Из: България наистина е царството на посредствеността, Автор: Георги Марков (Това е прочетено по "Дойче веле" през 1974 и се публикува за първи път сега с разрешението на © г-н Любен Марков. Заглавието и акцентите са на "Дневник".)
... И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполинският призрак на СТРАХА. Страхове винаги е имало в нашата история, малко или повече хората са били плашени, но никога преди Страхът не е бил превръщан в основно чувство на живота на всеки гражданин – от председателя на Държавния съвет до последния работник. Страхът е онова, което от пръв поглед се открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, облечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха.
Страх, който действува от всички посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: "Внимавай, че нещо може да ти се случи!". Може ли някой да си спомни компютърното съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие. Може ли някой да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква отговорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина да не смееш да кажеш собственото си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, което наистина вярваш. Страх за работата, страх за жилището, страх за бъдещето на децата, страх за собствената ти сигурност, страх от това, че всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого…
И ако първата голяма промяна идва от СТРАХА, втората голяма и логична промяна идва от ЛЪЖАТА. Никога в цялата тази история от 13 века в България не се е лъгало повече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да се лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите "Чичовци" или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа.
Положително в тържествените доклади за тридесетгодишнината на комунистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключително за сметка на държавата, ще види, че никога в цялата наша история не се е крадяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е създал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се за възмездие.
Четвъртата промяна, която също няма да бъде упомената при тържествата, е отрицателният прираст на българското население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинство, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца, въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното преобладаващо чувство за безсмислено бъдеще това смазващо чувство, което е изпепелило всякакви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни.
Оттук не сме далече до още една явна промяна – националното самочувствие. Трябва да кажа, че няма нищо по-тъжно от среща с български туристи в чужбина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потиснатите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чужденци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти, преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните. Нямам предвид пътуващата байганьовщина на стояндаскаловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти българи, които угнетено съзнават, че са вън от света.
Липсата на национално самочувствие особено се подчертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България, първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтребление петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след освобождението на България имаме своите личности – големи и по-малки. Класическият български учител бе личност. Личностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движение в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спомнете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес България няма или почти няма никакви личности.
Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници, председатели на чиновнически съюзи – писатели, художници или артисти? Нищо. Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота. Днес разказите за личностите преди тридесет години звучат като легенди.
И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността - както я нарече един южноамерикански член на Политбюро на комунистическата партия. Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата "пет за четири" е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: "Живее се пет за четири." Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформено, да ти е мирна главата.
Посредственост, която се изразява в липса на инициативи, в липса на поемане на отговорност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най-жизненият цвят в природата, а сивият – цветът на празното, ялово небе – без слънце и без черни облаци...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар