Твърде трудно е да ми бъде запушена устата, някои поне това трябваше вече отдавна да са го разбрали...

Госпожа tanya anastasova, директор на ПГЕЕ-Пловдив, била публикувала ето тия две съобщения, които аз не можах да прочета, понеже съм баннат (в името на свободата на словото и на демокрацията!) от страницата на ПГЕЕ-Пловдив във Фейсбук тъкмо по настояване на администрацията на това училище; но ето, ученици ми препратиха написаното от многоуважаемата г-жа директорка, което в частта, касаеща мен, е изцяло неверно, сиреч лъжливо, тенденциозно, опитващо се да ме злепостави и подвеждащо:

ПЪРВОТО СЪОБЩЕНИЕ:

ПОКАНА към всички бивши и настоящи учители и ученици на ПГЕЕ Тези, които се интересуват от истината за Калин Христов, могат да бъдат информирани на 21.08.2013 г. /сряда/ от 16.00 в Ритуалната зала на ПГЕЕ.

ВТОРОТО СЪОБЩЕНИЕ:

СЪОБЩЕНИЕ за тези, които не присъстваха на срещата днес:

Причината за освобождаването на господин Калин Христов е следната: неговото образование не съответства на това, което преподава. Той е завършил Висше народно военно въздушно училище „Георги Бенковски” – гр. Долна Митрополия през 1980 г. със специалност „Експлоатация и ремонт на авиационна, въоръжена и ракетна техника” и гражданска специалност „Инженер по автоматика и телемеханика”, завършил е и специалност „Икономика на сигурността и отбраната”.

Неговият случай няма нищо общо с този на г-н Грънчаров и не трябва да се смесват. Г-н Грънчаров отсъства 2 дни без причина от работа и вместо да бъде уволнен /както е по Кодекса на труда/, беше наказан с "Предупреждение". Решение на съда по този казус не е окончателно!

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Последните редове, дето касаят моя случай, наистина са крайно тенденциозни, укриващи истината, злепоставящи ме, подвеждащи и лъжливи, укриващи истината; ето защо:

1.) Не съм отсъствал от работа "без причина"; без причина нищо в природата не се случва; Ангел Грънчаров не е изключение в природата; да се каже, че той без причина прави това или онова, значи че се прави опит той да бъде дискредитиран, и то в един най-значим онтологически смисъл;

2.) Бях наказан не просто с "Предупреждение" (?!), такова наказание в Кодекса на труда няма, а бях наказан с "Предупреждение за уволнение";

3.) Защо съм отсъствал, какви са причините и пр., всичко това беше подробно разгледано от съда на заведеното от мен дело срещу г-жа Анастасова като работодател, съдът присъди, че нейните действия са незаконосъобразни и ОТМЕНИ заповедта й за дисциплинарното наказание, което тя ми наложи;

4.) Вече има влязло в сила съдебно решение, това, че г-жа Анастасова упорства и е решила да обжалва решението на съда съвсем не значи, че по-висшата инстанция непременно ще отмени решението на съда; тъй че не бива да се пише по този начин ("Решение на съда по този казус не е окончателно!"), г-жа Анастасова в случая се изразява като снаха-рускиня, живяла в България доста десетилетия, ала пак кълчеща си езика да говори развален български, та да покаже, че е "чужденка"; щом има решение на съда, то трябва да се уважава, то нещо говори, предписанията на съда са задължителни за всеки уважаващ закона и правосъдието човек, особено пък човек, заемащ ръководна управленска длъжност в едно държавно учреждение.

Това исках да кажа като начало. Не е хубаво да се дезинформира публиката. Особено пък в случай като този, където аз предварително съм лишен от възможността да кажа какво мисля (поради изгонването ми от тази група под натиск от директорката). Обаче трудно е да ми бъде запушена устата, някои поне това трябваше вече отдавна да са го разбрали...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Импресия по Бокачо, или единственото средство български министър да подаде оставка

Препубликувам този разказ, написан през паметната 2008-ма година; препубликувам текста за разтуха и за по-ведро настроение; стар е, но има актуален смисъл: тогава се искаше оставката на Румен Петков, сега се иска на Орешарски, оня пак се инатеше, както подобава за комунист и не я даваше, Орешарски прави сега досущ същото; е, показал съм в своя разказ кое е единственото средство български министър да си подаде оставката; ето, четете, дивете се:

(Разказ за участие в Литературния конкурс “Оставката на министъра”.)

От великото до смешното има само една крачка. Това са думи на самия Наполеон. Ще илюстрирам със своя разказ колко прав е бил великият мъж. И то с една случка от нашето така скучно ежедневие…

У нас всички все по-често се питат: аджеба, какво ли ще трябва да се случи в държавата, че един министър да вземе, та да си подаде оставката? Това е въпрос, който напоследък взе кажи-речи непрестанно да мъчи многострадалното и многотърпеливо българско сърце.

Наистина, има доста храна за размисъл в тази насока. Ето, да речем министърката на бедствията. Станаха не едно и две наводнения, избухнаха пожарища, снегове и лавини ни затрупваха, случи се дори по време на най-екстрена за държавата ситуация дамата да си отмаря на плажа в странство, и нищо. Доказа се, че парите за възстановяването след една серия от наводнения са изчезнали по бездънните каси на партията на самата г-жа министърка, и пак нищо. Министерства си наперената дама и не й пука за нищо. Накрая всички се примириха и за да се поуспокоят поне малко почнаха на говорят, че Емел Етем не просто е министър на бедствията, ами самата тя е най-голямо бедствие. Пък после забравиха за нея, понеже станаха още по-скандални случаи: всяко чудо у нас, знайно е, е само за два-три дни…

То кой ли да хванеш министър все тая: сякаш се надпреварват кой повече гафове да направи и напук на всички пак да си остане на поста. Ето примерно образователният министър оцеля след историческа по мащабите си стачка на учителите, и дълго време беше водач сред министрите по арогантност и нахалство. Самият премиер пък лъга и усуква всекидневно и най-откровено през стачката, че не трябвало да се пипа от “излишъка” в бюджета, щото ако се пипне и стотинка щяла да настъпи икономическа катастрофа в държавата. А месец по-късно забрави тия неща, и направи така щото близо 2 милиарда лева да бъдат пръснати за каквото сварят министрите: такова яко и спешно харчене - ами не е шега, на ден по 100 милиона трябваше да бъдат пръснати! - държавата ни не помни в цялата си история. Ала ето че премиерът не само че оцеля, ами и продължава да си ни дарява с милата си като на прогимназиальная девочка усмивчица всяка вечер по телевизията.

Не знам още на кой министър да се спра, толкова са много сгафилите, че изборът е пребогат. Ето нещо съвсем прясно, именно случаят с изгорелите като факла наши сънародници, имам предвид случая във влака София-Кардам. Министърът каза, че няма да си подаде оставката, и удържа на думата си: и тоя е голям кандидат за титлата пръв гьонсурат на республиката ни! Самият президент пък по време на траура за изгорелите беше засечен да се развлича с отстрел на вълци из гората, ама и нему се размина: за него поне сме претръпнали, щото сме му свикнали да ни лъже както му скимне. Министърката на социалните грижи Масларова се оказа, че облагодетелствала с поръчки фирмата на свои най-близки роднини, ама нищо; тя е същата, дето изкрещя на пенсионерите: еее, ама и вие пък не се наядохте най-после! Или нещо от този род беше казала, знам ли, помня ли вече?! Ама нищо, пак си министерства сякаш е вечна. Спряха ни финансирането по куп програми от Европейския съюз, злоупотребите с власт и пари са повсеместни, ония от Брюксел се видяха пишман че са ни приели, но нищо, никой не си подава оставката…

Ала ето че има един министър, който напоследък разби всички гьонсурати от министерския съвет, и това е ненадминатият Румен Петков, шефа на МВР-то. За него си знаехме, че е замесен в разни далавери, че е следствен и подсъдим, ама никой не възропта когато го туриха за министър: явно се е сметнало, че оня, дето сам е намесен в престъпления, изглежда най-добре ще гони престъпниците! Щото тук си е Ориент, не е шега тая работа! И после се почна една серия от гафове, която не е за разправяне. Какво ли нямаше през годините на славното му министерстване: и екскурзии по яхти, платени от не знам си кой бос на мафията, и пребиване до смърт на гражданин при арест, и полицаи застрелваха хора при упражнения по волна стрелба в близката гора, и пребиване на фоторепортери, и куп неразкрити убийства, и всякакви други нарушения на закона от напетия министър, който по едно време по своя си инициатива почна да вади досиета и компромати срещу който му скимне. Накрая дойде и сагата Куйович-Муйович-Уйович, която дори и самият Шекспир не би могъл да съчини: оказа се накрая, че не само двама главни секретари на МВР, назначени от Р.Петков, са уличени във връзки с мафията, ами че дори и той самият се бил срещал с… “оперативно интересни лица”, сиреч с мафиоти!!! Ала министърът продължава да ни се хили от екраните всяка вечер, и не ще ли да си подава оставката, та не ще. Но ето че най-после се обяви конкурс за да се изобрети какво трябва да е онова невероятно струпване на обстоятелства, при които, да речем, ето този примерно министър-първенец да си подаде оставката. И занемя цялата интелектуална мощ на нацията в размисъл по този казус, и почнаха да се пишат какви ли не прочувствени и умни разкази, с които куп кандидати се бореха да спечелят конкурса.

Ето че и аз, скромен писач, искам да участвам в конкурса, и не само искам да участвам, ами и ще се боря да го спечеля. А моето решение на заплетения касус е абсолютно просто. Ето краткия мой сюжет, ненадминат обаче по достоверност и правдоподобност.

Министърът Петков тази вечер яката се беше насмукал в едно най-луксозно столично заведение, където ходеха само хора от висшия елит. Той, министърът, знайно е, обичаше да си посръбва, и то без мярка: всички помнят оня случай в Плевен, когато тогавашният кмет Румен Петков е бил засечен, здравата натаралянкан, да се облекчава в градския фонтан. Абе пикаел си човекът във фонтана, човещинка е това, какво чудно има?! Та и тази вечер същият беше толкова пиян, че едва се качи в служебната кола, която го подкара към софийското му жилище.

А в това време един нашенец, живеещ в стара къща наоколо, излезе на лунна светлина да подиша въздух и да се порадва на градинката си, пълна с цъфнали пролетни цветя. Тоя нашенец беше романтик и най-голям почитател на цветята. И затова навсякъде в градинката си беше насадил всякакви цветя. Най-голямата му гордост беше дъхавият здравец, насаден току-до оградата, състояща се само от железни пръти. Стигна обаче тази вечер до оградата си нашият романтичен любител на цветята, ала дочу нещо и му се наложи да приклекне в тъмното.

Защото в това време на министъра, естествено, зверски му се допика, и той рече на шофьора бързо да спре. Шофьорът спря, а министърът чевръсто отприпка до близката оградка, където блажено започна да се облекчава. Ала за зла министерска участ нашият герой почна да пикае направо връз тъй милия на сърцето здравец на другия наш герой, който клечеше наблизо в тъмнината! Знайно е какво последва, нали? За тия, дето нямат достатъчно въображение и затова не се сещат сами за сюблимното продължение на тази сърцераздирателна нощна история ще ми се наложи да я щрихирам с неумелите си умения за писане на разкази.

Вбесеният наш сънародник със здравеца като видя какво прави някакъв си там пияница скокна и хвана г-н министъра право за топките! Той, разбира се, не знаеше, че това е самият всемогъщ министър на вътрешните работи, който си имаше склонност да се облекчава гдето попадне. Защото ако знаеше едва ли би се решил на такава героична постъпка; ако знаеше щеше, разбира се, да прежали здравеца и да си закюти. Но понеже беше тъмно, той нямаше възможността да се отклонява с такива мисли и затова сграбчи, както казах, г-н министъра право за увисналите му топки!

Министърът се изпъна мирно пред оградата сякаш е забелязал, че от другата страна е минал самият върховен главнокомандващ: тъй здраво го стискаше за топките оня наш готов на всичко за здравеца си героичен сънародник! И в този момент започна преинтересен диалог между заклещеният министър и притежателя на тия безжалостни клещи, които стискаха министерските топки:

– Какъв си ти бе, я ме пусни бързо! – едва простена г-н министърът.

– Какъв съм ли, ще ти кажа аз какъв съм, мръсник такъв! Ще ми пикае той в здравеца, ще ти дам сега да разбереш кой и какъв съм! – отвърна героичният наш сънародник.

– Ей, човече, моля те, не стискай така, причиняваш ми адска болка! – изстена министърът.

– Да не стискам ли, та аз затова стискам, за да боли?! – отвърна любителят на цветя, който се оказа, че има яки мускули тъкмо заради системното използване на копачи и мотики в цветовъдството. И за да покаже силата на мускулите си стисна два пъти по-силно по сплесканите вече министерски топки.

Министърът изстена яко и тихичко почна да вие, понеже го беше срам да не го чуе някой от охраната, вече блажено похъркваща си в министерската кола.

– Ей, идиот, пусни ми топките бе, аз не съм кой да е, моля ти се, ти човек ли си! – изви жаловито министърът на вътрешните работи.

– Нема значение кой си, който пикае в здравеца ми, ще му размажа топките ако ще да е самият Румен Петков! – отвърна нашенецът, който току-що беше гледал късните новини по телевизията и беше все още под прясното впечатление на съобщенията за безобразията на същия този министър.

– Стой, не стискай повече, ще ти кажа кой съм, отлаби само малко пресата – изскимтя нашият многострадален министър, на който в последните дни му се бяха случили толкова много коварни изпитания, че само това му липсваше: разярен пазач на някакъв си там здравец да му стиска топките само защото си е позволил да си облекчи мехура в шибания му здравец!

– Не ми пука кой си, майната ти, да знаеш повече да не пикаеш никога в здравец или в цветя изобщо. Виж, във фонтани може, но в живи цветя не бива да се пикае – изкрещя съвсем развеселен нашенецът, в чието съзнание, при споменаването на името на министъра веднага проблесна, естествено, натрапчивата асоциация за знаменитите плевенски фонтани.

– Хей, пич, отпусни ми топките бе, моля те бе, ще ти дам каквото искаш! – почна да реве министърът, сещайки се, че ако в този момент каже кой е, може и да му ги откъснат. При адската болка министърът излезе набързо от алкохолния делириум, а съзнанието му вече работеше ясно и кристално чисто като ума на чекист, намиращ се в тила на врага. За малко сам да се възхити на самия себе си, ала болката, за зла участ, не намаляваше: оня изрод стискаше без капчица съчувствие!

– Добре де, може и да намаля стискането, ама ми кажи кой си, става ли? – запита нашенецът, в чието съзнание пък мина опасна мисъл: ами ако този наистина беше някой големец, който после да му запали чергата като го пусне?!

– Ще ти кажа, ама първом ми пусни топките! – отвърна министърът, чието съзнание, казахме, вече работеше прецизно като швейцарски механичен часовник.

– Ей, ти да не си самият Уйович та толкова се криеш, мама му стара, кажи кой си де, че ще стисна още по-яко! – рече цветарят, и за да придаде тежест на думите си, наистина стисна още по-силно.

– Стойййй, Румен Петков съм, пусни ме бре, говедо! – изцвили с последни сили многострадалният господин министър.

– Така ли бе, майтапчия, ще се ебаваш, а?! Чакай аз да стисна още! – отвърна цветарят, който вече беше забравил за здравеца, и стискаше министерските топки вече само от любов към спорта.

Министърът така облещи очи, че светлината, идеща от ярката луна, се отрази като в рефлектор в собствените очи на цветаря, а пък после се върна и освети министерското лице: удивеният, но и неимоверно зарадван цветар наистина съзря, че това е самият Румен Петков! Естествено, той след това откритие стисна още по-здраво самите топки, не само стисна, ами и дръпна, а пък министърът се изпъна като пружина и промълви само това:

– Кажи каквото искаш ще ти дам, само ме пусни, моля ти се!!!

– Тъй ли? Абе щом си министърът, я вземи бръкни в джоба на шлифера си, и извади тефтера, та да си напишеш оставката още тука пред мен! – отвърна цветарят, който, явно заради системното гледане на новини беше станал вече човек с най-будно гражданско съзнание. А и понеже си беше умен, набързо съзря в инцидента една мечтана, толкова щастлива и така ненадейно удала му се възможност да спаси нацията и държавата от тази напаст. А пък понеже министърът при борбата се беше разгърдил, от джоба на шлифера издайнически блещеше един големичък тефтер, в който той имаше обичай да си записва “некои мисли”.

– Как така бе, каква оставка бе, нема такова нещо бе, я ми пусни топките бе, идиот! – съвзе се министърът, готов заради властчицата и топките си да пожертва.

– Тъй ли – озвери се цветарят с будно гражданско съзнание – сега ще видим дали няма да изпълниш заповедта ми! – и при тия думи той така жестоко го стисна за топките, че Румен Петков моментално грабна тефтеря със свободните си ръце. А пък цветарят, който сам не вярваше, че някога ще му се удаде шанс да промени историята на отечеството, лекичко отпусна менгемето отдолу, та господин министърът по-удобно да пише.

– Нали знаеш как се пише оставка? – запита цветарят, който беше уверен, че този литературен жанр не се ползва с авторитет сред министерското съсловие.

– Знам, не се бой, ще я напиша перфектно, само олаби стискането – отвърна станещ министърът. За щастие зарадваната Луна така увеличи светеното си, че министърът си пишеше спокойно, сякаш на рамото му блещеше фенер.

Картинката, погледната отстрани, беше много приятна за гледане: хванат за топките български министър пише оставката си! И понеже издайническата Луна светеше ярко, то на цветаря му светна в акъла, че се налага да нареди на министъра да повика по джиесема си и репортерите, та да заснемат историческия момент.

– Щом завършиш с писането, ми кажи, а след това вземи, та звънни на репортерите да дойдат да заснемат събитието. Можеш и премиера Станишев да поканиш! Ако искаш и президента покани, нема проблеми. Покани който искаш, оставката ще я връчиш лично още сега!

Румен Петков изстена като заклан, ала нищо не можа да каже, защото оня злодей отново го стисна за топките така, че му изхвръкнаха най-едри сълзи от очите.

И министърът, просълзен и скимтещ, дописа оставката си, а после изпълнително позвъни на репортерите и на премиера. Оня го държеше здраво за топките. Мърдане нямаше, след малко оставката щеше да бъде връчена. Кварталът след десет минути се озари от фаровете на репортерските коли. Фотографите с наслада щракаха и увековечаваха историческия момент. След малко дойде и самият премиер, който бързо получи оставката и даже под натиска на граждански активния цветар най-тържествено заяви пред всички медии, че Р.Петков вече не е министър.

От този момент историята на България тръгна в друга и съвсем позитивна насока. Всички вече знаеха, че има само едно средство български министър да подаде оставка. Веднага най-престижна професия стана професията “чистач на тоалетни”. Защото, знайно е, че всички, дори и министрите, пикаят. И имат топки, разбира се. Тайната на нашата демокрация беше разбулена и България уверено тръгна напред. Дори и министрите, да не говорим пък за депутатите, започнаха да работят най-съзнателно когато си представеха какво ги чака ако не си вършат свястно работата.

А пък президентът си сложи в кабинета картината “Министър пикае в здравец”, която академик Светлин Русев нарисува - та да увековечи случая, променил завинаги съдбата на Родината.

(Забележка: Това е моят разказ. Между другото искам да спечеля парите от наградата понеже много ми трябват. С тях искам да издам новата си книга. Дано не звучи нахално това, но наистина ми трябват тия пари, и то не за мен, а за книгата. А книгата ми е за най-новата история на съвременна България след 1989 година и се нарича СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Вижда се, че тя има отношение и към темата на конкурса за разказ - и по тази причина е справедливо с наградата да бъде подпомогнато издаването й. :-) Но всичко си зависи от качествата на самия разказ де: наградата е справедливо да бъде дадена на най-добрия разказ...)

ЗАБЕЛЕЖКА 2: Е, тогава, разбира се, не получих наградата в този конкурс, получи я някакъв съвсем некадърен разказ, получен, разбира се, както става у нас, с връзки; ето тук пък може да се види първоначалната публикация на разказа.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

За "теоретичните празнини" във философската образованост на индивида Грънчаров

Вчера си позволих да информирам многоуважаемата публика, посещаваща моя блог, че един учен млад човек, тогава студент-магистър, а сега вече докторант, е благоволил да напише съкрушителен отзив относно някакви хипотетични "празнини в теоретичната подготовка" на моя милост; ето, прочетете сами как се е изразил: Красноречив симптом, показващ битуващите нрави в тази нашенска т.н. "научна" или, опази Боже, "философска" общност. Бях решил да не коментирам случая, но тази сутрин се улавям, че ми се ще нещичко да кажа на този самоотвержен труженик на нАуката, именно с ударение на първото "а"; ето какво дръзнах да му напиша, с оглед да предизвикам една дискусия, която още сега се очертава да бъде превъзходна, възхитителна, даже плодотворна:

Драги г-н Узунов, тия дни попаднах на Ваш многозначителен отзив за издаваното от моя милост списание ИДЕИ, на което Вие, както изглежда, намирате доста кусури; както и да е, всеки човек си има вкус и си живее със съответните представи; но Вие при това сте намерили сгоден повод да напишете нещо, което силно ме обезпокои; написал сте ето това:

"Списанието било "елитарно", това пък от къде го измислихте?! Ха-ха-ха, г-н Грънчаров пише върху злободневни теми, няма да казвам, че аз, който съм студент-магистър, откривам множество теоретични празнини в образованието на г-н Грънчаров! Бях седнал един ден в Народна библиотека с всички броеве за да ви изведа вашата псевдоинтелектуалщина, но след това се отказах, реших: “болен мозък, нека поне живее със самозаблудата, че прави нещо!” – след като се отказах.

Г-н Грънчаров, надявам се ниският език да е продиктуван от единственото намерение да популяризирате проекта си, а не защото не знаете много неща от история на философията! Ако притежавате twitter, винаги бих ви показал грешките и незнанията ви (herr_uzzunov е регистрацията ми в twitter)."

Та реших да се възползвам от предложението да ми направите тази услуга: да посочите "празнините" в моята теоретична подготовка, да изобличите "грешките" и дори "незнанията" ми. Признавам си, силно се заинтригувах, щото ситуацията, да си признаем, е крайно интересна: Вие самият сте, предполагам, толкова многознаещ, дори, нищо чудно, сте някакъв всезнайко, щом сте успял с такава лекота да откриете "теоретичните празнини" в моята философска образованост! Казвам това, понеже е близко до ума, че само многознаещ и още по-добре всезнаещ човек може да констатира въпросните "празнини"; та в тази връзка, понеже сам ми предлагате, ще Ви бъда безкрайно признателен да ми посочите ако не всичките, то най-ужасните "теоретични празнини" в моето философско образование. Всъщност, щом като според Вас има толкова много от въпросните "празнини" в моята образованост, то аз самият, о, ужас, нима имам изобщо правото да се смятам за образован човек, ето това се питам вече?! Няма ли да се окаже, че аз съм чисто и просто един философски необразован човек - във всичките тия вече повече от 30 години, в които се занимавам с философия?! Та молбата ми е да ми помогнете да разбера какво всъщност съм: и докъде се простира моята философска и теоретична (не)образованост.

Да поразсъдим малко, драги ми учени г-н Узунов. Вие знаете нещо, дето аз, човекът с такива ужасни "празнини" в образоваността си, да допуснем, не зная. В теоретичното отношение, за което ме обвинявате, че имам толкова много празнини, става дума предимно за мисли, за знания, нали така? Значи Вие, безспорно доказаният и многознаещ, да не кажа всичкознаещ учен (щото Вие нямате "празнините", от които страдам аз!), знаете нещо, а аз не го зная; интересно ми е да разбера как узнахте това, че аз не зная нещо, което Вие знаете?! Но това е само от една страна. Философията, дето се казва, е странно и коварно нещо, г-н Узунов, Вие, като всезнаещ учен и човек, няма начин да не знаете и това. В нея се случват ето такива парадоксални неща: аз мога да зная нещо, но да не вярвам в него, да не го признавам, а да вярвам и да признавам съвсем други неща, в които Вие да не вярвате и да не признавате. Аз мога да имам съвсем различни от Вашите убеждения и идеи, нали и това може да се случи, драги ми учени г-н Узунов? Значи ли това, че аз не зная това, което Вие знаете, сиреч, съм незнаещ, съм човек с "празнини", при положение, че аз мисля съвсем различно от Вас, дори съвсем другояче разбирам що е това философия, а, обяснете ми ето това, драги ми и така учени г-н Узунов? Като ми обясните това, ще Ви задам и други прелюбопитни въпроси, които с неизбежност възникват като се изходи от Вашата доста "евристична" позиция, която сте дръзнал да изложите така, простете, простодушно - и недообмислено.

Примерно, мога да Ви задам ето този въпрос: аз, за да получа квалификацията си на преподавател по философия, съм завършил един университет, именно Санкт-Петербургския държавен университет. Вие сега, точно 30 години след завършването от моя милост на този университет (дипломирах се в далечната 1983-та година), констатирахте, както сам твърдите, доста "теоретични празнини" в моето философско образование. Значи ли това, че по Ваше мнение дипломата, която ми е дал този университет, е невалидна, е фалшива по Ваша преценка? Излиза, че Вие самият, дето сте все още студент, успяхте да обезсилите набързо решението на всички ония държавни екзаменационни (изпитни) комисии, състоящи се все от знаменити за времето си професори, които са ми гласували правоспособност да бъда философ, т.е. са удостоверили, че имам нужната квалификация, нужната философска образованост, с всичките му там теоретични и нетеоретични компоненти, елементи и детайли. Как става така, че становището на един все още недоучил студент по философия като Вас може да обезсили юридическите решения на цял един философски факултет, който при това се намира в чужбина, съществува в рамките на една чужда философска традиция и култура? Вие ме обявихте де факто за необразован философски човек, един вид не признавате квалификацията ми, и то дори при положение, че моя милост години наред е преподавал философия на такива като Вас самия, именно преподавал съм философия на толкова много студенти - и ученици също. Нима искате да кажете, че за всички тия години преподавателска дейност моя милост е успяла да мултиплицира дотам "празнините" в своята философска и теоретична (не)образованост, че по този начин щетите, които съм нанесъл на националната ни култура, са направо неизчислими? При това аз съм също така автор на 20-тина философски книги и куп учебни помагала. "Вредите", които "празнините" в моята философска и теоретична (не)образованост са нанесли на културата и нацията ни, явно са колосални - по Вашата субективна преценка, нали така? Бихте ли се наел да защитите позицията си пред един безпристрастен съд, а, драги и също така толкова учени ми г-н Узунов?

И още много други крайно неудобни за Вас въпроси бих могъл да Ви задам, драги ми г-н Узунов, но за момента ще спра. Та ще Ви бъда благодарен да ми посочите една поне очебийна "теоретична празнина" в моето философско образование. Аз изобщо нямам претенцията да съм многознайко или всезнайко (Вие самият, като знаещ човек, би трябвало да знаете какво е написал за многознайството още един Хераклит, примерно, и то преди толкова години!) защото добре знам, че този момент, знанието на разните му там "информации", във философията не е водещ или определящ, съвсем други неща тук са меродавни и важни. Примерно, дали този човек умее да мисли, дали умее да си дава сметката какво казва или какво пише, дали умее да изважда изводи от някакви си там необмислено хвърлени в пространството обидни думи, касаещи достойнството на някоя друга, съвсем непозната му личност.

Вие си позволихте да се отнесете към моята личност, при това без изобщо да ме познавате, по крайно неуважителен и недопустимо груб, непочтен начин. Обвинихте ме в каквото Ви дойде на акъла. За думите си обаче ще Ви се наложи да отговаряте. Ето, давам Ви шанс да отговорите. Като начало тук, а ако се наложи и пред съда. Трябва да разберете един ден, че по такъв начин да се обижда един човек е съвсем недопустимо. Особено недопустимо пък е това нещо да го допуска човек, който има претенцията, че бил имал някакво отношение към философията.

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Ще се оправим едва когато себе си първом променим - и се откажем от гадните си балкански и байганювски табиети

Напоследък съм се захванал да давам всякакви консултации, станал съм вече, както обявих, "философски консултант"; ето още един пример, който показва как се прави тая работа; нека да стои в блога, за историята, както се казва - и за науката. Ето какво си казах с един млад човек, българин, който работи и живее в чужбина, ала сега си изкарва отпуска тук, в България; наскоро се срещнахме, поговорихме си, той е с философски наклонности, а пък сега ми е писал кратко писъмце, което публикувам заедно с отговора ми:

Привет отново, г-н Грънчаров. Как се чувствате? Подготвил съм един малък текст, който искам да отпечатам и ако нямате нищо против искам да Ви помоля да ми дадете малко информация относно предпечатната подготовка, на каква програма я извършвате, колко време отнема, ей-такива неща. Ще Ви бъда много задължен. Иначе какво ново покрай Вас, успяхте ли да организирате среща на любители на философията? Ако да - с интерес ще присъствам.

Благодаря ви, искрено Ваш: ...

Здравейте, г-н ...,

Извинявайте, че едва сега смогвам да Ви отговоря. Много работа ми се струпа напоследък, подготвям издаването на два поредни броя на ИДЕИ, редовният и извънреден, който ще съдържа статии на автори от чужбина (Украйна и Русия преди всичко), с които започнахме да издаваме международно многоезично издание на сп. ИДЕИ. Та се скъсах от работа тия дни и не ми беше до писма.

Да отговоря на въпросите Ви. Предпечататът правя по най-първобитен начин, на Word; така и не научих друга програма. Но става, макар и с много труд; ето, пращам Ви файла на последната книжка, тъкмо да я видите и да кажете впечатлението си. Излиза от печат след няколко дни.

Друго какво ме попитахте? А, за среща на любителите на философията. Явно имате предвид сбирка на Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА. Не, не съм успял да организирам такава, нямам време. Подхвърлил съм идеята, ако някой я хареса и рече да направи нещо, ще участвам, ала сам да я организирам, не, няма да стане: омръзна ми вечно да бъда благодетел на непризнателното човечество. Все повече се отказвам от идеалистичните приумици на младежката възраст; то сигурно се дължи на това, че лека-полека остарявам.

Просто у нас всички седят със скръстени ръце, чакат нещо да се случи, примерно някоя "луда глава" да го направи, а всички наоколо са заели удобна поза и са се натамънили да гледат сеир. И мърморят щастливи: "Тая така няма да стане! Тоя пък какво иска бе?! Я го виж ти, ще ми се прави на интересен!". Така у нас "обнадеждават" нещастника, дето се е захванал нещичко да прави. И, разбира се, не пропускат сгоден случай да го подиграват. Тъй стават у нас тия неща.

Ето затова сме на дереджето, на което сме. Скоро няма да се оправим. Ще се оправим едва когато себе си първом променим. И се откажем от гадните си ориенталско-балкански и байганювски табиети. Ето, пардон, нагазих във Вашите теми, простете ме...

Всичко добро! Желая Ви успехи в книгописането и книгоиздаването!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Е, сполай ти, толкова немилостива судбино: най-сетне съм признат за... "писател"!

Открих тази сутрин, че моя милост е представена в сайта на т.н. Национален клуб "Български поети и писатели", което, както и да го погледнем, означава, че най-вероятно вече, току-виж, съм вече признат и за писател! :-) Пиша това с известна ирония, надявам се, я долавяте, понеже много често до този момент ми се е налагало да срещам по свой адрес следните злобнички отзиви: "Тоа пък Грънчаров, за какъв "философ" и "писател" се мисли и представя?! Та него никой още не го е признал за такъв?! Бил написал и издал 20 книги, да, ама това не значи че вече е станал писател; писател се става когато благодарното човечество в лицето на литературното началство те признае и ти даде най-малкото нагръден знак или пък значка, на която пише "български писател!"; да, представете си, какви ли не щуротии съм срещал по тази толкова любопитна психологическа и нравствена тема.

Иначе винаги съм смятал, че писател е оня, който се занимава с писане, обича да пише, умее да пише, прави го с удоволствие и в тази област, писането, нещо е все пак направил; казвам това, щото у нас има и такива хора, примерно, питаш го какъв си, а той ти отвръща: "Писател съм, ето сега пиша първата си книга!". Както и да е, ето, аз вече имам един малък знак, че най-вероятно вече съм станал писател; това членство в Клуб на писателите явно ме прави писател, няма как да е иначе! Ето, впрочем, как създателите на този Клуб представят своята идея:

Целта на Национален клуб "Български поети и писатели" е да популяризира българските автори на книги, като ги представя – с творческа биография и анонси на техните произведения. Няма никакви ограничения относно типа, жанра и тематиката на представяните книги, единственото условие е да са написани от български автори. За улеснение при намирането, авторите са подредени по азбучен ред на техните собствени имена. Особена ценност са предоставените координати за връзка с всеки автор, които дават възможност за директно общуване. Вътрешната търсачка на този сайт дава допълнителни възможности за намиране на полезна информация.

Как да се включите в клуба? Заявете желанието си с писмо до адрес в интернет: media21 от mail.bg или се свържете посредством менюто "Връзка с нас". Ще ви отговорим скоро.

ЗАБЕЛЕЖКА: Държа изрично да подчертая, че аз лично не съм писал на дейците на този клуб, сиреч, не съм се тикал сам в техните редици, напротив, те сами са ме намерили, което, както и да го погледне човек, поражда в гърдите ми законно чувство на удовлетворение (да употребя тази любима думичка на другаря Тодор Живков!). Тази забележка пиша специално за да ядосам завистниците; мисля, че това вече се разбра, нали така?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Гонения! Това е стимулът да бъдеш християнин: "Мен Ме гониха и вас ще гонят!"

Из Убит е известният свещеник Павел Аделгейм

Тази вечер в гр. Псков (Западна Русия, близо до границите с Естония и Латвия) в своя дом в двора на църквата "Св. Константин и Елена" е бил убит известният свещеник Павел Аделгейм. За убийството му съобщи в блога си депутатът на Псковското областно събрание Лев Шлосберг. Според него убиецът е "някой от Москва", на 27 години и е бил изпратен в дома на свещеника по препоръка на жена от Москва. След като е убил свещеника, убиецът е наранил и себе си и в момента е подложен на операция, твърди областният депутат.

"Днес в Псков в около 20.00 часа в двора на храма "Св. Константин и Елена" е бил открит труп на православен свещеник с рани от нож. Сътрудниците на милицията са задържали мъж, който е заподозрян за извършването на престъплението", се казва в съобщение на прес-службата на милицията. "По предварителни данни може да се смята, че убитият е отец Павел Аделгейм", заяви сътрудник на милицията.

На 1 август отец Павел Аделгейм навърши 75 години. Новината за неговата смърт се разпространи мълниеносно в социалните мрежи. За много вярващи в Украйна и Русия отец Павел беше олицетворение на свещеник, който не прави компромиси със своята съвест. Една от най-нашумелите му книги е "Догматът за Църквата в каноните и практиката", посветена на неправдата във взаимоотношенията между висшата църковна власт и обикновените свещеници в Руската православна църква. Книгите и статиите на отец Павел са написани с много болка за неправдата, проникваща в църковните среди.

Ето за какво убиха отец Павел:

Пасхалното писмо на отец Павел Аделгейм до неговия митрополит

Събота, 03 Май 2008 г., Автор: Златина Иванова

Известният руски свещеник и богослов отец Павел Аделгейм, за когото неотдавна писахме, изпрати до своя митрополит Евсевий Псковски пасхално писмо, в което казва следното:

"Ваше Високопреосвещенство, скъпи владико Евсевий! Христос воскресе!

Душата ми е изпълнена с пасхална радост! Отминаха дните на тягостна печал. Не крия, че като ме лишихте от енорията, която изграждах 20 години, вие ме ударихте жестоко, извадихте ме от релси и ме хвърлихте в униние. Животът ми завърши с провал: мълчаливо гледам, как равнодушни ръце разрушават това, което си създавал толкова години!

Добре е, че това се случи в навечерието на Великия пост. Времето за покаяние не отмина безплодно. Господ ми каза: "Събуди се! Краят приближава, а ти тънеш в благополучие и не се очистваш в скърби". Гонения! Това е стимулът да бъдеш християнин. "Мен Ме гониха и вас ще гонят" (Йоан 15:20). Няма нужда да питам: "Защо ме преследвате?" (Йов 19:22) Трябва да го приема с радост. Преследванията са нужни на християнина, за да го заведат в Небесното царство. Църквата разцъвфа и крепне в гонения.

Както Христос Спасител пострада от ръцете на архиереите, така и аз се радвам, че съм гонен от Твое архиерейство.

Преди гонителите и палачите на християните бяха Нерон и Диоклетиан, Исаврите и Копронимите, Дзержински и Куроедови. Сега Ваше Високопреосвещенство пое на себе си неблагодарната работа на гонителите: да бъде будилник за народа Божий. Съчувствам ви от все сърце и ви благодаря за тази грижа: "Всички, които желаят да живеят благочестиво в Христа Иисуса ще бъдат гонени" (2 Тим. 3-11). Гонете, преследвайте и убивайте, за да не се лишим поради нерадение от вечния живот. Ръцете на гонителите са изцапани с кръвта на Спасителя и неговите ученици, но те отключват вратите на Царството. По човешки е трудно да гледам как се разрушава моята енория, хорът, приютът, гимназията - всичко, което вие обрекохте на умиране, "за да бъде спасен духът в деня на нашия Господ Иисус Христос" (1Кор. 5:5).

Страданията са неизбежни в делото на спасението: "всяка жертва ще се осоли със сол. Имайте сол в себе си" (Мк. 9:49) Нека Господ и вам подготви път за спасение, както вие ни спасявате чрез скърби и гонение.

Простете и благословете. Христос воскресе!

С любов в Христа. Отец Павел

Кой е отец Павел:

Свещ. Павел Аделгейм е роден през 1938 г., детските си години прекарва заедно с майка си на заточение в Казахстан. Баща му е разстрелян през 1942 г. Той постъпва като послушник в Киево-печьорската лавра, а през 1956 г. постъпва в Киевската духовна семинария. Там е изключен по политически причини от тогавашния игумен Филарет Денисенко (сега разколнически патриарх в Киев), а малко по-късно е ръкоположен за дякон. Завършва Московската духовна академия, а през 1964 г. става свещеник в Каган. През 1969 г. построява нов храм, арестуван е и е осъден по чл. 190 за „клевета за съветската власт” на 3 години лишаване от свобода. В затвора загубва десния си крак и през 1972 г. излиза инвалид. От 1976 г. служи в Псковска епархия. Обгрижва два храма, към които работят православно общообразователно училище и приют за деца-инвалиди. Публикуваме откъс от книгата му "Догматът за Църквата в каноните и практиката".

Прочетете още от него: Послушанието – добродетел, грях или беда?

"Последният свободен свещеник в Московската патриаршия беше убит", писа известният отец Андрей Кураев, един от най-известните православни блогъри. Според него отец Павел не е бил дисидент, който смята, че църковното ръководство греши по принцип, а просто е следвал възгледите си, предаде РИА Новости.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Майко мила, какви са тия глупости: аман от това вулканично изригващо празнословие относно това какви велики бабаити сме?!

Майко мила, какви са тия глупости?! Докъде я докарахме, в кой век живеем, та да си правим тепърва подобни празнословни митологии за самите себе си? Нима истината за нас самите ни е съвсем безразлична, та сме се впуснали да вярваме на такива лъжи?! Ето, четете сами, дивете се какви титани сме ний, българите (правописът и пунктуацията на този патриот оставям в оригиналния им вид):

БЪЛГАРИ!

Да носиш името Българин, е титла по Дух, а не по кръв! Българинът е силен и благороден човек и в неговата парадигма на ценности и същност е заложена изконната мисия на човешкото съществуване. Българинът разчита единствено на себе си и е готов да помага на всички, независимо от последствията. Българинът никога не се предaва на врага си, но винаги е готов да му прости, ако врагът му се покае. Българинът знае, че ще победи, защото следва пътя на съдбата и се подчинява единствено на закона на Абсолютната Справедливост. Българинът не е жесток, нито е агресивен, той не е зъл и арогантен, но когато е яростен, по-добре не се изпречвай на пътя му, защото няма сила, която да спре свещения му гняв и възмездието което носи.

Българинът осъзнава, че може да притежава всичко и да покори, всичко което реши, затова не ламти за чуждото и не се стреми към излишество. Той осъзнава, че Времето и Пространството са подвластни на неговата Воля и на силата на неговата природа и затова е щастлив в своя дом, в своя двор и няма нужда да притежава Земята, за да осмисля битието си.

Българинът е свикнал да дава, а не да взема, да гради създава и твори, а не да консумира, да проправя пъртина, а не да следва чужди посоки. Българинът е в началото и в края. Той е достолепен и носи България завинаги в своя генетичен код и съзнание, защото тя е неговата майка и неговият завет.

Българинът е една неразгадаема мистерия и най-големите му врагове инстинктивно усещат, че Българинът всъщност е непобедим. Българинът дори да е изчезнал, по ирационален начин се възражда като птицата Феникс от пепелта на забравата. Българинът е обречен да Бъде, за да изнесе на плещите си тежестта на обречеността на този свят и тихо и величествено следва своя ход, наблюдаван единствено от светлината на звездите и мъдростта на вселената.

Българинът е този, който ще разбере, ще вникне в тези думи и никак няма да ги опровергае, защото ще открие в тях своята дълбока съкровеност. Създадената по божията промисъл българска държава, като стожер и люлка на цивилизованост, знание и култура е единствената на европейския континент, която е пренесла през хилядолетията и запазила своето свещено древно име – БЪЛГАРИЯ.

Автор: Българин... (Вѧнко Николѣов)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Основният ни проблем, позволете да забележа, е този: позволяваме си да действаме, да живеем, да мислим аморално, по байганювски

Г-н Комитата все още не е отговорил на второто ми писмо до него, касаещо някои, предимно нравствени проблеми около спонсорирането на нашите НПО от страна на западни донори, но за сметка на това ми отговори някакъв доброволец, носещ името Никола Янев, който съвсем безкористно адвокатства в негова защита, сиреч, опитва се да ме убеди, че е наложително, един вид, да мълчи, да не отговаря - в така и така сложилата се ситуация. Ето какво ми пише този човек - и ето как аз му отговорих:

Господин Грънчаров,

Хрумвало ли Ви е, че бихте могъл да получите отговор на въпросите си от съответните донорски организации? С два клика например стигнах до информацията за грантове от Америка за България.

Всяка донорска организация има определени цели и предоставя финансиране на проекти, които работят за постигане на тези цели. Цялата информация е публична (на съответния сайт, включително с възможност за допълнителна информация по конкретни запитвания). Ако действително сте се интересувал и кандидатствал за финансиране (както пишете в писмото си), е доста странно как цялата тази информация Ви е убягнала и сте останал с впечатление, че тя е "държана в тайна" или "за наши хора".

Учудващо е защо очаквате от един изпълнител на проект да се чувства длъжен да Ви консултира как да получите финансиране за Вашата идея (дори оставам с впечатлението, че смятате, че така му правите услуга). Нали си давате сметка, че трябва да отдели време и да положи усилия да разбере Вашата идея, да проучи дали има донорски организации, в чиито цели да би могла да се впише Вашата идея, да проучи условията за финансиране на тези организации, да напише адекватно представяне на Вашия проект... Докъде точно очаквате да се прострат про боно консултантските услуги на Комитата?

С уважение, Николай Янев

Г-н Янев, а на Вас не Ви ли е хрумвало, че цялата тази достъпна информация от "донорските организации" е предоставена на определен контингент от човечеството, който може да се определи като "балъци"? Да, такива хора кандидатстват за средства, пишат старателно проекти, ала никога не биват одобрявани, никога не получават тия средства, особено в родните български условия, когато начело на съответните западни организации стоят обикновено българи, носители на все същия манталитет, за който говорим. Както и да е, благодаря Ви за толкова безкористната адвокатска услуга, която оказвате на г-н Комитата. А за консултантската услуга от страна на г-н Комитата аз ще му заплатя, бъдете спокоен, няма да оставя високо квалифицирания му труд невъзнаграден. Апропо, а за Вашата консултация какъв хонорар Ви се полага, кажете, като съм тръгнал да плащам, барем да плащам на всеки поред?!

А иначе май Вие изглежда действително не разбирате в така и така сложилия се контекст важността на това, което предлагам на г-н Комитата. Този проблем за спонсорирането на нашите НПО вече възбуди общественото мнение и не може да бъде туширан, потиснат, заобиколен. Трябва да се отговаря. Аз подхвърлих идея за един смислен разговор по тия въпроси, който би довел до задоволяване и успокоение на общественото мнение. С високомерно мълчание този път няма как въпросните лица да се измъкнат. Трябва да се отговаря и то съвсем открито, пределно честно. Иначе няма измъкване. Работата, дето се казва, стана дебела. Тя има не само чисто правен, а най-вече морален аспект, който в случая е решаващ. Ето това ми се струва, че съвсем не сте разбрал - и то си личи във Вашето така самоотвержено адвокатско заявление от името и в интерес на г-н Комитата.

Впрочем, преди години аз се свързах с фондацията Аmerica for Вulgaria и им писах едно твърде любезно писмо за проекта си около издаването на списание ИДЕИ, за неговия смисъл, касаещ личностното и духовното развитие и укрепване на българската младеж и пр. И те най-любезно ми отговориха, че от такива неща съвсем не се интересуват. И че пари никакви няма да дадат. И на други фондации съм писал, и от тях получих все същите насърчителни писма. А ето, други хора, виждаме, получават, и то добри пари. Тъй че проблемът си заслужава, чини ми се, обсъждане.

Всичко у нас, не знам дали сте забелязали това, е "побългарено", и самият капитализъм ни е побългарен, та е стигнал до своята противоположност, и демокрацията ни е побългарена, да, абсолютно всичко у нас е побългарено. Тия, дето спомогнаха за побългаряването на всичко, дето бяха активни участници именно в побългаряването му, сега ни дават умни съвети за това как да го разпобългаряваме, т.е. как да се върнем при верните, при точните, при смислените неща. Позволете ми да забележа, че тия хора постъпват аморално. Така не се прави. Така не се печели доверие. Основният ни проблем, позволете да забележа, е този: позволяваме си да действаме, да живеем, да мислим аморално. По байганювски.

Ето затова у нас всичко е наопаки на това както трябва да бъде. Ще почнат да се оправят нещата когато почнем да постъпваме честно и открито. Аз за това апелирам към г-н Комитата да не мълчи повече, а да се опита да отговори на многото въпроси от страна на жадната за обяснения публика. И да се постарае да отговори задоволително. Иначе ще загуби доверие и ще се нареди в морално отношение при тия, срещу които, видите ли, той не само протестира, ами дори и се представя за един от водачите на протестите.

Така виждам за момента нещата аз. И в своя си обичай казвам каквото мисля. Противоотровата срещу обществената деморализация според мен е честността. Пределна честност. Да не увъртаме, да не усукваме, да не шикалкавим, да не лъжем повече. Да не се представяме на думи за каквито не сме, щото действията ни издават какви сме наистина. Това е нещото, което ще ни спаси...

С уважение: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.