Универсалните човешки ценности

В днешно време по света вилнее страшен ценностен релативизъм, т.е. налице е бурен процес на обезценяване на всички ценности. Кръвен близнак на релативизма пък е нихилизмът, според който нищо нямало смисъл, сиреч, че всичко се било обезценило така, че по-добре било да почнем да вярваме и да се покланяме тъкмо на нищото. Обща основа и на релативизма, и на нихилизма е материализмът; т.е. онова, което ги сродява, е тяхната антидуховна потенция. И така, щом като вярата в каквото и да е, или вярата във всичко, включително и в разпространените антиценности на материазма, е възможна и оправдана, то именно на тази почва вече нищо няма смисъл, т.е. тогава се пропада в бездната на пълния нихилизъм, на тоталното безсмислие.

Да се противодейства на гибелния релативизъм-нихилизъм може само като се възстановят правата на абсолютните и универсални човешки ценности, които човечеството е постигнало в своето духовно развитие. И които се проявяват във всяка възможна ценностна система, бидейки нейна сърцевина - независимо от всички различия и от своеобразието, което пък придава конкретен израз тъкмо на универсалното и абсолютното. Иска ми се да разсъждавам именно в посока на реабилитацията на абсолютната и универсална същина, оживотворяваща нашите представи и ценности, т.е. по посока на реабилитацията на истински духовното. Независимо в представите на коя култура сме възпитани, независимо от различията във вери и идеологии, онова, което ни сродява, явявайки се израз на базисната предпоставка, че все сме човеци, е истински ценното, т.е. универсалното и абсолютното. И само на тази почва толкова многоликите в духовно и идейно отношение съставки на нашия общ свят могат да съсъществуват, именно да ни обединяват в една единна общочовешка общност, т.е. да ни правят човечество, поставено в един общ свят.

За да се конкретизирам, ще дам два примера - първо, по отношение на универсалния и абсолютен характер на истината, независимо от различията в гледните точки, в мненията, и, на второ място, по отношение на така горещата в наши условия тема за националната самобитност. Която била застрашена от привидната хегемония на космополитността на т.н. "глобализация". Именно "националният дух" бил застрашен от представата, че независимо от коя нация си или на какъв език говориш, това въпреки всичко не ти пречи да си останеш човек. Сиреч, да продължаваш да бъдеш гражданин на света, на нашия общ свят, който би следвало да си остане човешки. А това може да стане само по един начин: като ние, хората, не допуснем той да загуби своята човечност.

Ще започна с разнообразието на всякакви мнения, в които сродяващото би следвало да е тъкмо стремежа към истината, а не нещо друго. И най-малко не отстояването на своята суетна субективност, стигаща чак до претенцията, че моето мнение, тъкмо понеже е мое, си е някаква "моя истина", не само равностойна на всяка друга, ами дори и превъзхождаща я. Днес се смята за модерно да се мисли, че колкото човеци, толкова и истини съществували на тази земя и под това небе, сиреч, че всеки човек бил не друго, а някаква двукрака и разхождаща се "истина", по-добра от всички други тъкмо защото била "моя". Изобилието от истини стигало чак дотам, че не само за всеки човек имало по една истина - неговата - ами по-оправните даже успявали да се уредят с по две или дори три истини, отнасящи се все за един и същ предмет. И всяка от истините, с които разполагал под ръка един такъв щастливец, той можел да извади от ръкава си в подходящия момент, т.е. всеки имал пълното право да лъже както си иска и когато намери за добре.

Но има едно затруднение за подобно, при това така широко разпространено днес "мировъзрение", което е отбелязал още Аристотел, т.е. преди повече от 23 века, но за което едва ли някой днес си дава сметка. И то се свежда до простото съображение: ако някой почне да възвестява, че всичко, казано или помислено от някой, е истина, на същото това основание би следвало да бъде признато за истина и противоположното твърдение, а именно, че нищо не е истина! Излиза, че несмисленото и така парадиращо с "толерантността" си разбиране, че "всичко е истина" трябва, ако иска да бъде верно на себе си, т.е. на своята "извънредна веротърпимост", би трябвало да признае, че е истинно и твърдението, противоположно на вече изказаното, а именно, че "нищо не е истина". Което именно и показва, че прекалената веротърпимост не е нищо друго освен скок в бездната на нихилизма, на празната "вяра", че нищо няма смисъл, т.е. на "вярата" в самото нищо. Прочее, думата нихилизъм означава точно това: "вяра в нищото". От тая екстравагантна, но и толкова коварна вяра - свеждаща се до дуфицит на духовност - боледува днес съвременното човечество. От тази вяра то трябва да бъде лекувано.

Щом като обаче се разбере задънената улица, до която води пълният релативизъм, смятащ, че нищо няма абсолютен смисъл и общозадължителна ценност, а че всичко е истина "за самото себе си", то едва на тази основа може да се проумее как стоят нещата в тази област. Прочее, още древните гръцки философи бляскаво решиха тая трудност, но явно в днешно време човечеството е деградирало така ниско в духовно и в умствено, сиреч, във философско, отношение, че в тази област сякаш сме станали същински диваци и варвари. А ето колко просто стоят нещата тук:

Има не толкова "истини", колкото човеци, а има само толкова претенции за истина, докато истината, разбира се, е само една. Да претендираш, че си прав, съвсем не значи, че си такъв, че си прав. Да си мислиш, че мислиш най-добре от всички, съвсем не води дотам, че това наистина е така. Можеш да си мислиш каквото ти скимне, но това, което си мислиш, не е истина само на основанието, че тъкмо ти си оня, който се бил отдал на мислене. Сиреч, трябва да се прави коренна разлика между мнение и знание, между суетната претенция за истинност с истината като такава, която съвсем не се влияе от хорските мнения за нея, напротив, тия хорски мнения, ако искат да имат нещо общо с едничката истина, би следвало сами да търсят път към нея.

Това, че всеки от нас гледа от някакъв свой си ъгъл на нещата, съвсем не превръща неговото гледане в образец или мащаб за всички други - това просто няма как да е така. Всяка отделна човешка гледна точка е ограничена тъкмо на основание на това, че е човешка, сиреч, субективна - ний, за щастие, не сме богове, а слаби и смъртни човешки същества. Също така ний не сме и оракули, от устата на които тече единствената и неподправена истина, задължителна за всички. Има много човешки пътища, водещи към истината, но тази истина, като идеал на човешкото познание, е само една. И иначе не може, няма как да бъде. На всичкото отгоре всяка истина е конкретна: за всяко нещо си има някаква негова истина - става дума за предмета на мисълта. "Истината" на немислещия, другояче казано, не струва и пукнат грош. А колцина от човешките същества на тази земя умеят и обичат да мислят основателно, т.е. колцина от нас са преуспели в изкуството на същинското, основателното мислене?!

Общо взето огромната част от хората само си мислят, че мислят, ала това, за жалост, съвсем не е така. А да се мисли самото мислене съвсем не е проста работа, понеже мислещият наистина трябва, първом, да умее да мисли - за да има за какво да мисли. И как това да е възможно за огромната част от човечеството, което за мислене смята всичко друго, а не само онова, имащо никакво съществено отношение към него?!

За да не се разпростирам прекалено надълго и нашироко ще се огранича с това: мисленето не е опериране с всякакви представи, както огромната част от немислещото човечество си представя. Същинското мислене, както самия израз показва, е опериране със същности, с понятия, а не с нашите бедни представи за нещата. Онова мислене, което е безразлично към същината на нещата, за които мисли, а се е ограничило до движение в своята ограничена собствена сфера, просто няма как да има претенцията, че е встъпило в отношение към едната истина. Мислим, за да знаем, а не за да имаме някакво капризно "мнение" за това или онова; а най-вече обичаме да имаме мнение за онова, от което съвсем не разбираме - или не сме компетентни.

Забелязали ли сте, впрочем, как тъкмо най-некомпетентните хора имат за същата област прекалено твърди мнения, за които без свян декларират, че от тях никога нямало да отстъпят? Примерно, ония, които не само нямат някакъв що годе наличен религиозен усет, а камо ли пък прозрение в нейната същина, си позволяват да имат претенциозни и безапелационни мнения за религията, свидетелстващи единствено не за друго, а за тяхната празна и горделива суетност. И е пълно на тоя свят с такива дървени глави: с немислещия просто е излишно да се спори. Глупаво е да се спори с ония, които не мислят, т.е. липсва основа за преубеждаването им. Или за насочването им по пътя към истината. Прочее, за такива истината е тяхната последна грижа. Те самите за себе си са единствената грижа, т.е. задълбочаването на тяхната собствена екзистенциална и умствена кухина е единственото, с което такива се занимават.

Разбира се - да заключим от висотата на постигнатото разбиране - че няма и не може да има толкова истини, колкото и човеци. Има, да повторя, безброй човешки пътища към истината - и към Бога - но истината е една. За да е нещо истина, то трябва да важи за всички. Има толкова много наши мнения и разбирания, които съвсем не заслужават определението "истина". В нашите мнения може да има някакви "частички" истина, подобно на това както в тоновете пясък може и да има някакви прашинки злато. Ала истината като такава е нещо много повече от злато, т.е. направо е безценна. И, като такава, е основа на всички наши ценности. Стремежът към истината е онова субстанциално основание, което ни прави човеци. Стремежът към лъжата пък и към налагането в спора не на друго, а на себе си, на своята празна суетност (Хегел), е нещото, което ни обезчовечава, което ни прави по-малко човеци. И ето тук достигнахме до онова, което ни причастява към истината, именно универсалното и абсолютното в нея. Няма човешко същество на тази земя, което, доколкото е такова, да е безразлично към истината. Стремежът към истината е един универсален човешки стремеж, който именно придава абсолютното в нашите твърдения и в нашите човешки "философии" или "мировъзрения". Без истината всичко отива по дяволите.

А като вземем предвид и това, че истината е в пряка зависимост от Извора на всичко абсолютно и непреходно, сиреч, на вечното в този изменчив свят, в който живеем, именно Бог, то тогава всяко нещо си отива на собственото място. Речено е: "Аз съм Истината, и Пътя, и Живота", това са думи на самия Бог, това са думи на Христос. А маниащината да се самобожествяваме, т.е. себе си да превръщаме в критерий за "истината", е болест на нашето време, която именно поражда и ужасния по вулгарността си материализъм, на който днес сме свидетели. Поражда също и нихилизма, в чиято пропаст пропадаме непрекъснато, и ценностния релативизъм, на чиито съблазни само малцина устояват.

Едната и единна истина изтръгва из корен тия плевели от нивата на човешката духовна култура, тя именно ни обединява и ни прави единно човечество, в ценностите на което, въпреки всички различия, има нещо сродяващо ни, именно, нещо абсолютно и универсално. И, доколкото си човек, и доколкото искаш да останеш такъв, трябва да се съобразяваш само с него, сиреч, само с истината. Прочее, накрая побеждава и тържествува само истината - това го казвам за съблазнителите, които, водейки се от повсеместното шествие на лъжата и на илюзиите в съвременния свят, ни увещават, че ако почнем да работим тъкмо за лъжата, сме щели били да преуспеем. Такива жънат само временни плодове и постигат само временни победи - което именно и показва обречеността им.

Оказа се, че истината е първата по значението си универсална човешка ценност, от която зависят всички други ценности, заслужаващи това име. Ако стемежът към истината стане водещ в този наш свят, едва тогава нещата ще тръгнат към поправяне. Има и други от този род фундаментални и универсални човешки ценности, а именно доброто, красотата, светостта, свободата, любовта, личността. Въпреки шествието на антидуховната масова култура на нашето време, въпреки апотеозите на злото, грозотата, аморализма, материализма, насилието, произвола и разврата онова, което все още ни държи да сме все пак човечество, а не разюздана и неудържима оргия на нихилисти-сатанисти, се дължи именно на огромната духовна сила, извираща от абсолютните и универсални човешки ценности и стойности.

Това е основното, на което исках да обърна внимание в своето разсъждение. В завършек нека да се спра и да отделя място на анализа на оня пример, който обещах в началото, а именно на така горещата в наши условия тема за националната самобитност. Която именно, да повторя, била застрашена от привидната хегемония на космополитността и на унификацията на т.н. "глобализация".

Разбира се, проста истина е, че независимо от коя нация си или на какъв език говориш, това въпреки всичко не ти пречи да си останеш човек. Сиреч, да продължаваш да бъдеш гражданин на света, на нашия общ свят, които би следвало да си остане човешки. А именно, ние сме тези, които не би трябвало да допуснем той да загуби своята човечност.

Истината не е с т.н. "националисти", които противопоставят национално-специфичното на общочовешкото и универсалното. Автентичният национализъм, доколкото такъв изобщо е уместен в днешния динамичен и взаимно-обвързан свят, е благороден и аристократичен, а не тесногръд и своекористен: той би следвало да търси хармонията на национално и общочовешко, защото преди да сме представители на една или друга нация, ние преди всичко и най-напред трябва да сме хора, да сме човешки същества. Претенцията, че нашата нация била "най-велика" в сравнение с останалите, т.е. че трябвало да бъде доминираща, е представа на едно отдавна отминало време. Има хора, които живеят с остарели представи, което именно ги прави твърде неадекватни към потребностите и тенденциите на света, в който живеем. Страшно е в съзнанието ти да живее все още един свят, който отдавна е изгорял в стопяващата всичко доменна пещ на миналото, на вече преживяното. Тия, които се вдъхновяват от подобни представи, са опасни хора, които именно и поставят пред изпитание съвременната култура и съвременния живот на огромната човешка общност, в която пребиваваме.

Колкото е законна представата, че "моята истина" превъзхожда всички други и трябва да им бъде натрапена, толкова е приемлива и маниакалната нагласа, че ний, българите (премерно), сме едва ли не венец на "циливилизацията". Европа надмогна след толкова много изпитания и жертви съзнанието, което подклаждаше всички конфликти на миналото. Днес и французи, и германци, и англичани, и шведи и пр. се вдъхновяват от принадлежността си към един общ дом, към едно общо семейство - семейството на свободните народи на Европа. Което, на базата на принадлежност и духовна съпричастност към общи за човечеството, универсални и абсолютни ценности, възприе следното модерното и разумно разбиране за живота в голямата човешка общност, искаща да си остане такава: различията помежду ни не бива да ни пречат и да ни ощетяват, напротив, трябва да ни сближават и обогатяват.

Разбира се, сред народи, изостанали в своето духовно и културно отношение - нас, българите, комунизмът в това отношение ни ощети прекалено много - едно такова напредничаво съзнание все още не е развито в достатъчна степен, което именно и е предпоставка за цъфтежа на такива отровни плодове като ксенофобията, патриотарството (от спекулативен и примитивен, а също и злобен, т.е. "сидеров" тип), спекулирането с "ценностите" на нашата отхвърленост от пиршеството на живота, славянофилството, русофилството, популизма, простотията, чалгата, дори... ракията. Антиевропейските настроения в душите на днешните масови българи, търсенето на някакъв наш уникален път встрани от процесите, обединяващи човечеството, и то непременно при игнориране на ценностите, имащи, както показахме, универсален и абсолютен характер, а също така и утвърждаването на идеологиите, според които ний, заедно с руснаците и с най-изостаналите части от Средна Азия, сме били някаква "православна алтернатива" на "унифициращия" ни европейско-американския жизнен свят, са именно проявите, дължащи се на неразбирането на водещата роля на универсалните човешки ценности в живота на ония народи, които искат да не вървят по пътища, водещи ги встрани от пътя на съвременната хуманна цивилизация. Разбира се, това е и пътят на недостойнството, на бедността, на липсата на всякакъв просперитет, на мизерията, най-вече личностна; защото основанията на една богата личност и душевност се дължат именно на причастността й към абсолютните и универсални човешки ценности, имащи характера на една общочовешка духовна парадигма. А доказано е от опита на живота и на историята, че развитото съзнание за свобода, явяваща се универсална за човека ценност, непрекъснато твори чудеса и непрекъснато ражда всякакво богатство - най-вече личностно, душевно и духовно, но и, разбира се, всяко друго.

Ще завърша със следното: и не религиите в съвременния свят, а тяхното изопачаване и изкористяване от заинтересовани сили, предимно за политически цели, е основата на тия конфликти уж на религиозна основа, на които сме свидетели в последните десетилетия. Онова, което пронизва и е ядро на духовността, изкристализирала като една или друга световна религия, е хуманния, сиреч абсолютен и универсален - общочовешки - характер на ценности, стоящи в нейната основа. Значи религиите сближават, а не противопоставят хората, защото всяка религия е различен човешки път към Бога - и към постигането на посилната за човека истина. Ония, които противопоставят хората и народите на религиозна основа, нямат нищо общо с автентичния дух било на християнството, било на исляма, било на будизма или на която и да е друга форма на тия световни религии (католицизъм, православие, протестанти, шиити, сунити и прочие). Защото както Бог е един, така и всички пътища към Бога трябва да водят към нашия общ Създател. И към заслужването на Божията благодат. Това, че даваме различни имена на Бога, съвсем не трябва да ни пречи да общуваме с Него и помежду си, защото всички, така или иначе, сме Божии чада.

А пък конфликтите и войните на религиозна основа, както в миналото, така и сега, са подклаждани, разбира се, от бесовски сили, мъчещи се да премахнат сближението на народите на основата на универсалните човешки ценности. Сред тия сатанинско-бесовски фундаменталистки сили, било на национална, било на класова, било на религиозна основа, комунизмът (с всичките си мутации), антиевропеизмът и антиамериканизмът в съвременния свят сякаш отново имат водещо значение и роля. Което именно и се дължи на това, че тъкмо те нямат отношение към ония абсолютни и универсални човешки ценности, които ни правят човеци в истинския смисъл на тази дума.

А сред тях именно свободата, наред с истината, е водещата и доминираща ценност; казано е: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни". Враговете на човечността се познават най-вече по враждебността си към истината и свободата. Което и показва тяхната бесовска природа и същност.

Автор: Ангел Грънчаров, философ