4. Човешките отношения

1.Каква странна дума: “общуване”?!

Смисъл и цел на т.н. общуване е да се разбираме, т.е. да постигнем това, което наричат “междуличностно разбиране”. Един вид да постигнем “общност” в разбиранията, или “общи” разбирания. Другояче казано, да станем “общност”, която е отстранила различията поне в сферата на мисълта – и на разбиранията. Не е ли странно това? Нима различията не са най-ценното помежду ни? Или такова е само “общността”?

Но, от друга страна, и разбирането, и общуването помежду ни всъщност са човешки отношения, които могат да бъдат всякакви, изключително многообразни и многолики. Затова трябва най-старателно да осмисля и разбера какво става в така важната сфера на човешките, на междуличностните отношения.

До мен почти винаги е щъкат в пространството други хора, всякакви хора. Но сред тях се срещат и по-особени други. Някой от тях става "моят друг", става човек, към който се обръщам с "ти". "Другият" е раз-личност, друга същност, с която моето съществуване се съотнася и съизмерва. "Аз" и "Другият" съвместно конструираме едно личностно оцветено пространство, което след това делим и споделяме. Аз и Другият сме сякаш някакви “паралелни съществувания”, между които прескачат "искри".

Непрекъснато някой от човешката общност за мен става индивид, към когото мога да се обърна с "ти". Случаят ни е срещнал и ние сме принудени да се запознаем, да общуваме, започваме да се възприемаме като по-близки. Излиза, че този, който за мен вече е "ти", някак си ми е станал раз-личен, докато самата общност, от която той е излязъл, ми е без-раз-лична. От този момент неговата раз-личност започва да ме вълнува (независимо в каква насока), аз започвам да съотнасям своята с неговата личност и раз-личност, ние двамата в някакъв смисъл започваме да се съизмерваме и пригаждаме един към друг. Как да разбера кой е другият в цялата му "другост", в раз-личността му спрямо мен самия – ето въпросът, който ме ангажира, а, предполагам, ангажира и този друг; нещо, в което не мога да съм сигурен. На първо време, а може би и завинаги, ние сме "взаимно внимателни" един към друг.

Да разбера кой е другият, различен от мен самия, не е лека работа. Аз трябва да изчакам той самият да се изяви пред мен, да разкрие себе си, да се покаже какъв наистина е. Едва ли е възможно да очаквам от него такава пълна откритост – по същия начин, по който и аз не обичам да се разкривам без остатък, така и той, предполагам, не харесва "да погледнат" в неговата неприкрита същност и душа. Оказва се, че обикновено вместо да се разкриваме един друг ние започваме старателно да се прикриваме; дори се смята, че е "неприлично", както се казва, "да се разголиш", да покажеш изцяло себе си пред непознат човек. И така, нашето взаимно опознаване и себеразкриване може да продължи неизвестно колко. А в същото време и аз, и той (тя) трябва да съ-съществуваме един до друг и да се съобразяваме един с друг.

Струва ми се, че преди всичко друго между нас се появява определено разположение един към друг: дадени хора ме привличат, симпатични ми са, а други ме отблъскват, просто са ми неприятни, накрая, трети са ми безразлични и се стремя да не ги забелязвам. Изглежда и у другия възниква подобна несъзнавана предразположеност, поради която ние или се привличаме или харесваме, или пък започваме да страним един от друг, да изпитваме неприязън. Струва ми се също, че едва ли е в моя власт да преодолея или пък променя своята изначална нагласа към този или онзи. Макар че допускам, че е възможно по неизвестни за мен причини понякога моето възприятие да се промени, а аз да видя с нови очи "своя друг". Всичкото това се изразява в появило се помежду ни разбиране-или-неразбиране: понякога с някой се разбирам дори и без думи (това е истинското разбиране!), а понякога с друг никога няма да се разбера. (Когато на думите се налага да поправят положението, то това положение изглежда наистина е непоправимо разстроено!).

Вероятно помежду ни още в първия миг започват "да текат токове". Това е обичайната симпатия-антипатия, която по-нататък предопределя естеството на нашите отношения. Много трудно може да се поправи онова, което (не) е станало естествено и спонтанно още в първия миг – това е разбираемо, макар че е излишно да искам да бъде и "обяснимо".

Общо взето това е: този "мой друг" или ми е приятен, или ми е антипатичен, или ми е безразличен, не пробужда в мен никакви чувства (рядка възможност!). Аз, разбира се, трябва да бъда любезен, но зад моята любезност не може да не прозре истинското ми отношение или нагласа, която трудно мога да преодолея. Става така, че с едни "се сдушваме" и, усетили някакво смътно родство, сиреч имаме нещо общо – оттук иде странната дума общност! – ставаме само за миг близки, открити, симпатични един на друг. Ала в другия случай сме “надушили” някаква несъвместимост и затова "подвиваме опашката" – просто се подминаваме с безразличие.

По някакъв начин мълниеносно разпознаваме кой кой е, а дали ценим помежду си родството и еднаквостта нека бъде въпрос, който засега остава открит. Защото много е възможно не общността, а тъкмо раз-личността ни да е най-привлекателното! Това е сериозен въпрос. Не бива да го предрешавам съвсем прибързано, както обикновено се прави: все “решават” в полза на общността. А така не бива: няма нищо “дадено” ни, което да не се налага да осмислим и да вникнем защо е така, как е, как следва да бъде и пр. Защото търся автентичното човешко отношение, а не онова, което някому, неизвестно защо, му се било виждало “за предпочитане”.

2.Какво е “култура на толерантността”?

Ще започна с нещо най-просто, но затова път безкрайно важно. С отговор на въпроса как се гледаме. Да, става дума за гледането очи в очи, за общуването с погледи – нима това не е нещо първо? А може би е и решаващо, знае ли човек?

Да възприемам другия по определен начин означава, че моята възприемчивост или впечатлителност е възприела определена насока на изява. Когато се запознавам с някой например се интересувам най-вече от погледа му – очите най-много изразяват, те говорят без думи. С тях общуваме непрекъснато, даже и да не го съзнаваме. С очи в чуждите очите един вид поглеждам в душата на другия. Не мога да обясня на какво се дължи тази изключителна изразителност на погледите, но, казват, с очи хората се разбирали най-добре. Заедно с погледа също така много ме впечатлява и лицето (физиономията): някои лица например възприемам като одухотворени, те излъчват приветливост, дружелюбие, но често и непристъпност, сякаш крият загадка, която силно интригува. Подобни лица – а те обикновено са надарени и с ясен, бистър поглед! – все едно са изсечени с удачни, сполучливи разрези на "длетото" на Божествения скулптор , поради което се е получил шедьовър, вдъхновяващо произведение. Към други лица сякаш не е бил така внимателен, но в лицето на всеки човек се крие една загадка.

Е, има и лица, зад които прозира нищожна вътрешна същност. Такива лица изглежда просто няма какво особено да изразяват, те са "направени" без вдъхновение и затова техният ефект върху възприемащия е слаб, а също, понякога, и отблъскващ. Като че ли има "типови лица" и физиономии, които съвсем не интригуват. Такива лица просто отнасят притежателя си към някакъв скучен и отдавна разгадан тип. Изглежда има лица-конфекции, докато в същото време има и лица-уникати, които дават големи преимущества на човека, скрит зад тях.

Разбира се, огромното множество от лица се характеризира със слаба изразителност, в тях не може да се открие белега на творчеството. Тук-там се срещат и впечатляващи, излъчващи някаква сила и одухотвореност лица; при тях загадката е налице и това интригува. Накрая, съвсем рядко, се срещат и най-добри, аристократични лица, които излъчват подчертано благородство, порода, обаяние – и това не са сладникаво-красивите лица на манекените, а нещо значително по-богато. От друга страна е ясно, че всяко лице все нещо изразява; всяко лице е индивидуално и несъвпадащо с никое друго, до което се свежда магията.

Ще направя един извод: да приемаш другия човек в неговата раз-личност, в неговото своеобразие, в неговата конкретна индивидуалност, да се съобразяваш с нея, да не изискваш другият да бъде какъвто ти се иска или какъвто ти било харесвало, е крайъгълният камък на разбирането, на пълноценното общуване и на онова, което се нарича “култура на толерантността”. Трябва да се търпим и понасяме тъкмо защото сме различни, еднакви, за радост, не можем да бъдем. Тия, които искат да ни правят еднакви, да имат много здраве от мен: тая няма да стане!

3.Човечни ли са хората днес?

Някои, изхождайки от дадени основания, смятат, че е застрашена тъкмо човечността на модерния човек: хората били станали прекалено прагматични, безчувствени, материалисти, хедонисти; други пък смятат, че това било пресилено, че съвременният човек е също толкова човечен, колкото са били хората през минали епохи, нещо повече, притежава по-изтънчена, по-богата, по-развита човечност. Коя от двете гледни точки е по-близо до истината? Знае ли се: тук, както и по много други въпроси човек трябва да решава сам. Изхождайки от своите ценности, разбирания, убеждения.

Трябва да признаем, че има голяма доза истина в твърдението, че сякаш днешните хора са по-студени, по-вглъбени в своите собствени интереси, станали са също така по-себични; пълно е с егоисти от най-пошла проба, с индивидуалисти, вълнуващи се единствено за себе си и пр. Съвременният “масов човек” наистина не е склонен да цени “измишльотини” като чувствата, идеалите, доброто, истината, за него е важно най-вече онова, от което само той има непосредствена практическа полза. Безкористността за такива хора е непонятно влечение, е абсурд; цени се само онова, което ти носи нещо, което те облагодетелства. Те не могат да разберат как е възможно да си длъжен да помогнеш на другия само защото е човек, и само защото ти самия, бидейки човек, си длъжен да проявиш към него своята човечност. Думата човечност за такива хора е изпразнена от смисъл.

Ако приемем, че този тип хора е преобладаващ, това наистина означава, че човечността в днешния свят е застрашена. Разбира се, има всякакви хора, има, разбира се, и хора, за които човечността стои на първо място. Такива хора не са абстрактни хуманисти, прославящи човечността само на думи, ами я проявяват непосредствено, в отношенията си с другите. Те дават пример, че е възможно да има добри и човечни хора, че самата човечност не е и не може да е анахронизъм. Защото върху нея се крепи всичко.

Но, уви, тия толкова човечни и благородни хора изглежда са малцинство. Или не е така, понеже ако са по-малко, то как тогава изобщо се крепи светът: нима е възможен един свят, построен изцяло на най-грубите прагматични импулси и отношения?! Но дори и да са по-малко ония, които твърдо държат на нравствеността и на човечността си, такива хора излъчват в пространството около себе си такива най-мощни въздействия, че общо взето в този наш свят злото не може да преживее пълно тържество. Трябва да признаем, че така е било и във всички предишни епохи, нашата не е толкова специална, както ни се струва, само защото била “наша”. Човечността на хората, било модерните, било от минали времена, е твърде многолика, налице са най-различни “човечности”, човечността винаги е индивидуална, носи в себе си най-ярка неповторимост.

И точно поради това са така удивителни нейните метаморфози. Да търсим човешкото у себе си и у другите, да го насърчаваме, изглежда е първа мисия на човека, който е осъзнал, че да си човек не е проста даденост, а е дълг спрямо самия живот. Свободният човек всъщност е и автентично човечният човек, понеже свободата е извор на човешкото у нас, тя е негова най-твърда опора.

4.Враждебност, агресия и жизнено-духовна (личностна) непълноценност

Да, човечността е оригинална, многолика и пр., но значи ли това, че агресивният човек, злият, озлобеният човек също е носител на своеобразна човечност?! Или той е безчовечен, сякаш е нещо като “античовек”?!

Неслучайно някой изпада в състояние, в което е готов да вреди на други хора, да накърнява автономията им, да тъпче тяхното достойнство. Трябва, преди да съдим такива хора, да се опитаме да ги разберем. Те също са хора, възможно е агресивността им да се дължи на това, че са объркани, страдащи, тъжни хора, които искат за нещо да си отмъстят. Не бива на тях да гледаме със съзнанието за неизменно превъзходство, понеже никой не е застрахован, че на него такива нещо не може да се случи. Те, предполага се, не току-така, за едното нищо, натрупват злоба срещу останалите и смятат, че са тяхна жертва. Трябва човешки да подхождаме и към проявите на най-ужасна безчовечност, защото ако не го правим, тогава с какво сме по-добри от насилниците?! А пък, знайно е, само човечността облагородява. Тя също така и има силата да обезоръжава злото и ненавистта.

Разбира се, има и изключения от този принцип, понеже някои хора са озверели дотам, че е възможно тяхната човечност да е невъзвратимо загубена. Но и в душите на такива непоправими злодеи, предполага се, стои някъде, в дълбините на душите им, в някакво ъгълче, един малък, изтласкан и треперещ човек, които може да бъде реабилитиран ако му се подаде ръка.

Непоклатим принцип, оставен ни от Христос, е, че само доброто може да победи злото – колкото и парадоксално да е това на пръв поглед. Злобният човек е такъв тъй като с нещо е бил ощетен, обиден, незачетен. Може би някъде някакви “щастливци на съдбата” са си позволили да му се подиграват, да го обиждат, да тъпчат достойнството му. Никога злото не се появява ей така, за едното нищо, винаги то е провокирано и предизвикано. Няма изначално зло, изначално е само доброто. Новороденото не може да е зло, то е самата невинност и доброта. Злото се натрупва в нечии души, подклаждано от другите, и избликва в един момент на повърхността, търсейки отмъщение и реванш. Злото е израз на дефицит на добро, а не е самостойна разрушителна сила, подклаждана от собствени източници. Изначално агресивни хора няма.

Хората по начало, според замисъла на Твореца, са добри. Зли ги правят било обстоятелствата, било нещастията, било издевателствата на други хора. Злото поражда зло, а доброто – само добро. Ето защо ако искаме злото и агресията около нас да намалеят, трябва да се постараем да разберем дали ние самите, с поведението си, не сме ги причинили. И бездействието, непроявената човечност (добро) може да породи като отклик агресия или зло. Доброто обезоръжава злото, прави го абсурдно. Разбирате ли грандиозността на толкова простото предписание: “Ако те ударят по едната буза, подай и другата…”?! Как ли се чувства тогава побойникът? Знаем как се чувства ако след удара получи и той удар: чувства се вече в правото си да продължи да удря. Но ако вместо удар получи… покана да удря ще удари ли пак?!

5.Насилието в дома, конфликтите в семейството

Домът и семейството са крепост на личността, лоно на нейното раждане, развитие, укрепване. Домът и семейството са най-малък личен свят, излъчващ топлина, близост, интимност. Семейството дава криле на неукрепналата личност, но какво ли ще се случи с нея ако самото семейство се руши, а всекидневието му е изпълнено с неразбиране, конфликти, отчужденост?

Има всякакви възможни ситуации, животът в нито едно семейство не е безпроблемен. Едва ли има семейства, отношенията в които са една нескончаема идилия, несвършващ празник. В такива семейства, изглежда, няма как спътник да не е скуката, отегчението. Несъгласията, споровете, различията и в семейството внасят живот и динамика: не бива семейството да слага окови на личността, напротив, то трябва да насърчава свободата й. Ако някой каже, че в неговото семейство нещата са идеални и безпроблемни, такъв почти сигурно е, че не разбира що е свобода.

Ако споровете и конфликтите в семейството са неизбежен спътник, то това означава, че семействата най-вече се различават по това как и доколко успяват да се справят с трудностите и несъгласията. Доброто семейство е открило начин не за потискане на различията, а за зачитането им, при което не се накърнява както свободата (достойнството) на отделната личност, така и стабилността на самото семейство. Лошото семейство не успява да постига компромиси от този род.

Основен конфликт в семействата, който, впрочем, е съвсем закономерен, е конфликтът между родители и деца. Ако на определен етап не се появят различия, и то все по-съществени, между децата и родителите, тогава нещо съвсем не е наред. Тогава, изглежда, родителите до такава степен са потиснали личността и индивидуалността на децата си, че сякаш децата им са станали техен двойник. Ако родителят потисне свободната изява на личността на детето си и се старае да го моделира според своите разбирания, това е предпоставка за ужасна трагедия: несамостоятелността на младите е нещо, към което най-малко трябва да се стреми разумният родител. В този смисъл конфликтите между деца и родители не само са нещо естествено, те също така са както неизбежни, така и необходими.

Разумният родител се стреми към това да примирява различията си със своите деца на основата на свободния и равнопоставен диалог. Единствено обсъждането и убеждението са пътят за постигане на съгласие. Родителят не трябва да налага волята си, основавайки се на някакъв мним авторитет: всеки авторитет трябва да бъде наново и наново потвърждаван и заслужен. Пътищата за постигане на съгласие и доверие са твърде различни и зависят както от индивидуалността на родителите, така и тази на децата. Възможно е и в най-трудни ситуации да бъде постигнато съгласие и компромис. Нито една от страните обаче не трябва да бъде ощетена, потисната или унизена. Униженията и несвободата до добро не водят. Те пораждат озлобеност и още по-голяма агресия.

6.Може ли да съществува “само приятелство” между индивидите от различен пол?

Това е твърде интересен за обсъждане въпрос. Много информация, идеи, въпроси, казуси за решаването му можете да откриете в моята книга “Еротика и свобода” (Психология на пола, секса и любовта). Вашата премислена позиция по него зависи най-вече от това какво разбирате под любов и какво под приятелство. Въпросът обаче е коварен.

Опитайте се да се вживеете в позицията на другата страна, да се поставите на нейното място. Много е важно човек да успее да се пренастрои така, че да види нещо с очите на другия човек – колкото и този друг да е различен в сравнение с него. Много човешки драми и трагедии биха били невъзможни ако хората бяха привикнали към тази способност: да видиш случващото се през очите на другия човек. Да усетиш същото, което друг човек усеща или чувства.

Това се нарича съпреживяване. Който развие в себе си такава способност, такъв ще преуспее в своите лични дела, авантюри, приятелства, в любовта също и най-вече.