Истината ни прави свободни

вторник, 20 август 2013 г.

Импресия по Бокачо, или единственото средство български министър да подаде оставка

Препубликувам този разказ, написан през паметната 2008-ма година; препубликувам текста за разтуха и за по-ведро настроение; стар е, но има актуален смисъл: тогава се искаше оставката на Румен Петков, сега се иска на Орешарски, оня пак се инатеше, както подобава за комунист и не я даваше, Орешарски прави сега досущ същото; е, показал съм в своя разказ кое е единственото средство български министър да си подаде оставката; ето, четете, дивете се:

(Разказ за участие в Литературния конкурс “Оставката на министъра”.)

От великото до смешното има само една крачка. Това са думи на самия Наполеон. Ще илюстрирам със своя разказ колко прав е бил великият мъж. И то с една случка от нашето така скучно ежедневие…

У нас всички все по-често се питат: аджеба, какво ли ще трябва да се случи в държавата, че един министър да вземе, та да си подаде оставката? Това е въпрос, който напоследък взе кажи-речи непрестанно да мъчи многострадалното и многотърпеливо българско сърце.

Наистина, има доста храна за размисъл в тази насока. Ето, да речем министърката на бедствията. Станаха не едно и две наводнения, избухнаха пожарища, снегове и лавини ни затрупваха, случи се дори по време на най-екстрена за държавата ситуация дамата да си отмаря на плажа в странство, и нищо. Доказа се, че парите за възстановяването след една серия от наводнения са изчезнали по бездънните каси на партията на самата г-жа министърка, и пак нищо. Министерства си наперената дама и не й пука за нищо. Накрая всички се примириха и за да се поуспокоят поне малко почнаха на говорят, че Емел Етем не просто е министър на бедствията, ами самата тя е най-голямо бедствие. Пък после забравиха за нея, понеже станаха още по-скандални случаи: всяко чудо у нас, знайно е, е само за два-три дни…

То кой ли да хванеш министър все тая: сякаш се надпреварват кой повече гафове да направи и напук на всички пак да си остане на поста. Ето примерно образователният министър оцеля след историческа по мащабите си стачка на учителите, и дълго време беше водач сред министрите по арогантност и нахалство. Самият премиер пък лъга и усуква всекидневно и най-откровено през стачката, че не трябвало да се пипа от “излишъка” в бюджета, щото ако се пипне и стотинка щяла да настъпи икономическа катастрофа в държавата. А месец по-късно забрави тия неща, и направи така щото близо 2 милиарда лева да бъдат пръснати за каквото сварят министрите: такова яко и спешно харчене - ами не е шега, на ден по 100 милиона трябваше да бъдат пръснати! - държавата ни не помни в цялата си история. Ала ето че премиерът не само че оцеля, ами и продължава да си ни дарява с милата си като на прогимназиальная девочка усмивчица всяка вечер по телевизията.

Не знам още на кой министър да се спра, толкова са много сгафилите, че изборът е пребогат. Ето нещо съвсем прясно, именно случаят с изгорелите като факла наши сънародници, имам предвид случая във влака София-Кардам. Министърът каза, че няма да си подаде оставката, и удържа на думата си: и тоя е голям кандидат за титлата пръв гьонсурат на республиката ни! Самият президент пък по време на траура за изгорелите беше засечен да се развлича с отстрел на вълци из гората, ама и нему се размина: за него поне сме претръпнали, щото сме му свикнали да ни лъже както му скимне. Министърката на социалните грижи Масларова се оказа, че облагодетелствала с поръчки фирмата на свои най-близки роднини, ама нищо; тя е същата, дето изкрещя на пенсионерите: еее, ама и вие пък не се наядохте най-после! Или нещо от този род беше казала, знам ли, помня ли вече?! Ама нищо, пак си министерства сякаш е вечна. Спряха ни финансирането по куп програми от Европейския съюз, злоупотребите с власт и пари са повсеместни, ония от Брюксел се видяха пишман че са ни приели, но нищо, никой не си подава оставката…

Ала ето че има един министър, който напоследък разби всички гьонсурати от министерския съвет, и това е ненадминатият Румен Петков, шефа на МВР-то. За него си знаехме, че е замесен в разни далавери, че е следствен и подсъдим, ама никой не възропта когато го туриха за министър: явно се е сметнало, че оня, дето сам е намесен в престъпления, изглежда най-добре ще гони престъпниците! Щото тук си е Ориент, не е шега тая работа! И после се почна една серия от гафове, която не е за разправяне. Какво ли нямаше през годините на славното му министерстване: и екскурзии по яхти, платени от не знам си кой бос на мафията, и пребиване до смърт на гражданин при арест, и полицаи застрелваха хора при упражнения по волна стрелба в близката гора, и пребиване на фоторепортери, и куп неразкрити убийства, и всякакви други нарушения на закона от напетия министър, който по едно време по своя си инициатива почна да вади досиета и компромати срещу който му скимне. Накрая дойде и сагата Куйович-Муйович-Уйович, която дори и самият Шекспир не би могъл да съчини: оказа се накрая, че не само двама главни секретари на МВР, назначени от Р.Петков, са уличени във връзки с мафията, ами че дори и той самият се бил срещал с… “оперативно интересни лица”, сиреч с мафиоти!!! Ала министърът продължава да ни се хили от екраните всяка вечер, и не ще ли да си подава оставката, та не ще. Но ето че най-после се обяви конкурс за да се изобрети какво трябва да е онова невероятно струпване на обстоятелства, при които, да речем, ето този примерно министър-първенец да си подаде оставката. И занемя цялата интелектуална мощ на нацията в размисъл по този казус, и почнаха да се пишат какви ли не прочувствени и умни разкази, с които куп кандидати се бореха да спечелят конкурса.

Ето че и аз, скромен писач, искам да участвам в конкурса, и не само искам да участвам, ами и ще се боря да го спечеля. А моето решение на заплетения касус е абсолютно просто. Ето краткия мой сюжет, ненадминат обаче по достоверност и правдоподобност.

Министърът Петков тази вечер яката се беше насмукал в едно най-луксозно столично заведение, където ходеха само хора от висшия елит. Той, министърът, знайно е, обичаше да си посръбва, и то без мярка: всички помнят оня случай в Плевен, когато тогавашният кмет Румен Петков е бил засечен, здравата натаралянкан, да се облекчава в градския фонтан. Абе пикаел си човекът във фонтана, човещинка е това, какво чудно има?! Та и тази вечер същият беше толкова пиян, че едва се качи в служебната кола, която го подкара към софийското му жилище.

А в това време един нашенец, живеещ в стара къща наоколо, излезе на лунна светлина да подиша въздух и да се порадва на градинката си, пълна с цъфнали пролетни цветя. Тоя нашенец беше романтик и най-голям почитател на цветята. И затова навсякъде в градинката си беше насадил всякакви цветя. Най-голямата му гордост беше дъхавият здравец, насаден току-до оградата, състояща се само от железни пръти. Стигна обаче тази вечер до оградата си нашият романтичен любител на цветята, ала дочу нещо и му се наложи да приклекне в тъмното.

Защото в това време на министъра, естествено, зверски му се допика, и той рече на шофьора бързо да спре. Шофьорът спря, а министърът чевръсто отприпка до близката оградка, където блажено започна да се облекчава. Ала за зла министерска участ нашият герой почна да пикае направо връз тъй милия на сърцето здравец на другия наш герой, който клечеше наблизо в тъмнината! Знайно е какво последва, нали? За тия, дето нямат достатъчно въображение и затова не се сещат сами за сюблимното продължение на тази сърцераздирателна нощна история ще ми се наложи да я щрихирам с неумелите си умения за писане на разкази.

Вбесеният наш сънародник със здравеца като видя какво прави някакъв си там пияница скокна и хвана г-н министъра право за топките! Той, разбира се, не знаеше, че това е самият всемогъщ министър на вътрешните работи, който си имаше склонност да се облекчава гдето попадне. Защото ако знаеше едва ли би се решил на такава героична постъпка; ако знаеше щеше, разбира се, да прежали здравеца и да си закюти. Но понеже беше тъмно, той нямаше възможността да се отклонява с такива мисли и затова сграбчи, както казах, г-н министъра право за увисналите му топки!

Министърът се изпъна мирно пред оградата сякаш е забелязал, че от другата страна е минал самият върховен главнокомандващ: тъй здраво го стискаше за топките оня наш готов на всичко за здравеца си героичен сънародник! И в този момент започна преинтересен диалог между заклещеният министър и притежателя на тия безжалостни клещи, които стискаха министерските топки:

– Какъв си ти бе, я ме пусни бързо! – едва простена г-н министърът.

– Какъв съм ли, ще ти кажа аз какъв съм, мръсник такъв! Ще ми пикае той в здравеца, ще ти дам сега да разбереш кой и какъв съм! – отвърна героичният наш сънародник.

– Ей, човече, моля те, не стискай така, причиняваш ми адска болка! – изстена министърът.

– Да не стискам ли, та аз затова стискам, за да боли?! – отвърна любителят на цветя, който се оказа, че има яки мускули тъкмо заради системното използване на копачи и мотики в цветовъдството. И за да покаже силата на мускулите си стисна два пъти по-силно по сплесканите вече министерски топки.

Министърът изстена яко и тихичко почна да вие, понеже го беше срам да не го чуе някой от охраната, вече блажено похъркваща си в министерската кола.

– Ей, идиот, пусни ми топките бе, аз не съм кой да е, моля ти се, ти човек ли си! – изви жаловито министърът на вътрешните работи.

– Нема значение кой си, който пикае в здравеца ми, ще му размажа топките ако ще да е самият Румен Петков! – отвърна нашенецът, който току-що беше гледал късните новини по телевизията и беше все още под прясното впечатление на съобщенията за безобразията на същия този министър.

– Стой, не стискай повече, ще ти кажа кой съм, отлаби само малко пресата – изскимтя нашият многострадален министър, на който в последните дни му се бяха случили толкова много коварни изпитания, че само това му липсваше: разярен пазач на някакъв си там здравец да му стиска топките само защото си е позволил да си облекчи мехура в шибания му здравец!

– Не ми пука кой си, майната ти, да знаеш повече да не пикаеш никога в здравец или в цветя изобщо. Виж, във фонтани може, но в живи цветя не бива да се пикае – изкрещя съвсем развеселен нашенецът, в чието съзнание, при споменаването на името на министъра веднага проблесна, естествено, натрапчивата асоциация за знаменитите плевенски фонтани.

– Хей, пич, отпусни ми топките бе, моля те бе, ще ти дам каквото искаш! – почна да реве министърът, сещайки се, че ако в този момент каже кой е, може и да му ги откъснат. При адската болка министърът излезе набързо от алкохолния делириум, а съзнанието му вече работеше ясно и кристално чисто като ума на чекист, намиращ се в тила на врага. За малко сам да се възхити на самия себе си, ала болката, за зла участ, не намаляваше: оня изрод стискаше без капчица съчувствие!

– Добре де, може и да намаля стискането, ама ми кажи кой си, става ли? – запита нашенецът, в чието съзнание пък мина опасна мисъл: ами ако този наистина беше някой големец, който после да му запали чергата като го пусне?!

– Ще ти кажа, ама първом ми пусни топките! – отвърна министърът, чието съзнание, казахме, вече работеше прецизно като швейцарски механичен часовник.

– Ей, ти да не си самият Уйович та толкова се криеш, мама му стара, кажи кой си де, че ще стисна още по-яко! – рече цветарят, и за да придаде тежест на думите си, наистина стисна още по-силно.

– Стойййй, Румен Петков съм, пусни ме бре, говедо! – изцвили с последни сили многострадалният господин министър.

– Така ли бе, майтапчия, ще се ебаваш, а?! Чакай аз да стисна още! – отвърна цветарят, който вече беше забравил за здравеца, и стискаше министерските топки вече само от любов към спорта.

Министърът така облещи очи, че светлината, идеща от ярката луна, се отрази като в рефлектор в собствените очи на цветаря, а пък после се върна и освети министерското лице: удивеният, но и неимоверно зарадван цветар наистина съзря, че това е самият Румен Петков! Естествено, той след това откритие стисна още по-здраво самите топки, не само стисна, ами и дръпна, а пък министърът се изпъна като пружина и промълви само това:

– Кажи каквото искаш ще ти дам, само ме пусни, моля ти се!!!

– Тъй ли? Абе щом си министърът, я вземи бръкни в джоба на шлифера си, и извади тефтера, та да си напишеш оставката още тука пред мен! – отвърна цветарят, който, явно заради системното гледане на новини беше станал вече човек с най-будно гражданско съзнание. А и понеже си беше умен, набързо съзря в инцидента една мечтана, толкова щастлива и така ненадейно удала му се възможност да спаси нацията и държавата от тази напаст. А пък понеже министърът при борбата се беше разгърдил, от джоба на шлифера издайнически блещеше един големичък тефтер, в който той имаше обичай да си записва “некои мисли”.

– Как така бе, каква оставка бе, нема такова нещо бе, я ми пусни топките бе, идиот! – съвзе се министърът, готов заради властчицата и топките си да пожертва.

– Тъй ли – озвери се цветарят с будно гражданско съзнание – сега ще видим дали няма да изпълниш заповедта ми! – и при тия думи той така жестоко го стисна за топките, че Румен Петков моментално грабна тефтеря със свободните си ръце. А пък цветарят, който сам не вярваше, че някога ще му се удаде шанс да промени историята на отечеството, лекичко отпусна менгемето отдолу, та господин министърът по-удобно да пише.

– Нали знаеш как се пише оставка? – запита цветарят, който беше уверен, че този литературен жанр не се ползва с авторитет сред министерското съсловие.

– Знам, не се бой, ще я напиша перфектно, само олаби стискането – отвърна станещ министърът. За щастие зарадваната Луна така увеличи светеното си, че министърът си пишеше спокойно, сякаш на рамото му блещеше фенер.

Картинката, погледната отстрани, беше много приятна за гледане: хванат за топките български министър пише оставката си! И понеже издайническата Луна светеше ярко, то на цветаря му светна в акъла, че се налага да нареди на министъра да повика по джиесема си и репортерите, та да заснемат историческия момент.

– Щом завършиш с писането, ми кажи, а след това вземи, та звънни на репортерите да дойдат да заснемат събитието. Можеш и премиера Станишев да поканиш! Ако искаш и президента покани, нема проблеми. Покани който искаш, оставката ще я връчиш лично още сега!

Румен Петков изстена като заклан, ала нищо не можа да каже, защото оня злодей отново го стисна за топките така, че му изхвръкнаха най-едри сълзи от очите.

И министърът, просълзен и скимтещ, дописа оставката си, а после изпълнително позвъни на репортерите и на премиера. Оня го държеше здраво за топките. Мърдане нямаше, след малко оставката щеше да бъде връчена. Кварталът след десет минути се озари от фаровете на репортерските коли. Фотографите с наслада щракаха и увековечаваха историческия момент. След малко дойде и самият премиер, който бързо получи оставката и даже под натиска на граждански активния цветар най-тържествено заяви пред всички медии, че Р.Петков вече не е министър.

От този момент историята на България тръгна в друга и съвсем позитивна насока. Всички вече знаеха, че има само едно средство български министър да подаде оставка. Веднага най-престижна професия стана професията “чистач на тоалетни”. Защото, знайно е, че всички, дори и министрите, пикаят. И имат топки, разбира се. Тайната на нашата демокрация беше разбулена и България уверено тръгна напред. Дори и министрите, да не говорим пък за депутатите, започнаха да работят най-съзнателно когато си представеха какво ги чака ако не си вършат свястно работата.

А пък президентът си сложи в кабинета картината “Министър пикае в здравец”, която академик Светлин Русев нарисува - та да увековечи случая, променил завинаги съдбата на Родината.

(Забележка: Това е моят разказ. Между другото искам да спечеля парите от наградата понеже много ми трябват. С тях искам да издам новата си книга. Дано не звучи нахално това, но наистина ми трябват тия пари, и то не за мен, а за книгата. А книгата ми е за най-новата история на съвременна България след 1989 година и се нарича СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Вижда се, че тя има отношение и към темата на конкурса за разказ - и по тази причина е справедливо с наградата да бъде подпомогнато издаването й. :-) Но всичко си зависи от качествата на самия разказ де: наградата е справедливо да бъде дадена на най-добрия разказ...)

ЗАБЕЛЕЖКА 2: Е, тогава, разбира се, не получих наградата в този конкурс, получи я някакъв съвсем некадърен разказ, получен, разбира се, както става у нас, с връзки; ето тук пък може да се види първоначалната публикация на разказа.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ