Истината ни прави свободни

събота, 16 февруари 2013 г.

Лицемерието у нас е достигнало ужасяващи размери, в обществото ни цари култура на несподеляне


По публикация със заглавие Моето разсъждение за кошмарните "семейни самоубийства", при които баща убива собствените си деца се получи отзив, който поставя важни проблеми; затова решавам да го публикувам отделно, с надежда повече хора да обърнат внимание на казаното; ето какво пише този човек:

Прекрасна статия наистина, поздравления! Аз, разбира се, не мога да кажа какво точно е подтикнало тези хора да извършат такива кошмарни деяния, но статията ме накара да се замисля за друго.

В България когато някой има сериозен проблем, той не се споделя, не му се търси решение, а вместо това всички се държат, все едно не съществува - ако може проблемът да изчезне от само себе си. Това, че в България хората си споделяли всичко, "и майчиното мляко" едва ли не, е мит - споделят се надълго и нашироко всякакви глупости, безсмислици и празнословия, но за истинските проблеми никога не се отваря дума, а ако все пак някой отвори, другите почват да се озъртат неудобно и гледат да прекратят разговора. Така е и в работата, и на улицата, и в приятелски компании, а и в семействата до голяма степен.

Лицемерието е достигнало ужасяващи размери.

Много показателно е и това, което казаха съседите на семейството от Пловдив - че хората са били щастливи, доволни и изобщо не личало, че са имали проблеми - е, явно са имали, и то сериозни. Обаче след като в обществото цари култура на несподеляне, как да споделят? Нали ще ги помислят за "слаби" и "имиджа" им ще падне?

Докато не се опитаме да преодолеем лицемерието си не започнем да бъдем малко по-откровени, нищо няма да се промени към по-добро. (И, между другото, тук не говоря само за другите хора - аз също понякога се държа така.)

А че причините за двете убийства в София и Пловдив са много дълбоки, няма никакво съмнение за мен. Тези лесни обяснения, които много хора приемат, че хората са били "луди", може да са много удобни, но са погрешни.

Никола

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Из моите проучвания по темата "Решаване на конфликтни ситуации между учители и ученици"

Имам около час тази сутрин да напиша нещичко. После се налага да бързам за работа. Не ми се занимава тая сутрин с политически коментари. Ще пиша за онова, което ми е най-присърце: за образованието и възпитанието на младите. Мисля тия дни също така и за тема за своя семинар, който е под надслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите". Предлагам, сега-засега, темата за следващата седмица да е, примерно, ето тази: "Решаването на т.н. "конфликтни ситуации" между учители и ученици". Прочее, друг човек ми предложи тази тема, аз се съгласявам, че е важна. А ето тук, в блога, искам да напиша нещичко, което може да се възприеме като въведение в проблема.

Вие сигурно вече сте видели онова клипче, в което преподавателка по статистика в Търновския университет "изтрещява" и почна да се кара на студентите си, а в един момент в афектираността си се изпуска дотам, че започва да ги псува на майка - т.е. нанася най-смъртната обида за българина! Да, една дама, преподавателка в университет, псува на майка студентите си - това е принос в историята на академичните нрави, няма що! Интересен симптом и казус е това обаче, спор няма. Ето един конфликт, подлежащ на тълкуване. Всекидневно се случват безброй такива, пък и още по-сериозни конфликти. Прочее, студентите у нас са значително по-послушни в сравнение с учениците. В училищата нещата са вече направо страшни. Най-бесни, най-неуправляеми са, казват, учениците от т.н. основно ниво на образованието - 6-ти, 7-ми, 8-ми клас. Първите класове на гимназиите (9-ти и 10-ти клас) учениците сякаш почват малко от малко да мирясват (пустият пубертет, дето ги тресе, сякаш почва да утихва!), но пак има доста беснеещи, хулиганстващи и крайно арогантни ученици. Училищната институция немее пред тях, почти няма ефективни средства за противодействие; или, по-вярно казано, има съответните ефективни средства, ала не ги ползва. Тук теорията, по моето възприятие, е тази: "Влачи куче - диря няма!", от една страна, а от друга, много се почита и така удобната за администрацията теория, според която горкият учител бива поставен "на дулото на топа", т.е. тук действа принципа "Всеки да се спасява както може!". "Добри" са учителите, които са изнамерили някакво що-годе действащо средство (примерно в лицето на т.н. "кадифян авторитаризъм" или в популизма!) и оцеляват по-безболезнено, "лоши" са учителите, които не желаят да се възползват от такива методи, т.е. по-либералните учители, и такива учители, представяте ли си, "си имат проблеми с дисциплината", водят обречени битки, в които никой не ги подкрепя, пък и те, горките, се стараят да не дават знак, че имат такива проблеми, щото иначе началството ще им лепне клеймото "не се справя, има проблеми с дисциплината на учениците, сиреч, лош учител е". Разбира се, всичко, що е малко от малко умно, овреме гледа да избяга от лудницата, наречена училище, поради което, за жалост, наистина кадърни учители в нашето родно училище остават все по-малко (доста кадърни учители се пенсионират всяка година или пък измират като мухи, недоживели до пенсия, а пък сред по-младите ония, що имат призвание за тази наистина благородна професия, са сякаш все по-малко година след година, щото, от друга страна, се иска страшна личностна саможертва да си учител в наше време). Та ето по тия въпроси - те наистина са вечни! - ми се ще да напиша нещичко тази сутрин.

Вчера един приятел, самият той е учител, ми каза нещо, което силно ме впечатли; той ми заяви, че отдавна искал да ми каже това, все отлагал, каза също, че щял да бъде пределно откровен; ето какво в общи линии ми каза този човек:

- Ангеле, длъжен съм да ти кажа това, моля те, да ме разбереш, че го правя добронамерено, за твое добро, и да не ми се обидиш. Ти си талантлив личност и човек, за когото е твърде тясна тази сфера на училището, на гимназиалното образование. Според това, което представляваш, за теб подходящата сфера е университетското образование. Всичките ти проблеми идат от това, за което ти говоря сега. При това проблемите ти са остри, понеже са и от двете страни. Сам знаеш, учителят е поставен между чука на администрацията и наковалнята на учениците. Ти обаче си горд човек и не правиш нищо поне да омекотиш ударите на чука върху себе си. Поне да умееше да се се мазниш на администрацията, по-леко щеше да ти е, и тогава всичката си сила щеше да можеш да насочиш в битката с учениците. А сега воюваш на два фронта. Но главното е това: тормозиш учениците с високите си изисквания, за какво се натягаш така бе, човече?! Паметник няма да ти турят един ден, в това поне бъди сигурен?! Що не мирясаш и не си гледаш животеца, а ти: не, иновации ще правя, ще опитвам нови, съвременни методи, не знам какво още, станал си голям натегач. Обаче няма кой да оцени натягането ти, разбираш ли къде ти е проблема? Твоето натягане е неприятно за всички, и за администрацията особено, щото буниш духовете, пък и поставяш в неудобна позиция колегите си. А най-вече учениците си ощетяваш, щото те са свикнали с тях да се отнасят традиционно, всичко да върви леко и мирно, но не, ти ги поставяш в особена ситуация, тормозиш ги да мислят, обиждаш ги, че не се справят, ето, те ти отмъщават. Тия ученици, които един ден ще ти бъдат благодарни, се броят на пръсти, а мнозинството ще те мрази. И е в правото си да те мрази. Това мнозинство вече е опорочено от системата, ти обаче им помагаш да осъзнаят поне отчасти колко са зле, колко са деформирани, колко са нещастни - по тази причина си създаваш в тяхно лице врагове. И те ти отмъщават. И понеже се пържиш на не знам си колко огъня, скоро ще се опечеш съвсем, т.е. ще грохнеш. Затуй, братко и приятелю, бягай, спасявай се, махай се от училището - и отивай на сенчесто място в някой университет. Ти за университета си нужен, а за училището си вреден - това е прокобата ти. В университета може и да те оценят, но ако останеш тук, ще се погубиш сам. Това исках да ти кажа. Дано ме разбра. Помисли и сам решавай. Проблемът си е само твой. Да, ти си вреден човек за училищното образование...

В общи линии това ми каза, дори на места това бяха и точните му думи, не мога да възпроизведа точно изказването му, щото нямам той талант. А той се изразяваше оригинално. Но идеята е тази, смисълът на думите му възпроизвеждам точно. Какво да кажа в тази връзка?

Този човек е прав. Съвършено прав. Добре е, че ми каза всичко това. Неговият поглед много ми помогна да видя с други очи случващото се. Разбира се, аз съм друг тип човек, идеалист, сиреч, според нашенските разпространени представи, аз, уважаеми дами и господа, съм един мухльо. По тази причина неговите думи в моите уши звучат съвсем иначе. Но аз не дръзнах да вляза в дискусия с този човек. Изслушах го внимателно и казах, че ще помисля. Той се бил загрижил за моето оцеляване. Затова ми бил казал всичко това. Прочее, и други хора, с други думи, са ми казвали почти същото. Малцина са ония, които са ме окуражавали и подкрепяли - с ясното съзнание за жертвата, която правя. Жертвам себе си. Вместо да оцелявам, вместо да се приспособявам, съм тръгнал да минавам през... стени! Нормалните хора използват за тая работа вратите, аз, не, аз се правя на особен и предпочитам да минавам директно през стените! Е, отвсякъде съм в синини от ударите, които усещам връз себе си. И не мирясвам. Продължавам. Като обречен. "Аве, Цезар, ний, обречените на смърт, те приветстваме!". Май така беше. Имам, като капак на всичко, някакво съзнание за мисия, както и подобава за един класически мухльо, за един идеалист. Там ми е проблемът. Водя безнадеждни борби. Цял живот. Не съм конформист. Станал съм нещо като "конска муха" или дори като досаден комар. Разбира се, че ще съм неприятен на всички. Няма как да е иначе. Но няма да се откажа да провя онова ново, за което съм осъзнал, че отдавна му е дошло времето. Вярно, нещо като "първа птичка" се чувствам от години, пея, пея до прегракване, пея до изнемогване, а пролетта все не идва...

Та в тази връзка искам да кажа нещо, с което да завърша туй есе. Вчера в час с един "проблемен клас" пак се стигна до ескалация на конфликта. Те учат философия, трябва да учат философия, ала се вдигнаха на бунт спрямо "моите погрешни методи", писаха жалби, намеси се администрацията, правиха що правиха, уж да решат конфликта, не знам, прочее, що са правили, ала ето, резултатът е налице: конфликтът ескалира, учениците сякаш са насърчени да продължат атаката си срещу мен. Първо, бойкотират ученето по философия, идват абсолютно неподготвени, тяхната борба е ясна: да не четем, да не учим, да не се преуморяваме, удобната туза тук е "Той, Грънчаров, не зачита правото ни на мнение!". Т.е., борят се за свещеното си право на мързел. Представят това право във възвишени думи, е, не им се удава много, а пък аз не признавам такова едно право. В резултат - бойкот. Няма да учим. И ето, вчера, пак същото. Никой не се е подготвил по темата. Почвам да изпитвам: хилят се, казват разни нелепости, празни приказки, баналности. Пиша, разбира се, двойки. И скачат, разбира се, нагъл "адвокат на гневния народ": "Е, ама, господине, вий не ни признавате мислите! Каквото и да кажем, все погрешно! Заставяте ни да мислим като вас, е, няма да стане!". Друг един ученик, за да се подмаже на народа, се увлече дотам, че в един момент с изразителен жест с въртяща се около оста си ръка и с разперени пръсти неколкократно подчерта, че моя милост е съвсем... смахнат човек! Държа се доста предизвикателно, арогантно, нагло. Казах му го, аз изобщо не цепя басма на наглеците. Казах, че ще напиша доклад до администрацията по повод на държането им. Посрещнаха думите ми с дружен единодушен смях и хохот! Много показателна реакция! Много изразителна реакция! Един вид бях осмян - и унизен. Морална победа удържаха тоя път учениците. Няма що, "морална" - откъдето и да я погледнеш, все "морална"...

Интересното е, че преди да се намеси класният и администрацията класът, както е нормално, не беше единен, а сега всички сякаш са в единен фронт срещу мен. Някой явно ги е насърчил и окуражил. Може да го е направил неумишлено, незлонамерено, може такъв ефект да са имали погрешни негови думи; аз вече писах колко фатални могат да бъдат грешките на възпитателите в тия така сложни и фини духовно-личностни взаимодействия в училище. Една непремислена, непретеглена дума, явила се резултат на погрешна в корена си представа (стереотип), може да има ужасни фатални последици. А за това изобщо не се мисли. Всеки учител има претенцията, че е непогрешим. Това пък е особено лошо, това е усложняващия всичко фактор. Да не говорим за това, че самата администрация със своите "началнически представи", е с претенцията за "пълна непогрешимост", подобно на римския папа. Апропо, то вече и римския папа май вече се отказа от тази своя претенция, ето, човекът взе, че подаде оставка, ерго, останаха на това земно кълбо само двама, които вече имат претенцията за пълна непогрешимост: аятолаха на Иран и... българският управленец-администратор от каквото си искате ниво. У нас се смята, че щом някой се добере до заветната властчица, става хептен непогрешим. Г-н Инспекторът, според тая представа, никога, абсолютно никога не греши! Г-н Директорът - тоже! Г-н Министърът, разбира се, е пък нещо като божество. Е, като падне от власт, вече е погрешен във всичко, тогава всинца, дето сме го хвалили докато е бил на министерския трон, вече можем спокойно да го похулим (има много смелчаци у нас, които особено много обичат да вадят нож на... умрело куче!) ала преди това началникът, естествено, докато е бил на власт, е бил изцяло непогрешим. "Началството никога не греши!" - това е оста, около която всичко се върти в командно-административната и тоталитарна система, господстваща в непокътнат вид и то до ден-днешен (!) в нашето многострадално българско образование и училище.

Е, аз като учител, спрямо учениците поне, съм нещо като "началство", нали така. Е, те не признават моята власт - даже, забележете, още преди да съм паднал от "трона" си (То пък един трон, няма що! По-скоро ешафод, не трон, е учителската длъжност?!). Дръзват да оспорват моите решения още докато съм на власт, представяте ли си какъв комплимент е това за мен като учител?! Нашите ученици, знайно е, са конформисти в мнозинството си. Подчиняват се в общи линии, като изключим тежките случаи. Тук, в този пример, дето ви давам, се оказва, че цял един клас вече са... неконформисти. Вярно, в погрешната страна насочват усилията им, аз, дето им дадох много свобода, те срещу мен се вдигнали, аз, представяте ли си, съм им бил проблемът. Всичко е бляскаво, само аз съм им проблемът, милите! Но самият факт, че намериха тази дързост, е за приветстване. Правят открит бунт срещу мен, което е признак за някаква свобода, е, излиза, все на нещо съм ги научил! Нищо че съм настроил тия сили срещу мен, това няма особено значение, важното е, че се бунтуват. Е, изцяло в погрешната посока. Да съсекат първо тоя, дето им е съюзник, това вече, предполагам, е част от българския манталитет. Както и да е. Казусът е прелюбопитен, ала сега нямам време да продължа разсъжденията си. Тия дни ще напиша доклад по случай, щото аз си продължавам изследванията по темата за това как следва да се разрешават такива "конфликтни ситуации". Аз, признавам си чистосърдечно, често "наливам масълце" в огъня на конфликта с оглед да се разгори, да ескалира, та да изпъкнат още по-ясно и зримо съществуващите зависимости и отношения. Принуждавам разните му там властнически нива да реагират, първо спонтанно, неосмислено, по инстинкт, тъй да се рече, а пък после, като се намеся и аз, се налага да влязат в диспут. За да си уясним, дето се казва, позициите. Оказва се, че много хора живеят с крайно немодерни, неадекватни на живота представи, т.е. са жертва на такива представи от отдавна минали времена (явно тия представи са много жилави и се възпроизвеждат, щото и що-годе млади хора са безволева тяхна жертва). Това констатирах. По всички тия мои нелеки проучвания и казуси скоро ще пиша нов доклад. Иска ми се да спомогна нещо да се разбули загадката. А

Аз, както се каза вече, уважаеми дами и господа, съм непоправим... натегач! И мухльо де, но то е същото, само дето е казано по друг начин - и погледнато от друг ъгъл. Аз съм човек, дето съвсем не си знае интереса: да си кротува, щото "преклонена главица сабя не я сече", пък и трябва да си кръгъл идиот, за да риташ срещу голия ръжен, нали така?! Е, такъв съм. Такава ми била съдбата - да съм точно такъв. Какво мога да направя аз в това отношение. Почти нищо. Аз си оставам себе си... верен на съдбата си. Като всеки друг де. Нали така?!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

сряда, 13 февруари 2013 г.

Зли, завистливи, злобни сме, рядкост е човек да срещне ненамусен, ведър, приветлив, душевно щедър, великодушен човек...

Вчера бях при лекар-специалист; дълго време той разпитва (по телефона) свой колега: имал ли съм бил право на някакъв "вторичен преглед", без направление, оказа се, че не съм бил имал; аз бях при него само да ми погледне изследванията (пълна кръвна картина) и да ми определи дозировката на едно лекарство; казах му това; той, въздъхвайки дълбоко, най-сетне ми каза: "Всичко е в нормата, продължавайте да пиете хапчетата както досега", аз благодарих и си тръгнах; а наближавайки вратата, чух лекаря да казва на сестрата: "Ето, така работим ний: за Бог да прости!"; щом чух тия думи, реших повече никога да не посещавам този доктор и тази болница даже! Щом има такава уста, тоя лекар ме губи като пациент; щом толкова мечтае главно за пари, щом няма нищо друго свято за него, е, няма да стане, поне мен ме губи като пациент, с моите пари ще се размине!

Пиша това, щото то е малък щрих към ситуацията, в която живеем, в която пребиваваме. Дегенерирали сме като животни и всеки води безжалостна борба за оцеляване и за "живот", като по нашенски добър обичай все търсим начин да прецакаме, както можем, ближния. Взаимно се прецакваме, стараем се да не се минем. Същевременно положението все повече се влошава: много хора са без работа, без доходи, търпят какви ли не унижения, а давате ли си сметка на какво е способен човекът без доходи, без средства за съществуване?! Който не го е преживял това, той не може да си го представи. Човек в такова състояние постепенно озверява и оскотява - и в един момент вече е способен комай на всичко. Ужасно е едно такова състояние на пълна безтегловност, отвратително е! Усещането за безнадеждност и за безсилие подлудява човека. Същевременно голяма част от хората пък са се овълчили да крадат, да трупат, да мамят, стига да могат де, впуснали са се в какви ли не далавери все по линия на прецакването на ближния - и уреждането на самия себе си, пък ако ще след теб да дойде потоп! Това е в основни линии положението. Пълно е с жертви и тарикати наоколо, които правят каквото могат, за да скубят и дооскубват жертвите. Блажени ония, които успяха да се махнат от тая лудница - и да се запилеят нейде в чужбина! Предполагам, не им е леко, там трябва много да се работи, вярно, тук у нас може и да се мързелува, там не може, но пък тия хора поне си пазят достойнството: щото няма нищо лошо да работиш, ала и да получаваш що-годе достойно възнаграждение за труда си. А у нас те прецакват отвсякъде. Всеки и отвсякъде. Страшна работа!

Ето, гледам клипчето за онази преподавателка по статистика във Великотърновския университет, която изтрещяла и почва в един момент да псува на майка и да обижда студентите си. Щели да я уволняват. Имало подписка срещу нея. Студентите ще й отмъстят. Няма да й простят. Те, като пожертват нея, предполага се, ще цъфнат и ще вържат. Другата възможност, именно, да се опитат да се разберат с нея, да проявят човещина, да поговорят, да се разберат като човеци, да им се извини изтрещялата неслучайно преподавателка, пък и те да се опитат да разберат къде са сгрешили, с какво са допринесли и спомогнали за изтрещяването й - не, този вариант никому не минава даже през акъла. Безцеремонни и безпощадни сме в унищожаването, в убиването на ближния! Както оня учителка по западни езици, която се яви пияна в училището, а пък директорът, вместо да реагира човешки в такава една ситуация, взе, че извика... полиция, направи скандал, каза, че ще уволнява горката женица, имам предвид учителката, щото тя пък се оказа самотна майка с три деца! После се вдигна шум, че не бива да я унижава и убива като я уволни, да, ама тя, от преживения позор, се опита да са самоубие (!), а после какво е станало не зная, за последно чухме, че тази жена е в "Пирогов", понеже се била опитала да се самоубие. Такива трагедии стават наоколо нас и с нас самите, а пък ние гледаме злото нас да подмине, плюем в пазвите си, и се молим да засегне туй проклето зло поне съседа, ала нас да подмине!

Да, такива, за жалост, сме. Защо сме такива е отделна тема. Зли, завистливи, злобни сме, рядкост е човек да срещне ненамусен, ведър, приветлив, душевно щедър, великодушен човек. Същински празник е да срещнеш такъв човек, ала наистина такива хора са същинска рядкост. Е, опитайте се да бъдете такива човеци, това само мога да ви пожелая в тази ранна утрин - опитайте, не е толкова трудно, колкото изглежда! Желая ви успех в тази посока! Всичко е възможно стига силно и истински човек да го пожелае! Злобата до добро не води, няма как да доведе, същинско чудо ще е да доведе до добро...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Великият Стамболов е роден на този ден...

Стефан Николов Стамболов е бележит български държавник, революционер, политик, поет и журналист. Той взема активно участие в Старозагорското въстание през 1875 и Априлското въстание през 1876 година. Роден е на 31 януари - 12 февруари във Велико Търново. След Освобождението на България е един от активните дейци на Либералната партия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 г. се оказват решаващи за стабилизирането на страната и скъсването ѝ със зависимостта от Русия. Управлението на ръководената от него Народнолиберална партия (1887-1894), критикувано заради преследванията на опозиционни политици, слага основите на подема на България през следващите десетилетия. (Източник на тази публикация)

"Видите ли тоя малък човек! Ако беше бил той мой велик везир, светът преобръщах наопаки!" - турският султан Абдул Хамид след срещата със Стамболов.

"За нас е по-важно да се не разсърди Стамболов, отколкото гюрултията на всички!" (великият везир към българския представител в Цариград д-р Вълкович по повод официалните жалби на гръцкия, сръбския и РУСКИЯ посланици във връзка с признаването на българската народност в 40 общини в Македония, приравняването на българските и гръцките училища и назначаването на нови двама български владици (в Неврокоп и Велес), след като само преди 2 години под лоното на българската църква са преминали и епархиите Скопие и Охрид".

"Проклета бъди, страна! Родена си само за чуждо робство!" - Абдул Хамид при научаването за убийството на Стамболов. (Горните цитати приведе във Фейсбук Dobri Bozhilov)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

вторник, 12 февруари 2013 г.

Акт, свидетелстващ за огромното духовно превъзходство на човека Йозеф Рацингер - папа Бенедикт XVI

Папа Бенедикт XVI се оттегля от поста си, или абдикира - по здравословни причини:

„Нужна е сила на ума и на тялото, сила, която през последните няколко месеца при мен толкова много намаля, че трябва да призная, че не съм в състояние адекватно да изпълнявам възложените ми задължения... По тази причина, бидейки напълно наясно със сериозността на това си решение, с пълна свобода обявявам, че се отказвам от постовете Епископ на Рим, наследник на Свети Петър, поверени ми от кардиналите на 19 април 2005 г. на 28 февруари 2013, в 20:00 часа. Светият престол ще бъде овакантен, а конклавът ще избере нов върховен първосвещеник."

Това се казва в изявление на главата на Римокатолическата църква. Което свидетелства за огромното духовно превъзходство на този изключителен човек. Най-голяма духовна сила се иска за оттеглянето от такава една бляскава власт. Към която други напират така безцеремонно, че човек го е срам даже да ги гледа: тия дни започват борбите за избирането на нов български Патриарх. Много показателно е, че тези две събития - оттеглянето на папата и избора на нов български първосвещеник - съвпадат по време. Дава ни се шанс да се сравним със страни, в които нещата стоят съвсем иначе - в сравнение с това както са у нас.

Папата е нещо и като монарх, държавен глава, той също така е и политическо лице, управник на една макар и малка, миниатюрна страна. Освен че е нещо като духовен император. Този папа, немския (Йозеф Рацингер) и предишния, именно полския папа Йоан Павел Втори (Карол Войтила), дадоха два коренно различни примера, и двата твърде изразителни в духовно отношение. Йоан Павел Втори носи тежестта на мисията си до последно, и то най-достойно. Папа Бенедикт XVI избра другия път - абдикира и се оттегля в манастир. И двете постъпки са достойни за уважение - в зависимост от личността, която стои зад тях. Много голямо значение има личността, която стои зад едно или зад друго. Казвам това, щото и Максим стоя като патриарх до смъртта си...

И двамата, и Карол Войтила и Йозеф Ратцингер бяха "философски папи", и двамата бяха философи по образование, по дух, по излъчване, по призвание. Ето още от писмото по повод оттеглянето на папата:

"Скъпи братя, благодаря Ви най-искрено за цялата любов и работа, с която сте ме подкрепяли по време на моята служба, и моля за прошка за всички мои слабости. Сега нека се доверим на Светата църква да се грижи за нашия върховен Пастир, нашият Исус Христос, и умоляваме Неговата майка Мария да помогне на нашите бащи кардинали с майчинската си грижи да се избере нов върховен първосвещеник. От своя страна бих искал да служа предано на Светата Божия църква и в бъдеще посредством живот, отдаден на молитва."

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 7 февруари 2013 г.

Опит за равносметка, или трябва ли да е политически ангажиран един философ?

Впуснах се няколко дни в разни полемични и политически битки по блогове, форуми, във Фейсбук, знаете сега какво е положението: историите около делото "Буда", това, че за сетен път се доказва, че начело на държавата ни стои един "бивш" мафиот - "бивш", "бивш", ама "бивш" мафиотът може да е толкова, колкото колкото може да е "бивш" и един негър, да речем! - това как рефлектират тия скандални истории по света, абе яката се излагаме като държава, пък и като народ, щото търпим тия неща, щото ги понасяме, та значи, улисан около тия всичките неща, си зарязах основната работа, а именно, да пиша сериозни текстове, текстове по най-сериозните теми, да си довършвам изследванията, които съм започнал, книгите, които съм се захванал да пиша и т.н. И, не крия, много ми е кахърно, щото имам чувството, че си губя времето за някакви дреболии; от друга страна пък, как да го кажа, съзнанието ми на ангажиран гражданин ме тика да не стоя безразличен, ами да участвам, да се меся, понеже ако аз, пък и такива като мен, т.е. така наречените "интелектуалци", се оттеглим в "сияйните пространства на чистия дух" или в своите "кули от слонова кост", то какво ще излезе, че съдбата на България ни е съвсем безразлична, нали така ще излезе?! На кого тогава ще оставим Българията ако ний се оттеглим - даваме ли си сметка за това?!

Ето това противоречие често ме раздира и, признавам си, на моменти се чувствам безсилен да направя решителния избор на едното пред другото. Щото аз и с политика не се занимавам както следва, така и с основната си работа не се занимавам както трябва, защото доста време хабя за политически анализи, полемики, дискусии и пр. Много приятели, които ме познават отдавна, ми казват: спри с това раздвоение, щото много губиш от него, или се посвети само на сериозните си философски занимания, където можеш да постигнеш много, или пък, ако искаш, захвани се за политиката, ама истински, изцяло се отдай на политиката, стани политик, ето, време е такива като теб да се включат в българската политика, щото виждаш каква гмеж е там, пълни некадърници са се наврели, а са ни съдбовно необходими личности от по-голям духовен формат, та в един момент картината в българската политика да почне да се променя към добро. Ето така ми говорят мои най-близки приятели, такива съвети ми дават, признавам си, и то не от вчера, щото аз от много години, още от времето преди 1989-та, се чувствам жертва на това раздвоение, за всичките тия години никога не съм се отдал изцяло само на едното, било само на политиката, било само на философията, а нали знаете какво казва народът по този повод: "от два стола - на земята ще седиш", т.е. в смисъл, че не може да се седи едновременно на два стола, че ако се опитваш, има опасност да паднеш на земята.

Даже в периоди (кратки), в които съм се отдавал уж само на политиката - така беше, примерно, през лятото и есента на 1991 година, когато моя милост беше временен кмет на родния ми град Долна баня - аз пак не можах да се откъсна изцяло от философските си занимания, в кметското бюро си държах разни философски томчета, които четях в свободното си време, а също така и една дебела тетрадка, в която се опитвах да си пиша своите философски анализи, е, докато бях кмет (предложен от СДС),за тия няколко месеца аз се преизпълних с такава жажда и носталгия по философията, че есента, когато дойдоха изборите (и за Парламент, и за кмет), моя милост решително отказа да се кандидатира за каквото и да било, стоях на поста си докато се проведоха изборите, и след това, с чувство за добре изпълнен граждански дълг, се върнах в Пловдивския университет, където тогава бях асистент по философия, с намерение този път всецяло да се отдам на чистата философия. Е, отдадох се, ала след два месеца "Партията" ме уволни от ПУ, изритаха ме, щото вече се бях разкрил, че не съм от "наш`те", както и да е. Но след това мое уволнение аз за дълго време се откъснах от политиката (е, пак съм писал политически статии, които излизаха в годините по вестниците, пак съм ходил чат-пат в кварталния клуб на СДС, участвал съм в изборни комисии, но само това), а пък основното си внимание отдадох на писането на моите книги - и тогава именно преживях един най-плодотворен етап от своето развитие като философ, като автор (става дума за периода 1992-1999-та). В 1999-та година, на втората година от управлението на СДС, моя милост се активизира в политиката, захванах се да водя борба срещу някои местни величия, които се бяха самозабравили, почнах най-системно да ги критикувам и изобличавам, затова бях обявен за "враг на "организационното единство на партията" и бях изключен от СДС; така завърши и краткия период, в който моя милост беше партиен член (две-три годинки), а преди това съм бил член на т.н. Клуб "Демокрация", който обаче не беше партия, а асоцииран член на коалицията СДС. Такива ми ти работи.

Един приятел вчера ме срещна, седнахме в кафене да пием по един чай, и се разговорихме; отдавна не се бяхме срещали, а се познаваме отдавна. Та стана дума за тия мои грижи, пък и негови грижи, щото той също се занимава с наука, а и също така не е безразличен спрямо това което се случва в държавата ни. Та той, примерно, ми каза, че е мой дълг да се включа истински в политиката, да се пожертвам за нея, да ида да се запиша в съответната партия, да стана нещо като "професионален политик", щото страната била имала нужда от такива като мен. "Зарежи философията - ми каза той - тя може да почака, а сега приоритет трябва на такива като нас да стане България, горката, щото видя ли ний, интелектуалците, като се правим на интересни (видите ли, не щем да си мърсим нежните ръчички с тая "мръсна работа", именно политиката!), докъде я докарахме: дадохме страната в ръцете на простаците, на мутрите, на бандитите, видя ли сега докъде я докарахме?!" - ето такива думи ми каза този човек, който бил имал намерение да се захване с вече сериозно политика и затова покани и мен. А аз се чудех какво да му отвърна, защото добре зная, направя ли такъв избор, още в първата вечер ще изпитам най-остра сърдечна болка по моята голяма и истинска любов, именно философията, ще се почувствам така, че сякаш съм зарязал най-свидното, сякаш съм си изоставил родния дом, нещо такова ще почувствам, и ще се се окаже, че ще се възприема като крайно нещастен! Като капак на всичко не съм добре и със здравето, и като сложа всичко на кантара, нещата май се накланят натам: да се отдам на тихи и спокойни занимания с философия в годините (или дните, или дори часовете, знае ли човек колко му остава да живее?), които милостивият Бог ми е отредил още да поживея още на тази земя, да направя още нещо във философията, за което ми стигнат силите, пък политиката да я оставя за другите, за по-младите, за по-силните. Щото аз, като капак на всичко, съм доста чувствителен човек, много се увличам, силно преживявам нещата, възмущавам се, реагирам остро, не мога да търпя спокойно гаврите, абе, накратко казано, май съвсем не ставам за политик, дето се иска и по-дебела, по-здрава кожа, каквато нямам.

Та си поговорихме в тоя дух с моя приятел, той обаче е по-млад, нека да се занимава с политика, аз пък, живот и здраве да е, ще се посветя на философията. Е, вярно, в политиката ще се меся, ама само малко, примерно, в блога, защото поне това мога: да помагам да се разпространява, предимно сред по-младите, едно ново, по-модерно, съзнание, базирано на ценностите на свободата, истината, доброто, предприемчивостта, традицията, т.е. ценностите на консервативната дясна философия на живота и на политиката, към която, знайно е, съм дълбоко, с цялата си душа и сърце, причастен, на която съм отдаден и то не от вчера. До този извод стигам, той, както виждате, пак е половинчат, но приоритет за мен, така или иначе, ще си остане философията, а пък политиката ще ми бъде нещо като "хоби", ще се занимавам с нея от позицията на свободен и непартиен интелектуалец и гражданин. Прочее, нещо такова е бил и навремето Сократ, той също е бягал от публичните политически длъжности както дяволът бяга от тамяна, даже има история, че когато по жребий му се паднало да изпълнява еди-каква си длъжност, и то само за един ден (!), да, тогава е имало и такива краткотрайни политически длъжности, Сократ в този ден се скрил, изобщо не се появил, никой не могъл да го види, нищичко и не направил, а пък после хората говорили, че в този именно ден управлението било най-добро, понеже, така да се рече, държавата била оставена на "автопилот".

То в цялата тази история има и голям смисъл: щото некадърните политици, от рода на тия, които ние си избираме, наистина е по-добре нищо да не правят, отколкото нещо да правят, щото каквото и да направят, то все ще е лошо, все ще е вредно за страната; примерно, това бедствие, дето сега ни е връхлетяло, именно Боко Борисов, ако може по някакъв магически начин да онемее, примерно, или да окуцее, да не може да ходи, да работи, да говори и пр., то тогава работите в държавата ще потръгнат значително по-добре, щото той, както знаем от доста време, каквото и да каже, каквото и да направи, все ще бъде тъпо, все ще бъде вредно; затова и по-добре да мълчи и нищо да не прави; но откъде ти толкова голям ум и мъдрост точно пък у такъв?! Прочее, източните философи, по които Боко май си пада (нали уж е нещо като каратист?!), проповядват тая стратегия: да оставим работите да следват своя естествен ход, да не се месим, щото като се месим, ний предимно разваляме, а оставени на "самотек", от само себе си, следвайки свой естествен ход, нещата ще се развиват значително по-добре; то тази идея стои в основата и на така наречения "лесеферизъм" или т.н. "лесеферианство" (теорията на политическото "нищонеправене"!), и в нея, разбира се, има голяма мъдрост, въпреки че е вярна и другата истина: трябва все пак нещо да се прави, трябва държавата да бъде поставена в умели ръце, на автопилот доникъде няма да стегнем, пък и всеки да управлява не може, има си хора за всичко. Цялата работа е да разпознаем кои са тия хора, на които следва да гласуваме доверие. Ето, идат избори, пълно е с отчаяни и деморализирани (в политическо отношение) хора, пълно е с объркани хора, ня тия хора трябва да се помогне, щото, в крайна сметка, те решават всичко, което, както и да го погледнем, е един от най-коварните парадокси на демокрацията.

Понеже и тия неща, от сферата на т.н. "философия на политиката", са ми присърце, аз обикновено правя така, че съединявам нещата в едно, и философските си занимания (писането на книги, издаването на списание ИДЕИ), и гражданското си "хоби" (блогът, вестник ГРАЖДАНИНЪ), и преподаването на философия, т.е. всекидневното ми общуване с младите в часовете по философия и по гражданско образование, ги разглеждам като едно неделимо цяло. Такъв един подход си има и своите рискове, но си има и добрите страни. Ето, примерно, в моите борби за реформиране на неадекватната спрямо потребностите, на остарялата, на тоталитарната административна образователна система тия моменти (осмисляне, писане на статии и на книги за тежките проблеми в образованието, конкретни действия, изследвания, инициативи в самата практика, в самия непосредствен живот, в преподаването, писане на апели до институциите, отразяването на всичко това в моята нова философия и стратегия на образованието и пр.) се сливат в едно цяло, което и допринася за постигането на жадуваната пълнота и изчерпателност. А пък иначе погледнато, като философ, съм длъжен да си изпълнявам задачата: да помагам на младите да се осъзнаят не само като пълноценни личности, ами и като истински, като добри, като ангажирани, като милеещи за България граждани, щото, както и да го погледнем, бъдещето на страната ни е тъкмо в техните ръце. И, с каквото мога, аз им помагам в тази посока, разбира се, поемайки съответните рискове, щото системата е устроена така, че "примерният учител" по гражданско образование е не този като мен (аз съм именно "вредителят"!), а оня, който прави всичко възможно за да отчужди младите от политиката, от гражданското съзнание - като принуждава учениците си да "зубрят" някакви баналности от "официалните учебници", които са толкова некадърно написани, че повече от това едва ли е възможно. Прочее, в последните години имам една такава традиция: всеки нов министър на образованието и на науката да го посрещам като му пиша едно "Отворено писмо", е, сега тия дни трябва, за да не изневеря на традицията, да напиша ново писмо и на новия министър, академика, как се казваше, щото все още не му помня името?! И нему ще напиша писъмце, и него ще го почета. Апропо, Фандъкова, като стана министър, й написах писмо, тя единствена ми отговори, и то доста любезно, докато моят състудент Игнатов изобщо не ми отговори, което и не ме учудва, щото го познавам доста добре колко струва като личност, пък и като "учен", тъй да се рече...

Тия дни пак ми се завъртя в главата идеята да взема най-после да се зачисля още веднъж за докторант и макар и на почетна възраст (сега съм 53 годишен) да опитам да защитя дисертация и да стана най-сетне "доктор". Това за мен е интересен казус. От една страна не ща да бъда признаван от системата, щото в някакъв смисъл едно такова признание може да се окаже, че е моя капитулация; съзнанието ми за достойнство изисква да не се прекланям пред такова едно формално признание от системата и от т.н. "научна общност", според която само оня, който има титла (и, респективно, "пагон"!), може да бъде смятан за "учен", иначе е обречен да си бъде "самозванец" - или "аутсайдер". Аз, прочее, съвсем не се страхувам да бъда смятан за аутсайдер от една такава система, която е устроена така, че в нея тъкмо най-некадърното да успява най-лесно, а пък кадърното, за да успее, да трябва да направи толкова морални компромиси, че в крайна сметка, ако има съвест, да презре самото себе си. Та ето, този казус пак излиза пред мен. От една страна, едно признание от системата (примерно, "одокторяването" ми!), ще бъде нещо като морална победа от моя страна над нея, пък също така ще бъде и нещо като реванш, дори гавра от моя страна спрямо абсурдната система; но се питам какъв е смисълът да търся такова социално признание, след като аз отдавна съм заложил на съвсем други неща. Ще помисля още, засега този проблем не стои остро пред мен, аз нямам и не мога да имам някаква такава амбиция да ставам "доктор", щото ако бях имал, отдавна и да го бях направил, отдавна и да го бях постигнал. Вече и не ща никому нищо да доказвам, камо ли пък да търся признанието както на прогнилата образователна система, така и на прогнилата "научна система". Аз вървях в живота си по съвсем други пътища и друг род признание ме очаква - да заявя и това, та да подразня някои хора, които така мило се връзват на приказките ми...

Ами това е. В общи линии. Май ще си остана до край на живота си все същия. Трудно може да се промени човек на моите години. Едва ли е възможно съвсем свободно да избираме не друго, а тъкмо... себе си! Ако беше възможно, щеше да е крайно странно. Пък и абсурдно. Ето, това е чудесен философски проблем. Човек си остава в общи линии все същия - от раждането до смъртта. Има нещо трайно, "константно", което никак не може да се измени, щото измени ли се, това вече няма да е същият човек. Е, много неща могат да се менят, човек не само може, но е длъжен да се променя, да се усъвършенства, да се развива. Но това, което е податливо за развитие, е от друга сфера. А същината си човек не може да мени, тя, изглежда, е заложена от Твореца.

Да направи човек кардинален и то изцяло свободен избор на самия себе си, както проповядват екзистенциалистите-атеисти (Сартр, Камю), едва ли е възможно, тук такъв релативизъм е доста съмнителен. Има нещо заложено от Оня, който ни е дал живота (жизнената сила, духът, оживотворяващ съществуването ни) - и нищо не може да измени тази константа. Себе си не можем да избираме, но според това, което ни е отредено, имаме възможността да разкрием целия си потенциал. И то в максимална степен, т.е. да се изявим като пълноценни личности. Е, еднакви няма как да бъдем, ще има ощетени, ще има и облагодетелствани от "съдбата" щастливци, но решаващият фактор е този: какво сам си направил от себе си! Какво си постигнал. Това е. Просто е.

И то честно какво си постигнал, това е важното. С труд, а не с тарикатлъци - както у нас обикновено се мисли. Ний искаме да надхитрим всичко, дори съдбата си, дори себе си - е, не стават така тия работи. В общи линии сами себе си прецакваме - и се ощетяваме сами, пък и взаимно, един друг. И затова, заради тия неверни представи за живота, които са така разпространени в нашата народна природопопулация, сме довели нещата до такъв един в общи линии жалък живот - не само сме най-бедни, ами сме и най-унизени. И сме стигнали дотам сами да не съзнаваме униженията си, което вече пък е прекалено. И е непростимо. Е непростим лукс и разкош, да, така е, драги ми самонадеяни и високомерни дриплювци, мои любезни сънародници...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Лъже-достоен русенец се представя за пряк потомък на... Христо Ботев!

ХРИСТО БОТЕВ НЕ ОСТАВЯ КРЪВНИ РОДНИНИ, НО ТЕЗИ НА ВЕНЕТА БОТЕВА СЕ НАРОИХА С ОЩЕ ЕДИН

Кощунство с името на жената до и в живота на гения на българската литература

Прочетох с повишено внимание статията на Пенчо Чернаев "Христо Ботев няма кръвни роднини", поместена в тазгодишния брой трети на в. "Ретро", по повод излязлата наскоро книга на Станислав Велчев, носеща приблизително същото заглавие като тази на статията. Книга, чиято цел според автора й е "да даде отпор на самообявилия се за негов потомък Боян Боянов Брънчев-Ботийов, спекулирайки с името и рода на великия поет и революционер. "Както и да даде отговор на въпроса: какви са мотивите на самия фамилно новопокръстил се "кръвен" потомък на великия българин?" Отговорът остава отворен!

И ако Боян Боянов Брънчев-Ботийов има някакво основание, почиващо на семейно-родова принадлежност към родословието на Ботевия род, защото е правнук на брата на поета, ген. Кирил Ботев, макар и по линия на осиновяване, то как би се приела и най-вече интерпретирала следната семейна родова принадлежност: "По майчина линия съм правнук на Венета Ботева. Майка ми е нейна внучка и е кръстена на нейно име". Горните думи не са художествена измислица, а са взети от интервюто на русенската журналистка Ася Пейчева, "Достойният българин за 2008-а е правнук на Венета Ботева", публикувана в местния вестник "Утро", рубриката "Общество", в броя му от 22.01.2009 год. Препубликувана и в електронната медия "RusseInfo", същия ден в 16,54 часа. Да, ама не! - както обича да се изразява доайенът на българската журналистика Петко Бочаров, защото фактите и историческите свидетелства говорят друго. Защото едва ли има истински български родолюбец, който да не помни и да не носи като завет редовете от писмото на Христо Ботев до семейството му:


Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаех, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!

Венето, ти си моя жена и трябва ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да не оставят, и тие трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще да бъдем най-чести на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе. Затова гледай Иванка и помни любящият те Христа.

17 майя 1876 г., "Радецки"


Венета Ботева, жената до поета революционер и негова спътница в живота е майка на две деца: на сина си от първия брак Димитър Рашев и на дъщеря си Иванка, родена месец преди великият й баща да поеме към "Радецки", Козлодуй, Врачанския Балкан и Безсмъртието..

Иванка Ботева, възпитаничка по социологически науки на Женевския университет, умира млада, едва навършила тридесет години и не оставя потомство.

Доведеният й брат, Димитър Рашев, също женевски възпитаник и дългогодишен учител по френски език в Първа Мъжка Гимназия в София, оставя потомство, сред което е и дъщеря му Венета, родена през месец декември 1903 год. (не уточнявам датата, за да не объркам старостилните и новостилни летоброения, б.а.), която през 1976 год., по повод стогодишнината на Ботевата чета издава книгата със спомени, Венета Рашева-Божинова, "Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство", Изд. на Отечествения Фронт, София, 1976 год.

От приведените по-горе факти и исторически свидетелства става ясно, че г-н Галин Ганчев, директорът на СОУ "Васил Левски"- гр. Русе, роден на 17.12.1954 год. в гр. Трявна и живеещ в Русе от 1977-а, няма никаква родствена, а камо ли кръвна връзка с рода Ботеви. Каква ти генеалогия тука?

И все пак, както Пенчо Чернаев пита, така и аз се питам: "Защо "достойният" българин за 2008-а год., вечно възползващ се от служебното си положение и самономиниращ се чрез служителите си от повереното му общинско учреждение, вечният кандидат депутат (от 1990 до днес, без никакъв пропуск) и сменящ партийната си и коалиционна принадлежност като носни кърпички, за различни призове и обществени постове, се опитва да се покаже в публичното пространство като пряк потомък на Христо Ботев? Мисля, че така зададения въпрос го превърнах в риторичен!

И все пак си задавам въпроса: кое общество може да приема и въздига на пиедестал подобни самопровъзгласили се потомци?

Питам се, питам се! Питам Ви!
Атанас ГАНЧЕВ, Русе

В СЯНКАТА НА ГЕНИЯ, НО СЪС СИЛАТА И МОЩТА НА ТАЛАНТА

(Ценов Цветан, "Братята и сестрите на Христо Ботев" (очерци), ДФ "Полиграф", Перник, 1991 год.)

Ботев е само геният на българската поезия (а и нация), но освен Христо, фамилията Ботев в пълна гражданска мяра осъществяват и по-малките му трима останали живи братя (от общо седем братя и две сестри): Стефан, Кирил и Боян. И тримата със свое място и неповторим личностен облик в обществения ни живот и преди, и след Освобождението.

Стефан Ботев - третия по възраст от братята, след ранната смърт на бащата даскал Ботьо Петков и преждевременната кончина на по-големия от него Петко Ботев, поема на 15 годишна възраст грижата за семейството, намира сили да учи в Табор (Чехия), да се отдаде на трудния, но благороден път на учителството, където подобно на великия си брат произнася пламенна и разобличителна реч в деня на братята Св.Св. Кирил и Методий през 1874 година, след което заминава за Румъния. Помага на брат си в редактирането на в. "Знаме", превежда и отпечатва повестта "Кърджалии" на Михаил Чайковски, връща се в България да даде своя скромен принос в подготовката на Старозагорското въстание.

Здравословното състояние не му позволява да премине Дунава с двамата си братя Христо и Кирил, но остава най-солидната опора за семейството, поемайки грижата за него след гибелта на Христо и заточението на Кирил.

Генерал Кирил Ботев - също учител, дарен с поетически дар, дясна ръка при сформирането на четата и преминаването на Дунава през май 1876 год., един от строителите на българската войска след Освобождението.

Боян Ботев - най-младият брат, загива едва двадесетгодишен в боевете при Сливница на 7.11.1885 год., за да се сбъднат пророческите думи на гения: "Като брата си да станат - силно да любят и мразят".

За живота и съдбата на децата на Ботьо и Иванка Петкови разказва книгата на Цветан Ценов, "Братята и сестрите на Христо Ботев". Тя запълва доста празнини в ботевознанието, доуточнява и коригира спорни и неизяснени моменти от живота на най-близките на войводата. Връща ни силата на българската начало, вярата и единението на българското семейство.

А русенските читатели ще бъдат изпълнени с гордост защото и Стефан, и Кирил, и Боян са свързани с Русе. Първите двама посредством Петрана и Никола ОБРЕТЕНОВИ, а Боян, посредством Захарий Стоянов и записал навеки името си в безсмъртните поменици на Пети пехотен Дунавски полк. Част от документалната основа на настоящата книга е и от архива на Исторически музей - Русе.

В. "Утро", Русе, бр.11/18.01.1992 год., стр.4.

Автор: Атанас Ганчев

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

вторник, 5 февруари 2013 г.

Да се погрижим за човечността си, да се постараем да спрем обезчовечаването си!

Изглежда и мен ме хвана грипът: от вчера съм отпаднал, гърлото ми е раздразнено, подсмърчам, болят ме ставите. Не спах добре тази нощ, много се въртях в леглото, но пък поне човек има възможност донасита да мисли в безсънните нощи. Най-хубавото време за мислене е през нощта - през зимните нощи особено. Що ли? Ами щото няма щурци, които да писукат цяла нощ, затова. Шегувам се. Не съм дотам изнервен, че да ме дразнят щурците, напротив, обичам пеенето им. Та ето тази сутрин сядам пред "белия лист хартия", за да понапиша нещо - доколкото ми стигат силите де, понеже ето сега усещам, независимо че е утро, независимо че току-що съм станал от топлата постеля, съм адски изморен и отпаднал.

Ще започна оттук, от мъдростта на Еклисиаста: "Суета на суетите, суета на суетите - всичко е суета! Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди под слънцето? ... Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето - всичко е суета и гонене на вятър." Било голяма суетност да се пише за суетата, що се шири по света, това твърди Монтен, но се налага да тръгна оттук. Потънали сме във всякакви суетности - и сме се разплули от горделивост. Стигнали сме дотам, че съвсем игнорираме нещо така просто: щом си човек, няма как да си безгрешен, човешко е да се греши, постоянно грешим, грешим, ала изобщо не го съзнаваме - и не го допускаме като възможност даже. Смятаме се за безгрешни, пълно е с такива хора, което е най-очебиен признак за умствена, за душевна ограниченост. Умният човек, човекът с широка и що-годе дълбока душа се разпознава по това, че е крайно неуверен и обезпокоен - заради своята собствена способност да схваща и да съди. Простакът винаги е твърд и категоричен, а мнението му е безапелационно. Всеки, които не мисли като мен, греши и е глупак. Сближавам се само с ония, които мислят като мен, само те са достойни да са ми приятели! - ето това вчера изтърси един ученик, мъчещ се да изкара тройчица по етика. Като го запитах защо така мисли, съвсем не можа да ме разбере и само разпери ръце - било очевидно, че е така, че иначе не можело да бъде. Да ти е интересен и ценен тъкмо оня, който не мисли като теб, понеже той ти отправя предизвикателство да провериш колко струва собственото ти мнение - това съвсем не се съзнава. За да се обогатяваме взаимно е възможно само ако не сме еднакви, само ако не се плашим от различността си.

Та думата ми е за това: правим купища грешки, ала поради маниакалността, че сме непогрешими, изобщо не можем да ги осъзнаем като грешки. Без замисляне постоянно грешим, т.е., по-вярно казано, понеже не мислим, затова грешим. Замисли ли се човек веднъж, той вече не е така уверен. Глупак е оня, който се е самообявил за непогрешим. Който е повярвал в непогрешимостта си. Мислещият човек сам постоянно преценява и претегля собствените си мнения и тези, непрекъснато се съмнява - и е твърде неуверен. Глупакът пък изобщо не познава съмнението. Той е винаги прав. Който не мисли като него му е най-ненавистен. Въпреки че, ако беше поне малко от малко умен, най-напред щеше да осъзнаеш, че оня, който не мисли като теб, ти прави неоценима услуга: подканя те още веднъж да прецениш колко струва собственото ти мнение? Съпоставяйки твоето мнение с мнението на човек, който не мисли като теб, ти имаш шанса да откриеш действителната стойност на твоето собствено разбиране. На тази основа само може да изпъкне грешката в твоите преценки и мнения. Значи оня, който не мисли като мен, ми оказва неоценима услуга, помагайки ми да се предпазвам от собствените си грешки, да ги откривам, да ги осъзнавам, да се избавям от тях. Защо тогава този човек да ми е ненавистен?! Та той ми прави добро!

Най-често допусканите грешки в наше време имат предимно психологически и, особено, нравствен характер или основа. Точно тия два момента, нравственият и психологическият, най-много се подценяват - и спрямо тях съществува най-голямо невежество. Изобщо у нас не се разбира, че щом сме човеци, сиреч, щом сме (или трябва да бъдем!) нравствени същества, разполагащи с душа, то няма как нравственият и психологическият фактор да не са водещи - и определящи всичко останало. Но ние тъкмо на най-важното обръщаме най-малко внимание. Същевременно ценим най-много дреболиите, несъществените подробности - изпускайки от полезрението си именно най-важното, бих си позволил да го нарека дори съдбовно важното. Ето това вече е една фундаментална грешка, която поражда безброй други, производни на нея. Игнорирането на нравствения и психологически момент е предпоставката да допускаме безброй грешки. Защото тогава игнорираме всъщност човешкия момент, представяте ли си?! Ние сме човеци, а тъкмо човешкото го извеждаме "извън скобата", игнорираме го - как така?!

Ето, затова и така се обезчовечаваме - не сме заложили на истински важното, схващате ли сега къде ни е проблемът? Та ето затова Христос и Апостол Павел толкова много акцентират точно върху тия два момента, нравственият и психологическият! То това, всъщност, е нещото, което поражда патоса, духа на християнството! Доколкото се обезчовечаваме, дотолкова се и отчуждаваме от духа на автентичното християнство. Ето, и тук също така ни е проблемът: мислим се за християни, ала тъкмо спрямо християнското в душите ни нехаем - и го пренебрегваме. Ако се стараехме да постъпваме поне малко от малко християнски един спрямо друг, то на тази основа и щяхме да пазим човечността си. Аз като апелирам да се вглеждаме най-вече в нравствения и психологически момент, като призовавам да се пазим от грешки тъкмо в тази посока, всъщност се мъча да внуша ето това: да се погрижим за собствената си човечност, да се постараем да се противопоставяме на обезчовечаването си. Цял живот все на тия неща съм залагал, много съм мислил и писал по тия теми, старал съм се да помагам на хората да се ориентират, особено на по-младите, а ето, тази сутрин, откривам една ласкава оценка за делото на живота ми; давам я директно, в цялата й бруталност; някакъв, нарекъл се "Кентавър", е написал ето това под публикация, в която става дума за моите книги:

... то пък едни книги - мозъчна диария...

Добре го е казал, нали?! Облекчил си е душата човечецът. Нека. Да не се тормози и терзае, затуй го е избълвал това. Не душевна, а мозъчна била... диарията (!). Такива хора даже думата душа не употребяват, те говорят само за "мозък" - да не говорим пък за думата морал, за думата човечност, за думата дух или духовност. Това все нещо показва, нали така?

Да сме завистливи спрямо ближния е голяма грешка. Да сме злобни, да линеем, да си прахосваме жизнените сили в злоба - също е непростима грешка. Да допускаме лукса да грешим постоянно, самообявявайки се за непогрешими, е непростим разкош. Прочее, наскоро един администратор директно ми заяви, че трябвало било да го слушам какво говори, щото той, за разлика от мен, никога не допускал грешки, а с просто око се виждало, че аз, за разлика от него, постоянно съм бил "погрешен"! Да, така ми го заяви. По неговата "логика" висшестоящият винаги мисли по-правилно; началството никога не греши, този е явно девизът на такива кухи лейки...

Да спирам дотук, че ще закъснея за работа. Таман стигнах до най-важното, ала ще трябва да спирам поради липса на време. Макар и болен, ще трябва да се довлека дотам, до работата си, пък после ще видим дали ще имам сили да си върша работата. Говори се за грипна ваканция, ама ще видим. Лек ден на всички! Бъдете здрави!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ