... Но тъжната истина за образованието е, че връщайки се назад, дори 3-4 правителствени екипа не успяха да разработят един по-добър законопроект, който да се реализира. Правеха се опити за обсъждане, но като че ли това, което се изпусна е, че е необходима нова философия на образованието, необходима е нова социология на образованието, необходима е не просто реформа, а да се създаде една законодателна възможност за развитие на образованието, защото то изостава не с години, а с векове. Изостава не само в България. Защото както физиката не е само българска или американска, английска и френска, както географията също не е, така и педагогиката е педагогика - световна. И за съжаление, много от проблемите не са решени не само в България, те не са решени и в света.
...
Ако се върнем към една от най-продължителните стачки в новата история и аз като социолог трябва да кажа, че всички социолози в онова време, да не изброявам актуални имена като Харалан Александров и други такива, всички застанаха на позицията срещу учителите. И обществото в момента ще изсърба една каша, забъркана тогава, когато на тази седянка не се разбра, че световната и европейска практика е учителят да бъде изравнен като статус с лекаря и държавния защитник-с адвоката.
...
Разбира се. Той (ученикът, бел. моя, А.Г.) е и във Фейсбук и въпросът е - къде е „образователният Фейсбук", къде е тази образователна облачна среда, която отговаря на съвременната комуникация, на съвременния начин на общуване на младите хора. Тази промяна не може да не се случи.
...
Промяната не е в това, че ще дойдат млади учители. Промяната е в това, че голяма част от образованието ще започне да се случва извън образованието, извън училище. И въпросът е, шансът на училището е, как то, в някаква степен, да престане да бъде традиционното училище, в което учениците сякаш интелектуално маршируват. Тоест трябва да приключим с интелектуалната маршировка, с представата, че в едно и също време учениците трябва да правят едно и също нещо-да следват един учител, а учителят като един грамофон на просвещението трябва да върти една и съща плоча на ден по няколко пъти, в различни класове.
...
Ученикът не е тухла в стената. Другото нещо е - какво ще стане, имаше едни интересни прогнози. Питат един ученик: Какво бъдещо училище си представяш? И той казва:Училище, в което учителите ще са компютри. А другият до него допълва: Може би ако не компютри, то холограми. Наистина учителят е живия контакт. Учителят е човекът, който трябва да каже онова, което не може да бъде прочетено, не може да бъде чуто от компютъра, не може да бъде copy-paste в интернет. Тоест това е живото човешко общуване, което е съвсем друга постановка и друга роля на учителя.
...
Да, но в момента родните учители, било волно или по неволя, спазвайки дадени указания, се принуждават, някои със сигурност прилагат и други иновативни методи, но са принудени да рецитират онова, което е написано в учебниците.
Казахте за иновативните методи. Така, с прискърбие, трябва да кажем, че няма иновации в средното образование. В смисъл, че иновациите са забранени. Законово не е разрешено нито на учителя, нито на директора да прави някакви промени и не е очертан никакъв кръг на позволени компетентности. Тоест ние в момента продължаваме, вече толкова години, да имаме липса на нормативна уредба за иновации в средното образование. Това, което беше готвено и по едно време аха да се случи - министърът да подпише наредба за иновации в средното образование, изведнъж пак юристите видяха, че няма такива законови основания той да утвърди такава наредба.
Това означава, че ако един учител прецени, че един час от 45 минути не е достатъчен да се направи някаква интересна дискусия, за да може по друг атрактивен начин да представи урока...
Реши да направи блок от удвоени часове, да промени архитектурата на класната стая, да подреди чиновете в кръг. Това може да бъде винаги оспорено.
Може той да бъде санкциониран?
Да, защото това са промени, които не са му разрешени и не са допустими. И не само това. По принцип няма яснота за възможностите. Например партньорството-работа по двойки, в екипи, екипната работа в училището се наказва като подсказване. Наказваме се за грешки. Тоест ние сме лишили детето от правото да греши. А къде да греши детето, ако не в училище? То там се учи.
По-добре там да греши, отколкото в живота.
Идват стажанти при нас, ние също имаме стажанти от специалността неформално образование на СУ, от УНСС и от други университети. Всеки ден работим с екип стажанти, наистина прави впечатление една пасивност. Няма предприемчивост, няма инициативност. Чакат се задачи, да бъде поставена задача: сега какво аз да направя? Ами нищо няма да направиш, защото ти не се ориентираш в проблемната ситуация.
...
Ако трябва да обобщим, надеждата ви да се случи добра промяна?
Надеждата е в това, че има млади хора, има хора с педагогически опит - бих казал, че позитивният и негативният опит, ще бъде в основата на разработването на едни практически модели. И ние се надяваме, че в новия законопроект ще влезе една клауза, че министърът утвърждава наредба за иновации в средното образование. Т.е. да дадем възможност на образователната система да се развива, да диша, а не да търси някакви административни, бюрократични реформи.
ЗАБЕЛЕЖКА: Заглавието на тази публикация в блога - държа изрично да подчертая, че с тезите на г-н Анджекарски съм изцяло съгласен! - съчиних аз, Ангел Грънчаров, използвайки мотив от изреченото от него.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар