3. Как говори философстващият?

ВЪПРОСИ:

1.Кой въпрос е философски?

● В душата ми се появяват всякакви въпроси – кои от тях са философски? Аз мога да се питам за всичко, но някои питания са философски, а други не – как да ги различа? Когато въпросът ми се определя от искане да зная нещо – това ли е философски въпрос?

● Но защо да е философски, нима един такъв въпрос не е проява на научен интерес? Когато искам да зная, да науча нещо – това научно или философско питане ли е? А когато се питам за “всекидневните неща” и грижи – какви са тези въпроси?

● А когато се питам за самия себе си? Дали практическите въпроси, които си поставям, имат ли философски смисъл? Искам да разбера какво да правя – такъв въпрос философски ли е? Или той е чисто човешки?

● А когато искам да разбера смисъла на нещо – тогава ли се занимавам с философско питане? Впрочем, има ли разлика между “знание” и “разбиране”? Мога ли да зная нещо без да го разбирам? А мога ли да разбирам без точно да зная?

● Дали мога точно да изразявам разбиранията си? Когато постигна точен израз с думи – тогава зная или само разбирам? Кое от двете е “повече” от другото? Случва ли ми се да разбирам, но да не мога да го кажа с думи?

● Усилието да превърна разбирането си в “точен словесен израз” ли е философстване? Въпросите, по които се иска да мисля “по-дълбоко” и сериозно – това ли са философските въпроси? А може би “неопределените” човешки питания неизбежно по някакъв начин придобиват формата на философски въпроси?

● Няма ли да се окаже, че “философско” съвпада с човешко? Ако един въпрос е чисто човешки – той философски въпрос ли е? Или философски са въпросите, които интересуват човека, но на които нито една наука не може да отговори?

● Има ли такива непосилни за науката въпроси или тя може да отговори на всеки въпрос? Ако може, то тогава има ли нужда от философия? А може би аз – поставяйки си някои въпроси – философствам “без да зная това”?

● Вероятно ако в основата на един въпрос се открие “любов към мъдростта”, то само тогава той е философски? А в основата на научните въпроси нима няма такава любов? Трудна работа, как да се ориентирам тук, нима от това не зависи всичко останало?

● Как ще философствам ако не умея да поставям философски въпроси? Или пък философски е въпросът, който е… неразбираем? “Трудните” въпроси ли са философски? Значи ли това, че философски са “крайно заплетените” въпроси? И тъкмо тези са въпросите, които могат да се “разнищят” само от философията – дали е така? А защо тези въпроси са точно такива? Може би са неправилно поставени? Може ли да има “добре поставен” въпрос, който въпреки това е философски?

2.Мога ли да дам пример за философски въпрос?

● Наистина, нима с пример не може да се реши очертания проблем? Ако открия поне един добре поставен философски въпрос, то това ще реши ли всички затруднения? Да, но как да го открия?

● Веднага се сещам за въпрос, който някъде съм чул: “Кое е първично, материята или съзнанието?” – това философски въпрос ли е? Или е въпрос, който съвсем не ме интересува? Има ли “нормален човек”, който да се заинтересува от един такъв въпрос? Какъв е смисъла на този въпрос?

● Нима философски са въпросите, чиито смисъл не е ясен?Въпросите, които се налага да бъдат “пояснявани” – това ли са философските въпроси?Но защо тогава не са помислили повече – за да ги поставят по-добре? Но въпросът “кое е първично…?” харесва ли ми? Няма ли опасност (ако всички философски въпроси са като него) още сега да се откажа от философията?

● “Кой съм аз?” – това философски въпрос ли е? Или е само “психологически”? Или пък е просто човешки въпрос? Ако е философски, то какво го прави такъв? Дали този въпрос е по-добър от горния? Харесва ли ми един такъв въпрос?

● “Живот и свобода – как се отнасят помежду си?” – това философски въпрос ли е? Ако отговоря, примерно, така: “Животът е свобода, а свободата е животът ми”, то дали съм станал философ? Но въпросът ли ме е направил такъв или отговора, който дадох?

● А може би философски са не въпросите, а отговорите? Значи ли това, че всеки въпрос съдържа в себе си философски смисъл, иска се просто той да бъде открит? Всеки въпрос може да бъде разбран философски – така ли е? А тогава въпросът “Що е… метла?” има ли философски смисъл? Може ли на него да се отговори философски?

● А може би философски са “общите” въпроси? “Отвлечените” въпроси – те ли съдържат “философски привкус”? “Кое е първично: материята или съзнанието, кокошката или яйцето?” – това “отвлечен” въпрос ли е? Но могат ли да ме интересуват такива… тъпи въпроси? Как в тях да открия “любов към мъдростта”? Дали това не са “антифилософски”, а не философски въпроси?

● “От въпроса зависи много” – вярно ли е това? Дали именно въпросът определя посоката на разсъждението? От него ли зависи пътят? Тогава как да достигна до истинските философски въпроси?

● А може би трябва да чакам душата ми сама да ги роди? Има ли смисъл да бързам, да насилвам душата си? Ако един въпрос сам свободно “изплува” в съзнанието ми, той ли е философски? Случвало ли ми се е някога да усетя подобен “спонтанен”, непринуден въпрос?

● Може би философският въпрос е “пределно значим”, т.е. е въпрос, от който зависи “всичко останало”? Въпрос, от който зависи съществуването ми, неговата насока и смисъл – такива ли са философските въпроси?

● Ако е така, то тогава като че ли мога да се успокоя – душата ми “гъмжи” от такива въпроси! Може би с това се приближих до същината на прословутите философски въпроси – или само ми се струва така?

3.Какви думи да използвам?

● А може би “философското” в моите въпроси зависи от думите, които трябва да използвам? Как тогава да разбера какви са тези “философски думи”? Има ли някакъв специален философски език, който трябва да овладея? Как да се ориентирам във философската терминология?

● Ако философът говори със съвсем прости думи – естествено, спонтанно, чисто човешки – няма ли да загуби философското си “достолепие”? Значи ли това, че той, за да се отличи пред нефилософите, трябва да говори “сложно”, “научно”, неразбираемо? Дали философите не ги е страх да бъдат разбрани лесно и от всеки – тъй като така могат да се “издадат”, че… не разбират нещата?

● Ако такава суетност е философско “качество”, то готов ли съм да я приема? Трябва ли и аз “да украсявам” мислите си със сложни думи, за да ме приемат за “философ”? Дали тогава няма да се превърна именно в “дървен философ”?

● Трябва ли да се пазя от самоцелното желание да говоря “сложно” и “префърцунено”? Или пък трябва да се стремя към него – за да ме смятат за философ? И какъв философ ще стана в единия и в другия случай?

● А може би трябва да говоря “пределно научно”, подобно на “прекалено учените” хора? Как говорят “многоучените”? Искам ли да говоря като тях? Трябва ли “обилно да ръся” речта си със “засукани”, неразбираеми думи и термини? Мога ли да постигна такава цел? Искам ли да стана такъв?

● Какъв обаче ще бъде смисъла от това? Трябва ли да си “кривя” устата и душата – за да бъда философ? Не може ли във философията да се говори човешки?

● Ако обаче не овладея “философския език” (подобно на един чужд, западен език!), то тогава няма ли да се окажа извън философията? А ако мога, но не искам да го направя? Ако държа на това да говоря естествено, то ще мога ли да стана философ?

● Как трябва да се отнасям към прекалено “специализираните” термини? Не е ли излишно да се “задълбочавам” толкова?

4.Кое е онова, което прави един начин на изразяване философски?

● Или все пак трябва да науча някои думи, с които да “гарнирам” мислите си? Дали обаче не трябва да внимавам да не ги употребявам самоцелно? Не е ли по-добре да го правя само когато другояче не мога да се изразя? “Същината на работата” ли определя това как се опитваме да я изразим?

● Как тогава преценявам “празната фразеология”? Може ли тя, вместо да помага, да пречи? Ако вреди, затруднява и усложнява излишно, мога ли да си позволя да я изхвърля от употреба? Какво ще стане тогава? Няма ли да изхвърля “заедно с водата и… детето”? Как да преценя кое е нужно, и кое – излишно?

● А може би заедно с моята опитност ще расте и моя “словесен багаж”? Трябва ли обаче да го чувствам като “багаж”, не трябва ли да е иначе, т.е. да го “нося” неусетно? Дали езикът, който употребявам, не трябва да отговаря най-вече на критерия простота?

● А на изискването за яснота? Дали най-важното за мен не трябва да е да ме разбират? И сам да се разбирам – нима това не е също важно? А може би най-важното е езикът ми да е такъв, че успешно да ми служи? Кога понятията, които използвам, успешно служат?

● Може би когато помагат за ефективното изразяване на своите мисли, т.е. на себе си? Дали не трябва да се стремя към това да говоря с лекота? Има ли термини, които се използват единствено заради показване-то на една празна “ерудираност” във философията? Има ли смисъл да правя това?

● Трябва ли да се стремя да говоря “общо”, прекалено “абстрактно”, “отвлечено”? Трябва ли да се опитвам да заблудя другите, че съм “философ” – когато не съм, ала искам да бъда? Докъде ще ме доведе подобна суетност?

● А трябва ли да се опитвам да говоря “литературно”, “книжно” и пр.? Дали не трябва да се стремя най-напред към това да говоря живо, естествено, спонтанно, така, “както душата иска”? А може би главното е да говоря свободно?

● Няма ли тогава да ме обвинят, че разказвам “празни приказки”, че съм се отдал на “свободни упражнения”? Може ли някой да се засегне от това, че аз говоря така, както аз искам? Мога ли, впрочем, да правя нещо друго?

● Ако обаче не съхраня своята свобода във философските си разсъждения, то тогава защо ми е философията? Не трябва ли да очаквам, че смисълът, който се е родил в душата ми, сам ще си проправи пътя към най-подходящия израз? Не са ли тогава излишни страховете ми около “философския език”?

5.Как да обосновавам твърденията си?

● Безусловно ли е това, че трябва да извеждам и обосновавам своите твърдения? Нима не е ясно, че не бива да допускам да говоря неоснователно? Как тогава да постигам основанията на своите твърдения? Дали това не е най-важното, определящото, решаващото всичко останало?

● Може ли изобщо философските твърдения да се “доказват”? И как става това? Дали пък философското обосноваване (доказателство) не прилича по нещо на математическото? Как математиката обосновава своите твърдения? Във философията има ли аксиоми, теореми, допускания, търсене на изводите от тях? Може ли математиката да бъде образец на философското обосноваване?

● А философското обосноваване прилича ли по нещо на онова, което използва физиката, “опитните науки”? Опира ли се философията също на наблюдения, търсене на факти и данни, на експериментиране, обобщаване на достигнатото в общи теории, изразяващи законите? Може ли философията да намери “опитни данни” в подкрепа на своите твърдения?

● Значи ли това, че тя не е “научна”, че твърденията й са “неистинни”? За да са все пак истинни достатъчно ли е философските твърдения да са поне логични, спазващи законите на “правилната мисъл”? Може ли да има “философска логичност”, различаваща се от тази на науката и на самата логика?

6.Дали пък философът просто не… “вещае” истината?

● Дали пък истините на философията не са от “по особен род” – и значи се проверяват по съвършено различен начин? Когато философът говори и обосновава (“вещае истината”!), как го прави, от какво изхожда? На какво той трябва да е верен? На себе си? На “истината”? На свободата си преди всичко? На “природата на нещата”, за които говори? А може би на мирогледа си?

● Дали “човешкото като такова”, самата човечност не е извор на неговите твърдения? Или пък той не се опира на “божественото у себе си”, на своята свръхприродна същност, на духа у себе си? Как философът открива духа у себе си?

● А може би философът просто трябва да се стреми да говори “вълнуващо”, “красиво”, “убедително” и пр.? Важен ли ефектът върху душите на слушащите? Трябва ли философите да се влияят от правилата на ораторското изкуство? Не е ли обаче по-важно да се стреми най-вече към това да не прегрешава спрямо истината? Достойна ли е обаче истината към това да бъде… “облечена красиво”?

● Какво значение има формата на изразяване? Може ли да се говори за “външна” и “вътрешна” форма? Съществува ли философски стил? Впрочем, може ли искреността да се смята за критерий на философските твърдения? Ако философ проявява нечестност и безчестие, мога ли да доловя това?

● Трябва ли философстващият да използва чужди, “взети назаем” мисли? Ако един философ прекалява с “цитирането” на други философи, как да възприема това? Макар че демонстрира ерудиция, не е ли това израз на безпомощност – който няма свои, говори с чужди мисли?! Или пък е признак на уважение към постигнатото от другите, върху което “стъпва”, за да направи своите крачки?

● Има ли мяра на такова ползване на “услугите” на други философи при решаването на проблем, за който те не са и подозирали? Може ли да се смята, че колкото повече едно мнение е подкрепено от авторитета на други философи, толкова то е по-достоверно? Нима онова, което мислят повече хора, тъкмо за това е и… по-вярно?

● Трябва ли философът да е скромен? Не трябва ли да не се страхува от изявяването на своята оригиналност? “Цитирането” признак за скромност ли е? Ако един философ е изключително нескромен, т.е. не потиска своята самостоятелност, смело се опитва да схваща по свой начин, то какво ще си помисля за него Нима това е добродетел?