СВЕДЕНИЯ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КЛАНЕТА

Започвам публикацията на един твърде силен текст, който мен лично ме потресе. Сами ще можете да се убедите като го проследите и прочетете. Заради големината му той ще бъде публикуван в една поредица. Преди няколко дни публикувах един друг такъв текст, именно Американците и Априлското въстание (статия на Дж. Кларк). Интересуващите се от истината за българската история би следвало да прочетат тия текстове. На ония, на които им стигат представите на митологизираната русофилска "българска" история, нека да не ги четат.

И двата текста се публикуват за първи път на български език! Благодаря на преводачката г-жа П. Ангелова, която лично ми ги изпрати с предложение за публикуване!

SOUTHEASTERN EUROPE / L’EUROPE DU SUD-EAST, 4, Part 2 (1977), 278-96

ДЖЕЙМС Ф. КЛАРК (Питсбърг, Пенсилвания, САЩ)

СВЕДЕНИЯ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КЛАНЕТА

„СТРАДАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ”

от Хенри О. Дуайт и преподобния Дж. Ф. Кларк (1876)

На английски език има три широко-рекламирани „свидетелски” описания на турските зверства в резултат на въстанието от май 1876 г. То започва на 20 април (стар стил), поради което е известно като „Априлското въстание”. Започнало предварително на 2 май (нов стил) в района на север и на югозапад от Пловдив, то било официално обявено за приключило към 26 май. Зле планирано, организирано, ръководено и с лошо въоръжение, един нещастен провал, едва ли изискващ свирепите репресии от башибозуци (местната мюсюлманска полиция от доброволци помаци), репатрирани черкези, а накрая и редовни турски войници. По тази причина „престъплението на века” се превръща в най–големият европейски проблем, ескалира в Руско–Турската война (1877–78.) и приключва на Берлинския конгрес с частичното освобождение и независимост на България. Това прави Априлското въстание най-краткото и най-успешно въстание в историята. Според Х. О. Дуайт (H. O. Dwight), „Бунтът беше най-безумната приумица, която някога е изпращала мъже на смърт”.1

Основен фактор за превръщането на провала в успех са трите разследвания, предприети почти едновременно в края на юли и началото на август, които потвърждават комюникето от Константинопол от Едуин Пиърс (Edwin Pears) в Лондонския вестник Дейли Нюз (Daily News) от 23 юни и по-късно, основано на материали от първа ръка директно от „фронта”, получени и изпратени на Пиърс от Джордж Уошбърн (George Washburn) и Албърт Лонг (Albert Long) и техни колеги от Робърт колеж (Robert College) в Константинопол. Именно статията от 23 юни предизвиква шумния протест в Англия върху „българските ужаси”.2

Трите репортажа, по реда на тяхното публикуване, всичките в Лондон, първите два от американци, са: комюникетата на Дж. А. Макгахан (J. A. MakGahan), в Дейли Нюз, започващи от 7 август от Батак; така нареченият „Предварителен доклад” от Юджийн Скайлер (Eugene Schuyler), генерален консул на Съединените щати в Константинопол, изтекъл до Лондонския вестник Дейли Нюз, 29 август и по–късно публикуван със събраните комюникета на Макгахан; и докладът на Уолтър Беринг, (Walter Bearing) наскоро назначен за младши секретар в Британското посолство в Константинопол, публикуван на 19 септември.3

Зад трите репортажа, директно или индиректно, стоят американците Джордж Уошбърн, изпълняващ длъжността директор на Робърт колеж, и неговия близък колега Албърт Лонг. Сензационният материал, който те дават на Пиърс, и предизвиканият от него фурор и официални опровержения в Англия, кара Дейли нюз да възложи на Макгахан да напише статия за българските кланета, а министър-председателят Дизраели (Disraeli) – в самозащита – да разпореди мисията на Беринг. Уошбърн не само инструктира Беринг, но след това наема Скайлер, с мълчаливото съгласие на американския министър Хорас Мейнард (Horas Maynard), да направи независимо разследване и така да обърка плановете на Беринг.4

Джанюариус Алойзиус Макгахан е американски журналист ветеран, специален кореспондент на Ню Йоркския вестник Хералд (Herald) и автор на няколко книги, разказващи някои от неговите журналистически приключения. От 1871 г. прекарва доста време в Русия. Неговото най–голямо приключение е описано в “Саmpaigning on the Oxus and the Fall of Khiva”, 900-мили тичане след руския генерал Кауфман през недостъпна и сурова област в Централна Азия.5

Докато нюйоркският Хералд пропуска да го наеме, Дейли Нюз го упълномощава (оттук „пълномощник”) да отрази зверствата в България. В средата на юли той пристига в Константинопол. Неговата поредица от сърцераздирателни кървави разкази, не винаги точни, широко превеждани и разпространявани в Европа и Русия, след едно столетие все още карат кожата да настръхва. В последствие той е един от седемнадесетте кореспонденти на Дейли Нюз, изпращащи репортажи от Руско-турската война. Ако беше останал жив, щяхме да имаме още една книга – този път за приключенията му в България. Но седмица след като отива да посети своя приятел лейтенант Л. В. Грийн (F.V.Green), покосен от коремен тиф в Константинопол като военен наблюдател с руските войски, самият Макгахан умира от тиф на 9 юни, 1878 г. Грийн – оживява.6

По-рано през юли в Константинопол е пристигнал Юджийн Скайлер - генерален консул и секретар на легацията на САЩ, освежен от една служебна обиколка като charge d’affaires на Съединените щати в Санкт Петербург, през Лондон, където е отишъл да наблюдава отпечатването на своя отчет за лошото руско управление в колониална Централна Азия.7 Скайлер, следователно, е компетентен и опитен наблюдател - живял е осем години в Русия, отлично владее руски език и от там разбира български. Автор е на произведения по руска история и литература, включително двутомна история за Петър Велики. При своите разследвания на турските зверства в България, той е придружаван от няколко преводачи, включително българинът Петър Димитров, завършил Робърт Колеж и преподавател в него.8

Първият, даден за печат, но публикуван последен, е докладът на Уолтър Беринг. Защото и за Уошбърн, и за Беринг е било очевидно, че от него се очаква да се завърне с един реабилитиращ турците доклад, Уошбърн наема Скайлер, като с това заставя Беринг да бъде честен човек (относително), за голямо нещастие на Елиът (Elliot) и на тези над него. За преводач на Беринг бива назначен неговият тъст и бивш британски вице-консул или агент сър Фредерик Гуарачино (Sir Frederick Guarracino|.9

Тези три разследвания са направени почти едновременно и дори понякога – съвместно. Поради сензационния им „свидетелски” характер и приоритетът на публикуването им, репортажите на Макгахан са в центъра на вниманието. По–авторитетен (и считан за по – достоверен) и накрая може би с по–голямо влияние, поне за Гладстон (Gladstone) и Уошбърн, е така нареченият „Предварителен доклад” на Скайлер.

Докладът на Беринг, колкото и тенденциозен да e бил, в основната си част подкрепя разкритията на Скайлер, (например 12 000 жертви вместо 15 000 според Скайлер). Задържан поради политически причини, публикуван три седмици след репортажите на Скайлер, той няма толкова голям ефект.10 По никакъв начин той не повишава доверието към официалните турски комюникета, каквото е първоначалното намерение.

Четвъртото, непретенциозно, непубликувано и не дадено за публикуване разследване на турските зверства в България е направено от преподобния Джеймс Ф. Кларк (Rev. James F. Clarke) между 23 август и 4 септември. Американските мисионери, живеещи в България през 1876 г., са един очевиден източник на информация за извършените зверства, но относително малко изглежда да е публично докладвано от самите тях, въпреки че Уошбърн съобщава сведенията, идващи от мисионерите, както правят и Макгахан и руският посланик Игнатиев.11

Кларк е един от първите мисионери, изпратени в България от Американския борд на пълномощниците за чуждестранните мисии (АBCFМ). Той се установява първо във Филипопол през 1859 г., а от 1871 г. – в Самоков, където премества училището за момчета, което е основал през 1860 г.12 Когато умира в София през 1916 г., той е най-старият „действащ” мисионер на ABCFM, отдал 57 години в служба на християнското дело в България, надминат обаче от уважавания Илайъс Ригс (Elias Riggs), който надхвърлил 69 години на служба по времето, когато починал през 1901 г. в Константинопол.13

Освен няколкото публикувани в американската преса писма от мисионери, изглежда, че мисионерите на мястото на събитията са се държали настрана. Вижда се, че те са станали предпазливи поради фурора и разпаленото противопоставяне в Британия поради произхождащите от Уошбърн–Лонг репортажи на Едуин Пиърс (Edwin Pears) в Лондонския Дейли Нюз и по–късно от емоционалните репортажи на Макгахан, стигащи до преувеличаване. Следователно американските мисионери са изчаквали, за да се уверят в истинността им. Но в крайна сметка искането на информация от първа ръка и желанието да се направи нещо за жертвите карат Кларк да направи свое собствено изследване.

Кларк очевидно е подходящ за целта. Той е живял в България в продължение на 18 години, знае езика, познава много българи в района и е посещавал на практика всички места, засегнати от кланетата, някои само преди около година. Поради това той е можел да тръгне, придружен само от един българин и без никаква охрана или преводачи, които да смущават неговите информатори.14

Констатациите на Кларк се съдържат в един неподписан доклад от 24 страници, „Страданието в България”, приписван на Хенри О. Дуайт и Джеймс Ф. Кларк, в архивите на бившия Американски борд на пълномощниците на чуждестранните мисии, помещаващи се сега в библиотеката Houghton на Харварския университет.15 Авторството е установено от кореспонденцията между Дуайт и Кларк и Н. Г. Кларк (N. G. Clark), секретар на АBСFМ в Бостън. В едно писмо от Константинопол от 17 октомври 1876 г. до Н. Г. Кларк Дуайт обяснява обстоятелствата. Кларк прави редовни доклади за посетените български села. Дуайт счита, че най–сигурният начин да се освободят мисионерите от товара да разпространяват преувеличени констатации е да се изложи едно ясно твърдение от факти, имайки предвид, че такова не е правено. Преди да бъде завършен доклада му Кларк е започнал работа по подпомагането на пострадалите след въстанието. Той изпраща своите чернови на Дуайт, който ги преписва като добавя географски обяснения и кратко изложение на причините за въстанието. Въпреки, че докладът е предназначен за публикуване в Лондон и Бостън, поради някои настроения в Константинопол, че той изглежда ще се противопостави на по-рано публикувани бюлетини (в Лондонския вестник Дейли нюз, например) и поради възражения на Н. Г. Кларк за такова публикуване, докладът е изпратен само на него. Но той е одобрен от по-старшите мисионери в Константинопол, макар че някои от тях считат, че в него няма достатъчно „зверства”.16 Дуайт се опитва да накара Самоков да потвърди намушкването на бебета на байонети и т.н., но без успех. Кларк отговоря: „Може би не пиша достатъчно за зверства. Аз съм доволен, че качеството на всичко написано е истина. Количеството може и да е преувеличено. Моите мисли са насочени по-скоро към живите, отколкото към мъртвите – по-скоро към бъдещето, отколкото към миналото.”17

Съавторството на Дуайт в „Страданието в България” не е нито случайно, нито неуместно. Неговият баща Харисън Грей Отис Дуайт (Harrison Gray Otis Dwight) е един от първите мисионери на АBCFM в Константинопол (1832) и пионер в работата всред арменците. Той е също първият американец, който заедно с Уийлям Шофлър (William Schauffler), посещава българска територия между Салоника (Солун) и Адрианопол (Одрин) през 1834 г..18 Дуайт старши загинал при железопътна катастрофа в Нова Англия през 1862 г. Двамата по–големи братя на Хенри О. Дуайт, Джеймс (James) и Уийлям (William) били първите, у които се породила идеята за Робърт колеж, и които „продали” Робърт колеж на неговия патрон-основател Кристофър Робърт (Christopher Robert), а това се оказва една институция, която изиграва ключова роля за изпращането на репортажите за Априлската кланета.19 Х. О. Дуайт основава и издава седмичен бюлетин с избрани новини „Константинопол Нюз Ноутс” („Constantinopol News Notes”), който се е разпространявал в средите на мисионерите в Турция и Бостън и е включвал новини за събитията в България преди Априлското въстание. През 1876 г., за да изплати едно задължение от 1000 $ към хазната на ABCFМ, Дуайт работи като кореспондент на нюйоркския вестник Трибюн. Неговите репортажи, разширени и допълнени, представляват първата част на книгата му „Животът в Турция по време на война”.20

Поради редовната кореспонденция на Дуайт с Бостън и поради сходствата между „Страданието” и неговата книга, възможно е Дуайт да е написал първата почти една трета част или въвеждащата част на доклада, който очевидно е писан за публикуване. Първоначалният доклад е трябвало да бъде допълнен от Кларк с допълнителни бележки. Защо е останал непубликуван в продължение на 100 години?21

В писмо до Дуайт от 23 ноември Н. Г. Кларк потвърждава получаването на доклада „Страданието”.22 Той пише: „Повдигнах пред нашия комитет въпроса за публикуването на тези подробности в някои от нашите ежедневници по време на последната им сесия. След значителна дискусия се реши, че не е разумно да се предостави материала на пресата. ... Не всички членове на комитета бяха единни по турския въпрос. Следователно,” пише Н. Г. Кларк, „трябва да бъде съблюдаван най-стриктен неутралитет. Турското правителство има достатъчно неприятности. Остава само и ние да добавим още към това”. В светлината на турските зверства в България това е едно необикновено твърдение. Кларк действително е показал материала на редактора на бостънския вестник Джърнъл (Journal), но само като информация за обстановката, не целяща да обезпокои нито про–турските, нито про–руските чувства у дома или в чужбина. В резултат на 23 ноември излиза редакционна статия, която отива само малко по-далече от становището на комитета.

В едно следващо писмо до Кларк, Н. Г. Кларк, като имал предвид също и докладите на Кларк от неговата работа във фонда за подпомагане на пострадалите след въстанието, пише, „говориш така сякаш тук не вярваме на твоя доклад за зверствата. Това обаче е грешка. Аз му повярвах изцяло. ... Тук имаме голямо доверие на твоите изложения, въпреки че не мислим, че е най-добре да се публикуват много чрез нашите вестници предвид на конфликтните репортажи от толкова много източници. ... Изглежда по-добре да оставим нещата за малко така и нека истината да излезе наяве от други източници, а ние да не бъдем намесвани в никакви публични дискусии. Нашето дело е християнството и можем да оставим дипломатите да водят своите собствени битки.23

Всъщност американските мисионерски среди в Константинопол и Бостън са в паника от вероятността за неблагоприятен отзвук у турците поради гласността, която американците и други са дали за зверствата им в лондонския вестник Дейли Нюз и другаде. Фактът, че посланик Елиът свободно се позовава на американските „мисионери”, имайки предвид като източници Уошбърн и Лонг, никой от които не е вече мисионер, строго казано, безкрайно притеснява истинските мисионери. При все това те се колебаят да поискат дезавуиране от страх, да не бъде счетено, че им липсва състрадание към жертвите на турската бруталност.24

(Следва)