Да освободим духа си, най-ценното, което имаме...

Напоследък все по-често се питам: как е възможно мнозинството от хората да се отдава с такава страст предимно на всякакви дребнавости? Интересуват се най-вече от какви ли не незначителности, вълнуват ги разни суетности, капризи, бляскави нищожности. Празнословието залива всичко. Сякаш всички са отдадени предимно на половинчатости, на дреболии, на разни несмислености, на неща, които не заслужават чак такова голямо внимание. Защо ценим дребното, а за голямото все забравяме? Наистина, защо истински важното, сериозното, същественото, значимото, необходимото съвсем слабо вълнува публиката? Или дори изобщо не я вълнува. Понеже е заета с какви ли не глупости. Понеже е затънала в дребнотемие, в кухата самонадеяност на нехаещите за истинското, за истински доброто, за съдбовно необходимото.

На едно място - виж Универсалните човешки ценности - предизвикан от липсата на реакция по публикувана от мен статия, поставяща, по моя преценка, твърде важни въпроси, ми се наложи да напиша, обръщайки се към една читателка, следните думи, които, чини ми се, са добро въведение в интересуващия ме не от вчера проблем:

Благодаря, май само Вие харесвате по-сериозни текстове, писани по по-значими теми! Които, за жалост, обикновено биват посрещани с ледено мълчание от широката публика...

Но това, впрочем, ми дава една идея: да напиша статия, в която да се опитам да обясня този феномен. Свеждащ се до това: колкото по-значим е проблема, поставян от един текст, толкова по-малко по-малко внимание му се обръща; респективно, най-голямо внимание се обръща на текстовете, поставящи най-маловажните проблеми. Същото може да се каже за блоговете: най-популярни сред широката интернетна публика са тъкмо тия, които традиционно поставят най-маловажни и съвсем несъществени проблеми - ако изобщо поставят някакви проблеми. Тия блогове, които не поставят никакви проблеми и, респективно, не изискват никаква степен на мислене у публиката, пък са всепризнати фаворити.

Това написах там. А сега ми се иска да продължа. И така, дайте заедно да поразсъждаваме над този немаловажен въпрос, очертан по-горе.

Потъналостта в дребнотемие, и то дотам, че да се загубиш в дребнавостта, явно е широко разпространена в нашата съвременност. Хората се вълнуват комай от всичко, а най-много от онова, което съвсем не заслужава подобни вълнения; ала забравят да мислят за истински важното, значимото, а пък най-вече за съдбовното. На какво се дължи тази склонност? Дали тя е белег на нашата уморена и преситена епоха, или е била характерна за хората от всички времена?

И има също още един значим момент: дали мнозинството, именно хората, и по-специално т.н. "масов човек", изобщо умее да разграничава истински важното от маловажното, от несъщественото? Изглежда на една такава неспособност се дължи това, че нищожното заема водещо положение и място в съзнанието, а тъкмо на най-същественото съвсем не обръщат внимание. На каква основа и по какъв начин хората, или същия онзи т.н. "масов човек", биха могли да развият у себе си една способност точно да разграничават истински сериозното, важното, същественото от несериозното, маловажното, несъщественото?

Това съвсем не са, струва ми се, маловажни питания. На мен ми се струва така, аз възприемам нещата по този начин, аз съзирам тук значим и основополагащ проблем, а за вас дали е така? Как, впрочем, стоят нещата за вас? Съвсем нямам претенцията, че мога да реша изчерпателно поставените въпроси, но какво ми пречи да опитам? А защо не опитате и вие? Всеки по-задълбочен и смислен отговор на тия въпроси ще получи трибуна във философското списание ИДЕИ, ще бъде публикуван в него. А списание ИДЕИ съзнава своята мисия така: да поставя на вниманието на мислещата публика тъкмо истински важните, сериозни, значими проблеми. След като има толкова много списания и книги, поставящи най-несъществени проблеми, защо да няма едно списание, което пък да има интерес тъкмо към най-важното, към жизнено важното и съдбовното?!

Ще почна, за да има някакъв ред в изложението на моята позиция, отговорите на поставените въпроси по реда на тяхното поставяне. Е, ако някъде объркам този ред, надявам се, това няма да навреди на същината на работата, а може дори да я подпомогне. Щото човек винаги трябва да има готовността да се изненада от лабиринтите, в които може да го отведе неговата мисъл.

Прочее, вярна ли е констатацията, от която започнах, а именно, че истински важното, сериозното, същественото, значимото, необходимото, дълбокото съвсем слабо вълнува публиката? Дали пък не пресилвам нещата? Дали не тръгвам в погрешна посока?

Разбира се, всеки човек, според нивото на своето личностно, умствено, духовно и пр. развитие си има някакъв свой критерий за разграничаване на важното от маловажното, на същественото от несъщественото. Това, което е важно за един човек, може да е маловажно за друг. Е, няма как и двамата да са прави едновременно - или и това е възможно? Нима не може да отсъдим и да решим, в съвместни усилия, партнирайки си, кое, всъщност, е истински важното? Или да се споразумеем за това кое е истински същественото, т.е. кое е съществено и за мен, и за теб, и за всеки един човек на тази земя?

Аз си имам обичая да деля хората на два типа в зависимост от отношението им към мисълта: на мислещи и на немислещи. Може би това огрубява значително реалната ситуация, понеже всеки човек, даже и оня с очевидно немощна мисъл, има претенцията, че умее да мисли. Но едно е да имаш претенция за това или онова, съвсем друго е претенцията ти да е основателна. Пълно е около нас с претенциозни, ала иначе кухи хора, чиито претенции са си само претенции, а пък амбициите им са си чисто и просто само амбиции - без каквото и да било покритие, потвърждение на дело, или пък дори признание. Както и да е, наистина, може ли човечеството да се подраздели на два човешки типа - на мислещи и на немислещи хора? И с какво едно такова подразделяне ще ни помогне да решим целия онзи порой от въпроси, в който вече съвсем порядъчно затънахме?

Безспорно е, че даже по темперамент, т.е. според природните склонности на душата, една група хора са предразположени повече да мислят, отколкото да действат, а пък другата група, наопаки на това, обичат да действат, без особено да се затрудняват с мислене. Знайно е, че ние, човеците, биваме подразделяни от съвременните психолози в две огромни групи: типа на екстравертите и този на интровертите. Интравертният тип, наред с всичко останало, е склонен, повтарям, повече да мисли, отколкото да действа, докато екстравертите действат, без много-много да мислят. Първите обичат да мислят, за вторите мисленето е едно твърде неприятно занимание. Нима допускането ни, на тази основа, е съвсем оправдано и законно? Имам предвид допускането, че човешките същества биват два основни типа: мислещи и немислещи.

Изглежда е точно така. А тъкмо в мисленето човек може да проумее кое именно е значимо и съществено, и кое е маловажно, кое, тъй да се рече, е дреболия. При това положение няма как съзнанието на немислещите хора да потъне в - или да "обрасне" с - всякакви, и то най-превъзходни дреболии. Докато мислещият човек няма да се успокои дотогава, докато със сигурност и с точност не установи кое именно си заслужава усилията - на основание на превъзходството си спрямо всичко останало. Тоест кое се откроява със своята значимост и многозначителност, важност, със сериозността и дълбочината си. Няма друг начин да постигнем собствената значимост на нещата освен ако не се нагърбим със задачата на мисленето. А мисленето, въпреки че е най-свободна дейност и в този смисъл наподобява играта, все пак е и сериозна дейност, от която зависи толкова много в живота ни. Хората пък, които са склонни да се задоволяват с дреболии и с простотии, по този начин демонстрират тъкмо това, че не само не умеят и не обичат да мислят, но и че смятат мисленето за най-досадното нещо на този свят.

Щом като един човек не успява да си изработи - в и чрез мисълта, т.е. в своя ум, в душата си - собствен критерий за разграничаване на важното от маловажното, такъв един човек, няма как, се оказва напълно безпомощен да осъществи една такава сериозна процедура. Такива хора, изглежда, са склонни на всяко, дори и на най-маловажното нещо да приписват някаква неподходяща за него значимост, такива хора лесно могат да бъдат убедени от всякакви спекуланти, че неща, които съвсем не заслужават да бъдат така ценени, са истински ценното, "най-важното" и пр. И, разбира се, за немислещия, бездуховния човек просто няма как "истински важното" да е тъмо онова, което съвсем не заслужава такъв един висок битиен статус. За такива хора, да речем, парите, яденето, пиенето и още някои все от този род неща се оказва, че са "най-важното" в този наш иначе "скапан живот", докато "всичко останало" бива без жалост хвърлено в кошчето за боклук, където са излишните и не-необходимите неща.

Разбира се, че от тази гледна точка нещата биват разделяни също така и на "забавни" и на "незабавни", сиреч, на скучни, като в разреда на скучните неща, естествено, попадат най-вече ония, които за други хора са тъкмо най-важното, да речем духовните неща и предмети, мислите, пътят към самите ценности, Бог, автентичното изкуство и философия, богатствата на душата и на личността, които, безспорно, превъзхождат по значимостта си всичко останало - защото са негова предпоставка и основа. Нима някой може да се усъмни в положението, че ако като личност си именно боклук, че вътре, в душата ти, кънти на кухо, ти, разбира се, няма кой знае колко да преуспееш в този живот; защото даже и така жадуваните от бедната ти душа пари просто няма как да паднат от небето, а ти сам трябва да си ги спечелиш, което едва ли пък може да стане ако нямаш поне малко от така нужния за това ум, ако нямаш идеи, потребната свобода на мисълта и така нататък.

Мисля, че успяхме да хвърлим известна светлина тъкмо върху оня "възел", от разплитането на който зависи решението на всички останали въпроси. Всичко останало, струва ми се, са вече подробности, които всеки сам, на основата на вече казаното, може сам да проумее и осмисли. Истински ценните неща би следвало да са ценни за всички, и това, че, да речем, си празноглавец, не ти помага особено, нищо че можеш да настояваш докрай на провеждането на своята така суетна "самобитност", сиреч, на празнотата си - душевна, личностна, духовна. Това, че сме различни, е безспорно, то не е беда, напротив, за щастие и за добро е точно така. Но нашите ценности, тъкмо защото сме все човешки същества, поставени в аналогично отношение спрямо живота, трябва да се съотнасят - и само на тази основа, с общи усилия, да откриваме онова, което би следвало да важи за всички. Нима не е истина това, че смъртта всички ни изравнява и на всичко, тъй да се рече, "взема вересиите", т.е. благодарение на тържеството на една висша справедливост? Нима можеш да завлечеш в небитието всичко онова, за което така си копнял или работил цял живот: пари, къщи, вили, вещи, плувни басейни, коли и какво ли не още все от този род?! Е, какво излиза тогава? Би ли могъл да си направиш верния извод от тази безспорна и общовалидна истина, че от смъртта никой няма да избяга - понеже сме смъртни и временни същества. А сме такива понеже сме за малко гости в този иначе така прекрасен и вълнуващ свят, в който обаче сме пътьом, понеже сме се запътили, предполага се, към едно още по-вълнуващо и прекрасно място...

Има неща и ценности, които би следвало да бъдат признати за безусловно важни за всички, стига да искаме да бъдем не друго, а тъкмо човешки същества. Такова едно нещо, да речем, е свободата, от чиято непомерна мощ някои така се плашат, понеже, изглежда, автентичната свобода не им е по силите. Такова едно нещо, превъзхождащо всичко останало по своята субстанциална мощ - нека да си позволя лукса да се изразя като философ - е не друго, а тъкмо любовта. Не сексът, а любовта - разликата е колкото от земята до небето. Истината пък трябва да е най-важното за всички, щото лъжльовците сами себе си унижават като лъжат: да си позволиш да си нечестен спрямо другите само показва, че най-много си нечестен спрямо теб самия, сиреч, най-много самия себе си лъжеш, т.е. не друг, а ти си най-голямата жертва на лъжата. Е, това, че лъжльовците няма как да разберат това, е отделна работа. Простаците също няма как да осъзнаят простотията си именно като простотия. На тях тя им изглежда като "голяма", направо като "пичовска" работа - ако ми бъде позволено да се изразя по техния маниер. За глупака глупостите са най-желаното и най-препочитаното нещо на този свят, а пък истински умните приказки и речи на тях им звучат като пълно безумие - и като... глупости.

Ала кой е истински умен и кой - истински глупак, ще решим не аз или не ние, а само един най-справедлив съдия: животът. Той именно поставя всяко нещо тъкмо на неговото място. И всеки си получава заслуженото. Няма как да надхитрим самия живот - всички усилия в тази посока са напълно напразни. Глупаво е да проявяваш тарикатлъци, да хитруваш и да шмекеруваш не спрямо какво да е, а спрямо самия живот. Никой не е успял да надхитри живота. Никой не е успял да измами или да победи смъртта - "сенчестата страна" на вечния живот...

Хрумна ми по едно време да дам един пример, да се конкретизирам, тъй да се рече. Даже си го наумих този пример, ама сега май ми се вижда неуместно. Примери в този живот колкото щеш. Важното е да успяваме правилно да ги търкуваме. Прочее, нека да дам все пак един малък пример.

Има някакви "щастливци", "избраници на случая" или "късметлии" - както ние, българите, след турците, обичаме да ги наричаме. На такива хора, както казваме, им върви - и парите текат като златен поток към касите им. Е, вероятно много работят, е, вероятно, много са и пожертвали, за да постигнат това, което имат. Те си знаят. Не можеш да разбереш колко зле се чувства един богаташ ако сам не си бил поне за известно време богат. Парите са страшна сила, на която малцина устояват. Парите могат да доведат до пълната нравствена деградация на личността. Парите са дяволска сила, преобърната форма на свобода и власт, на която могат да устоят, макар и трудно, само истински богатите в личностно отношение. Щото духовното по начало и по идея превъзхожда по своя онтологически статус материалното.

На всички такива избраници на случая или късметлии народът завижда - и мазно се облизва, мечтаейки се и него да го осени един ден подобен късмет, подобно богатство, подобно щастие. Мерцедеси еди коя си класа, Бентлита, все от този род бляскави неща са станали кумир или божество, на които всички поголовно се покланят - и на което поднасят безценни дарове. Примерно - младостта си. Или здравето си. Или любовта на човека до себе си. Да загубиш един човек - нима това не е най-голяма загуба? Никой друг не може да замести един човек, който, да речем, те е обичал истински. А любов, казват, с пари не се купува. Има безценни неща, многократно превъзхождащи богатствата, лукса и блясъка на този свят, за които именно си заслужава да се живее. Трябва да умеем да правим разлика между "скъпо" и "ценно", между "луксозно" и "богато", между бляскаво за очите и сияйно като дух, като душевна красота, като душевно щастие и като личностна хармония.

Тия, които така ценят и боготворят, да речем, тялото си, нима не могат да схванат, че красотата на тялото скоро ще повехне, но има една друга красота, която просто няма как да погрознее - тъкмо защото е истинска. Истинските неща принадлежат на вечното, а неистинските са така ефимерни и бързопреходни. Затова Сократ, като минавал по отрупаните с какви ли не неща сергии на атинското пазарище, обичал да повтаря ето тия думи: "Леле, колко много са нещата на този свят, без които може да се живее!?". И то да се живее не как да е, а прекрасно. Казано е: "Не само за единия хляб живее човекът!", а запитваме ли се ние, съвременните хора, доколко ни е истински потребно всичко онова, за което така копнеем в своите безумни страсти, капризи, горделивости, суетности и похоти?

Да отхвърлим всичко излишно, принадлежащо на мимолетния свят, в който пребиваваме, означава да освободим духа си, най-ценното, което имаме - защото окованият дух не е способен, не може, няма как да политне. А нашият дух ни е даден за летене във висините, не за друго...