Духовните основи на японските победи

70 ГОДИНИ ВЕЛИКДЕНСКА БЪЛГАРИЯ – 20 АПРИЛ 1941 ГОДИНА

Антон РАЧЕВ

Тия дни се сетих за един текст, който съм набирал преди доста години, та ми трябваше време докато го открия из дискетите в архива ми. Това есе е писано от професора по държавно право – Любомир Владикин (1891-1948) в друго време и при други исторически обстоятелства, но предвид на продължаващата и в момента японска трагедия, то придобива отново актуалност и се нуждае от нов прочит. Молбата ми е тази работа на именития наш професор-държавовед отново да бъде публикувана в чест на достойния японски народ. А ето и самият текст:

Духовните основи на японските победи

Реч, произнесена на тържественото събрание в Академията на науките, на 01 Март 1942 г., по случай основаването на Българо-Японското дружество в София. Речта е изцяло отпечатана във в. ”Народна отбрана “, броеве 111 и 112 от 18 – ти и 25 – ти март 1942 г. Също и във в. ”Bulgarische Wochenschau" от 09.Април.1942г., под заглавие: “Die geistigen Grundlagen der japanischen Siege".

Цял свят е смаян от блестящите японски победи. И всички се питат: на какво се дължат те? Оръжието е еднакво за всички, но духът, който го движи, е различен. И тъкмо тая разлика в духовния склад на японския народ и на неговите противници съставя основата на японските победи.

Една 120 милионна република, с неизчерпаеми средства и безгранично високомерие, не смее и не може да прати подкрепления на молещите я за помощ нейни войници. Една вековна империя, владееща четвърт от земното кълбо, гледа безпомощно как падат нейните могъщи крепости, как се руши морското й владичество, но не може да си помогне сама - и моли ту китайци, ту болшевици, ту холандци да я спасявят.

Япония, напротив, не иска помощ от никого, нито дори от така близкото й Манчукуо. Японският народ гордо се възправя срещу своите могъщи врагове, търси ги по вода и по суша за да премери силите си с тях. Япония е уверена в себе си и нейната самоувереност се потвърждава от фактите. Защото японският народ има духовни добродетели, които англосаксонците отдавна са заместили с лицемерие. А стара истина е, че колосалното напрежение на една война се удържа със себеотрицание, а не с егоизъм: побеждава се с кръв, а не със злато.

По-силен е онзи народ, който е натрупал духовни капитали: любов към отечеството, готовност за саможертва, вътрешно единство, вяра в своята историческа мисия. В това отношение Япония е много по-богата от империите на златоносната демокрация и фалшивото човеколюбие. Японецът е дълбоко религиозен, затова целият му духовен живот е пропит с мистична углъбеност, искреност и чистосърдечие. За японеца е малко да обича родината си – той я обожава. Окичва я с цветя, възпява я в стихове и музика, възпроизвежда я в чудни по изящество картини. Той чувства, че душата му е свързана с родната земя, тъй както е свързана и с безсмъртните богове. Има религиозни церемонии, които изразяват тази мистична връзка – например периодичните процесии до свещената планина Фуджи, с красивия угаснал вулкан, където поклонниците се молят на боговете за своя народ и за императора.

Японецът слива душата си с околната среда. Той и неговата родна земя са едно цяло. „Ние вярваме – пише един японски автор – ние вярваме дълбоко в сърдцето си, че всеки един от нас е това, което са направили от него вълните на морето, вулканичните планини и незнайните сили, които коват съдбата на човека“. Това божествено сливане на човека с природата е основа на най-старата японска религия, наречена "шинто". Тя именно съставя и до днес ядката на японския философски и политически светоглед. – Върховното божество е Богинята на Слънцето (Аматерасу Омиками), от която именно произлиза днешната японска династия. Тя е най-старата в световната история: в 1940 г. бе отпразнувано 2600-годишното непрекъснато съществуване и царуване на династията. И днес още японците неизменно вярват в божествения произход на своя император – една вяра, която има извънредно голямо значение за управлението и за политиката на държавата. Понеже императорът олицетворява държавата и упражнява в нея върховната власт, то религията шинто, която е общ светоглед, се превръща в политическо верую. И така, религия, светоглед, държава и политика се сливат в едно цяло, което намира върховен израз в лицето на Императора.

По този начин пълното духовно и политическо единство, към което европейските народи се стремят по всевъзможни пътища, съществува в Япония открай време. Националната религиозност се поддържа с традиционни и рационални средства. Редица старинни церемонии се изпълняват и днес, във века на техниката и безверието. Не само Императорът и Родината, но всичко национално се обожава. Заслужилите на Отечеството мъже, особено падналите за Родината войници, се причисляват в лика на националните светци, или, както ги наричат самите японци, те стават ками, т.е. обожавани отци на народа. Това канонизиране се извършва по правилата на една старинна религиозна церемония. Няма по-голяма гордост и щастие за едно японско семейство от тази - да бъде един член на семейството причислен към редицата на “ками”. В училищата децата и юношите, както и студентите, се възпитават в духа на националната религия и на държавното “шинто”. Всеки висш държавен чиновник, цивилен или военен, вярва, че боговете следят неговата дейност. Когато поема поста си, той отива в свещената долина Изе, където дава обет за вярна служба пред боговете и пред свещените гробове на националните херои. А когато напусне поста си, той пак отива там, за да изпита съвестта си и да даде отчет пред неподкупния съд.

Към този религиозен мистицизъм, като прибавим суровия климат на Япония и тежката борба за съществуване – става ни ясно и на нас, европейците, защо японецът е равнодушен към смъртта, защо японските летци се хвърлят върху вражеските дреднаути заедно със самолетите си, защо японските щурмоваци събарят така бързо и лесно наглед, най – силните крепости на света. 25 столетия японците живееха на своите острови, напълно изолирани от европейската и американската цивилизации. Но към средата на миналия век се случи нещо съдбоносно: американската плутокрация изпрати бойния си флот в японските води и насила застави правителството да отвори вратите на Япония за американските търговци. От този час нататък започна едно продължително нахлуване на чужди материални и духовни елементи. Японският национален бит, светогледът, държавното управление и политиката бяха поставени на голямо изпитание.

Между скоби би могло да се каже, че и България бе подложена на такова нахлуване отвън: почти по същото време българският народ бе заставен от своите водачи да напусне много от вековните си традиции и да възприеме нашироко западноевропейската култура. Пораженията на либерализма са известни.

В Япония, обаче, стана нещо друго - японската традиция се огъна, но не се пречупи. “Страната бе наводнена – пише японският публицист Уйехара, от полуразбрани учения върху laissez faire, върху утилитаризма, индивидуализма и теорията на обществения договор. Във времето от 1874 до 1889 год. либерализмът достигна най-високата си точка на влияние в Япония”. - Тъкмо в 1889 год. Държавният съвет изработи един проект и го предложи на Императора за одобрение. Тази октроирана конституция е в сила и досега. Макар, че тя не беше напълно либералистична (каквато е нашата например), все пак свойствените на системата недъзи не закъсняха да се проявят.

От новия демократичен строй най-напред се възползува капиталът. Застанал върху принципа на ”Лесе-фер, лесе – пасе“, капиталистът смяташе, че му е позволено всичко, що не е забранено от законите. По примера на англоамериканските демокрации започнаха бързо да се образуват тръстове, които командваха не само трудовия пазар и цените на стоките, но и властващите партии. Впрочем, това е обикновено явление в парламентарните демокрации, па и в привидно авторитарните управления. Образуваха се политически партии, които разединяваха единния народ, а през време на изборите водеха ожесточена борба, като същински врагове. Макар че системата не беше чисто парламентарна, все пак имаше години, когато партиите, подкрепяни от едрите капиталисти, смогваха да образуват парламентарно мнозинство, хомогенно правителство и да заповядват на всички свои сънародници тъй, както диктуваха партийните интереси.

Единствената спирачка оставаше Императорът, чието положение на “тено” не беше съществено променено. И в частният живот либерализмът започна своите поражения. Между типичните японски къщи започнаха да се издигат кантори и магазини по американски образец. Между сивите ”кимона” започнаха все по-често да се вмъкват, като дисонанс европейските костюми на младежите. Множество състоятелни студенти заминаха за Европа или Америка да учат висша наука и се връщаха донякъде поевропейчени. Нужно е да се отбележи, че това отклонение от вековните традиции бе засегнало само повърхността - интелигенцията и заможната младеж, докато масите оставаха чужди и донякъде враждебни на новото. Това обстоятелство е много важно, защото националистичната реакция намери жива опора у народа и затова се наложи така бързо и основно. Поради геополитически и други причини, Япония беше длъжна да посегне към азиатския континент за да спаси народа си от изгладняване и задушаване. Но в този естествен стремеж, Япония срещна съпротивата на големите грабливи демокрации.

В 1922 год. Англия се отказа от дългогодишния си съюз с Япония и под натиска на САЩ се нареди между японските врагове. Започна дипломатическото обкръжаване на Япония. Китай беше използван като инструмент на англосаксонския империализъм. Корея и Манчукуо бяха застрашени. Япония видя, че демокрациите я изправят пред смъртна опасност. И здравият народен инстинкт се приготви за борба. Обаче, за предстоящия гигантски двубой беше необходимо народът и държавата да се преустроят. Защото либерализмът разединява народните сили и разхлабва държавната машина.

Противодемократичното движение започна от войската, която винаги е била неприязнено настроена към партийния режим. Борбата трая няколко години и бе изпъстрена с демократични епизоди. Обаче войната в Китай даде надмощие на военната партия и на нейния уклон към национализъм и авторитаризъм. От този момент започна бързото вътрешно преустройване на Япония, което я подготви организационно за сегашната война и я сближи идеологично с националсоциалистическа Германия и фашистка Италия.

Юридическият израз на този държавен и национален завой е законът за мобилизацията от 31 март 1938 г. В чл. 1 се казва: “Националната обща мобилизация обхваща надзора и използването на всички политически и веществени средства, с цел да се постигне пълното развитие на всички държавни и национални сили в случай на война или на тежки изпитания.“ С тази “военна конституция“ фактически беше отменена, или поставена на втори план, съществуващата вече либерална конституция. Установи се политическо и стопанско водачество. Оставаше да се изгради новият строй.

В 1938 година княз Коное се опита да образува една единствена партия. Обаче старите партизани бяха още силни и му оказаха съпротива. Тогава той се задоволи с основаването на един “Комитет за национална и духовна мобилизация“. Този комитет канализира всички национални сили, които разпръснато се бореха против външните либералистични и други нахлувания. Първи се притекоха японските младежи. Тяхното възвръщане към традицията беше стихийно. Японските студенти искаха да заемат от чужбина само техническите знания, но да запазят душата си национално чиста. Започна сегашната война.

За японците ставаше все по-ясно и по-ясно, че и техният час наближава. Изолирана в Тихия океан, заобиколена от многомилионни врагове, Япония имаше да се бие наистина за живот или смърт. Пред тази съдбоносна задача движението на военните и на националистите се засили още повече и обхвана целия народ. Партизаните най-после отстъпиха и се наредиха зад движението на княз Коное. Държавният съвет на Императора взе връх над парламента, който впрочем, беше станал безпартиен. Свободният спекулативен капитализъм бе изместен от ръководеното стопанство. На мястото на партийната политика се възправи една единна държавна политико-организационна мобилизация на японския народ. При този нов вътрешен ред японската национална войска тръгна на бой, обхваната от един общностен дух, насочвана от една единна воля, имаща една едничка цел. Пред тази национална стихия трябваше да паднат всички препятствия. Срутването на англоамериканските крепости, отстъплението на пъстрите войски – победата на едните и поражението на другите – са логическите последици на един неизменен социологичен закон – кръвта побеждава златото.

Тъкмо тук трябва да се търси родството между нас, българите, и японците. Такава близост съществува и то доста отдавна. Иначе са психологически необясними искрените симпатии, с които българите посрещаха новините за японските победи през време на руско-японската война, макар че русите ни бяха толкова близки по раса и по вяра. По-възрастните от нас още помнят имената на прославените тогава генерали: Ояма, Куроки, Оку, Нодзу, адмирал Того… Още си спомнят оживените и трогателно-наивни спорове по селските кръчми за падането на Порт- Артур… Като войнишки народ, ние се възхищавахме от японците и отправяхме горчиви укори към пословичната руска некадърност. След 7-8 години избухна Балканската война. Един беден и скромен народ превърна палешника в меч и смая света със своя боен устрем.

И в далечна Япония се пробуди духовната близост с нас. Японските вестници с едри букви съобщаваха за нашите победи; общественото мнение с възторг следеше вихъра на нашите победни знамена – победителите от Порт-Артур и Цушима изразяваха шумно своите симпатии към победителите в долината на Марица.

И така изникна, в самата Япония, признанието, че българите са “Японците на Балканите“. През Световната война, в която, впрочем, Япония взе малко участие, старите далечни приятели не промениха чувствата си към нас – едно явно доказателство за това е трогателното съчувствие на японския военен аташе, член на екзекутивната съглашенска комисия в София, към нашата несправедлива съдба. Какви услуги оказа той на българската войска, добрите българи знаят и никога няма да забравят.

Днес историята се повтаря. В сегашната война, към чистите симпатии на един войнишки народ се прибавя и една дълбока народна интуиция: българският народ интуитивно разбира, че японските победи, макар и да са нанасяни на хиляди километри далеч от тука, ползват пряко и България, която е член на Тристранния пакт и, следователно, е свързана със съдбата на своите съюзници. Падането на Сингапур, Тихоокеанските острови и Рангун пресякоха притока към английската източна армия, която имаше в своите далечни сметки разорението и на България. На тази интуиция и на чистия възторг на един войнишки народ към друг народ с военни добродетели се дължат хилядите писма и телеграми, които японската легация в София получава от всички краища на България, от градове и села, с поздрави и съчувствия за големите победи.

Кои скромни български селяни са се трогнали така много от японската войска? Не е мъчно да се отгатне: това са преди всичко ветераните от двете наши войни; това са героите от сто полета бойни, които знаят да ценят храбрия войник, па бил той на хиляди километри далеч от България. Японците, доблестни и скромни, не се забравят от своите победи. С любов те си спомнят за своя стар приятел и почитател – българския народ и го надаряват със своето доброжелателство. Мисля, че няма да издам държавна тайна, ако съобщя една мисъл на японския представител в София г-н Ямаджи, казана ни в частен разговор преди няколко дни:

- В сегашните си граници – каза той – България има бляскаво бъдеще. Япония се радва на българското национално обединение и има интерес от една велика и всестранно мощна България. Тия изрази на взаимно приятелство, почит и симпатия - са здравите основи на едно още по-тясно и реално-плодоносно приятелство и сътрудничество между двата народа и двете държави: между великата японска империя, организатор и водач на Азия, и Велика България, която ще устрои новия ред на Балканите.

Списание “Българска военна мисъл”, 1942 г.

* Теорията за общ произход между японци и българи е развита за пръв път от българския историк Димитър Съсълов в програмното му съчинение „Пътят на България”, 1936 г.