ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(І) “Философията започва с гибелта на един реален свят; когато тя се появи със своите абстракции, рисувайки със своите сиви тонове, то тогава свежестта на младостта, на жизнеността вече е отминала; и нейното примирение е примирение не в действителността, а в света на идеите. Философите в Гърция се били оттеглили от държавните работи; те били безделници, както ги наричал народът, и се били оттеглили в света на мислите… Совата на Минерва започва своя полет на здрачаване.” (Хегел)

(ІІ) “Философията е спорна. Тя обнадеждава и отчайва. Философията разочарова онези, които изискват сигурни и общовалидни резултати. Във философията няма съгласие… Тя е обич към знанието, а не имане на знание. Философията значи да си на път. На път човек се осъществява. Тя е търсене на истината и с това е пътуване. Философията не се извежда от други форми. Тя е жива мисъл. Философията не се дефинира, а се опитва… Правенето на философия е вечно незавършена задача. Съзнанието за тази задача ще съществува докато има хора…Философията не се бори за себе си. Тя не се съпротивлява срещу отхвърлянето си, нито триумфира когато е приета. Тя живее в единодушието на човешкия род на най-дълбоко равнище.” (Карл Ясперс)

(ІІІ) “Когато ние питаме: какво е това, философията?, вече говорим за философията, върху философията. Питайки така, ние очевидно оставаме някак над и значи – извън философията. Ала целта на нашето питане е да влезем във философията, да се задържим в нея, да се държим според нея, т.е. “да философстваме”. Затова пътят на нашите разговори не само трябва да има ясна насока, но тъкмо насоката трябва да ни даде сигурността, че се движим вътре във философията, а не вън около нея.” (Мартин Хайдегер)

(ІV) “Философът трябва да умее да говори за себе си така добре, както лирическият поет.” (Фридрих Шлегел)

(V) “Каква философия избира човек зависи от това какъв е този човек… тя е одушевена от душата на човека, който я притежава. Немощният или разпуснат и деформиран от духовно робство, научни излишества или суета характер никога няма да се извиси до идеализма.”(Йохан Г. Фихте)

(VІ) “Следователно това именно се нарича смърт – освобождаването и отделянето на душата от тялото, нали?… А както твърдим, единствени и най-много старание полагат за нейното освобождаване тия, които философстват правилно. И точно в това се изразяват заниманията на философите – в освобождаване и отделяне на душата от тялото, нали?… Значи, както казах и в началото, би било смешно човек приживе цял живот да се е упражнявал да бъде колкото се може по-близо до смъртта, а после да се дърпа когато тя дойде, нали?… Значи тия, които философстват правилно, в действителност се упражняват да умират и в сравнение с останалите хора за тях най-малко страшно е да са умрели.”(Сократ, Платон)

КАЗУС:

Мъдрата жена Диотима казала на Сократ следващото по-долу, а той предава думите й по следния начин: “Съществуват два вида любов и “плодовитост”, едната на тялото, а другата на душата. Тези, които носят плодовитостта си в тялото, се обръщат повече към жените и по този начин те осъществяват любовта, като чрез създаване на деца си спечелват во веки веков, както те мислят, безсмъртие, спомен и щастие. А този, който носи плодовитостта в душата си – да, има и такива, които оплождат в душата, и то много повече, отколкото в тялото – … като настане възрастта го обхваща желание да създаде и роди, той обикаля и търси красивото, в което би създал… Понеже свързвайки се с красив човек и общувайки с него, той създава и ражда това, с което отдавна е плодовит и присъствайки и отсъствайки той мисли за това и заедно с другия отхранва рожбата… а техните деца са по-красиви и безсмъртни. Всеки би предпочел да има такова, а не човешко поколение…”

Общо взето Сократ прокарва следното разбиране: жените и “плодовитите в тялото си” мъже раждат и създават деца, т.е. смъртно поколение, а “плодовитите в душата си” мъже чрез общуване помежду си зачеват и раждат безсмъртно поколение: идеите са техните неостаряващи деца. (Например “децата” на Омир – “Илиадата” и “Одисеята” – са илюстрация за нетленната природа на създаденото от такива мъже.)

Следователно “истинският мъж” ражда идеи, а в идеите се съдържа истината, докато жените (“с участието на само телесно плодовитите мъже”!) раждат деца, т.е. смъртни човешки същества. Мъжът, доколкото е мъж, ражда идеи и истини в душата си, общувайки и “раждайки” с други такива мъже, а жената и “непълноценните мъже” раждат и могат да родят само… деца. Излиза, че да се иска от жена да ражда идеи е същото, както да се иска от мъж да роди… дете (макар че, известно е, някои мъже друго не могат, освен само това да “помагат” за раждането на деца!). Не се ли оказва, че философи могат да бъдат само “плодовитите в душите си” … мъже, в никакъв случай… жените и “плодовитите само в тялото си” мъже (раждащи, както се каза, само деца, не идеи!).

● Как ви прозвуча разбирането на Сократ и Диотима? То е “спорно”, така ли? Бихте ли се заели да решите спора, т.е. да отсеете истината от неистината в него?

● Може ли да се приеме, че на жената дължим възпроизвеждането и съхраняването на “смъртния човек”? Това ли е нейната мисия на този свят?

● А дали “истински мъж” е само онзи, който ражда идеи и истини? Това ли е мисията на мъжа – да възпроизвежда живота на духа и на душата в лицето на “безсмъртното поколение” на значими творения?

● Мъж ли е онзи – от гледна точка на казаното – чиято душа нито веднъж не е родила идея? Жена ли е тази жена, която не е родила дете?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Философстването е израз на “чистото мислене”, на “мисленето за самото мислене”, негова цел е постигане на “логическата идея”, на саморазгръщащото се знание като такова. То изисква дисциплина на мисълта, то не допуска “празния субективизъм” на чувството, поради което последното трябва безпощадно да бъде гонено от философията. Философията е “наука на науките”, “свръхнаука”, а разумът се разгръща под формата на чисти понятия, на чисти мисловни структури.

(ІІ) Философстването е самоизразяване на душата в нейната цялост. Философът изразява своята душа във формата на “валидното за всички субекти”, за всички човешки същества. Философията не е само мисленето в неговата чистота, а тя е форма на изразяване на субективността (“себективността”?!), която е родствена на поезията и изкуството изобщо. Философът изразява човешкото в неговата пълнота и цялост, в неговата значимост за “истинно съществуващите”, за ония, които искат да постигнат пълнотата на живота. Философията е нещо много повече от наука, да се “принизява” тя до нивото на наука означава да се убие нейния дух, философското в нея. Впрочем, след като никой не казва, че науката е… философия, то защо всички почти смятат, че философията е… наука? Нима е малко философията да е просто… философия! Нима е малко човекът да е просто човек, а животът – живот?!

(ІІІ) Философията трябва да “дорасте” до нивото на наука, да се прости с “философемите” си, които са израз само на немодерно мислене. Ако философията е рожба на древността, то тя няма място в съвременния свят – ако не промени поне “дрехите” си, ако не “свали парцалите си”. На философията държат само… немодерните хора, откъснатите от съвременността и затова не мислещи съвременно хора.