БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ Е ПРАВЕНА ОСНОВНО ОТ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛИ...
Не само читалището, но и българското училище е било една самобитна институция, нямаща аналог в света. Един анализ на училищното дело ще покаже, че още през ХVII-XVIII в., че дори и през XIX в. в много отношения на глава от населението сме изпреварвали цивилизована Европа по масовост на школата и грамотност на населението.
Оня невероятен дух, носен от интересни личности със забележителни знания и още по-забележително желание да ги предадат на другите по начин, който увлича и като щафета, е достигнал дори до средата на ХХ век. Както пише Георги Марков в един от задочните си репортажи: „Учителите смятаха обективността за проява на задължителна честност и искаха от учениците си да бъдат обективни. Паметта ми е запазила учителското чувство за благородство и достойнство..."
И пак Георги Марков казва: „Като четеш историите на други народи, виждаш, че те са правени от крале, генерали и политици. Нашата история, българската, е правена от учители! Това някои или не го знаят, или не го разбират!". Петко Рачев Славейков отбелязва по отношение на учителите във в. „Македония" през 1868 г.: „Тежък подвиг да извадят народа ни от мрака на невежеството".
Първото училище в Долна Оряховица е открито през 1830 г. – отначало в домове на будни долнооряховчани, после в килия в църквата. Още през 1840 г. се построила сграда за него. После друга. За да се стигне до там цялото селище да се захване и построи стабилно училище през 1891 г., в което се учело чак до 1932 г. Нарекли го "Св. св. Кирил и Методий". Това име и до днес носи местното училище, което вече се помещава в съвременна сграда.
Първите учители били от Горна Оряховица и Лясковец.
Завинаги е запомнен даскал Димитър Стоев Футеков от Горна Оряховица. Но с годините никой вече не го свързвал с родното му място. Най-напред той направил впечатление с мелодичния си глас, това се ценяло – пеел в църквата, която по онова време била крепителката на духа.
Даскал Димитър бил поканен за учител най-напред в съседното село Драганово, давали му 1000 гроша годишна заплата. Но долнооряховските първенци развързали кесиите и му предложили 2000 гроша. Тогава това били добри пари - с 1000 гроша се строяла къща, кило месо струвало грош. Долнооряховчани дали на даскала безплатно дворно място, материали за къща, носели му храна. Но това било битовата страна. Повечето от парите той давал за книги и вестници. Извън училището се заемал с решаването на спорове, водил архивите в кметството, извършвал делби на имоти...
Даскал Димитър имал десет дъщери. Все чакал да му се роди момче. То дошло като единадесетото му дете.
Отначало, както навсякъде в България, на училище ходели само момчетата. Но даскал Димитър взел да води момичетата си в школото. Като видели, че децата на Даскала четат и пишат, и по-първите долнооряховчани започнали да пращат дъщерите си на училище. Така още от 1860 г. в училището в Долна Оряховица учели заедно момчета и момичета. През 1859 г. в Долна Оряховица идват като учители Георги и Никола Бошнакови. Георги Бошнаков преди бил диарбекирски заточеник. Докато е в изгнание, се сближава с руски и полски емигранти и от тях получава много медицински знания, които впоследствие прилага като народен лечител.
Двамата даскали въвеждат тетрадките.
Най-добрият ученик на даскал Димитър бил Христо Попов. Син на свещеника Димитър Стоянов, у когото Левски и отец Матей Преображенски отсядат при посещенията си в Долна Оряховица.
Христо Попов още като ученик бил помощник на даскала.
Училището в Долна Оряховица било сред първите в страната, в които се преподавало земеописание, история и смятане. През 1888 г. младият тогава учител - споменатият Христо Попов, издава дори учебник "Начална практическа аритметика за 3-то и 4-то отделение".
С годините той се издига до най-видния представител в България на международния език есперанто. Написал е няколко учебници, а още от 1902 г. придобива международна известност. Станал член на Френското дружество за пропаганда на есперанто. Редом с това сътрудничи на десетки вестници и списания с разкази, стихове, афоризми, исторически статии, педагогически и природни изследвания.
По негово време в Долна Оряховица училището става и прогимназиално. Днес улиците, на които са живели даскал Димитър и Христо Попов, носят техните имена.
Първата учителка в Долна Оряховица била Ана Арабова, дошла в селото през 1893 г.
През 1912 г. започва работа и първата жена учителка, родена в Долна Оряховица - Мария Мирчева. Тя е завършила институт за основни учители. С нея атмосферата сред преподавателите се обогатява неимоверно. Мирчева е навсякъде: в читалището, в театралната трупа, във Въздържателното дружество, в туристическото, в женското дружество. Очарователна, уважавана и обичана от населението, активно участва в театралната трупа на учителите, която изнася представления за възпитанието на долнооряховчани в патриотичен дух.
Дъщерята на уважавания учител Атанас Колев от Долна Оряховица - Мара Колева, за която вече писахме в "Десант", родена през 1922 г., е българката, имала честта да изпее "Аида" в Кайро по повод годишнина от откриването на Суецкия канал, на която са партнирали Марио дел Монако, Чезаре Валети, Карло Пичинато, Никола Роси-Лемени. Тя е пяла под диригентството на Тулио Серафини, Алфредо Симонето, Антонио Гуаданьо и покорява публиката на Италия, Германия, Австрия, Великобритания.
Това са само щрихи към едно отминало време, което надали ще се повтори.
Онова време, в което учителите са били истински народни будители, дали облика на един небивал пълноценен и културен живот. Обичани и ценени от народа.
И пак ще цитираме Петко Рачев Славейков, който изтъква: „Благодарения на тия старания и страданията на тези народни труженици, ние не сме в такова унизително състояние, в каквото бяхме."
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар