Кратка полемика по въпроса за това коя страна в света заслужава да бъде наречена "страна на духа"

Публикацията в блога под заглавие Не само философията, но и духовността изобщо е поставена в унизително положение в България, забелязвам, е предизвикала критичен коментар на моя уважаван постоянен опонент; интересни са доводите и аргументацията му; поставя важния проблем коя страна в света заслужава да бъде наречена "страна на духа". Няма как, включих се в нова полемика, понеже не мога да приема твърдението на опонента ми, че СССР, именно комунистическата империя на злото, била същевременно и "страна на духа"; ето, прочее, какво пише този човек, а по-долу можете да прочетете и моя коментар на неговия коментар:

„Information Philosophie” е философското списание с най-голяма тираж в Германия – 3900. Пренесено върху България с нейното 10 пъти по-малко население от това на Германия това са 390 бройки. Главният булеварден вестник на Германия „Билд” има тираж около 3 милиона. От това императивно се налага едно заключение:

Не само философията, но и духовността изобщо е поставена в унизително положение в Германия.

Т.е. може и в България да е така, но същото е положението и в Германия. Впрочем аналогично стоят нещата и в Англия и САЩ.

Искам да знам дали има страна, в която е обратното и в която философските списания са на почит и се радват на огромни тиражи, докато жълтата и булевардната преса едвам се държи над водата, страна, в която почти всички четат изключително Кант и Достоевски. Знам обаче със сигурност в коя страна НЕ СЕ ЧЕТАТ Кант и Достоевски – Америка. Тя има своите достойнства с това че е богата и свободна, но в никакъв случай не е страна на духа. Парадоксално, но страна на духа беше СССР преди 1991. Там всички четяха много, и то само сериозна литература и Ангел Грънчаров би трябвало да знае това добре. Ама имало, ама нямало друго, фактът си е факт.

И не – не предпочитам „империята на злото” СССР пред Америка, боже опази! Просто констатирам. Не може да имаш всичко и всяко. С демокрацията неминуемо на власт идва тълпата и започват да доминират вкусовете и предпочитанията на тълпата, а те не са насочени към Кант, Достоевски, Бетховен и Шопен. Друг въпрос е, че освен това ДС-КГБ след 1989 имат за цел съзнателното опростачване на хората.

Това пише любезният ми опонент. А ето и моя отговор:

Да, в СССР навремето наистина се четеше "много сериозна литература", примерно четяха робите на комунизма предимно книгите на... Маркс, Ленин, Брежнев! Е да де, четяха по метрото нещастните съветски труженици каквито книжки им попаднат, щото и книгите, да не говорим хубавите, тогава бяха твърде дефицитна стока. Но да се нарече СССР "страна на духа" ми се вижда доста пресилено, особено като се вземе предвид това, че много книги и много автори в СССР бяха просто забранени, а други - съвсем нежелани от пропагандата и властите (примерно, същият този Достоевски).

Прочее, не знам защо на опонента ми му се струва, че в Америка не четат Кант и Достоевски, е, не го четат "трудовите хора на Америка", но има хора, които, разбира се, го четат. Да не искате да ми внушите, че в Харвард, примерно, нито Кант, нито Достоевски никой не е чел?! Навсякъде по света дадени книги се четат от едно елитарно малцинство, друг е въпросът, че нас специално съвсем не ни грее това, че "и в Германия не само философията, но и духовността е поставена в унизително положение".

Впрочем, последното твърдение, отнесено към Германия, е смехотворно; ако има страна на духа, то това е Германия, дори не Франция, но и Франция също. Кьолнската катедрала, да речем, свидетелства, че Германия е страна на духа; немският дух го признах и му се възхитих когато имах възможността да застана в подножието на Кьолнската катедрала.

Разбрах, че страната на Кант, Хегел, Хайдегер не може да не е страна на духа. А СССР, прочее, беше страна на пияниците, не на духовните хора; комунизмът произвежда само уроди; в духовно отношение тоже...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Проектът за нов Закон за образованието противоречи на Конституцията и духа на модерното време

Публикувам по-долу Становище на Движението за либерализация на образованието по повод на най-новия проект за нов и то най-фундаментален Закон за училищното образование, което е изпратено на 21 февруари 2012 г. до Министъра на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов, а копия са изпратени до Президента на Република България Росен Плевнелиев и до Председателя на парламентарната комисия по Образованието, науката и въпросите на младежта и спорта Огнян Стоичков; ето, четете сами за какво става дума:

СТАНОВИЩЕ на Движение за либерализация на образованието

за Проектозакона за предучилищното и училищното образование, представен от МОНМ на 14 февруари 2012 г.

Уважаеми г-н Министър,

За изтеклите повече от 20 години от демократичните промени в нашата страна процесите на демократизация все успяваха да заобикалят сферата на образованието. За наше огромно съжаление Проектозаконът за образованието почти изцяло опроверга основателните очаквания да бъде внесена промяна в регулацията, засягаща страните, свързани с образователния процес: детето, родителите, образователните институции, държавата.

По отношение на детето:

Проектозаконът не отговаря на заявените в предварително оповестената Концепция на МОНМ цели за „насърчаване и подкрепа на личностното развитие на детето и ученика като самостоятелна автономна личност, която поема отговорност за собствената си реализация.” В това отношение проектозаконът е изтъкан от противоречия и неясноти, които няма да позволят на държавното образование да напусне строгите коловози на контрол и тоталитарност, бележещи характера му досега.

По отношение на родителите:

С предложения проектозакон българският родител не само не е реабилитиран като основното отговорно лице за образованието на детето, но и не получава възможност за реален образователен избор. Той бива третиран в още по-голяма степен като безгласна буква: държавата насилствено иззема отговорността му не само да образова, но и да „отглежда, възпитава и социализира” детето, и то от още по-ранна възраст. С други думи, този проектозакон отива толкова далеч, че навлиза в области от личната отговорност и личните взаимоотношения, в които не бе успяла да навлезе дори тоталитарната социалистическа държава от миналото.

По отношение на равноправния достъп до различни образователни институции:

Макар че приветстваме решителната стъпка към демократизация в лицето на въвеждане на принципа „парите вървят с ученика”, ние сме озадачени от липсата на принципна промяна в регулацията за регистрация на частните училища. Нещо повече, буди учудване фактът, че Държавният образователен стандарт, в съответствие с който ще бъде давано разрешение за регистрацията им, не е представен на обществеността за обсъждане успоредно с проектозакона.

По отношение на противоконституционния държавен монопол в образованието:

Този проектозакон продължава традицията за държавен монопол и контрол върху образованието, въведен в нашата страна през тоталитарната епоха със Закона за народната просвета от 1948 г, който утвърждава държавното образование и поставя като цел социалистическото възпитание на децата. Този монопол противоречи не само на съвременната ни Конституция, но и на редица международни документи в областта на човешките права.

Без конкуренция и свобода не може да има развитие в каквато и да е област на обществения живот. Позицията на Движение за либерализация на образованието е, че един истински демократичен закон за образованието трябва да гарантира:

● либерализация на режима на регистрация на образователните институции на принципите на свободния пазар, като контролът върху тяхната дейност се изразява в контрол на изхода, т.е. на резултата от учебния процес, а не в контрол на самия учебен процес

● либерализация на системата за сертифициране на знания чрез премахване на държавния монопол в тази област и допускане на независими системи за валидиране на знания, достъпни за всички граждани, независимо от възрастта или формата на образование, която са избрали;

● либерализация на образователните форми както в рамките на държавната училищна система, така и извън нея, чрез гарантиране правото на свободен избор на образователна форма - училищна или неучилищна, частна или държавна, българска или чуждестранна;

● признаване на принципа, че българският родител е основното лице, което носи отговорност за избора и качеството на образованието, което ще получи българското дете и гарантиране на конституционното право на образование в съответствие с този принцип.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Нищо не е безплатно на този свят, дори и за свободата си трябва да плащаме известна цена

В публикацията в блога си „Блог за милиони“, шегува се бедният автор г-н И.Инджев съобщава за 8 000 000-то посещение на блога му. Разбира се, той всекидневно получава в коментарите много мили и любезни благодарности от читателите си; някой подхвърли на едно място, че само словесни благодарности не са достатъчни. След като се повдигна тая тема, счетох се длъжен да заявя там следното, което публикувам и тук, макар че рискувам да бъде възприето на принципа "Думам ти, дъще, сещай се снахо!"; но какво да се прави, нека всеки да го възприема както си иска; а проблемът наистина е важен и заради него си заслужава да се рискува:

Въпрос на елементарна почтеност е читателите да помагат на авторите на блогове, които влагат много труд при списването им, а пък когато човек ползва нещо, в което друг е вложил много сили и време, да се чувства длъжен да се отблагодари с нещичко е най-нормално; става въпрос за съвест. Г-н Инджев изпитва съвсем разбираемо неудобство за пише по този въпрос, но ето, моя милост има пълното основание да апелира; затуй считам за нужно да напиша ето това:

Господа и дами читатели на блога на нашия уважаван журналист!

Добре знаете, че г-н Инджев, както се казва, от много време е "безработен", макар такава дума в случая да е съвсем неподходяща, защото той работи всекидневно, поддържайки блога си, ала за това никой не му плаща; искам да кажа, че откакто Гоце Първанов го уволни от БТВ, г-н Инджев не е желан от никоя медия и не получава никаква заплата. Бог знае как в това положение се справя, той си знае как я кара. Ето, ние, читателите, имаме чудесна възможност да помогнем за поддържане на съществуването както на популярния блог, така и на неговия авторитетен и толкова влиятелен автор; само нашата съпричастност може да има решаващо условие свободата на словото в български условия да бъде защитена и запазена.

А пък всеки да помогне с каквото и колкото може е жест на елементарна почтеност, солидарност и дори човечност. Да се ползва нещо, именно, да се чете всеки ден един блог, пък да не се чувства никаква потребност да дадеш известен материален израз на благодарността си към неговия автор, нека да имаме добрината да признаем, е твърде уязвимо от морална гледна точка поведение. Тъй че апелът ми е: дайте да помогнем, щото само думите на благодарност не са достатъчни, а в случая се иска и по-осезаема подкрепа!

Пиша това с ясното съзнание, че мога да подразня някого. Изхождам обаче от своята представа за нашия роден манталитет. Единици са хората у нас, по моето възприятие, които са способни на безкористна помощ за автора на един блог, която един вид е и отплата, и насърчение, и морален жест. Не знам дали г-н Инджев е получил нещичко по банковите си сметки от читатели, но имам известни съмнения, че помагащите не са кой знае колко, а пък иначе, както виждаме, ползващите "услугата" са твърде много, десетки и дори може би стотици хиляди. По левче да дадем представете си колко ще се получи. Но огромната част от читателите на блогове даже не се сещат да натиснат върху рекламите в блога, та поне някоя стотинка да дадат на автора.

Ний, българите, за жалост, все сме на принципа "Влачи куче, диря нема!", а така не бива. За вестниците (хартиените) читателите всеки ден си плащат, а тук, в интернет, всичко става, повтарям, на принципа "Влачи куче, диря нема!". Иска се известно ниво на развитие на съзнанието за личност и свобода та човек да се почувства длъжен да се отблагодари на автора на един блог по-осезаемо, да даде своята, както се казва, лепта, щото в случая се дава не толкова на емпирическото лице "Иво Инджев", а се прави нещо за запазването на ония ценности и принципи, на които Иво Инджев служи - и за които работи всеки ден.

Това е елементарно и лесно разбираемо, но да се претвори, да се защити практически едно такова високо съзнание се иска да се мине от сферата на думите към сферата на делата, а това е непосилно за мнозина. Тъй че нека да надмогнем себе си и да дадем; нека да показваме съпричастността и човечността си практически, а не само на думи, както е по-лесно, пък и... безплатно.

Трябва да се знае, че нищо не е безплатно на този свят; дори и за запазването на свободата си трябва да плащаме известна цена. В случая с блога на Иво Инджев нещата стоят точно така и затова си позволих да напиша този апел.

Благодаря за вниманието! Прочее, прощавайте ако някого съм подразнил прекалено, но целта ми беше именно да подразня и да провокирам, та да се събуди нещо, което обичайно в повечето български сърца си спи непробудно...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Духът е универсалното, което прави университета университет

Моите записки по темата за истинския университет отиват към своя край; миналия път написах текста Вечната идея за университет - опит за вникване, с която смятах да завърша, ала ето, че се оказа, че едната линия на повествованието ми, именно "личностно-историческата", т.е. касаещата моята лична история, не бе доведена до "закръглеността" си, остана незавършена. На това основание ми се налага да напиша още едно есе - или както искате го наречете, аз самият не съм уверен какво е то, но ще бъде каквото се получи - към което и пристъпвам тази сутрин.

Станало е така, че в нашите специфично български условия да си университетски преподавател е твърде престижно, а да си учител в училище е крайно непрестижно; колкото е престижно да си университески преподавател, толкова и дори още малко повече е непрестижно да си преподавател в гимназия, да речем. Моя милост има шанса да работи и в двете сфери, тъй че имам погледа и ми се ще да поразсъждавам над тоя факт. Мисля, че е интересно да се разбере на какво се дължи тая престижност на университетското "преподаване", а също и на какво се дължи непрестижността на преподаването в училище. Да, странен феномен е тази крещяща диспропорция и ми се иска да вникна по основателно в него.

Трябва да изхождаме винаги от даденостите, от психическата реалност най-вече. Има нещо, което, предполагам, е решаващо условие, пораждащо тази изключителна престижност на стоенето в университет - за разлика от учителстването. С риск да бъда обявен за маниак, ще дръзна да кажа коя е тази причина, кое е това условие. То е: понеже в университетите има доста девойчета и то във възраст, в която сексуалното общуване на преподаватели с тях не е подсъдно; този е основният извор на тази изключителна престижност на статута на университетския преподавател. В училище за такова нещо даже и не може да се помисли, а ако някой си го помисли и си позволи и най-малък намек за такива щения, той, разбира се, ще се окаже педофил; докато такава злокобна евентуалност в университетите съвсем не може да се случи.

Вярно, с идването на проклетата демокрация у нас се яви терминът "сексуален тормоз", който развали донякъде рахата и изключителната завидност на стоенето на някакви си там учени глави с развратни мераци в университета, но и това може да се преживее. Щото тия, интимните неща, стават обикновено на четири очи и затуй са твърде трудно доказуеми; макар че ако изхождаме от главоболията на бившия първи в МВФ, на сладострастника Доминик Строс Кан, може доведе дотам и нашите университетски плейбои и мераклии да се позамислят поне малко. Ето, както искате и каквото искате си мислете, но аз твърдя, че решаващото условия за престижността на университетското учителстване е предимно женският фактор, неговата хем младост, хем годност за сексуално използване и консумация, като, разбира се, нищо чудно и мъжкият фактор да е решаващо условие по отношение на академичните деятелки от женски пол, както и за някои академични дейци от мъжкия пол, които имат специфично еротично влечение, насочено към младите момчета-студентчета.

Ще каже тук някой: тоя вече взе да се подиграва с нас, как е възможно да пише чак такива глупости?! Тоя за какви ни взема нас? Подиграва ли ни се, или що?! Ще отвърна на такава една възможна забележка ето така.

Съвсем не се шегувам като пиша тия неща. Не се майтапя, не се и изхвърлям. Това, че академичният деец има реалната възможност не просто да се прави и преструва на пич, а и действително, да го наречем така, да е пич, да е пич в поведението си и в отношението си предимно към лицата от другия пол, е онова, което поражда изключителната престижност на университетското преподавателско битийстване. Щото, знайно е, туй нещо, да си пич, е най-ценната характеристика и дори титла, която изобщо човешко същество може да постигне в този живот у нас. Ето, яви се един пич, имащ претенцията, че разбира от политика, народът ахна от удивление, обикна го, гледаше го с отворени от възхита усти, почна да стене ето така: "Баси и пича!", а в крайна сметка го тури не просто за премиер, ами и за нещо като абсолютен властелин на държавата; нищо чудно тая пошла българска приказка да свърши с това благодарният народец да обяви особата Б.Борисов за нещо като "лорд-протектор на нацията", за генералисимус, за цар и император, за папа и дори за божество. Това именно ми дава основание да съдя, че щом пичовското у нас така несъмнено се цени, и то не само от простолюдието, но и от цялата човешка сган в отечеството ни, то същият този фактор, няма как, е и главната причина университетският преподавател да разполага със съзнанието хем на батман, хем на Аполон от Белведере, хем на Казанова, хем поне на Айнщайн, хем на Леонардо Да Винчи, или, с една дума казано, да има съзнанието, сравнимо с това само на Б.Борисов. И както репортерките изпадат в еротичен екстаз когато Б.Борисов ги погледне, така и университетският преподавател на същото това основание се движи с толкова гордо вдигнат нос, пътешествайки из коридорите на университетската образователна институция.

Пишейки това, май наистина прекалих, а? Имам предвид не последното изречение, а по начало това, което написах за решаващата роля на еротичното във вдигането до космически размери както на самочувствието на университетския преподавател, така и на престижността на самата професия. Но понеже за мен като философ единствено истината има някакво значение, съм готов да поема всички рискове - и затуй написах това, което написах. Все пак, имайте предвид, че ровя тук и чопля един крайно сложен психично-социален и при това съвсем български феномен, тъй че бъдете поне малко снизходителни към това, което в крайна сметка се получава. Добре, да продължа нататък - въпреки рисковете.

Като написах горното, нека не бъда разбиран съвсем погрешно: именно, че всички до един университетски преподаватели са развратници, които най-вече заради разврата стоят из университетите - и иначе по начало там и друго съвсем няма какво да правят. Разбира се, сигурно има немалко нравствени хора из академиите ни, които съвсем или почти не се влияят от този народно-психологически фактор; но аз тук, разбира се, говоря за тенденция, проявяваща се в една ярко изразена нашенска и то определено материалистическа социо-културна среда. Пиша дори за доминираща тенденция, а не просто за тенденция. Аргументът ми за това твърдение, освен непосредствените ми емпирични наблюдения и като студент, и като университетски преподавател, и то в най-младежките ми години, е този: какво за материалиста може да има най-голямо значение освен секса, парите, яденето и пиенето, ей тия три-четири неща? Материализмът даже и в сферата на съвсем духовни по предназначението си институции като университетът, църквата и дори манастирът води до най-отвратителни и чудати явления на пълна нравствена разруха, извратеност и порочност. Щом като, както чувам, дори манастири в нашенските родни условия са били превръщани от тая атеистична материалистическо-комуноидна сган, що се е настанила из църквата ни, във вертепи, в бардаци, какво ли пък остава за университетите в това отношение, където, повтарям, има двуполова среда, което именно и означава, че развратът тук е на висота, понеже са задействани и имат поле за изява всички до една сексуални ориентации?!

Толкоз по този фактор. Парите са другият фактор, или по-скоро не парите, а лесното им изкарване. Учителството е непрестижно у нас именно заради робският неблагодарен труд, с който учителят изкарва мизерната си заплата, а у нас, знайно е, е най-мечтаното, и то от най-широките слоеве е ако може съвсем да не работиш, а пък да получаваш хубави пари; ето на това основание на университетския преподавател всички завиждат, понеже може и съвсем да не работи, пък да получава доста добри пари. Е, трябва да симулираш някаква все пак дейност, щото иначе много ще бие на очи, но ето, да речем, един професор у нас получава професорска заплата, да речем, само за да изнесе една, максимум две лекции седмично, докато учителят трябва да работи поне десет или двайсет пъти повече, и то за много по-малко пари; ето откъде иде и едно твърде значително основание за изключителната престижност на професията на университетският преподавател, сравнена с крещящата непрестижност на учителската професия. Смятам, че тук ще ме разберат дори и ония, които възроптаха когато писах за еротично-сексуалният фактор, щото казаното се разбира от само себе си.

Откакто пък в съвременните пазарни условия се случи така, че един университетски преподавател да може да стане нещо като тъкачка-многомашинничка, поклонничка при това на незабравимия Стаханов; тогава именно лакоми за пари, а и, предполагам, за млада женска плът мохикани на академичното поприще се впуснаха да преподават в 3, 4, 5, 6 и дори 7 университета, щото, знайно е, седмицата има само 7 дни, а дневно човек може да преподава само в един университет именно заради проклетата общовалидност на физическите закони, не позволяващи на едно тяло да е на две места едновременно, т.е. за е и тук, и там по едно и също време. Аз съвсем няма да се учудя, ако някой университетски факир-работохолик да се е изхитрил да работи и в повече от 7 университета, стига някои от тия университети да са в един и същ град.

Аз лично познавам един виден университетски преподавател, на който акълът е толкова, че сам, във визитната си картичка, е написал със собствената си ръка, че преподава числом и словом в 7 (седем) университета, като дори е изписал и пълните наименования на тия университети! Разбира се, ний, българите, понеже сме несрещани бабаити, сме способни на всякакви подвизи; ето, че така било и на нашето родно академично, пардон, поприще. Няма да ум казвам засега името на тоя трудолюбив мохикан, да го наречем така, щото той люби, разбира се, не работата и труда, а само и единствено парите. Наложи се поради туй явление самият министър да предприема някакви мерки, като сега-засега, доколкото чувам, било разрешено да се работи (официално) най-много в два университета, а в бъдеще се предвиждало да се възцари грозната евентуалност един професор да може да работи само в един университет. Нали знаете до какво ще доведе такава една промяна в закона?

Ами знайно е до какво ще доведе: ще доведе дотам, че институцията на пътуващите "гост-професори" ще се увеличи влиянието си дотам, че никой няма да може да им хване дирите на тия толкова лакоми "гости", а пък никой никога няма да може да забрани на професорите да гостуват на родствени учреждения, и то на бартерна основа, според българския принцип "Аз на тебе, ти на мене!".

Майчице, май пак се отплеснах, а? Но да продължавам, хванал съм се на хорото, ще рипам, няма как. Мисля, че хвърлих известна светлина върху този наистина чудат феномен: университетският преподавател да има толкова престижна работа, а пък учителят да е най-унизеното същество в специфичните родни български условия. Това е така не на друго, а най-вече на посоченото основание, и то в реда, в който посочих ролята на съответните фактори: секс, пари, мързел и прочие. У нас работа, на която требе да се работи, не ми я хвали; ако пък требе да се работи яко, дори и много пари да дават, пък не ми я хвали; хвали ми само работа, където нищичко не требе да се работи, а да се земат много парички, милите! И какво прави университетският преподавател след като хем не работи, хем е обкръжен от млади момичета със сочни тела, хем за нищонеправенето си получава добри парички?

Ами как какво да прави, като няма какво да прави, му остава едно-единствено занимание, та да не умре от скука: да интригантства, да води безконечни битки за прогонване на всичко свястно, дето може да застраши завидния му статут, да клюкарства, да образува разните му там научни мафии по интереси, за които, разбира се, заветната цел е властчицата, изворът и гарантът на всичките тия благинки. Ето това се прави най-вече из българските университети, простодушни ми български читателю, гражданино, данъкоплатецо, гласоподавателю. Това се прави с твоите пари, с коита субсидираш тая сфера на висшето образование. Университетът днес е каца без дъно, в която се наливат твърде много пари - и там твърде много пари се и похабяват, отиват за едното нищо, нахалост. Както и да е, да не се вглъбявам в тая тема, че тук отплесна ли се, всичко ще отиде по дяволите. Все пак да следвам темата си.

Ето, връщам се до темата си, до обещаното. Моя милост на доста млада възраст стана университетски преподавател, като на това поприще проведох 7 паметни години. Видях какво става в тая сфера, насладих и се до пресищане, но не в тоя смисъл, в който навярно си мислите: тоя па сега ще земе да се фали с колко момичета е спал и прочие!!! Моя милост, оказа се, има непоправим дефект и пълна непригодност за тая сфера: идеалист съм. Гнуся се от такива неща, като разврат, ламтене за пари, мързел, лапане, други такива свинщини все от тоя род. Да ми текат лигите като съзерцавам красиви момичета не мога, имам предвид сексуалните лиги, щото и моя милост се възхищава на красотата, но само, тъй да се рече, естетически, не грубо, вулгарно, похотливо и пр. А когато човек е пленен от красотата, когато в наши родни български условия има дързостта да стане естет, него мигом, разбира се, го обявяват хем за глупак, хем за наивник, за будала, хем за идиот, хем за луд. Такива таксидиоти като мен из българските академии съвсем не ги търпят - щото внасят дискомфорт и развалят вкуса от истинския разврат. Разврат във всеки един, не само в прекия смисъл. Представете си какво ще се случи ако в един публичен дом влезе моралист като мен и се озове в компанията, състояща се все от развратници; разбира се, че ще го изритат като мръсно коте, как иначе да постъпят с него?! И ето, изритаха ме. Ще кажа обаче, че съвсем не съжалявам за това.

Е, вярно е, в първите години след изритването ми се чувствах доста, как да го река, унизен и обиден. Защо точно мен изгониха, как е възможно, да речем, добродетелта, идеализмът, чистият творчески порив, свободолюбието, толерантността да нямат място в такава една нравствена кочина, каквато, безусловно, представлява типично българският университет или академия - ето от такива глупави терзания страдах няколко години? Е, не само страдах, но и се опитах да се боря, и то със смешните средства, с които разполага един романтик и интелектуалец като мен: писах по вестниците, развенчавах, бичувах недъзите, ето, даже до Стефан Продев стигнах, Бог да го прости, във в-к КУЛТУРА, а пък като дойде демокрацията, съм писал много по тия всичките проблеми, което и доведе в крайна сметка до написването на цяла една книга за дереджето в българското образование изобщо. Какво друго можех да направя освен да роптая и да изобличавам? Аз към окончателното издание на тази поредица - мисля поне една брошурка да издам под заглавието ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ - ще приложа много от ония мои писания по темата през годините, които са излизали в разни вестници, списания и прочие, т.е. един вид са веча загубени, щото стоят само в архивите.

Да, обаче само да роптае и критикува един човек съвсем не е достатъчно. Трябва, както се казва, да направи и нещо позитивно. Е, аз направих своя ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА, като го замислих като алтернатива на безобразията, които се вършеха в сферата на държавното и университетско, и училищно образование. Подготвих курсове по какви ли не проблеми, почнахме с мои приятели да правим кабинети за психоанализа, консултации, да създаваме групи за тренинг и прочие; разбира се, в началото бяхме възприети като много подранили птички - или като бели врани най-вече, естествено. Е, няма как, и ни подиграваха, разбира се. Идеалист дом не храни, нали тъй се дума у Нашенско. Е да де, за музикант става дума, но ето, у нас музикантите вече хранят къща, ох, как хубаво я хранят, докато философ, при това романтик, идеалист и идиот, каква ти къща ще храни, за какво ли изобщо става пък такъв луд?! Е, аз, въпреки лишенията, въпреки кошмарите на вечните кризи, които преживяхме през т.н. "преход", имах и получих Божията милост не само да оцелея, но и да продължа да съществувам чак до сега, до далечната 2012 година; сам не мога да си повярвам колко дълго оцелях. При това, криво-ляво, и дом съм хранил, и жена имам, и син отгледах, възпитах, изучих. Изпълних си, както се казва, дълга. За какво тогава да съжалявам? Няма за какво.

Срещам по време на моите разходки из града разни мои познати от времето, в което се подвизавах из ПУ. В това число и сегашни университетски преподаватели, някои от тях някогашни или бивши мои студенти. Често се спираме и разговаряме. Някои ме питат: какво работиш? Отвръщам: учител съм. В гимназия. Сянка на разочарование обикновено преминава, а пък в други случаи минава сянка на едва сдържана радост. Разни хора, разни идеали. Вярна е тази приказка. И когато някой от тия, едва сдържащите радостта си, се опита нещичко да каже, смотолява примерно това:

- Е, няма нищо де, все нещо трябва да се работи! Трябва да се яде нещо! Кураж! - и ме отминава, зачестявайки крачките си, та да избяга по-далеч, за да не би да го прихване нещо от мене. Такива работи. Нашенски работи!

Когато се учреди катедра по философия в ПУ и се налагаше да се намерят "хабилитирани лица" (професори, доценти, кандидати на науките), потребни за съществуването ù, мой състудент от Санкт Петербург, примерно, изпълнително момче, софиянче, нямащо особено отношение към философията като философия (но за сметка на това имащо отношение предимно към философията като „нàука”!), а също имащо известни претенции, което вече бе дорасло до титлата професор, не само дойде в ПУ, а и оглави катедрата.

Веднъж се срещнах с него, животът обича да си прави такива майтапи. Той, разбира се, се престори, че не ме познава. Аз обаче, изчадието, съм подъл: отидох и се обявих кой съм. Оня щеше да падне! Олюля се, а-а да падне, ала се овладя. Той е по-млад от мен с няколко години, ако може да се каже така за хора, които са вече около 50-те. Разбира се, обяви ми, че много бързал. Имал само еди колко си минути. Седнахме в едно кафене. Поговорихме си. Бях тръгнал към една книжарница да нося на книжаря мои книги – аз, прочие, сам си разпространявам книгите, щото моите книги са "непазарни" и книжарите не ги щат! – и рекох да подаря на бившия си състудент някои от тях. Първата му реакция беше тази:

– Уф, абе ти си бил много плодовит бе?! Бравос, бравос! Нема лошо! Благодаря! Ще ги изчета внимателно! Прочее, ще ги дам на жена ми, която е учителка, на нея може и да помогнат с нещо. Мерси!

Напълни си чантата с мои книги и след малко потегли. Преди това ми се оплака, че няма хора за катедрата, няма местни хора, философи, трудно било. Чудел се кого да вземе. Няма хора бе, човече, няма! Засега каним софиянци, пък нататък ще видим. Разбира се, не се сети мен да попита за нещо; е, като му казах, че съм учител, изрази искрените си съболезнования. През цялото време беше нещо неспокоен и си личеше, че все иска да си тръгва. Явно компанията ми му беше някак стресираща за него. Разменихме си телефони и имейли. Обеща да звъни когато е в Пловдив да се виждаме на по кафе. Разбира се, не позвъня, не отговори на имейла ми, ето, минаха вече поне 6-7 години ако не и повече от онази наша паметна среща. Само описвам случилото се, не коря никой за нищо. Той, разбира се, добре знаеше, че съм работил в ПУ доста време и че съм бил изгонен от институцията по, така да се каже, "политико-нравствени причини".

Мой приятел, също състудент от Русия, който е и приятел, така да се каже, с описвания професор, т.е. е наш общ приятел (щото с бъдещия професор моя милост не дружеше особено в Петербург, аз с други хора дружах тогава!), ми разказа веднъж, че бил разговарял с професора за мене и му бил казал ето това; ще го напиша, нищо че е лично и доста комплицирано:

– Хей, абе ти знаеш ли, даваш ли си сметка, че Ангел направи толкова много в тия години, че ти трябва да го вземеш в катедрата?! Сам знаеш добре това. Самата съдба сякаш го е предопределила да дойде и да се установи в Пловдив, та университетът да си има титуляр по философия. Същата тая съдба доведе и теб в ПУ, та да изпълниш предначертаното. А ти се дърпаш като... не знам какво! Как е възможно да не разбираш това, професоре? Професор по философия си, мама му стара! Не се излагай!

Моят приятел, нашият с професора общ приятел, както забелязвате, е голям шегобиец и човек, способен да иронизира по сократовски. Значи така го притиснал, а оня отвърнал ето следното:

– Виж какво, той, Ангел, сам си е виновен, не аз; що мен кориш?! Ами да си беше напънал гъза да напише и да защити дисертация, тогава щях да взема веднага. А сега нищо не мога да направя. Разбираш ли, аз съм външен човек там, сам завися от много фактори. Освен това Ангел има крайно лоша слава в ПУ. Страх ме е, ако аз случайно обявя, че го вземам, възмущението ще е толкова голямо, че нищо чудно и самата сграда на университета да се сгромоляса. Никой не го ще него, разбираш ли! Не става! Дай повече да не говорим за тоя Ангел, че ми развали настроението!

Така казал професорът. Не съчинявам, пиша каквото е било, знам добре обаче, че никой не ми вярва и че всички си мислят, че съм толкова подъл и ниско паднал, че сам си измислям тия неща, за да се, тъй да се рече, самовъзвеличавам. Което тщестлавие ми е съвсем чуждо, органически чуждо. Карай, щом почнах, ще кажа и още нещо. Прочее, горната случка добре показва нещо, извода оставям на вас. Но да не забравя, че исках още нещичко да добавя. Ето какво.

Съдбата наистина е голяма шегобийница, ако мога да използвам така-ва дума. Стана така, че мой бивш състудент от Петербург, казва се Сергей Игнатов, в един момент стана министър на образованието и науката (а сега и на младежта даже!). Аз съм писал за тоя факт някъде из блога си. Куриозното е, че и с министъра имам общ приятел, макар че, както сами разбирате, с министъра, със Сергей Игнатов, ний навремето сме били само познати, изобщо не сме дружили. Та общият ни приятел – за отбелязване е, че професорът Игнатов, както сами можете да се досетите, и както подобава, откакто стана министър, съвсем забрави за някои старите си приятели и мина, тъй да се рече, в пълна нелегалност; това го зная от общия ни приятел! – та значи същият този наш общ приятел все пак веднъж имал шанса да хване натясно министъра и да му каже горе-долу същото, което казал и на оня другия професор. Министърът направил още по-кисела физиономия и рекъл:

– Абе тоя Ангел ли, дето съм го запомнил все да се движи с томче на Платон под мишница из общягата?! Що не вземе да си продължи да се занимава с Платон, а не да си мисли, че някой някога точно него ще вземе в някоя от нашите академии?!

Горе-долу това казал, думите може да са били в друг ред, но смисълът обаче положително е този. Мисля, че едва ли може някой да изобрети по-голяма и по-пищна по смисъла си метафора, която с няколко думи изразява цялата същина на това, което моя скромна милост се опита да представи в толкова многото страници на това размишление, на тази странна поредица от есета. Министърът е успял с няколко думи да каже онова, което аз не успях, затуй му сторвам поклон! Бисер, истински бисер е това: да си гледа Платон, но да не помисля даже за академия! Достоевски с неговата "Легенда за Великия Инквизитор" ряпа да яде; а нали знаете що става в тая повест на великия руснак? Ето що става: пак идва Христос на земята, някъде в Средновековието е било, във времената на кладите и инквизицията, хващат го и Великият Инквизитор съди и Самия Него, Христос, и го праща на кладата: щото да не буни робите с приказките си за свобода, истина, добро и прочие измишльотини. Ето, министърът Игнатов пък казва тоя афоризъм-шедьовър: тия, дето обичат Платон, нямат място из нашите академии! Смях в залата!

А дали министърът изобщо се е сетил, че основателят на Академията е същия този Платон? Сфащате ли сега докъде сме я докарали, драги и простодушни ми български читателю, гражданино, данъкоплатецо, гласоподавателю – и европеецо?! Втасали сме я съвсем. Както и да е. Аз спирам тук. Прочее, на въпроса, дето смятах да е в заглавието, ала се отказвам сега – Защо аз самият съм един университет? – май съвсем не отговорих, но да отговориш на него оставям вам, на теб, драги ми читателю. Смятам, че ще се справиш превъзходно.

Една подсказка: не става дума за мен, за емпирическото лице "Ангел Грънчаров", а за всеки един от тия, дето се е посветил на философията, на истинската философия, която е така несправедливо прогонена от българските университети. Философът по начало е нещо като университет. Ученият, деецът на науката в някакъв смисъл не е, но философът, стига да е философ – непременно! Философията е истински универсалното, което лежи в основата, в духовните темели на университета. Духът, прочее, е това универсално, което прави университета университет. Да, тоя същия дух, дето го няма в сградите, дето се наричат "университети". Става дума предимно за такива сгради, пръснати из нашето многострадално отечество...

Прощавайте ако имаше нещо или ако съм ядосал някого и то прекалено. Е, може и да съм ядосал и вбесил мнозина, но няма как. Такъв, дето се казва, е животът... всичко в крайна сметка си отива на мястото; а пък истината, дори и в наши условия, да се надяваме, в крайна сметка излиза наяве и тържествува.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg) ,

Клакьори и подлизурковци циркулират из медиите за да хвалят новия закон за образованието

Милен Цветков тази вечер в предаването си беше поканил някаква "психолингнистка" да прави нескривана апологетика на най-новия проект за нов фундаментален и революционен закон за училищното образование. Той се опита да и опонира малко, колкото за кумова срама, щото в един момент хвалебствията на пламенната г-жа бяха вече неприлични; милата говореше с нескриван комсомолски плам. Както и да е, мина предаването, а моя милост се ядоса и рече да напише във Фейсбук-страницата на ЧАСЪТ НА МИЛЕН ЦВЕТКОВ кратък коментар; речено-сторено, ето какво написах там:

Г-н Цветков, поканете по темата за новия закон за училищното образование сведущи хора, а не клакьори като госпожата; поканете учители, поканете активисти на Движението за либерализиране на образованието в България, накрая, няма да е, предполагам, непростим грях да поканите и мен като автор на книгата ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ.

Прочее, ето един факт, който говори много: през 1994 година създадох Център за развитие на личността; изминаха толкова години и ето, сега в този проект, Министерството предлага да се създадат такива центрове; и други неща са откраднали от моята книга, ала са ги изопачили до неузнаваемост.

Тъй че, колкото и нескромно да звучи, поканете сведущи хора, имащи реална преценка за проблемите в образованието, които са работили и работят в тази деликатна сфера на духовен живот; а Вие сте поканили една "психолингвистка"... леле, мале! Защо всяка тема, дори и такава сериозна тема като образованието на децата ни в Отечеството ни трябва да бъде представяна като обилно бива поливана в жълта светлина и боя?!

Та тая госпожа не се спря да хвали Министерството! Явно е хвърлила око на някоя службица, или пък, и това е възможно, е получила пари, за да циркулира в медиите и да хвали закона; и хвалейки закона, да приспива общественото мнение; съвсем няма да се учудя ако това правителство прибягва и до такива подли начини за манипулация на общественото мнение...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Кой е Кубрат Томов - гений или луд?!

Получих въпрос от един мой интернетен приятел, който, признавам си, необичайно ме затрудни; бавих отговора, за да мога да си изработя позиция, понеже темата е крайно деликатна, а не ми се ще да прибързвам и да реагирам емоционално, понеже често съм се подвеждал и допускал грешки. Но и най-вече поради дефицит на време не можах да отговоря до днес, но ето, тая сутрин дръзвам да отговоря, понеже съм на работа малко по-късно; ето въпроса, а по долу можете да прочетете моя отговор към питащия, чиито инициали са Т.Т.:

Здравей, Ангеле. Преди години прочетох книгата "Новата култура 21 век" на Кубрат Томов и много ме впечатлиха неговите разсъждения, изводи, хипотези за света, за човека и неговата духовност. След време четох и други неща от него, гледах някои телевизионни предавания с негово участие и като свързах всичко това видях пред себе си един доста интересен човек, философ, за който си заслужава според мен да се говори. Ти как мислиш, какво е мнението ти за този твой колега, нали и той е философ? Ще ти бъда много благодарен ако отделиш от малкото си свободно време, и напишеш някой ред по този мой въпрос. С поздрав: Т.

Здравей, Т., ще се опитам да ти отговоря на въпроса, въпреки че не съм много сигурен в позицията си, и то по много причини. Ето за какво става дума.

Преди много години, когато бях млад, слушах лекция на Кубрат Томов за "цивилизацията на бъдещето" и, признавам си, бях много впечатлен. Наистина звучаха пророчески думите му. В онова време тоя човек беше доста нашумял и при това тезите му разко се разминаваха с господстващата тогава държавна идеология, та по тая причина той имаше нещо като ореол ако не на "истински дисидент", то на бунтар, поне на попрището на науката, или нещо такова. Малко след тоя случай моя милост създаде ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в ПУ "П.Хилендарски", където бях на работа тогава, като идеята ми беше да каня изтъкнати личности, философи, културни дейци и пр. Поканих доста хора, почти всички поканени дойдоха и изнасяха лекция в Клуба, но ясно си спомням, че от поканените двама не дойдоха: Желю Желев и Кубрат Томов; нищо че ги поканих лично, не дойдоха. Желю е хитрец и ми рече, че няма да дойде за да не би да ми затворят Клуба, а пък Кубрат Томов обещава и отлага, обещава и отлага, пък накрая не дойде. Зли езици тогава ми подшушнаха, че не е дошъл, щото заплащането му се е видяло недостатъчно. Аз на такива зли езици не вярвам, но както и да е, това ми казаха.

По едно време в Клуба дойде академик Азаря Поликаров, физик и философ, Бог да го прости, той вече е покойник. Идването на научен корифей от тоя ранг спаси Клуба ми от налетялите го вече идеологически цербери. Спомням си добре, че след лекцията на академика студент го попита за мнението му за теориите на Кубрат Томов. Поликаров отвърна, че тоя човек е много пламенен, пише много, но "теориите" му за жалост са прекалено "хвъркати", като научна фантастика могат да се възприемат, но като наука, за жалост, не могат. И друг един порок изтъкна Поликаров: че претенциите на К.Томов да обедини "цялото човешко знание" са смехотворни и свидетелстват за проблеми с разсъдъка на създателя на едни толкова претенциозни и гениални "революционни теории". Казвам всичко това не за да избягам от отговор и не с чужди ръце да вадя кестените от огъня, а защото ценя мнението на Поликаров, който освен учен беше и личност от голям мащаб, беше философ, тъй че не допускам, че нещото, наречено завист, може да му е повлияло да мисли така. Че Кубрат Томов не беше приет от тогавашната официална "научна общност", пък и от сегашната, е безспорен факт; моя милост по същия начин не е приета от никаква общност даже, щото К.Томов поне го приема общността на езотериците, на мистиците, на ясновидците, на привържениците на извънземните, на другите шарлатани и прочие, а мен дори и такава общност не ще да ме приеме; за което не съжалявам обаче. Та да се върна на въпроса ти.

Аз, признавам си, не съм чел нито една книга на К.Томов и по тази причина не мога да имам свое категорично мнение за книгите му, за написаното от него и за теориите му. Признавам си, не съм имал и особено влечение към подобен тип сензационна и провокативна литература. Един човек у нас, подобен на К.Томов, той е академик, чини ми се, на "Одеската академия на науките", дори написа тритомен или вече е станал петтомен труд, наречен "Физика на Бога", но моя милост се задоволи само с прелистване на творението му. Изпитвам недоверие към подобни, както казват руснаците, "сногшибателни" теории, което може да се преведе като "щури теории", знам ли как може да се преведе. Та не съм имал пиетет към подобни съчинения, щото ги смятам за паранаука, за парафилософия, да не кажа - псевдофилософия или псевдонаука. Те са нито рак, нито риба, нито наука, нито философия, а аз, като философ, не мога да имам положително отношение към демонстрацията на подобно размиване на границите между наука и философия - и на самите понятия за това що е наука и що е философия.

Напоследък и аз хванах някакви сензационни предавания с участието на К.Томов, в които той, както възприех нещата, стана за смях, щото говореше за някакви извънземни, които го били отвлекли, а пък след това, предполагам, са го довлекли обратно тука, сред нас, та той вече да е нещо като техен посланик или просто доверен човек. Тия негови изяви ми дават основание да мисля, че човекът вече съвсем не е наред с разсъдъка си. Не се подигравам, това е болест, тъй че моля да ме извиниш, ако думите ми са прозвучали прекалено грубо или грозно. Много съжалявам, ако Кубрат Томов е твой кумир и аз сега го развенчавам. Но казвам какво мисля. При това искам и още нещо да добавя.

Нямам претенцията, че моето отношение към тоя човек е меродавно. Сам казах, че нищо не съм чел от него, тъй че е напълно възможно съвсем да греша. Да съм се подвел, да бъркам. Възможно е Кубрат Томов да е непризнат от никой гений и дори нещо като пророк, който след време да бъде признат за нов Айнщайн или дори нещо повече от това. Такива неща стават в науката, пък и по света изобщо. А у нас да не признаваме най-кадърните си хора, знайно е, е нещо като традиция. И да ги отричаме, да ги хулим, да ги подиграваме също е наша хубава българска традиция. Сам съм изпитал тоя наш табиет върху гърба си, тъй че зная добре за какво говоря. Та искам да кажа, че написаното по-горе от мен, допускам, е възможно да е съвсем неверно, аз да съм се подвел и да съм в пълно заблуждение; а пък Кубрат Томов да е точно това, което, примерно, си мислиш ти; или както си мислят повечето негови фенове.

Прочее, по въпроса за Кубрат Томов ти самият си по-компетентен от мен, щото си чел негови книги, и ето, твоята оценка ме кара да потърся някоя негова книга и да я изчета. Щото ми се вижда позорно на моите години човек да няма вярна преценка по един такъв случай, който, възможно е, да значително по-важен отколкото мога да си представя сега. Тъй че благодаря ти за въпроса, помогна ми за се замисля за нещо, за което не бях мислил. С годините ние, хората, остаряваме и ставаме все по-вироглави; аз, разбира се, не съм изключение от това правило. Напълно е възможно случаят да е точно такъв.

Това исках да ти кажа. Бъди здрав!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

За творческия порив при писането на книга

Във Фейсбук един млад човек, българин, който учи, работи и живее в чужбина (мога да му кажа тук само инициалите на името му, щото не съм го питал дали да публикувам кореспонденцията ни) именно г-н T.G., ми зададе въпрос, който, струва ми се, може да вълнува и други хора; затуй публикувам и въпроса му, и моя отговор до него, понеже, от друга страна, ми се чини, че повдигнатият проблем е важен; ето:

T.G.: Здравейте, г-н Грънчаров! Обмислям да се пробвам да напиша книга и тъй като Ви харесвам и харесвам много мисленето Ви и знам, че имате доста написани книги искам да Ви попитам: - трябва ли преди да почна да се запозная с нещо относно техническата част? - нещо за структурата?

Отговорих му вкратце ето така: Г-н T.G., идеята Ви е чудесна! Щом като Ви се е явила идеята да напишете книга, оставете се да Ви води тази идея, този творчески импулс; останете ли му верен, всичко ще си дойде на мястото, т.е. не мислете за структура, техническа част и пр.

Творчеството е това: нещата трябва да се родят естествено, спонтанно, а не да са плод на разсъдъчно насилие над душата. Аз, примерно, така пиша; имам чувството, че този е истинският начин.

Е, разбира се, Вие пак можете да си правите план на книгата и прочие; всичко можете да си правите, но ако в един момент силно Ви се прииска да изхвърлите нещо, или да промените нещата по коренен начин, направете го.

Това мога да Ви кажа по въпросите Ви, много е рисковано да се дават съвети тук, щото всичко Вие сам ще си изнамерите, изобретите и сътворите. В работата, в сладките мъки на изразяването на самия себе си всичко ще Ви се открие само.

Желая Ви успех! Искате ли нещо силно, ще го постигнете непременно! Ала трябва много да се работи. Това е...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Какво е Левски за нашата национална свяст изобщо

Г-н А.Лютов, собственикът на блога ПОЗИЦИЯ е написал любопитен текст под заглавие Дори и да не бе дошъл, който поставя много въпроси. Става дума за Левски и нашето отношение към него. Повод му дават някои негови наблюдения около честването на 139-тата годишнина от обесването на Апостола. Оценявам тезите му за провокиращи, въпреки че финалът на писанието му, в който цитира стих за... Ленин, за да прави някаква аналогия с Левски - оттам е взел и израза, използван в заглавието - чисто и просто е пошъл; когато човек пише, все пак не е длъжен да каже всичко, що се мерне в кратуната му; както и да е. Наложи се обаче да реагирам; ето какво написах там:

Г-н Лютов, поставяте важен проблем: за смисъла на нашите, на съвременните реакции на българите спрямо Левски. Но има и нещо още по-дълбоко: какво е Левски за нашата национална свяст изобщо? Дали личността и делото му били "митологизирани" или не, в което се разпростирате в разсъжденията си, за мен е маловажно; истински важното е друго; ще се изкажа, та белким възникне някаква дискусия по тия необходими въпроси.

В "митът Левски" - дори и така да го наречем - се оглеждаме ние, българите, каквито сме, с всичките си кусури и дефекти, и то не от вчера, от отдавна, отколе. Нашите днешни словесни и кухи апотеози за Левски, що се леят от речите на политическите спекуланти, според мен са опит за компенсация на старо, но и на днешното ни недостойнство, малодушие и подлост; възвеличавайки него до небесата, ние безсъзнателно искаме своята вина някак си да изкупим. Или да изтрием срама. Нам ни е нужна иконата Левски, пред която да се молим, стига да имахме поне малко съвест, да, да се молим и да се каем за предателствата и за вините си, с които изобилства нашата история. Но ние и това не правим. А пред иконата Левски пък се хвалим, че сме били каквито не сме, т.е. лъжем, и то най-малодушно, нахално, грозно и тъпо. Лъжем другите, лъжем младите, а и себе си дори лъжем. Толкова са ни лъгали и още ни лъжат, че се стигнало дотам, че дори и самите лъжци вече сякаш са си повярвали на лъжите. А какво ли остава на лъганите. Те вървят като стадо след лъжците си. Ето това правим. Това според мен съдържа "митът Левски". За жалост, така е.

Французите, например, се гордеят със своя Наполеон, но там ситуацията е съвършено друга: Наполеон е квинтесенция, най-чист израз на френския дух; а Левски всъщност обратното, коренно различното и противоположното на онова, което сме; да, Левски е опозиция и отрицание на всичко онова, което ние като народ всъщност и в действителност сме. Ето тук е проблемът. Тук трябва да се "чопли", а всичко останало са подробности, нямащи особено значение.

Ние, българите, като народ, в историята си, пък и днес, сме показали, че сме точно обратното на туй, което е Левски; ний като народ сме страхливци, той е безстрашен; ний сме неинициативни, примиряващи се с всичко, търпеливи и покорни, а той, милият, единствен е тръгнал да мре и отечество да освобождава. Което е задача, непосилна дори и за титан като него, щото той съвсем не е подкрепен от огромните слоеве от народа, а е подкрепен само от неколцина луди глави като него. Мнозинството от народа пък живей с говеждата вяра, че "Туркия ке падне, дедо Иван ке ни освободи", а пък Левски, знайно е, знае и повтаря само това: "Тоз, който ще ни освободи, той ще да ни и пороби!". Т.е. убеждава всички, че нам не са ни нужни нови господари, "ний и сега си имаме султан", и се хвърля с всички сили, та белким разбуни тоя заспал народ.

Ала не би, почти никой не е разбудил, а треперковците тогава са били (пък и днес съвсем същото, що да си кривим душата?!) подавляющото мнозинство; народът ни и тогава, пък и особено сега, винаги е пребивавал в робска и животинска отдаденост предимно на прозаическите нужди на деня; той не вярва в идеали, а Левски го кори, щото има нещо друго на този свят, за което наистина си заслужава да се живее, и това е свободата. Левски, не някой друг, е написал ето тия думи: "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!", за какво ви говори тоя упрек? Ами тоя, дето четем в тефтерчето му: "Народе???"! Как е възможно да се правим на изоглавени и лъжливо да твърдим, че Левски бил "еманация на най-доброто от българския дух"?!

Не, няма такова нещо, напротив, тъкмо наопаки стоят нещата! И ний сме дотам малодушни и подли, че се опитваме дори и себе си да излъжем, т.е. да си повярваме, че явно не сме чак толкова нещастни и малодушни, щом и ний, като нация, сме били родили личност и герой като Левски; е, и Ботев сме родили, но що сторихме с тях?! Оставихме ги да отидат на курбан, а пък треперковците в онова време стояха зад дуварите и зад залостените порти, сакън някой да не заподозре, че са поне малко причастни на безнадеждната мисия на нашите бунтари. Чия е тази поговорка и какво тя ви говори: "Покорна главица сабя не я сече!"; ами тая: "Език кости няма, но кости чупи!", сиреч, трябва дори и да мълчим?! Сега сфанахте ли защо толкова величаем Левски? Ако не сте сфанали, ще ви го кажа аз.

Ами затова го величаем, щото той е на космически разстояния от това каквито сме ние в мнозинството си. Затуй и се мъчим, издигайки него така високо, белким поне малко и себе си издигнем от тинята на собственото си малодушие, слабост и недостойнство. Така, уви, стоят работите, а не както толкова много ни се иска да бъдат. Митът, драги ми г-н Лютов, е лъжа, а ние, българите, имаме голяма нужда от лъжи, знаете ли защо?

Ами защото нам, българите - и в това отношение нищо чудно да сме изключение в целия свят! - единствени ни се чини и сме си втълпили, че истината ни е един вид дори "лично неизгодна", да не говорим пък "обществено", общностно. И тя, в случая с живота, делото и съдбата на Левски, пък и на Ботев, пък и на Стамболов, пък и на още много други, наистина ни е съвсем неизгодна. Изложили сме се като народ твърде много, щом сме оставили Левски да увисне толкова самотен на бесилото. Обруган и от най-близките си, като Димитра Общего, който и е хвърлил цялата вина върху него, за да отърве кожата си, показвайки се като най-типичен българин! Да спра дотук, казах какво мисля и как аз виждам нещата.

Но за завършек си позволявам да напиша ето това, което също е много позорно, но ний пак се правим на изоглавени и сами себе си лъжем, че не забелязваме позора. Само 139 години са минали от обесването, от смъртта на Левски, но ние не знаем, а, навярно, и никога няма да узнаем къде е неговият гроб. Срам, срам, трижди срам! Той, навярно, е погребан нейде сред гробовете на разбойниците и престъпниците, на позорно място, а никой, повтарям, никой, не се е възмутил тогава от тая неправда и барем да беше турил малък знак връз гроба му, та да се знае где е погребан българския титан. Никой! Един камък, по-голям, барем да бяха добутали, та да го бяха турили там, дето му са костите, та да се знае къде е гроба му, не, дори и това не са сторили нашите деди-треперковци.

Най-позорното е това, че в онова време е станало дотам, че самите турци повече са се възхищавали от Левски, наричали са го "Джингиби" ("Неуловимият") и са го почитали повече, а не българите! Пантев оня ден каза, че Левски в онуй време бил "неизвестен" и затуй никой не се бил трогнал като го бесели! А пък за тялото и гроба му да помисли някой да не говорим. Представяте ли си що говори пък това?! Ний и днес нима не сме същите?! Нима и сега не е досущ така: истински големите българи, наши съвременници, съвсем не ги знаем и нехаем за тях, а едва като умрат някога може и да ги признаем, а може и съвсем да не ги признаем. Признаваме ги когато ги признае светът, а не иначе. Ний обикновено се възхищаваме от властните мижитурки, тям сторваме поклони, тям завиждаме, а най-свястното сред българите обикновено гоним от пределите на страната си: нима не е точно така?! Кажете де, що мълчите?!

Затова ще дръзна да напиша и това: ний, българите, продължаваме да сме тъпо безпаметно стадо, щом толкова години след това не се възмущаваме от тоя позорящ нацията ни факт: не знаем къде е гроба на Левски! Не, не се възмущава никой, а какви ли не лъжи, от рода, примерно, на тия, дето реди безсрамникът Пантев или събрата му Божо Димитров сме готови да прегърнем, само и само да не появим достойнство и да не приемем, да не погледнем истината право в очите. Истината, драги ми наивници, е винаги за предпочитане пред лъжата, нищо че от нея понякога боли. Нека да боли! Трябва да боли! Боли и когато хирургът реже, ама се налага. А ний нашите рани, имам предвид рани върху националната ни памет, нямаме смелостта да изрежем и изкореним. Чрез истината става това, че осъзнаването им става. Чрез признаването. И чрез разкаянието. Ще се пречистим само ако узнаем какви сме и се отвратим от самите себе си, не иначе. Затова именно и продължаваме да сме си все същите, дори, положително, да ставаме и все по-слаби, малодушни, страхливи, подли, опростачени и какви ли не още. Това, за жалост, е самата истина, драги ми г-н Лютов!

Ний и на Ботйова не знаем где е гроба - и дори можи би по-добре е така! Защо ли? - ще рече някой. Ще ви кажа.

Като знаем къде е гроба на Стамболов, събрат на Апостола и на Ботйова, герой от борбите за национално освобождение на България, та питам, като знаем къде е гробът на Стамболова, що сторихме с него, знаете ли? Не знаят, милите, колко са невинни, като дечица! Ще ви кажа що сторихме. Сторихме нещо най-унизително и тъпо. Добре е, повтарям, че не знаем къде се гробовете на Левски и Ботев, щото ако знаехме къде са, положително и с тях щяха да се намерят уроди, които да сторят същото.

Стамболов, който не само че е един от най-големите поборници за българската свобода в турско време, но е и държавникът, който успя да съхрани свободата и независимостта на младата българска държава от асимилаторските кроежи и ламтежи на "освободителите", знаете, е посечен с ятаган в центъра на София, пред очите на гражданството, във време, в което улицата е пълна с народ, ала никой, повтарям, никой не се е притекъл да му помогне, та да разгонят убийците, да възпрепятстват ударите на безпощадния ятаган! Представяте ли си: убиват пред очите на десетки мъже не кой да е, а бивш, доскорошен министър-председател, и никой не се впуска да му помогне! Както и никой не е помогнал, прочее, и на Левски, когато няколко заптиета са го водели към бесилото му. Не, напротив, всички са гледали сеир; когато Левски го водят, треперейки зад кепенците и портите, а пък когато съсичат Стамболова, гледайки тъпо отсреща като безсловесни животни! Както и да е, убиват Стамболова убийци, чиято ръка, предполагам, е била вдъхновена от руски пари, гражданството тъпее, Стамболов, с отрязани ръце, издъхва в дома си, в страшни мъки, съвсем скоро.

И резилът започва с погребението му; представяте ли си, явява се тълпа пияни русофили, която, подкупена, разбира се - някои на Стамболова има за какво да отмъщават! - почва да креши, че "тиранинът" не заслужава гроб, а трябва да бъде разкъсан и фърлен на кучетата! Представяте ли си грозната сцена?! Искали да го бесят, знам ли, страшна работа! Е, някак погребали Стамболова. И тук, на пресния му гроб, се случили след това най-грозните сцени, които човешки ум може да си представи: играли хоро на гроба му, скачали връз него пияните, а пък после свалили гащите и... срали върху гроба! Да, срали, ето това направили! Животни, не хора, дори нещо много по-лошо от животни, те, животните, изобщо не са лоши: уроди, същински уроди! Тъй че, повтарям, добре че не знаем къде е гроба на Левски. Историята се е погрижила да не знаем, та да предпазим костите му от такова или подобно поругаване.

Прочее, къде са костите не знаем и на много други велики българи, примерно, не знаем къде е гробът на Цар Борис Трети. С неговия гроб знаете какво са направили следовниците на ония, дето са поругали гроба на Стамболова, имам предвид комунистите, вдъхновявани пак от тираничната империя що е на североизток. Хвърлили са ги на кучетата и на рибите, ето това са направили с балсамирания труп на великия български цар! Някой заради това поне малко да се е засрамил? Няма такива, нали! Ето, познах, знам си аз, че ще е така... няма как да е иначе...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)