Тази нощ написах и изпратих следното Открито писмо до отговорните институции, в което, бидейки силно обезпокоен от ситуацията, възникнала в ПГЕЕ-Пловдив - и от очертаващото се несветло бъдеще на това знаменито елитно училище! - апелирам съответните органи да предприемат налагащите се спешни мерки за поправяне на положението; поставям значим обществен проблем, в който, като в призма, се пречупват и проблемите на българското образование изобщо; на това основание смятам, че писмото ми не бива да бъде крито в тайна; публичността е винаги е винаги целебна, интригантстването не ми е по вкуса; аз съм демократ, за мен моралът нещо значи, точно затова постъпвам така; ето текста на въпросното писмо:
До г-жа ПРОФ. Д-Р АНЕЛИЯ КЛИСАРОВА, Министър на образованието и науката, София
До г-н Константин Пенчев, омбудсман на Република България, София
ОТВОРЕНО ПИСМО
от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, издател и главен редактор на философското списание ИДЕИ
УВАЖАЕМА ГОСПОЖО МИНИСТЪР,
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ОМБУДСМАН,
Искам да поставя на вниманието Ви един изключително важен проблем, който касае създалата се крайно неблагоприятна ситуация в учреждението, в което работя; ситуация, в която като в призма, се пречупват най-горещите, най-острите проблеми и недъзи на българското образование изобщо. И на съществуващата в него все още непроменена тоталитарна, сиреч недемократична, командна и авторитарна система, чиито недъзи вече е невъзможно да се търпят. Понеже всекидневно нанасят непоправими поражения върху възпитанието и образованието на младежта на България. Затварянето на очите пред сериозността на тези проблеми е равносилно на престъпление спрямо бъдещето на нацията ни.
От години работя по осмислянето на тежката ситуация в образователната ни система - и търсенето на спасителен изход от нея. Написах и издадох цяла една поредица от книги в тази посока: първата ми излязла книга носи заглавието ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, тя излезе преди три години; във втората си книга със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (и подзаглавие "Що е академичност и доколко тя вирее у нас?")разглеждам критичното положение в сферата на т.н. висше образование; в една трета книга със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") представям ония нови, модерни подходи в преподаването и в организацията на учебния процес, които е съдбовно да се възприемат - с оглед излизането ни от задълбочаваща се криза в училищните общности. Преди пет години група философи, историци, социолози и психолози създадохме философското списание ИДЕИ с оглед да популяризираме своите разбирания с оглед преодоляването на катастрофалната ситуация в българското образование; до този момент, изцяло като един възрожденски почин, успяхме да издадем на свои средства 13 книжки (броя) на списанието, които раздаваме в университетски, училищни и читалищни библиотеки; разбира се, никаква подкрепа и помощ от отговорните институции не получихме, не ни беше оказана; напротив, поставяни ни бяха безброй пречки пред тази наша инициатива. От 30 години съм преподавател по философия, работил съм както в сферата на университетското, така и в тази на средното (гимназиално) образование и имам погледа върху проблемите, за които пиша. Написах и издадох много книги в областта на философията, психологията, политологията.
Автор съм също на цяла една поредица от учебници и учебни помагала, в които съм вложил своите разбирания за една съвременна методика на преподаването на хуманитарните предмети. За мен промяната в тази фина сфера на духовното и личностното въздействие върху съзнанията на младите може да изиграе ролята на "локомотив" за предизвикването на така потребната ни промяна във всички останали сфери на образователния процес. За мен ключовите думи и понятия, благодарение на които може да се получи така желания поврат в тази отношения, са: свобода, личностност, инициатива, демокрация - и демократизация. Този е спасителният за българското образование път. Разбира се, трябва да се преодолява в мъчителна битка със силите на старото един вкоренил се манталитет, цяла една съвкупност от гибелни стереотипи, които са главна пречка пред промяната към по-добро. Безхаберието към задълбочаващите се проблеми е непростимо, бездействието пък е равностойно на престъпление. Това е съзнанието, от което изхождам - и от което съм се ръководил винаги.
Мисленето, говоренето и писането на едно "макрониво" е безспорно потребно, но е също така изключително важно да се проумее какво непосредствено се случва, в резултат на действието на въпросните недъзи на системата, в едно конкретно училище, в една действително съществуваща училищна общност. Общото се изявява в конкретното и единичното, двете са неразделни. Искам да ви представя, с оглед желаната пълнота, така и така възникналата крайно тежка ситуация в учебното заведение, в което моя милост работи. Не крия, че като изследовател много ми е интересна Вашата реакция, реакцията на отговорните високи институции, които Вие ръководите - по повдигнатите в това открито писмо проблеми. Давам пълна публичност на написаното от мен до Вас, понеже съм дълбоко убеден, че проблемът има крещящ до болка граждански и обществен смисъл. Възелът на проблемите, в които българското образование се е заплело, може да бъде разсечен само чрез активното участие в решаването им не само на самите училищни общности, но и на обществото ни като цяло: ангажирани граждани, ученици, родители, учители. Имам щастливият, тъй да се рече (пък макар и доста болезнен в личен план!) шанс да бъда едновременно и ангажиран гражданин, и родител, и учител, сиреч, мога да огледам проблемите от всички страни. Зная, давам си сметката колко е трудно да се очертае най-пълно ситуацията, която възнамерявам да опиша, но ще сторя всичко, което е по силите ми, за да го постигна.
ПГЕЕ-Пловдив е едно бляскаво все още и елитно учебно заведение, чиито блясък обаче е на път скоро съвсем да помръкне. Наскоро в него беше чествана 50-годишнината от създаването му, но кой знае защо, голяма част от присъстващите на тържествата по ознаменуване на неговия юбилей, имахме чувството, че присъстваме на неговата панахида. Да, ПГЕЕ-Пловдив, известен и популярен сред обществеността Пловдив все още като "ТЕТ-Ленин", е учебно заведение със славна бляскава история и най-високи постижения, което в последните години преживява вероятно най-тежката криза още от създаването си. Много хора силно са обезпокоени от случващото в последните няколко години след пенсионирането на знаменития директор на това толкова реномирано училище, именно инж. Венелин Паунов, след оттеглянето на който в училището се случи история, която много ми наподобява това, което класикът на българската литература е описал в повестта "Гераците"; позволете ми, заради така потребната ми психологическа достоверност, да направя нещо необичайно, а именно, да цитирам един откъс от това великолепно литературно произведение, което носи толкова значим екзистенциално-духовен смисъл:
Но на пролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред... В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.
Много пъти в тия години, бидейки свидетел на случващото се около мен, съм си спомнял този пасаж от книгата, която навремето съм чел и учил като ученик - и който, кой знае защо, ми се е забил така дълбоко в съзнанието. Училището, в което имах невероятния шанс да работя ето вече повече от 13 години, наистина дълго време съм го възприемал точно по този начин, в него грееше дълги години "любогрейната топлина на общото огнище" и сгряваше душите ни, в него цареше и царуваше атмосферата именно на "мекия домашен покой", която обаче в един момент беше невъзвратимо отровена и погубена. Да, откакто преди три години в ПГЕЕ-Пловдив беше въведено във власт новото ръководство на гимназията, начело с директорката Стоянка Анастасова, "изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли", гнусни интриги, инсинуации, появиха се разни безскрупулни подлизурковци, прекрасната, вдъхновяваща ни за творческо себеотдаване, направо оксфордска по характера си училищна атмосфера, пред която съм богоговеел в предишните години, беше сякаш с един замах съсипана и от нея не остана и следа; училището сякаш се върна десетилетия назад, и то тъкмо в най-важното, именно в манталитета, царящ в него - и в господстващите стереотипи.
Никога не съм вярвал, че е възможно да настъпи в историята на това наистина знаменито училище така скоро един такъв един злокобен поврат, такава една ужасна дегенерация - и то с толкова опасни и неблагоприятни последици. Аз предишни пъти съм писал в свои жалби до Инспектората и до Министерството за ония причини, които доведоха до такъв един развой на нещата, изтъквал съм фаталните грешки, които по моя преценка това ръководство допусна, както и съм давал израз на огорчението си най-вече от начина, по който ръководството се отнасяше към хората, към персонала, в това число и към мен самия; не ми се ще да се повтарям, затова този път ще се постарая да бъда пределно кратък, избягвайки по възможност личния момент, това доколко аз лично съм засегнат - бидейки жертва на един недопустим административен произвол и тормоз от страна на директорката Стоянка Анастасова, направила всичко, което е по силите й, да ме унизи, да ме съсипе като личност, като преподавател, като граждански активен човек, да ме уволни и изгони от "колектива" и от училището. Рухнах за две години здравословно, щото терорът върху личността ми беше невероятно силен и недопустим, бях инвалидизиран, претърпях тежка животоспасяваща операция и вече съм "половин човек", но не за това ми е думата в това Отворено писмо. Ще се опитам тук да опиша и представя, както се казва, явлението в неговата същностна, чиста, идейна форма, ще се въздържа да проследявам проявленията му в конкретни детайли - защото тия подробности могат да бъдат установени в една крайно належаща проверка, която, вярвам в това, отговорните институции непременно ще разпоредят. Разбира се, предишните ми жалби и изложения, както и подобава в нашенските условия, си останаха нещо като глас в пустиня; дето се казва "кучетата си лаят, керванът си върви", или още по-добре, тук още си действа прословутият принцип "Влачи куче, диря нема..."
Все съм се надявал, че новото ръководство допуска толкова фатални грешки само поради неопитност, а не поради злонамереност - или поради това, че е жертва на една в корена си погрешна жизнена и управленска стратегия. Оказа се, уви, че грешките му не са резултат на неопитност, а се дължат на робуването му на напълно неверни и отречени отдавна от живота представи, които това ръководство има - и то тъкмо за начина, по който следва да се управлява и ръководи една толкова фина човешка общност, каквато е едно училище. На думи всички у нас, разбира се, са за "модерност", за "европейски дух", за "демократичност" и прочие, ала е важно какви сме, какво правим и как мислим на дело, в практиката. При това ръководство на училището се появи, зейна цяла една огромна пропаст между думи и дела. На думи се говори едно, на дело се прави диаметрално противоположното.
Когато такова нещо се случва в обичайния живот му казваме "лицемерие", или, другояче казано, фалш, неискреност. В частния живот и в личностно отношение тия неща са неприятни, но не са чак толкова фатални; всеки сам поема пълната отговорност за поведението, което е избрал, за психологията, която следва в действията си, както и поема риска за всички последици. Но за обществения живот, за живота в една такава голяма общност, последиците от едно такова разминаване на думи и дела от страна на ръководството й могат да имат непростимо злотворно влияние и наистина пагубен ефект. Аз много пъти даже в лицето на това ръководство съм заявявал - надявайки се все пак някак да успея да му повлияя позитивно, понеже не съм от хората, които лесно се примиряват - че главният недостатък на отношението на директорката е това, че тя си позволява лукса да се отнася безчовечно, сиреч, грубо административно и бездушно, с живи хора и с личности; сиреч, отношението й към ръководените, към човешкия "матр`ьял" в корена си е сгрешено, неверно, недопустимо.
Г-жа Стоянка Анастасова демонстрира склонност към един "кадифян авторитаризъм", който обаче е израз на склонността й към пълно всевластие от феодално-деспотски тип. Предполагам, тя се чувства на директорския трон като английска кралица в епохата на най-ранното Средновековие - или като древноримска весталка, която признава над себе си само властта на "Императора" - сиреч, шефа на инспектората и г-н (г-жа) Министъра. Всички прекрасно разбират до какво обикновено води и може да доведе една такава изходна настройка: г-жа Директорката ръководи училището само чрез спускането на директиви чрез "оперативки": демократичното, свободно и задълбочено обсъждане на проблемите на учителски или училищен съвет от гледна точка на такава една ретроградна казармена управленска философия и стратегия е "излишен лукс", нещо ненужно, глезльовщина; проблемите, предполагам, се обсъждат в най-тесния кръг на лично приближените и на доверените, на облагодетелстваните от властващата особа лица - и след това се спущат за изпълнение. Който безропотно изпълнява, е "добър", тия, дето питат и поставят неудобни въпроси, мигновено стават неприятни и "лоши". Имитацията на изпълнителност става най-ценно качество, както в блажените комсомолски времена едно време, които явно са модела, от който се ръководи нашата така съвременна директорка.
Разбира се, в резултат учителският екип неминуемо се разделя на "наши" и "ненаши", на протежирани от директорката и облагодетелствани щедро от нея крепители на властта й, и на "чужди", на "неблагонадеждни", а също така и на "злостни врагове", които имат наглостта да смущават душевния мир на блаженоуправлявящата директорка - и затова подлежат на смачкване, на унищожаване, на уволнение; от това произлиза факта, че г-жа Директорката се изживява като римска фурия, именно като богиня на отмъщението или поне като една ревностна и безжалостна жрица на отмъщението. Всеки, знаейки тази психология на властващата особа, трябва да мисли най-вече за това как да спечели благоразположението й. Най-облагодетелствани в това отношение са ония, които нямат особени скрупули сутрин да минат през кабинета на директорката за да й кажат няколко мили думи, примерно за това колко днес е красива или с колко модерна дреха е облечена (или как чудесно ухае парфюмът й).
Да, има във всяка човешка общност и такива индивиди, това е разбираемо. Представям тия щрихи само и само да възсъздам що-годе зримо и пълно изворите на онази отровна психологическа атмосфера, срещу налагането на която в нашето училище най-решително възразявам. И то не за друго, а защото като философ и психолог добре зная колко пагубно се отразяват тия личностни особености на възприетия анахроничен и ретрограден стил на ръководство върху главната дейност в едно училище, именно възпитателната, учебната, образователната, нравствено и личностно формиращата. Ако възпитателите са били принудени да се поддадат на такива грозни психологически явления, то това нима ще остане незабелязано и непочувствано от възпитаваните? Няма ли настъпилото нравствено разложение да обхване и отношенията учители-ученици? Ще ги обхване, разбира се. По-долу ще спомена и какво се случва в тази сфера. Но нека тук всеки сам да си прави извод до какво може да доведе всичко това. Ще ви помогна: ще застраши даже самия смисъл на съществуването на това училище. Едно обезсмислило се тъкмо от смисъла си училище става в днешните съвременни условия зверилник. Става лудница. Става нещо по-страшно от лудница. Отива по дяволите. Спирам дотук.
Съвсем логично от гореизложеното следва, че в атмосферата на училището витае все по-нарастващ и парализиращ волята страх. Никой не смее гласно да заяви какво мисли, а ако го заяви, той, разбира се, бива мигновено обявяван за луд, за подлежащ на връзване - или за идиот-скандалист. Щото нима трезвомислещ човек и учител може, заради лукса да каже какво мисли, да постави под опасност собственото си пребиваване в учреждението?! Повтарям, неудобните и неугодните на директорката подлежат на безжалостно изчистване. В един момент даже и на оня, който недостатъчно ведро и усмихнато е поздравил директорката в коридора, ще му бъде скроена набързо "шапката". Или ще му литне главата. Или поне ще бъде наказан с изпитание, което да провери предаността му. Ако не се пречупи - шут! Страхът става модус вивенди на такива авторитарно-деспотични и при това съвсем капризно управлявани общности. Г-жо Министър, сега осъзнавате ли колко рисковано е да се заложи на пълната директорска всевластност - както стои въпросът в досега действащите законови разпоредби? Давате ли си сметка, с извинение за думата, какви изгъзици се творят в нашите училища, където безразделно господстват разните му там селски дерибеи и нещастници, които, както обикновено става, по политическа линия са имали късметя да станат директори - та да царуват като тирани доживотно, пожизнено?!
Страхът върви с цяла една гама от други недостойни емоции, подлости и мерзости, които аз тук, бидейки психолог, ще се въздържа да описвам - въпреки изкушението. Цъфтят в такива училищни общности явления, които са недопустими в една съвременна среда, в която възпитанието на младите е смисъл на съществуването й. Щото са ирационални, защото са израз на един неподправен средновековен волунтаризъм. Няма нещо, което в такава общност да не е възможно да се случи. Например, директорката ще си има любимо хоби: да се разправя безжалостно с ония, които имат наглостта да се държат достойно, като свободни личности. Е, ще уволнява както и когото й скимне. И ще мисли денонощно как по възможност по-гадничко трябва да бъде осъществен актът на самото уволнение. Г-жа директорката има таланта да организира цели спектакли в стил а ла Кафка или а ла Йонеско в туй отношение. Примерът с уволнението на 7-8 учители това лято, сред които Милен Мошолов и Калин Христов, е най-пресен в това отношение. Изглежда някои хора получават неописуемо удоволствие от възможността да се гаврят с човешки същества, като мачкат жестоко човешки души. Това обаче, простете, е недопустимо да се прави в днешни условия. Това трябва да бъде възпряно час по-скоро. Щото последиците са изцяло деструктивни и негативни, опустошителни в крайна сметка.
Разбира се, г-жа Анастасова, директорката, има тази особеност, че трудно прави разграничение между съществено и несъществено, между важно и маловажно, незначително. Тя може постоянно, предполагам, да мисли за растежа на тревата и за подрязването й с ножици в училищния двор и в специално пригодените за това саксии, но изобщо да не й пука, да речем, за такива фундаментални въпроси като този за качеството на обучението на младите, за използваните модерни или архаични методики, за състоянието на дисциплината и противодействието срещу най-отрицателните явления в тази сфера и пр. Съобразно това тя няма визия за бъдещото развитие на училището - стига да приемем, че запазването на царуването й колкото се може по-дълги години изобщо може да бъде някаква визия. За да се царува по възможност безкрайно и пожизнено в рамките на този казармен строй, г-жа директорката трябва да мачка префинено, ала безкомпромисно нисшестоящите и подчинените - и да е така мила и сърдечна с висшестоящите. Основното й внимание е насочено само по тази ос: примерно, трябва да имаме "изрядна документация", пък дори и прекомерната грижа към нея да ни лиши от възможността да изпълняваме основната си дейност. "Отчетът" и "контролът", както и подобава за един такъв бюрократичен тоталитализъм, са конституентите, около които всичко се върти; нищо друго няма значение. Най-важното е да бъде притъпен даже рефлексът на хората към свободомислие и към свободна творческа изява; свободата, ако бъде допусната и в най-минимална степен, ще доведе до рухване на цялата така грижливо градена стена в стил "Пинк Флойд", ето защо тя е най-нежелана - и прокудена во веки веков. Тя е на смърт подобна. Личността също е вредна не по-малко от свободата. Личност в тази система на безсмислието никой не може да бъде. Училище от този тип не е нищо друго освен нещо като тухларна фабрика, която натъпква човешкия "матр`ьял" в калъпи, за да произвежда сив сериен продукт - тухличките за изграждане на стената.
Казаното дотук предпоставя всичко останало. Без да й мигне окото на директорката ще й хрумне да затвори и заключи с катинар, примерно, централния вход на училището, понеже, представете си, клиентите от близкото заведение се били облекчавали по малка нужда в храстите на двора! Разбира се, оградата е ниска и учениците цяла година масово ще прескачат оградата сякаш са... кенгура! Разбира се, някой може да си счупи главата в плочките, директорката безброй пъти е предупреждавана за това, ала тя не отстъпва. Е, след година се отказва от идеята си, сякаш нищо не е било. По същия абсолютно безпочвен начин ще реши, че "кабинетната система" трябва да бъде премахната и следва да се въведе "класна система"; речено-сторено. "Малки" неудобства, че се разрушават с един замах години градени кабинети, изобщо не я смущават. Това, че учителите, превърнати в странстващи номади, са лишени от възможността да използват достиженията на техниката и технологията в преподаването, не е от значение, важна е единствено своенравната капризна воля на директрисата. Щом така реши, така ще бъде, "Държавата - това съм аз!". Всички мърморят, ала директорката е доволна: учениците щели така по-слабо да рушат материалната база. Това, че в междучасията си устройват футболни мачове между чиновете също е без значение. Ще мине време и ще се окаже, че цялата материална база е съсипана. Така е ликвидирано и звеното, което се грижи за компютрите. Въвежда се принципът "Влачи куче - диря нема!". Е, скоро няма да има свестен компютър, майната му! Някои хора, видите ли, мислели "глобално"...
Всички виждат, че волунтаризмът в стила на ръководство е вреден за това елитно училище и ще го съсипе за още година-две. За да бъдат тероризирани учителите, за да знаят кой тук командва и чия воля е първенстваща, ще се направи, да речем, такава програма, която да "уплътни" изцяло работното време на учителите. Примерно, имаш първи, четвърти и осми час. Дреми в учителската стая като кон пред празна ясла. Но така ще си "на разположение". Няма да си стоят учителите в къщи да ми четат учени книжки я? Нека да тъпеят и да четат жълти вестници в учителската стая. Безпринципната, субективистка политика спрямо персонала ще доведе до това, че лично приближени и предани на директорката хора ще преподават и в пенсионна възраст, а пък млади хора ще бъдат гонени с великолепно безжалостен ритник от училището (случаят с Милен Мошолов). И с други такива. Примерно потребността от изграждане на силен инженерен екип в едно професионално училище е подценена дотам, че най-добри кадри като Калин Христов ще бъдат уволнени не за друго, а за лично отмъщение, което, както т.н. "зли езици" говорят, нищо чудно да е и на политическа основа. Аз съм склонен да приема такива интерпретации, понеже съм го изпитал на гърба си: понеже съм най-активен блогър и политически коментатор, който не крие своята политическа позиция, кампанията срещу мен от страна на директорката се води и на нескривана политическа основа: трън в очите на директорката е моят блог, моят дневник, където пиша за всичко, което ме вълнува. В това число и за образованието, и за феномените, с които ме сблъсква животът, бидейки част от тази училищна общност. Висшестоящи ръководства на партията, назначила г-жа Анастасова на директорския пост, колко му е да й спуснат директивата да смаже "оня там охлюв" Грънчаров, който има, видите ли, наглостта да не стои на колене пред неръкотворния гений на партийния и държавен шеф, именно слънцеподобния Бойко Борисов?!
Тежко и трудно се живее в една училищна общност, подобна на представената, която е поразена от такива регресии на миналото. Опитах да опиша по-пълно случващото се с недотам умелия си стил и език, макар да съзнавам, че това е една неизпълнима задача. Извинявам се, че ако поради не дотам умело боравене с изразните средства (описанието на подобен тип отношения наистина е много сложна задача) съм предизвикал на места асоциации, които могат да бъдат възприети превратно - или пък дори обидно. Аз лично съм изключително загрижен за случващото се, не мога да мразя личността "Стоянка Анастасова", но съм крайно възмутен от ония явления, отношения и "механизми", които тя успя да породи като публична, като обществена личност, като държавен чиновник, намиращ се на висок ръководен пост. Не мога да възприема като естествена нейната управленска философия, олицетворявания от нея тип на отношение към хората, към човешките същества.
Принципно съм противник на подобни унизителни за човеци отношения. Към човека насреща винаги трябва да подхождаме с доверие и уважение - това е аксиома. Нарушаването й в брутална форма води до страшни деформации. Води до обезчовечаването на цели човешки общности. Ето срещу това аз най-вече възразявам. И срещу това ще се боря до сетния си дъх - докато имам сили. Моето призвание на философ ме задължава да не се примирявам срещу посегателствата спрямо истината, от която ние изцяло зависим, във властта на която най-вече сме. Също така не мога да приема такива груби посегателства срещу свободата и достойнството на суверенни човешки същества. Човекът е нещо свято. Там, където този принцип се потъпква най-арогантно, там работите са изцяло нездрави. Това не може да бъде търпяно. Примиреността до добро не води. Онова, в което вярваме, за него трябва да работим. За него следва да се борим до последен дъх. Трябва да го пазим, трябва да се грижим за него, трябва да му позволяваме да расте, а не да го тъпчем.
Г-жо Министър, г-н Омбудсман,
Пиша Ви неслучайно този текст, коренно разминаващ се с общоприетите норми за подобен род официална книжнина. Идеята ми е да породя интерес, да Ви заинтригувам, да Ви провокирам. Обикновените тривиални писания от този род отиват обикновено в архива. На мен обаче ми се ще да допринеса за предизвикването на един толкова потребен ни обществен дебат по всичките тия проблеми. Един очистителен и отрезвяващ, пределно откровен дебат ни е нужен по тези проблеми. Към който аз от години призовавам със статиите и с книгите си за образованието и възпитанието. За да се започне подобен дебат, се иска нещо неординерно, да го наречем дори скандално. Приличието не винаги е толкова благородно, колкото изглежда. Понякога се иска дълбоко спящият да бъде разтърсен по-грубо за да почне да се пробужда. Затова, не от порив към самонадеяна оригиналност написах този текст. Защо го написах ли? Освен за това и ето за какво още.
Аз няма да Ви призовавам да "предприемете мерки", да се намесите, да уволните г-жа Анастасова като крещящо несправила се с поверената й тежка и отговорна задача. Г-жо Министър, направете това, което съвестта Ви повелява. Аз съм прям и открит човек, не умея да лъжа, както и да лицемеря. Нищо чудно г-жа Директорката да ме даде под съд за това Отворено писмо, както по друг един повод накара помощничката си (която е същевременно и... синдикална лидерка!) да ме даде под съд за "обидни мисли", съдържащи се в една моя философска книга за образованието, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). Поемам съзнателно всички рискове, щом става дума за защита на престижа на институцията, в която работя. Не ми е безразлично какво ще става в това училище, което чувствам като свое, в предстоящата нова учебна година, която се очертава, според казаното, да бъде изключително тежка. ПГЕЕ-Пловдив е част от мен - и аз вече станах част от това училище. Неразделни сме - въпреки всичко. Обичам го. Няма да позволя да се гаврят с него. И да си играят с бъдещето му. Камо ли пък да го лишават от бъдеще...
Онова, което е в интерес на учениците, на младите хора - то единствено има приоритет за мен; съображенията за собственото ми вегетиране и добруване под трона на господаря са ми изцяло чужди. Аз ничий шут не мога да бъда. Не може и не бива да се живее недостойно, не бива да бъдем презрени малодушници, които, треперейки за кожата си, понасят всички гаври.
Мразя силно българската поговорка "Преклонена главица сабя не я сече!" и също една друга: "Срещу ръжен, мило, не се рита!". Аз съм философ и презирам малодушието тотално. Затова написах този текст. Той е един отчаян вик. Той е израз на отчаянието ми, че нещо може да се промени. Да, на път съм изцяло да се отчая. Загубих здравето си в едни тежки борби, които обаче не са безполезни. Да се бори човек за честта и достойнството - и за принципите си, заради идеите си! - си никога не е излишно.
Бях подложен на непоносим терор от една самозабравила се капризна администраторка, която си е втълпила, че може да прави с хората каквото й скимне. Е, рухнах здравословно, но духът ми е съвсем здрав. Духът за мен е най-важното, всичко друго е второстепенно и третостепенно. Стои много по-назад. Заради чисти духовни неща аз живея, щото духът е средоточието на самия живот. Достойнството е такова едно чисто духовно нещо, заради което най-вече си заслужава да живее човекът.
Ще дойде време да се разбере, че жертвата ми не е била съвсем напразна. Страхът за оцеляването ми е изцяло чужда емоция: щото аз наскоро видях границата на смъртта, докоснах се също до диханието на самата смърт. И добрият Бог ме върна за известно време тук, в живота. Може би ме е върнал с оглед да мога да напиша ето това писмо, знам ли? Е, написах го. Да става каквото ще. Аз направих каквото бях длъжен. Ако не го бях направил щях да се презирам докато съм жив...
13 септември 2013 г.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ: Ангел Грънчаров
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата,
изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат
А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за
времето,
живота,
свободата.
Вчера бях на откриването на учебната година в ПГЕЕ-Пловдив - училището, в което работя; присъствах там по-скоро като гражданин, тъй като все още съм в отпуск по болест. По време на тържеството, пък и след него, като си тръгнах да се поразходя из града, ме овладяха едни мисли, в резултат на което стигнах до следното прозрение: реших да напиша едно писмо. И то писмо до дамата, която, обидена от мои думи по неин адрес, написани в моя книга, ме даде под съд за "неимуществени щети"; тази дама е помощник-директор на същото училище и също е синдикален лидер на учителската организация към КТ ПОДКРЕПА. Публикувам писмото до нея в блога си неслучайно, сами ще разберете защо:
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
