархът като живо въплъщение на народния суверенитет – царят е суверен – слага преграда пред опитите на партиите да говорят от името на народа, стремейки се да надскочат, винаги неуспешно, впрочем, партийната си ограниченост; партия, повтарям, означава "част", тя никога не може да олицетворява цялото, докато царят може, нещо повече, това е основният смисъл на съществуването на монархията.
Накрая, царят е подготвен за своята мисия да бъде обединител на нацията, държавното ръководство е особен "занаят", който не може да се осъществява от всеки: това, че встъпването на престола на наследника е неизбежност, за която той трябва да е на длъжното ниво, го предопределя за мисията да бъде държавен глава със съответната професионална годност. Най-важното и незаменимото е това съзнание за мисия, с което живее и се подготвя наследникът, и което, по обясними причини, не може да съществува при политическите лица, овладени от амбицията да станат "президенти на републиката" (но бидейки все пак белязани с белега на случайността: ако един бъдещ президент още преди това заяви, че искал да стане президент и се е подготвял за това от "най-ранна възраст", то това би било възприето просто като… психиатричен феномен!). Не трябва да се подценява този момент, държавното ръководство не е нещо, което всеки може да прави, за което не се иска най-сериозна подготовка: не може да си се подготвял, например, за… адвокат по бракоразводните дела (или пък за най-скромен философ-марксист!), и в един момент да се почувстваш готов да правиш всичко, в това число и най-трудното, ръководството на една нация. Държавният глава по дефиниция е върховен главнокомандващ на войската (и гарант за нейната надпартийност): бъдещият цар получава военно образование, което спасява професионалния престиж на военните, на генералите (за които би било най-сериозно унижение един профан във военните дела да е техен най-висш началник!).
Държавният глава представя страната пред света, в отношенията с другите държави: царят е подготвен и за тази длъжност, докато е наследник той – знаейки за отговорностите, които след време ще поеме – получава най-солидна подготовка по дипломация, по международно право и междудържавни отношения, история и пр. Царят има отговорности във вътрешната политика, в отношенията с партиите, той е подготвен и в тази област (икономика, политика, право, психология и пр.); царят има отговорности и по съдебната власт, той е подготвен и за това. Всичкото това означава, че царят не може да е сляпо зависим от "съветници": да бъде съветван един невежа (както често се случва при президентската институция!) е неблагодарна и неблагонадеждна работа и т.н. Оказва се, че държавен глава при монархията в никакъв случай не може да стане случайно политическо лице, това, че царят е независим от партиите, е решаващото в национално отговорното изпълнение на неговите задължения. Следователно монархията не е "отживяла" времето си държавна форма, напротив, тя има ред безспорни предимства, които трябва да се вземат предвид особено в страните, които са в перманентна държавна криза – България е в такава криза повече от 50 години, съвпадащи точно с установяването на "републиката" от комунистите през 1946 г.
Републиката (Левски през миналия век е употребявал думата като синоним на демокрация, не като държавна форма!) се отличава от монархията по това, че държавният глава е периодично избиран (пряко или непряко от народа) докато пък монархът е избиран от народа непрекъснато. Президентът губи доверието на избирателите си обикновено за един-два мандата (през които обаче властта му е гарантирана, независимо от промененото становище на нацията!), докато монархът може да го загуби всеки ден, и затова е длъжен да го пази като нещо най-скъпо. За "висшия чиновнически пост" в републиката се състезават партийно подкрепени кандидати, и то лица, които (за да достигнат до положението все по-ясно пред очите им да се… "замержелее" възможността да стават "олицетворение на нацията"!) е трябвало да направят толкова много сделки със своята съвест, че в края на краищата са загубили правото да се ползват с особено уважение. Политикът, който за себе си уверено твърди (преди кандидатурата му да е подкрепена от неговата партия) че ще става… президент, е не нещо друго, а отново… "психиатричен феномен": за да е сигурен в това, то това означава, че е направил толкова много сделки с влиятелните лица в неговата партия, че вече просто не заслужава никакво доверие – заради "разиграването" на "политически покер" по повод на самата държава. (Общо взето в партиите политиците се учат на това да бъдат… велики интриганти!) Когато такъв заеме най-висшия пост, предмет на потайните им мечти, те са така обременени с дефектите на доскорошното си партийно битие, че никой не трябва да вярва в способността им магически да се преобразяват (вероятно за една нощ!) в… "надпартийни обединители на нацията".
Поради всичкото това президентите на републиката обикновено са неподготвени за беззаветно служене на държавата и нацията, поради което се обкръжават със "съветници" и "експерти" (за които никой избирател не е гласувал, но които обикновено имат решаващо влияние върху решенията на президента, при това отново… партийно обусловени!) и това е предпоставка за безкрайно много игри със съдбата на народа. Така "предимството" на републиката (избираемостта на президента!) се превръща в своята пряка противоположност, в непоправим недостатък: случайни и нелегитимни лица започват да влияят върху решенията на държавния глава, което в никакъв случай не бива да бъде допускано (а интересът на нацията и държавата става нещо, за което никой не мисли!). На всичкото отгоре семейството на президента, неговия род, приятелите му, ония, на които държавният глава е безкрайно задължен за услуги в доскорошното му битие на "амбициозен политик", партийните му "другари" и пр. се превръщат мигом в жадна за облаги "свита", която бърза да задоволи ламтежите си докато президентът е на власт (знае се, че той е президент "до време", а това време трябва да се… "оползотвори"!). Когато мандатът на президента е изтекъл (тук отново, видяхме, действа принципа "а след мен и потоп…"!), на мястото на тази вече позаситила се "свита" идва нова гладна компания от обкръжението на новия "избраник на случая", която също така лакомо се намества на "държавната трапеза", считайки се за длъжна да се възползва от "късмета" на своя човек – докато е… нейното време. По този начин републиката – това историята прекрасно е потвърдила, а действителността всекидневно препотвърждава! – носи в себе си неотстраними дефекти , тя развращава "политическата класа", която не вижда предел във властническите си домогвания, във възможностите си за безразделна хегемония в държавата, за своеволия, които могат да съсипят живота на нацията – ако не са спирачките на демократичната традиция и култура (но в някои страни – като нашата – такива липсват!). Оказва се, че републиката по начало е морално дискредитирана, тя зависи от чисто субективни основания в много по-голяма степен от монархията, възможностите за произвол и злоупотреба са безкрайно много, а отделните изключения (напр. ген. Де Гол, отличаващ се с високо национално съзнание почти като… монарх, и… кой друг?!) само потвърждават верността на тази констатация.
Републиката бива президентска и парламентарна, и е спорно само това коя от двете е по-лоша от другата. Президентска република е тази, в която президентът има значителна власт (главно като шеф на правителството наред с министър-председателя), тя концентрира прекалено много власт в ръцете на случайни "щастливци на… случая" с всичките рискове от това (добрите демагози обикновено са най-лошите управници!). Парламентарната република пък предава прекалено много власт в ръцете на "многоглавата ламя" (партийно определена) на парламента, това нарушава принципа на разделение на властите (той само формално се запазва!), стъпква другия принцип на единството (президентът е само позьор!), а най-вече оставя държавата на произвола на мнозинството, на управляващата партия. (Ако пък и президентът е "нейн", както е обикновено, то тогава злоупотребите са всекидневие, а опозицията смирено чака своя час, когато и тя ще започне да прави същото!). Властта бива подхвърляна от мнозинство на мнозинство, всички си позволяват гръмогласно да говорят от "името на народа", партийните сметки стават водещото в държавата, а изборите се превръщат в подигравка на политиците с избирателите: свободата е изправена пред сериозно изпитание особено в страните без демократична традиция и култура (като нашата). Ето че след като е спорно коя от двете форми на републиката е по-лоша, в коя "най-добре" изпъкват несъвършенствата на демокрацията, то България категорично избра все пак по-лошата – парламентарната република – тъй като комунистите през 1991 г. ни подариха конституция, която е изгодна единствено на техния произвол със съдбата на нацията. Впрочем, всичко това стана на фона на нерешен конституционен въпрос (Търновската конституция, според която България е конституционна монархия, е незаконно елиминирана от същите тези комунисти през 1946 г., чрез нелегитимен "референдум" и чрез безброй фалшификации на народния вот, при това в условията на чужда окупация на страната!) и при положение, че законният владетел на страната, Цар Симеон ІІ, е жив и здрав.
Парламентът е носител на законодателната власт, правителството – на изпълнителната, а съдът – на съдебната, която чрез институцията на Конституционния съд и по начало е над другите две. Така "разкъсани" и разграничени, трите власти все пак трябва да бъдат примирявани в единството на висшата държавна власт. Затова държавният глава е институцията, която трябва да хармонизира трите власти и да им придава потребната цялост, единството на държавата като "стожер" на живота на нацията. Доколко с това може да се справи президентът като институция на републиканския режим съобразно с казаното всеки вече може да реши и прецени: вместо единство президентите (особено в страни като нашата!) непрекъснато внасят раздор в тялото и душата на нацията. (Да си спомним П. Младенов с неговата фраза "нека танковете тогава да дойдат!", човекът от село Веселиново Ж. Желев като подставено лице на "партията-кърмилница", който получаваше овации главно от тия, които бяха гласували срещу него, т.е. грубо излъга избирателите си и така доказа подставеността си, П. Стоянов със смешните си "абсолютистки мераци" и с непосилната за неговите възможности като личност роля да бъде символ на цяла една нация, поради което той си остава най-обикновен позьор и т.н. – бъдещето ни под тази форма на държавата е непредвидимо или пък направо жалко (Ж. Ганчев-Петрушев).
Въпросите тук са много, нека да се ограничим с казаното, което, надявам се, ще предизвика по-задълбочени размисли у читателя, който не робува на предразсъдъци, а се стреми да мисли със своя ум. Обърнах внимание на онова, което старателно се заобикаля от "прислужващата политология", която не знае друг интерес от верността спрямо ония, които плащат или пък скоро ще дойдат на власт. Посочените зависимости действат различно в държавите с различна политическа и държавна традиция, в страните с различно ниво на демократична култура на гражданите и на самите политици. Но принципните дефекти и съответно предимства не могат да бъдат подминавани безкрайно, а при кризисни ситуации могат да изпъкнат и в най-развитите демокрации. Няма държавна форма, която да е "най-добра" за всички до един народи, но онова, което е добро за някои, може да бъде добро и за други; лошото пък за едни може да стане безкрайно по-лошо за други. Водещото и тук не са "изобретенията" и "разсъдливото премерване" на "минусите и плюсовете", а е единствено националната традиция, приемствеността и историческия път, които отдавна са се произнесли за това какво трябва да бъде.
Затова и отклоненията от този исторически път на традиционната приемственост поради фатални обстоятелства, довели до ужасно объркване и забравяне на своите корени, непременно трябва да се преодоляват: за да спрат бедите на народите, които са изневерили на своето национално битие. За това, че духът на България отдавна ни зове да се върнем при корените на автентичната си държавност – конституционната монархия, коронованата демокрация! – но благодарение на единодушните старания на политиците този повик не се чува или е приглушен, ще стане дума отново на съответното място. Уверен съм, че краят на произволите с българската държавност иде, този край е неминуем, непредотвратим, тук напразни са всички старания. Всъщност в недрата на народната душа този избор отдавна е направен, което означава, че "формалното признание" е въпрос на време; часът на така чаканото тържество на народната воля неизбежно ще дойде…
ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст, книгата, от която той е взет, е писан през далечната 1998 г., поради което ми се наложи в него да внеса съвсем малки терминологични корекции, които обаче изобщо не докосват същинските, принципните моменти на анализа.
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
