2.Как се философства?

ВЪПРОСИ:

1.Какво правя когато “философствам”?

● Има ли значение в какво настроение е душата ми когато в нея се пробуди “философският дух”? Кога душата ми е предразположена да философства? За “да ми идат философски мисли”, как трябва да се чувствам? Трябва ли душата ми да е свободна от “дребните грижи на деня”?

● Как мога да постигна такава освободеност? Кога чувствам в себе си дълбок порив към истината? Случвало ли ми се е това “напоследък”?

● Мога ли сам да предизвиквам “условията” за философстване? Или те сами се пораждат, а душата се чувства “окрилена” от открилата й се възможност пълноценно да се изяви? Спокоен ли трябва да бъда, “пристъпвайки” към философстване?

● Или пък трябва да съм обезпокоен, загрижен от/за нещо? По-добре ли ми се удава да постигна настроение за философстване когато съм сам? Или това по-често се случва когато съм в компанията на също като мен “настроени за философстване” млади хора? Кой от двата начина ми допада повече? Защо е така?

● Как се чувствам когато незнайно как е започнал “философски разговор”? Кой или какъв разговор заслужава да се нарече “философски”? А какви тогава са другите, “нефилософските” разговори? Дали тези последните не са за предпочитане пред другите?

● Или философският разговор има безспорни предимства? Мога ли да си дам сметка за някои от тях? Кое повече обичам – да говоря (и другите да ме слушат) или да слушам когато друг говори? Какво ми дава едното и другото? Ако… заспя по време на такъв “чисто философски разговор”, какво ще означава това? Случва ли ми се да се поне… прозявам на такива разговори?

2.На какво се опира склонността за философстване?

● Когато философствам (стига изобщо някога да съм го правил!), то тогава аз само мисля ли – или пък правя нещо по-различно? Какво точно прави мислещият? Да мисля – какво означава това? Може ли да мисля, и въпреки това “ставащото” да не е философстване? Нима не мисля в часовете по математика, физика, история? А там позволяват ли ми да философствам?

● Ако започна да философствам в час по математика например как това ще бъде възприето? “Математизирането” включва ли философстване? Да мисля “математически” по какво се различава от това да мисля философски? Как мисли математикът? А историкът? А физикът? А “завършеният философ”? Усещам ли някаква разлика? Как да я изразя, мога ли да го направя? Когато философствам, достатъчно ли е да го правя логично? Към “логичното” какво трябва да се прибави – за да се получи “философско”? Заплетена работа – не е ли така?

● Когато философствам налага ли ми се да разчитам и на чувствата си? Чувствителността на философстващия полезна ли е за философстването му? Или тя е напълно вредна, ненужна? Ако при философстване “изгоня” чувствата си какво ще се получи? А ако ги “прибавя” ще загубя ли нещо?

● Участва ли интуицията във философските ми разсъждения? Какво ми дава тя? Трябва ли да разчитам на нея? А на въображението? Ако “приглуша” фантазията си, какви ли ще станат моите “философски упражнения”?

● А паметта помага ли ми да философствам, да се изявявам философски? В какъв смисъл? А волята ми, а моето самосъзнание? Има ли изобщо някоя душевна способност, която е “противопоказна” за философстването?

● Какво е тогава напълно “безстрастното” философстване? Не следва ли от всичко, че когато философствам, аз разкривам цялата си душа? Мога ли да приема, че във философстването аз се разкривам изцяло, при това пълноценно (нищо не “крия”)? Да се изявя като “цялостен човек”, дори просто като човек – това ли е философстването, към което трябва да се стремя?

● Може ли нещо друго да ми осигури тази възможност? Дали пък не само животът? Нима философията е в състояние да ми даде (в друга форма) всичко онова, което ми дава животът? Чудна работа, не е ли така?

3.Коя е силата, която ражда моите философски инициативи?

● Явно не само умът е тази сила и способност – или е тъкмо той? Умът, безспорно, ми е потребен, но достатъчен ли е само той? Сам по себе си какво може да постигне умът? Не му ли убягват философските постижения? Ако съм просто умен и “разсъдлив”, то това достатъчно ли е да се смятам за философ?

● А ако съм изключително чувствителен? Или пък ако просто съм с “развинтена фантазия”? Моите знания ли са почвата, от която се раждат философските мисли? Дали пък тъкмо чувствата не ми дават човешкия смисъл? Не са ли те по-възприемчиви към ценността на нещата за мен самия? Трябва ли тогава да се опирам най-вече на тях?

● Как тогава да съединя в едно чувството със знанието, ума със “сърцето”, интуицията с мисленето си? Какво ще се получи от това? Може би невъобразим хаос? Мога ли да въведа ред в един такъв хаос? Как да го постигна? Това ли е задачата на философията?

● А “разумността” не е ли пряко свързана с мъдростта – и с любовта към нея? Дали пък тя не е единството на чувстване и знаене, на интуиране и разсъждаване, на смисъл и мисъл? Може би разумът е способността, благодарение на която се раждат моите философски инициативи?

● Но какво е разум? С какво той превъзхожда ума, разсъдъка? Как да разбирам тази човешка – и “философска” – способност и склонност? Човешка ли е – или пък е “свръхчовешка”? Дали това, че не всички сме еднакво разумни, е причината не всички да сме еднакво способни за философия?

● А какво означава да съм “неразумен”? Дали не съм – и то твърде често! – точно такъв? Как ми се “удава” да го правя? Как да направя себе си разумен? Как да победя неразумността си? Искам ли го?

● Може ли млад човек да е разумен? Няма ли това да означава, че се изявява като… стареца? Защо разумността да се свързва само със старостта? Нима няма и “изкуфели” старци? Как да постигна разумността – до това ли се свежда загадката на философстването?

4.Може ли душата ми да ражда идеи?

● Но какво, впрочем, ражда разумната душа? С какво тя се “храни”? С мисли? Или пък с идеи? А какво тогава е идеята? Имал ли съм някога своя идея?

● Мога ли да смятам, че философията “борави” с идеи, обича идеите? Да “оперирам” с идеи – това ли е философстването? Да съм загрижен за идеите си – това ли се нарича философия?

● Дали философията не е “свободна игра” с такова фино нещо, каквото са идеите? Как да разбирам идеята? Може би именно идеята свързва знанието и чувството (ума и чувствителността), интуирането и мисленето, паметта и фантазията, мисълта със смисъла?

● Какво тогава е разумът? Той ли ражда идеите? Дали той не е някаква “тотална” човешка потенция, която обединява в себе си всичко, което е човекът? Да философстваш – не означава ли това, че си заел позицията на така разбрания разум? Не съвпада ли тя с позицията на човека, на “тоталния човек”?

● Ако нямам идеи, мога ли тогава да се смятам за човек? Какво е човекът без поне една своя идея? Какво ми дава идеята когато съм се добрал до нея? Има ли тя ефект върху съществуването ми? А върху душата ми, върху съзнанието и волята?

● Как си представям съществуването, което не изхожда от жизнена идея? Дали пък всяко нещо няма своя идея, благодарение на която изобщо съществува? Мога ли в такъв случай да смятам, че истина и идея съвпадат? Наистина, дали пък идеята не е онова, което точно изразява истината?

● А когато философствам, значи ли това, че в душата ми се ражда идея? “Мъчи” се да се роди, а аз трябва да помогна на “раждането” й – това ли е философстването? Какво мога да направя за да помагам на душата си в такъв случай?

● Дали усилието в тази насока не може с основание да се смята за философстване? Справедливо ли ще бъде да мисля така? Стремейки се към истината, душата ми се отдава на идеи – така ли е? Може ли на такава душа да е безразлична някоя идея – щом като всяка идея “носи” в себе си “част” от истината?

● Накратко мога ли да кажа, че философията е търсене на жизнени идеи? Не е ли тя “преследване” на идеята навсякъде, където тя може да се открие? Философ в такъв случай не е ли онзи, чиято душа продуцира такива идеи?

● Щом като идеята израства на почвата на “разумната душа” – душата, която използва в пълния обем целия си потенциал – то дали тогава разумът не е душевната сила, която “зачева” идеите в нея?

● А може би “волята за истина” направлява разума в търсене на идеята, предоставяйки му цялото поле на свободата? Намирам ли в себе си такива възможности, пориви и копнежи? Аз искам да бъда човек, искам да живея пълноценно, да съм свободен, да постигна разумност – нима не мога да кажа това за себе си?

● Не означава ли това, че аз трябва да развия душата си до степента, на която тя е способна да ражда идеи? Как се живее без смислена идея за живота? Не следва ли тогава, че аз трябва да направя душата си възприемчива за философия? Мога ли да се добера до дълбокия човешки смисъл на нещата “извън” философията?

● Ако философията е родината, истинското “царство на идеите”, то какъв ли ще бъде животът ми без нея, “в изгнание”?