Имам около час тази сутрин да напиша нещичко. После се налага да бързам за работа. Не ми се занимава тая сутрин с политически коментари. Ще пиша за онова, което ми е най-присърце: за образованието и възпитанието на младите. Мисля тия дни също така и за тема за своя семинар, който е под надслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите". Предлагам, сега-засега, темата за следващата седмица да е, примерно, ето тази: "Решаването на т.н. "конфликтни ситуации" между учители и ученици". Прочее, друг човек ми предложи тази тема, аз се съгласявам, че е важна. А ето тук, в блога, искам да напиша нещичко, което може да се възприеме като въведение в проблема.
Вие сигурно вече сте видели онова клипче, в което преподавателка по статистика в Търновския университет "изтрещява" и почна да се кара на студентите си, а в един момент в афектираността си се изпуска дотам, че започва да ги псува на майка - т.е. нанася най-смъртната обида за българина! Да, една дама, преподавателка в университет, псува на майка студентите си - това е принос в историята на академичните нрави, няма що! Интересен симптом и казус е това обаче, спор няма. Ето един конфликт, подлежащ на тълкуване. Всекидневно се случват безброй такива, пък и още по-сериозни конфликти. Прочее, студентите у нас са значително по-послушни в сравнение с учениците. В училищата нещата са вече направо страшни. Най-бесни, най-неуправляеми са, казват, учениците от т.н. основно ниво на образованието - 6-ти, 7-ми, 8-ми клас. Първите класове на гимназиите (9-ти и 10-ти клас) учениците сякаш почват малко от малко да мирясват (пустият пубертет, дето ги тресе, сякаш почва да утихва!), но пак има доста беснеещи, хулиганстващи и крайно арогантни ученици. Училищната институция немее пред тях, почти няма ефективни средства за противодействие; или, по-вярно казано, има съответните ефективни средства, ала не ги ползва. Тук теорията, по моето възприятие, е тази: "Влачи куче - диря няма!", от една страна, а от друга, много се почита и така удобната за администрацията теория, според която горкият учител бива поставен "на дулото на топа", т.е. тук действа принципа "Всеки да се спасява както може!". "Добри" са учителите, които са изнамерили някакво що-годе действащо средство (примерно в лицето на т.н. "кадифян авторитаризъм" или в популизма!) и оцеляват по-безболезнено, "лоши" са учителите, които не желаят да се възползват от такива методи, т.е. по-либералните учители, и такива учители, представяте ли си, "си имат проблеми с дисциплината", водят обречени битки, в които никой не ги подкрепя, пък и те, горките, се стараят да не дават знак, че имат такива проблеми, щото иначе началството ще им лепне клеймото "не се справя, има проблеми с дисциплината на учениците, сиреч, лош учител е". Разбира се, всичко, що е малко от малко умно, овреме гледа да избяга от лудницата, наречена училище, поради което, за жалост, наистина кадърни учители в нашето родно училище остават все по-малко (доста кадърни учители се пенсионират всяка година или пък измират като мухи, недоживели до пенсия, а пък сред по-младите ония, що имат призвание за тази наистина благородна професия, са сякаш все по-малко година след година, щото, от друга страна, се иска страшна личностна саможертва да си учител в наше време). Та ето по тия въпроси - те наистина са вечни! - ми се ще да напиша нещичко тази сутрин.
Вчера един приятел, самият той е учител, ми каза нещо, което силно ме впечатли; той ми заяви, че отдавна искал да ми каже това, все отлагал, каза също, че щял да бъде пределно откровен; ето какво в общи линии ми каза този човек:
- Ангеле, длъжен съм да ти кажа това, моля те, да ме разбереш, че го правя добронамерено, за твое добро, и да не ми се обидиш. Ти си талантлив личност и човек, за когото е твърде тясна тази сфера на училището, на гимназиалното образование. Според това, което представляваш, за теб подходящата сфера е университетското образование. Всичките ти проблеми идат от това, за което ти говоря сега. При това проблемите ти са остри, понеже са и от двете страни. Сам знаеш, учителят е поставен между чука на администрацията и наковалнята на учениците. Ти обаче си горд човек и не правиш нищо поне да омекотиш ударите на чука върху себе си. Поне да умееше да се се мазниш на администрацията, по-леко щеше да ти е, и тогава всичката си сила щеше да можеш да насочиш в битката с учениците. А сега воюваш на два фронта. Но главното е това: тормозиш учениците с високите си изисквания, за какво се натягаш така бе, човече?! Паметник няма да ти турят един ден, в това поне бъди сигурен?! Що не мирясаш и не си гледаш животеца, а ти: не, иновации ще правя, ще опитвам нови, съвременни методи, не знам какво още, станал си голям натегач. Обаче няма кой да оцени натягането ти, разбираш ли къде ти е проблема? Твоето натягане е неприятно за всички, и за администрацията особено, щото буниш духовете, пък и поставяш в неудобна позиция колегите си. А най-вече учениците си ощетяваш, щото те са свикнали с тях да се отнасят традиционно, всичко да върви леко и мирно, но не, ти ги поставяш в особена ситуация, тормозиш ги да мислят, обиждаш ги, че не се справят, ето, те ти отмъщават. Тия ученици, които един ден ще ти бъдат благодарни, се броят на пръсти, а мнозинството ще те мрази. И е в правото си да те мрази. Това мнозинство вече е опорочено от системата, ти обаче им помагаш да осъзнаят поне отчасти колко са зле, колко са деформирани, колко са нещастни - по тази причина си създаваш в тяхно лице врагове. И те ти отмъщават. И понеже се пържиш на не знам си колко огъня, скоро ще се опечеш съвсем, т.е. ще грохнеш. Затуй, братко и приятелю, бягай, спасявай се, махай се от училището - и отивай на сенчесто място в някой университет. Ти за университета си нужен, а за училището си вреден - това е прокобата ти. В университета може и да те оценят, но ако останеш тук, ще се погубиш сам. Това исках да ти кажа. Дано ме разбра. Помисли и сам решавай. Проблемът си е само твой. Да, ти си вреден човек за училищното образование...
В общи линии това ми каза, дори на места това бяха и точните му думи, не мога да възпроизведа точно изказването му, щото нямам той талант. А той се изразяваше оригинално. Но идеята е тази, смисълът на думите му възпроизвеждам точно. Какво да кажа в тази връзка?
Този човек е прав. Съвършено прав. Добре е, че ми каза всичко това. Неговият поглед много ми помогна да видя с други очи случващото се. Разбира се, аз съм друг тип човек, идеалист, сиреч, според нашенските разпространени представи, аз, уважаеми дами и господа, съм един мухльо. По тази причина неговите думи в моите уши звучат съвсем иначе. Но аз не дръзнах да вляза в дискусия с този човек. Изслушах го внимателно и казах, че ще помисля. Той се бил загрижил за моето оцеляване. Затова ми бил казал всичко това. Прочее, и други хора, с други думи, са ми казвали почти същото. Малцина са ония, които са ме окуражавали и подкрепяли - с ясното съзнание за жертвата, която правя. Жертвам себе си. Вместо да оцелявам, вместо да се приспособявам, съм тръгнал да минавам през... стени! Нормалните хора използват за тая работа вратите, аз, не, аз се правя на особен и предпочитам да минавам директно през стените! Е, отвсякъде съм в синини от ударите, които усещам връз себе си. И не мирясвам. Продължавам. Като обречен. "Аве, Цезар, ний, обречените на смърт, те приветстваме!". Май така беше. Имам, като капак на всичко, някакво съзнание за мисия, както и подобава за един класически мухльо, за един идеалист. Там ми е проблемът. Водя безнадеждни борби. Цял живот. Не съм конформист. Станал съм нещо като "конска муха" или дори като досаден комар. Разбира се, че ще съм неприятен на всички. Няма как да е иначе. Но няма да се откажа да провя онова ново, за което съм осъзнал, че отдавна му е дошло времето. Вярно, нещо като "първа птичка" се чувствам от години, пея, пея до прегракване, пея до изнемогване, а пролетта все не идва...
Та в тази връзка искам да кажа нещо, с което да завърша туй есе. Вчера в час с един "проблемен клас" пак се стигна до ескалация на конфликта. Те учат философия, трябва да учат философия, ала се вдигнаха на бунт спрямо "моите погрешни методи", писаха жалби, намеси се администрацията, правиха що правиха, уж да решат конфликта, не знам, прочее, що са правили, ала ето, резултатът е налице: конфликтът ескалира, учениците сякаш са насърчени да продължат атаката си срещу мен. Първо, бойкотират ученето по философия, идват абсолютно неподготвени, тяхната борба е ясна: да не четем, да не учим, да не се преуморяваме, удобната туза тук е "Той, Грънчаров, не зачита правото ни на мнение!". Т.е., борят се за свещеното си право на мързел. Представят това право във възвишени думи, е, не им се удава много, а пък аз не признавам такова едно право. В резултат - бойкот. Няма да учим. И ето, вчера, пак същото. Никой не се е подготвил по темата. Почвам да изпитвам: хилят се, казват разни нелепости, празни приказки, баналности. Пиша, разбира се, двойки. И скачат, разбира се, нагъл "адвокат на гневния народ": "Е, ама, господине, вий не ни признавате мислите! Каквото и да кажем, все погрешно! Заставяте ни да мислим като вас, е, няма да стане!". Друг един ученик, за да се подмаже на народа, се увлече дотам, че в един момент с изразителен жест с въртяща се около оста си ръка и с разперени пръсти неколкократно подчерта, че моя милост е съвсем... смахнат човек! Държа се доста предизвикателно, арогантно, нагло. Казах му го, аз изобщо не цепя басма на наглеците. Казах, че ще напиша доклад до администрацията по повод на държането им. Посрещнаха думите ми с дружен единодушен смях и хохот! Много показателна реакция! Много изразителна реакция! Един вид бях осмян - и унизен. Морална победа удържаха тоя път учениците. Няма що, "морална" - откъдето и да я погледнеш, все "морална"...
Интересното е, че преди да се намеси класният и администрацията класът, както е нормално, не беше единен, а сега всички сякаш са в единен фронт срещу мен. Някой явно ги е насърчил и окуражил. Може да го е направил неумишлено, незлонамерено, може такъв ефект да са имали погрешни негови думи; аз вече писах колко фатални могат да бъдат грешките на възпитателите в тия така сложни и фини духовно-личностни взаимодействия в училище. Една непремислена, непретеглена дума, явила се резултат на погрешна в корена си представа (стереотип), може да има ужасни фатални последици. А за това изобщо не се мисли. Всеки учител има претенцията, че е непогрешим. Това пък е особено лошо, това е усложняващия всичко фактор. Да не говорим за това, че самата администрация със своите "началнически представи", е с претенцията за "пълна непогрешимост", подобно на римския папа. Апропо, то вече и римския папа май вече се отказа от тази своя претенция, ето, човекът взе, че подаде оставка, ерго, останаха на това земно кълбо само двама, които вече имат претенцията за пълна непогрешимост: аятолаха на Иран и... българският управленец-администратор от каквото си искате ниво. У нас се смята, че щом някой се добере до заветната властчица, става хептен непогрешим. Г-н Инспекторът, според тая представа, никога, абсолютно никога не греши! Г-н Директорът - тоже! Г-н Министърът, разбира се, е пък нещо като божество. Е, като падне от власт, вече е погрешен във всичко, тогава всинца, дето сме го хвалили докато е бил на министерския трон, вече можем спокойно да го похулим (има много смелчаци у нас, които особено много обичат да вадят нож на... умрело куче!) ала преди това началникът, естествено, докато е бил на власт, е бил изцяло непогрешим. "Началството никога не греши!" - това е оста, около която всичко се върти в командно-административната и тоталитарна система, господстваща в непокътнат вид и то до ден-днешен (!) в нашето многострадално българско образование и училище.
Е, аз като учител, спрямо учениците поне, съм нещо като "началство", нали така. Е, те не признават моята власт - даже, забележете, още преди да съм паднал от "трона" си (То пък един трон, няма що! По-скоро ешафод, не трон, е учителската длъжност?!). Дръзват да оспорват моите решения още докато съм на власт, представяте ли си какъв комплимент е това за мен като учител?! Нашите ученици, знайно е, са конформисти в мнозинството си. Подчиняват се в общи линии, като изключим тежките случаи. Тук, в този пример, дето ви давам, се оказва, че цял един клас вече са... неконформисти. Вярно, в погрешната страна насочват усилията им, аз, дето им дадох много свобода, те срещу мен се вдигнали, аз, представяте ли си, съм им бил проблемът. Всичко е бляскаво, само аз съм им проблемът, милите! Но самият факт, че намериха тази дързост, е за приветстване. Правят открит бунт срещу мен, което е признак за някаква свобода, е, излиза, все на нещо съм ги научил! Нищо че съм настроил тия сили срещу мен, това няма особено значение, важното е, че се бунтуват. Е, изцяло в погрешната посока. Да съсекат първо тоя, дето им е съюзник, това вече, предполагам, е част от българския манталитет. Както и да е. Казусът е прелюбопитен, ала сега нямам време да продължа разсъжденията си. Тия дни ще напиша доклад по случай, щото аз си продължавам изследванията по темата за това как следва да се разрешават такива "конфликтни ситуации". Аз, признавам си чистосърдечно, често "наливам масълце" в огъня на конфликта с оглед да се разгори, да ескалира, та да изпъкнат още по-ясно и зримо съществуващите зависимости и отношения. Принуждавам разните му там властнически нива да реагират, първо спонтанно, неосмислено, по инстинкт, тъй да се рече, а пък после, като се намеся и аз, се налага да влязат в диспут. За да си уясним, дето се казва, позициите. Оказва се, че много хора живеят с крайно немодерни, неадекватни на живота представи, т.е. са жертва на такива представи от отдавна минали времена (явно тия представи са много жилави и се възпроизвеждат, щото и що-годе млади хора са безволева тяхна жертва). Това констатирах. По всички тия мои нелеки проучвания и казуси скоро ще пиша нов доклад. Иска ми се да спомогна нещо да се разбули загадката. А
Аз, както се каза вече, уважаеми дами и господа, съм непоправим... натегач! И мухльо де, но то е същото, само дето е казано по друг начин - и погледнато от друг ъгъл. Аз съм човек, дето съвсем не си знае интереса: да си кротува, щото "преклонена главица сабя не я сече", пък и трябва да си кръгъл идиот, за да риташ срещу голия ръжен, нали така?! Е, такъв съм. Такава ми била съдбата - да съм точно такъв. Какво мога да направя аз в това отношение. Почти нищо. Аз си оставам себе си... верен на съдбата си. Като всеки друг де. Нали така?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар