Истината ни прави свободни

сряда, 18 септември 2013 г.

Не потискай поривите на човечността си - отдай им се!

Вчера бях на откриването на учебната година в ПГЕЕ-Пловдив - училището, в което работя; присъствах там по-скоро като гражданин, тъй като все още съм в отпуск по болест. По време на тържеството, пък и след него, като си тръгнах да се поразходя из града, ме овладяха едни мисли, в резултат на което стигнах до следното прозрение: реших да напиша едно писмо. И то писмо до дамата, която, обидена от мои думи по неин адрес, написани в моя книга, ме даде под съд за "неимуществени щети"; тази дама е помощник-директор на същото училище и също е синдикален лидер на учителската организация към КТ ПОДКРЕПА. Публикувам писмото до нея в блога си неслучайно, сами ще разберете защо:

До г-жа Камелия Стоянова, помощник-директор на ПГЕЕ-Пловдив

КОПИЕ: До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Стоянова,

Вчера присъствах на откриването на учебната година в нашето училище. По време на тържеството ми се откри следната истина. Искам да я споделя с Вас.

Ние двамата, стана така, напоследък доста разговаряхме. И често спорим. Но има нещо, което забравяме. И което е фундаментално важно. И то е: че сме хора, че сме човеци. Да, преди да сме каквито и да било други, най-напред сме човеци, човешки същества. И трябва да си останем такива. Да си човек е най-важното. Човек в истинския смисъл на думата. Изхождайки от тази презумпция, искам да Ви кажа следното.

Бидейки човеци, ние всички често грешим. Безгрешни хора на тази земя няма. И няма изцяло праведен, съвършен човек. Казваме: "Човешко е да се греши!". Знаем също думите на Христос, казани по повод възмущението на лицемерите когато се отнесъл по човешки към блудницата Мария-Магдалена: "Който от вас е безгрешен нека пръв хвърли камък на нея!". За нас, християните, най-съвършен човек, нравствен пример, който ни вдъхновява, е Христос - ала той е и Бог, той е Божи син. Ние не можем изцяло да бъдем като Него. Просто не ни е по силите. Но това съвсем не бива да е оправдание да бъдем лоши. По силите ни е да бъдем добри хора. Да бъдем човеци. Ето нещо, което не бива да си позволяваме да забравяме.

Стана така, че от две години текат ожесточени полемики и спорове между мен и ръководството на училището, от което Вие сте част. Аз имам някои позиции, от които няма да отстъпя. Вие, вероятно, също. Често пламтят в споровете ни искри, на моменти лумва същински огън. В този огън аз, например, за малко щях да изгоря. Доста пъти влизах в болница, подложен бях на тежка операция. Няма лошо да се спори, напротив, чудесно е да има хора с различни разбирания - това е така естествено. Че мислим различно не е скандално. Не е престъпление това, че някой не мисли като мен. Аз съм философ и прекрасно разбирам това. Питам се при това положение: защо стигнахме дотук? Знаете докъде. Стигнахме до съд: заведеното от Ваша милост наказателно дело за обида ще се открие на 25 септември. В тази връзка искам да Ви кажа следното:

Ние с Вас, а също така и с директорката г-жа Стоянка Анастасова, освен човеци сме и учители, възпитатели на младежта. Това, как да кажа, е доста обвързващо. Длъжни сме да бъдем на подобаващата висота. Нямаме право да изменяме на мисията си. На една крайно отговорна и тежка мисия. Но каквито и да сме, сме длъжни на първо място да сме човеци. Това е крайъгълният камък, на който се гради всичко останало.

Вие възприехте няколко изречения в моята книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") като обидни, като накърняващи престижа Ви. Казвате - и аз нямам основания да се съмнявам в това - че сте преживяла тежко тази обида, че сте се стресирала от нея, че че тя Ви е депресирала и пр. Тия неща - нашите възприятия, усещания, чувства, преценки за нещата, които ни се случват - са крайно индивидуални и субективни. Ние, слава Богу, сме твърде различни. Един цени едно, друг - друго. Един се радва на това, друг скърби заради него. На едно и също нещо едни хора се смеят, други - тъгуват или се срамуват. Психологията немее пред тия невероятни чудесии на човешката душа. Ето, изхождайки от тези основания, аз държа да Ви кажа следното:

Госпожо Стоянова, моля Ви, извинявайте за обидата, която съм Ви нанесъл! Аз нямам морално право да твърдя, че моите думи към Вас, написани в онова есе, не са обидни, щом Вие самата твърдите, че силно са Ви обидили, наскърбили и засегнали. Щом за Вас тия мои думи са обидни, аз искрено съжалявам, че съм ги написал - и че съм бил разбран в този смисъл. Не съм искал да Ви нанеса травма, не съм се стремял да накърня достойнството Ви, но ето, станало е така: затова страшно много съжалявам! Бъдете така добра да ме разберете и да ми простите. Разкайвам се, че съм употребил точно тия думи. Които са предизвикали у Вас такъв неочакван за мен ефект. Могло е да кажа същото и малко по-иначе. Направил съм грешка, дори грях, щом така сте преживели всичко това. Пак да кажа: извинявайте!

Написах вчера това дотук и го показах на един адвокат. Той ми забрани да пращам това писмо, щото то щяло било да стане "основно доказателство", което щяло да бъде използвано от Вашия адвокат, което пък ми гарантирало осъдителна присъда: аз сам, един вид, си правя "самопризнанието" за вина! Било пълна глупост това мое писмо. Щял съм да съжалявам ако го пратя. Ей такива и други работи ми каза адвокатът. И ме нагълча. Играел съм си бил с огъня. С моите философии щял съм бил да стигна до лош край. И прочие.

Да, но аз не мисля като него и въпреки подобни рискове Ви пращам своето публично писмо за извинение. Нека да е глупаво, аз го пиша не за да хитрувам по адвокатски начин, а заради едно свято за мен нещо: човечността, човещината. Тя има приоритет пред мен пред всичко друго, в това число, разбира се, и пред парите.

Нека, примерно, снабден с това мое писмо, Вашият адвокат да ме осъди! Нека да ме нарекат хората глупак или какъв ли не. Поемам тия рискове. Аз написах това писмо за да си облекча съвестта. Да бъда човек за мен е най-важното, пред което бледнее всичко останало. Това е ядрото моята жизнена философия. Няма да отстъпя и на сантим от нея. Независимо от всичко.

С интерес, не крия, ще очаквам Вашата реакция по повод на това мое "компрометиращо" ме писмо. Има всякакви хора, някои няма да пропуснат възможността да ми се подиграят, предполагам, и така. Не ме вълнува какво ще каже тоя или оня. Аз никому не ща да угаждам - или да се "мазня" някому.

И още нещо ще кажа, ще отида още по-далеко. Готов съм да протегна ръката си, да стисна Вашата ръка и да Ви се извиня и, така да се каже, на живо. Открит съм към пълно помирение не само с Вас, а и с нашата обща уважаема ръководителка. В тия две години всички от нас, активни участници в протеклите "скандали", са допуснали какви ли не грешки: безгрешни хора няма. Всички грешим. Ние, човеците, се увличаме, поддаваме се на емоции, в това число и пагубни. Нечовешко е обаче да се мислим за безгрешни и да не търсим грешките си. Като ги осъзнаем, пък е грозно да не се разкайваме заради тях. Няма по-фатална грешка от тази: да се мислиш за безгрешен. Такава една пагубна илюзия е извор на всичките ни грешки. С това свое писмо протягам ръка за помирение не само към Вас, а и към г-жа Анастасова. Правя го ето заради какво най-вече. Освен вече казаното има и нещо друго.

Тези дни разговарях с един мъдър човек, който ни е общ познат. Той е, така да се каже, страничен наблюдател на историята на... "нашите митарства". "Митарства" към какво обаче - ето това е въпросът? Та той ми каза следното:

"Ангеле, не мога да разбера едно: какво искат директорките от теб? И всички хора, с които съм разговарял, все повтарят това: "Какво толкова искат те от него?! Какво толкова е направил?! Как е възможно да се случва всичко това?!". Общественото мнение в мнозинството си разсъждава така. Ти, Ангеле, си имаш своите кусури, директорките - също. Познавам ви добре. Знам даже и това, което вие за себе си не знаете. Ти си свестен човек, който е много работлив, е, особняк си, няма що, всеки си има своите странности. Всеки, както казваме, по своему си е луд. Те, вероятно, имат също своите добри намерения за училището и пр. Затова те съветвам: потисни своята гордост и им се извини. Извини се за всичко, дори и това, което изобщо не ти е минавало през ума да го направиш, но в което, да предположим, те те подозират. Гордостта - и горделивостта - са най-лошото, което може да сполети човека. Гордостта не е противоположност на унизеността, много хора грешат да мислят така. Гордият човек е кухият, празният, самонадеяният човек. Който не се принизява да допуска и такива "слабости" като тази да каже "Съжалявам, сгреших, извинявай!", от такъв човек човек не става. Ангеле, направи първата крачка към помирението, извини се! Не потискай поривите на човечността си. Отдай им се."

Тия и още много подобни неща ми каза този мъдър човек. Дълго мислих по неговите думи. Казах му, че доста пъти съм се извинявал на г-жа Анастасова, ала особен ефект от това не е имало. Казах му, че не пречи пак да се извиня за каквото и да било, стига тя да ме покани поне да разговаряме. В нея, дето се казва, е "и ножа, и сиренето". Тя обаче, изглежда, изхожда от презумпцията, че аз съм долен, подъл, коварен човек - и, предполагам, съвсем не ми вярва. Каквото и да кажа, тя, предполагам, подхожда към него с резерви. За да има взаимно разбиране е необходимо да има взаимно доверие. Аз на никой не съм "враг". Винаги всичко съм правил с доброто намерение да помагам. Как другите разбират моите инициативи си е техен проблем. Но вярвам, че при добро желание хората винаги могат да се разберат за всичко. От моя страна желанието го има.

Аз искам едно нещо: да бъда оставен да си гледам работата. Да не ми се пречи. Моята работа - работата на всеки учител - е сложна и творческа. Безкрайно фина, лесно "чуплива" е учителската работа. Духовна по естеството си работа е учителската. Потребно е учителят да бъде оставен на така потребното му спокойствие - за да си гледа работата, за да й се отдаде с всички сили. Разковничето е това: свобода. Няма да допусна някой друг да се разпорежда с моята свобода. Нека всеки да разполага със своята си свобода. Аз никому не съм роб, независимо дали той ми е началник или не. Нито пък на някому съм слуга. Когато някой, пък било той и началник, почне да се вре в моите работи и да ми пречи, той тогава посяга на свободата ми. И аз мигновено ще му кажа: "Да имаш много здраве, драги, но тази твоята няма да стане! Така не може, аз от свободата си няма да се откажа! Бъди така добър да не си вреш носа в моите работи!". Независимо кой, какъв е той - или пък заради какви "благородни подбуди" го прави. Нека всеки си гледа своята работа. Аз така мисля, аз така виждам нещата. Смятам, че за нас, българите, такъв един съвет - всеки да си гледа своята работа и да не провесва нос над чуждата паница! - може да изиграе невероятно целебна, направо спасителна за нацията ни роля. Щото тук именно се крие основният ни недъг. Както и да е. Това е друга голяма тема.

Вие, администраторите, си имате достатъчно сложна работа, за да си позволявате лукса да си навирате носа в моята работа. Когато, по българския обичай, всеки гледа "в чуждата паница", работите се заплитат до невъзможност. Да си сътрудничим, разбира се, може, но да си поставяме взаимно пречки, да си вредим - не става така. И не бива. Учителят трябва да е автономен в сложната си и отговорна дейност. Ето за това нещо аз се боря не от вчера. Това е моето верую. Вярвам, че се изразих достатъчно ясно. Пределно ясно. От вас, моите администратори, искам едно: уважение. И доверие. Усетя ли го, ще ви отвърна със същото.

Писмото ми стана прекалено дълго, знам. Простете, но аз съм философ. Имам тази странност да се стремя да обосновавам и извеждам всичко. Ако ви е станало скучно да четете този текст, ако го схващате за безсмислен, ваша си работа. Тази реплика е към евентуалните читатели на писмото ми в блога. Не е към Вас, г-жо Стоянова. И към Вас не е, госпожо Анастасова.

Странно, освен дълго, стана писмото ми, но проблемите, казахме, са достатъчно заплетени. Аз съм готов да допринеса с каквото мога за разплитането им. И нека да си пожелаем накрая успешна и плодотворна учебна година! Аз това ви го желая. Нека тук да си кажем това, което вчера, на откриването й, в училището, не можахме да си кажем.

Всичко добро!

С уважение: Ангел Грънчаров

Пловдив,
17 септември 2013 г.

П.П. Към всяко човешко същество сме длъжни да се отнасяме с уважение. Към всяко. Дори и към най-пропадналото. И към най-грешното. Всички сме грешни. Светци сред нас няма, ако има, са същинска рядкост. Щом някой е човек, пък какъвто и да е той, било затворник, било престъпник, било голям грешник, било развратник, усети ли, че към него се отнасяш с уважение, това ще го окрили и ще го накара да почне да се променя към по-добро. И да се отърве от слабостта си, от порока си. Страшно мощна е духовната сила, съдържаща се в такива прости наглед неща като уважение, прошка (опрощение), доверие, вяра, сърдечност, доброта, любов. Толкоз.

П.П.-2: Пак се "олях". Явно продължителното непреподаване се отразява на словоохотливостта ми. Обичаен учителски дефект е това. Дотолкова сме извратени, че след лятната ваканция направо копнеем да приказваме и да философстваме. Като крастави сме ние, учителите, с този пусти копнеж да приказваме - особено в края на лятото, след като сме си починали от приказването. Е, ще си "начеша крастата" скоро: след няколко дена и аз започвам работа. Тогава и ще понамаля писането в блога си. Простете още веднъж за всичко!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ