Истината ни прави свободни

понеделник, 17 ноември 2014 г.

Истинското е: какво младите са успели да постигнат за своето личностно и духовно израстване, за своята пригодност за свободния живот



Попадам тази сутрин на представяне и интервю на полския реформатор на образованието Збигнев Марчиняк, откъси от което представих и за читателите на своя блог ето тук: Как поляците направиха своята образователна реформа. Ще ми се съвсем накратко да коментирам в съвсем личен план това, което най-силно ме впечатли от въпросното интервю; ето няколко възлови момента, които за мен са най-значими:

Интервюираният обяснява как полските ученици станаха едни от най-успешните в Европа: ами по един най-прост, но пределно ефективен начин: чрез либерализация на образованието; този е пътят. Ето тук няколко момента, по които искам да кажа нещичко.

Идеята е, че учениците имат нужда от много повече "меки" умения, критично и логическо мислене - за да са гъвкави на пазара на труда и за да се справят в живота.

В своята работа като преподавател по философия винаги съм се стремял да помагам на младите да привикнат да мислят самостоятелно, критично, обосновано, аргументирано и също най-вече смело, немалодушно, отрито да излагат позицията си. Моите часове винаги са протичали под формата на "дискусионни клубове", с много спорове, на пределно диалогична, демократична и плуралистична основа. Всеки ученик е имал възможността да се изяви като мислещ, като търсещ истината, да влезе в ролята на изследовател. Разбира се, по този начин съм поставял учениците си в една крайно необичайна ситуация, тъй като според господстващата представа на т.н. традиционно отношение към ученика от него не се изисква да мисли (камо ли пък самостоятелно), от него се иска да знае някакви предварително зададени в готов вид общоприемливи "истини"-догми. В крайна сметка церберите на системата, след като се опитаха да ме натикат в калъпа на "типовия преподавател" и не успяха, се видяха принудени да ме обявят за... "ненормален" (то наистина е "ненормално" едно такова различно отношение и поведение, щом като "нормата" е въпросната типовост, не позволяваща никаква оригиналност и прояви на личностност не само на учениците, но и на учителите най-вече). Обявиха ме за "ненормален" в буквалния смисъл, да, не се шегувам, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работих, ме изпрати за обследване и освидетелстване в... психиатричен ТЕЛК, да, моля ви се, не се шегувам, това се случи в реалност, това е самата истина! Когато спациализираната лекарска комисия определи, че съм психично здрав, на въпросната директорка се видя принудена да се отърве от мен като ме уволни, и то със смехотворния мотив "не става за учител", "пълен некадърник", "липсват му умения и качества" и пр.

Та изводът ми по този пункт е: това, което в Полша е осъществено като същинска цел на реформата, за същото нещо тук, направено тук, в България, уволняват! Явно съм се оказал нещо като "подранило пиле", както и да е, да мина на следващия пункт.

Училищата и учителите са свободни да определят сами учебната си програма, стига учениците им накрая да покриват националните образователни изисквания.

Това е основен момент от реформата в Полша, пък и във всяка друга възможна реформа, в това число и многострадалната българска образователна реформа. Абсолютно същото нещо го правех в своята преподавателска дейност. Най-напред още като преподавател в ПУ "П.Хилендарски" в годините преди 1989 и първите две години след "голямата промяна" аз водих борба за разчупване на идеологическия диктат в обучението по философия, имам доста инициативи за създаване на нови, съвременни, плуралистични учебни програми. Е, в един момент се прецени, че нашите студенти не трябва да учат повече философия, философията отпадна като учебен предмет в университетите, тя беше приютена в гимназиите, аз тръгнах подир прокудената философия, станах гимназиален преподавател. Тук обаче също не се поддадох на стереотипа: през годините след 1992 г. разработих свои собствени авторски програми, също така разработих, написах свои собствени учебни помагала по всички преподавани от мен философски дисциплини; е, според предписанията на системата моите лични програми по съответните учебни предмети дълго време отлежаваха неодобрени, неподписани от директорката, която обаче, в крайна сметка, все пак се виждаше принудена да ги подпише. Аз единствен и извоювах лукса да работя по свои оригинални авторски програми, т.е. не допуснах да бъда натикан в коловоза, в унифициращия шаблон на спуснатите отгоре програми. Разбира се, церберите на системата скокнаха върху мен, щото така една свобода им се видя прекомерна. Почнаха да ме проверяват комай всяка седмица, да ме следят, да посещават часовете ми и да пишат огромни "констативни протоколи" за всевъзможни изсмукани от пръстите "нарушения". Неправилно съм бил мислил и пр., до това се свеждаха обвиненията в тия смехотворни протоколи, образец за бюрократично скудоумие. Когато това не ме уплаши особено, щото аз добре зная правата си да бъда изцяло отговорен за обучението на моите ученици преподавател (за мен интересът на учениците винаги е бил водещ, не одобрението на началството, както обикновено се прави), тогава администрацията се видя принудена да постъпи пределно гадно: сама организира, насърчи и вдъхнови... "ученически бунт" срещу "толкова лошия преподавател", който, видите ли, не ни разказва, както правят другите учители, урока, а ни тормози да мислим сами и пр.! Да, моля ви, не си измислям, това именно се случи, колкото и голяма идиотщина да ви се вижда то. Ученици, млади хора, бунтуващи се срещу един подход, който им дава пълните права да бъдат суверенни и достойни личности, вие нещо по-идиотско от това могли ли сте някога изобщо да си представите? Та младите обичат безпределно свободата, това е аксиома! Както и да е, за това мое "престъпление", именно, че съм в някакъв смисъл изпреварил в развитието си инертната и ретроградна система, аз бях наказан с уволнение; вече обясних как бе "мотивирано" и извършено то. Как ви се струва тази съпоставка на нашите български с полските реалности на живота? Сега чудно ли е защо Полша е толкова напред в своето развитие, а България е в такова жалко и окаяно състояние?!

Помага и всеобщото разбиране, че пътят към демокрация минава през болезнени, но необходими фази. Когато се намира в преход, обществото е готово да приеме промени, които вероятно биха били неприемливи или много трудно постижими в "нормален" период.

Значи в Полша са предприели необходимите стъпки за демократизация на училищния живот, на живота в общностите, занимаващи се образование и обучение. В годините аз водих упорита борба за непосредствена демократизация на отношенията в ония образователни общности, в които съм работил. Първо още в 1987 г. (две години преди "голямата промяна"!) аз създадох Философски дискусионен клуб в ПУ "П.Хилендарски", да, още в условията на идеологическия диктат в моя клуб имаше реална алтернатива. Няма тук да споменавам нищо за всичките тия борби, които са свързани с този паметен период от живота ми, причината е че всичко съм го описал в своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България", това е моята книга за преживяното около т.н. преход") и там който се интересува може да се информира какво именно е станало. Когато номенклатурната "академична" мафия ме уволни от университета, битката ми за демокрация в ония училищни общности, в които съм бил, продължи с неотслабваща сила. Не ме разбирайте глупаво, че искам сега да си приписвам заслуги. Такава суетност ми е изцяло чужда: правил съм каквото е трябвало да правя в битността ми на философ, на граждански ангажиран и свободолюбив човек. Като действена алтернатива на бюрократичната скука на казармения живот във въпросните общности аз, примерно, създавах пак Дискусионен клуб, където обичащите да мислят млади хора имаха място, в което да се изявяват; вземете предвид това, че системата забранява мисленето, то за нея е нежелан лукс. Тия организирани от мен клубове винаги са правели какви ли не инициативи, писали сме обръщения, правили сме дискусии по най-горещите проблеми, примерно, предложихме нещо най-безобидно (да спомена поне едно конкретно нещо тук): предложихме ПГЕЕ-Пловдив (известна в града като ТЕТ-Ленин!) да се преименува в ПГЕЕ "Стив Джобс" (това стана преди три години, когато американецът почина). Стана страшен скандал: медиите се заинтересуваха, за три-четири дена репортери на всички телевизии обикаляха двора на училището и вземаха интервюта, директорката си изпусна нервите и се нахвърли връз мен, щото, видите ли, съм си бил правил "реклама" и пр. Е, тя забрани даже да се обсъжда този въпрос за избор на патрон, а пък моя милост беше обявена за "персона нон грата" в училището; след две епични годинки на борби бях уволнен, както вече казах, понеже благоволиха да ми сложат дамгата "пълен некадърник"! Смешна работа, нали?

Няма смисъл повече да продължавам. Моята съдба не е кой знае колко важна за другите, важен е обаче смисълът, който се съдържа имплицитно в тия случки и произшествия. Аз по тази причина и написах горното. Смисълът е единствено важен. Смисълът обаче го раждаме ние, в душите си. Горко на душите, които са блокирали, бидейки оплетени в ужасни и толкова коварни предразсъдъци и догми. В това число и в догмата за "единствено правилното образование", за "най-правилното мислене" и пр.

Ученици, обучавани от мен в ПГЕЕ-Пловдив, а това е едно все пак професионално учебно заведение, специализирано в областта на техниката, на електрониката и електротехниката, та значи ученици, които аз съм учил на философия, и то по моите "съвсем погрешни и неправилни" програми и с моите "така лоши" методи, са ставали студенти по философия! Впрочем, след школовката, която са получавали при мен, моите ученици за един месец могат да усвоят прекалено постните за тяхното ниво изисквания, с които може да се покрие на прилично ниво една матура по философия. Имал съм случаи, когато ученик, избрал да се яви на матура по философия, дори без никаква особена подготовка за матурата си е вземал бляскаво този изпит: за мислещия човек е нещо като детска играчка да си вземе една матура, която е правена според изискванията или модела на толкова недъгавата образователна система.

Толкова. Няма смисъл повече да говоря, всичко е ясно. А онова, което моите ученици са успели да постигнат за своето личностно и духовно израстване, за своята пригодност за свободния живот, не може да се оцени и измери с никакви матури, но то за мен е истински ценното. То за мен е верният ориентир. Ето едно свидетелство в тази посока, то е най-прясно: Разговор с мой бивш ученик по разни теми и въпроси, касаещи живота ни. Учителят не е чиновник, учителят е мисионер. Да спра дотук...

Хубав ден ви желая! Никога не бъдете тесногръди и дребнави! - ето това е моето пожелание към вас в тази неделна утрин. Не си поставяйте мизерни изисквания, бъдете грандомани що се отнася до хоризонтите на собственото ви личностно и духовно развитие. Вярвам, че ме разбрахте превъзходно... ония, които разбират, не се нуждаят от каквито и да било обяснения...

ПОСТСКРИПТУМ: Моето изследване с набирането на желаещи за една екстраординерна среща с г-н Министъра на образованието и науката продължава. До този момент само един човек (да, само един човек!) е изявил желание да дойде с мен и да се срещне с министъра. Това е чудесен, безкрайно показателен факт! Но аз все пак каня ония, които искат с нещичко да подпомогнат реформата: ала, дремлювци, пожертвайте за малко комфорта си, хайде да си мръднем малкия пръст, поне това да сторим, да идем, да кажем на човека, имам предвид министъра, че и у нас, в България, има хора, които искат да се проведе същностна и коренна промяна в образованието. Че има хора, загрижени за образованието и за бъдещето на своите деца. Ето това ми се ще да установя: има ли наистина такива хора? Не на думи, а на дело да има. Ето, едно малко дело: да идем да обясним на министъра какво мислим по този въпрос. Интересно ми е дали ще се намерят доброволци-смелчаци. Страхливци знам, че има предостатъчно у нас, нагаждачи също. Но ето, интересува ме други, различни от тях дали има...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ