ВЪВЕДЕНИЕ

Съществуват безкрайно много книги, учебници и помагала, които задълбочено обясняват “проблемите на философията”, нейните идеи, теории, разбирания. Те ни разказват за това какво се мисли по даден въпрос – и какво се е мислело векове преди нас. Поставяйки своите въпроси, тази философска книжнина дава добре промислени отговори, които остава само да се “научат” и да се знаят. Смята се, че ако човек се запознае с готовите отговори, то това вече ще го провокира към търсенето на своя, лично премисления и удовлетворителния за “за мен самия” отговор. Но начина, по който се разговаря “за философията” – превърната в “предмет” на познанието! – поражда твърде много съмнения относно това дали ще се отиде по-далеч от най-обикновената дилетантска информираност.

Защото философията не е и не може да бъде прост“учебен предмет” или наука, даваща ни само знания за това или онова, които, като се знаят, значи един вид си “влязъл” в нейните пространства. Има много хора, които “поназнайват” по нещичко за философията, което обаче не ги прави философи или философски мислещи хора, а само ги кара да се самозаблуждават какво точно и всъщност са. Да си “информиран” за философията е почти нищо, възможно е дори тъкмо твоята информираност да е станала стена между теб и самата философия, дори да е причината за нагазването в непроходимото тресавище на голата ерудиция, от което излизане няма. Не бива хората да привикват да разговарят с без-раз-личност “за философията” (която да е “нещо” извън нас, а и ние да сме над него!), не може да се забравя, че “философското” всъщност не е друго, а тъкмо човешкото, истински значимото за човека. За самите себе си не бива да разговаряме като за нещо извън нас стоящо, което просто с “протягане на ръка” може да се вземе и “присвои”; но “строго научната” форма на знанието неумолимо води до точно това.

Ако се научим само – “занимавайки” се по този външен начин с “философията, философското и… философите” – да поставяме извън нея най-вече себе си, то би било по-добре изобщо да не се бяхме захващали с този “излишен лукс” (нима науките, които учим и може да учим, са ни малко?!). Нали отдавна е известно, че ако се занимаваш по неподходящ начин с нещо, то по-добре би било изобщо да не си се докосвал до него; та нали все пак автомонтьорите, например, не се занимават с поправката на… часовници?! В крайна сметка по този начин “ученето” на философия води само до това, че продължава да расте числото на “разочарованите” от нея; а дали тези последните не трябва да са разочаровани по-скоро от себе си, а също и от своите неумели “наставници” “във философията”?

Оказва се, че учейки по този начин “философията в нейната “завършеност” и “окончателност”, като система на “истините, годни да служат” на всеки човек (все едно че философията не е друго, а… цех за евтина конфекция!), човек разбира само, че това “занимание” не е… “лъжица за всяка уста”, поради което завинаги остава отчужден от т.н. “философски занаят”. Ако философията се разглежда само като нещо “станало”, но не като ставащо, и то ето сега, то наистина това не си заслужава усилията, по-добре е човек да се захване с нещо друго. Същевременно подложеният на такава… “философска агресия” се пита с какво е заслужил подобни мъчения; затова той обикновено остава с убеждението, че не е загубил “кой знае какво”: та нали “философи” не всички могат да бъдат?! По-лошото обаче е това, че такъв човек никога няма да разбере какво наистина е загубил, от какво се е лишил. Впрочем, какво губим когато учим философията така, че завинаги оставаме с невисоко мнение за нея, когато си мислим, че “тя не ни засяга особено” и дори когато в края на краищата си позволяваме и да й се надсмиваме, смятайки, че “старата бъбрива дама” просто е прекалено претенциозна и затова наистина е смешна.

Просто сме пропилели шанса да разберем най-вече себе си, проспали сме възможността да отговорим по свой начин на ония въпроси, без вникването в които действително не може да се живее смислено. Впрочем, споменатите въпроси – изразявани в така учената и външно опознавана философия просто като “теории”, без които може да се живее, просто като излишен лукс – така или иначе си остават и чакат своето решение. Ако човек се самоотстрани от тях и си “запуши ушите”, то пак някога ще дойде денят, в който повече не може да се отстъпва или бяга. Защото рано или късно (но по-добре е, разбира се, по-рано!) човек с живота си ще постигне своята изстрадана лична философия, ще се добере до истините, без които животът му наистина не си струва усилието. Но тогава вече ще е заплатил даже и “лихвите” за пропуснатото… от “празнословието” на старата бъбрива дама. Жалко е човешките въпроси и питания на съществуването да бъдат “изнасяни” извън техния исконен дом – философията в истинския й смисъл; философското у самия човек не е друго, а тъкмо човешкото. (Но нима някой е разбрал това – или пък да го е усетил със сърцето си – когато просто учим онази школска философия?!) Много хора, учещи философия в училище, в университета или другаде остават с погрешното впечатление, че “нейните” проблеми са им твърде далечни, докато всъщност тези проблеми не могат да не са им близки; та това са техни, лични и човешки проблеми! Автентичната философия и философията, към която се отнасяме по подобаващия начин, говори за нас самите, тя и нас иска да предразположи към разговор, към живо участие в нашата собствена участ. Нима – ако това последното бъде усетено, а след това и осъзнато – някой ще може след това да твърди, че философията не е всъщност най-близкото до човека, до нас самите?

Ето че “философският занаят” точно съвпада със “занаята” (майсторството, дори изкуството) да се живее човешки, и това не е “излишен лукс”, а всекидневна потребност, също и жизнена необходимост. Така погледнато, всеки ще разбере, че упражненията по философия могат да бъдат практическа “лаборатория” по добиване на личностност в най-дълбокия смисъл: умение за разбиране на себе си и живота, усъвършенстване в ползването на плодовете на свободата, изтънченост в проникновената отдаденост на истината, на така примамливата и посилна за човека мъдрост. Има практически умения, които може да ни даде само смислено живяния живот, а ориентацията към този последния зависи най-вече от философията като най-древно, и същевременно модерно изкуство, помагащо ни да гледаме на живота си откъм неговата истина. Всеки сам трябва да постигне своята лична философия, а това ще стане само когато е свикнал да я търси неуморно. “Правенето” на своята философия е най-отговорното дело на живота, което за човека е първа необходимост; “правейки” живота си по подобаващия за неговото велико тайнство начин, ние всъщност правим по подобаващ начин своята философия, философията, неотделима от живата, преданата на живота, личност. Ето защо “философстването” не е занимание само на “професионали”, на “странни субекти”, наричащи се “философи”, а е човешко дело, здраво свързано с отдадеността ни към живота, т.е. със степента на нашата лична ангажираност със самите себе си. Сега ясно ли е какво всъщност е загубил оня, който, разочарован от “философията” и от своите “наставници” си позволи да махне с ръка и да каже: “Не искам да философствам, не мога да понасям повече философията, мразя философите, мен философията и тези работи не ме засягат!”? Срещали ли сте такива хора – които непрекъснато казват, че искат просто да живеят живота си “без философия”! – или те са толкова много, че други почти не остават? А разбирате ли какъв би бил животът без “философия”, възможно ли е изобщо да съществува такъв живот?

У нас философия в истинския смисъл просто нямаше десетилетия наред, съвпадащи с времето, в което несвободата и комунизмът бяха узурпирали до такава степен живота, че го бяха превърнали в негово отрицание. Това, което тогава все пак съществуваше, беше толкова “нефилософско”, че завинаги прокуди от философията човешките същества, принудени тогава да по-насят подобно празнословие. Но другояче тогава не може да бъде: същност на философията е свободата – по същия начин, по който свободата е същност на живота за човека, по който свободата е извор на човешкото. Тъй като без свобода човекът не може да живее човешки, то без свобода и философия не може да има; обичащите живота не могат да бъдат безразлични както спрямо свободата, така и спрямо философията като нейн дом, “мястото”, в което свободата е чиста и автентична. Но ето че сега “имаме свобода”, но какво правим с нея щом като и философията на мнозина се вижда “излишен лукс”?

Да се разглежда философията като нещо “прибавено” към съществуването ни (т.е. като “натрапница”, която само предизвиква досада!), е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си, защото така признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а свободата – безразлична. Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без “нея”, сиреч без своите лични разбирания; възможно ли е, впрочем, да се живее човешки без смисъла, който сами даваме на живота си?! Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи? И как може да се добере до истината за себе си и за своя живот ако не я търси всеотдайно (а нали търсенето на тази истина се нарича “философия” и “философстване”?!)? А възможно ли е изобщо да се живее без истина?

Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна, тези истини не са “галоши, ставащи за всеки крак”, те могат да бъдат само лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в която наистина се чувства като в свой дом. Философията “за всички нас” е с право безразлична на всички в същата степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме раз-лични и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към философията не може да съществува и вирее; ако сме безразлични, повтарям, към философията, то какво ни говори това най-вече за нас самите? Какво тогава ни остава?

Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е една такава любов е почти нищо, важното е, разбира се, тази любов да бъде почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на нейната несравнима с нищо друго сила (всяка любов е непобедима сила на духа на човека!). Към философията си обаче можем да вървим не просто “теоретически”, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами “правим” своята лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само “непосилно бреме”, излишна “тежест”, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена “употреба” на философията, до такава гавра и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията не е “лукс”, а първа потребност на живота ни – т.е. на ония, които искат да живеят пълноценно.
Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, се заех със създаването на един практикум, който да може да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Той може да подпомогне търсенията ни в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода. Такова беше намерението ми, а дали поне отчасти е било постигнато ще кажат ползващите го.

Какво представлява моя практикум е видно още от първата тема. Моят стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред “занимаващите се с философия”. Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането на желание и интерес в степента, в която това е възможно под формата на пособие. Намерих ги в обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават възможност за изява на философската проницателност, в други практически форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ разговор. На места (където е трябвало) си позволих да “обобщавам” постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да поставям акценти, които още повече да задълбочават изследванията, а също и да дават тласък на собствените достижения. Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато “основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл практикумът дори не е “водач”, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнал пръв, да ги е подбудил или поне да ги е насърчил.

Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено. Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се “натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт; всъщност се оказва, че “натрапникът” не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може за съществува! – а че благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си. Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?!

Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато.

Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…

Да тръгваме тогава, какво чакаме?!

14 октомври 1999 г.