Истината ни прави свободни

сряда, 26 декември 2012 г.

Що е "диктатура на щастието" и защо тя е така неприятна?

Ivo Berov във Фейсбук е поставил интересен проблем, публикувайки една на пръв поглед съвсем безобидна реплика, именно тази:

Ама какво пък толкова му има на това щастие, че всички така се натискат за него, особено по Коледа и Нова Година?!

Зад тия думи обаче се крие един сериозен философски проблем, който си заслужава да се обсъжда в тия празнични дни, които не трябва да са само за плюскане, а и за размисъл, за обмяна на светли мисли - щото ние, позволете да отбележа, не сме животни, угаждащи само на тумбака си, а человечески същества. Та с оглед да предизвикам известна по-смислена дискусия по една такава значима тема за щастието дръзнах тази сутрин там, във Фейсбук, да напиша ето какъв коментар:

За щастие говорят предимно ония, които друго не правят в живота си освен да служат на своите склонности, т.е. да обслужват инстинктите, похотите на тялото си. Щастието е представа, свързана с поривите, копнежите, удоволствията и задоволството на сетивата и на тялото, но не на душата като такава, не на духа. Такива "сетивни индивиди", намиращи се под тираничната власт и хегемония на природното, на инстинктите, разбират щастието като задоволеност на желанията, които са ни дадени по природа, доколкото сме живи същества, животни, а не човеци.

Свободният, разумният, имащият понятие за високото си предназначение на тази земя човек обаче предпочита да се стреми към съвсем други неща: дълг, достойнство, чиста нравственост, добро, истина и прочие. Той и за тях говори, тях си желае, а не говори само за някакво клиширано "щастие", което никой не разбира по-специално какво именно означава. Щастието е фикция на несвободните, а пък гоненето му запълва съществуването на тия страдалци, щото ясно е по принцип, че човек няма как някога да задоволи всецело природните си инстинкти. От инстинктите си нямаме дори временна почивка, камо ли пък някога да успеем да постигнем пълната умиротвореност, която сякаш свързваме с щастието. Излиза, че щастието е една химера... при това скъпо струваща... цената е нашият живот!

Това написах там. Погледнах дискусията, която се е наченала при г-н Беров. Има интересни моменти, заслужаващи обсъждане. Ето обаче как тоя самият пояснява началната си реплика, която според мен е твърде уместна:

Въпросът не е какво е щастието и колко трае. Чудя се защо, как и кога се е превърнало в някаква всеобща ценност. Защо всички са си въобразили, че щастието е задължително едва ли не. Откъде накъде пък? И че трябва човек да се стреми към него. Че това ли му е работата на човек - да се стреми към някакво си щастие?

С цялото уважение, което дължа към хората, но щастието с всичките му козунаци, снимки, снежинки, късметчета, пухчета, джудженца, шейнички, банички, светлинки и джингълбеления е ми се струва нещо досадно, скучно и безсмислено. Но няма да се увличам, да не ви развалям празника като ви харесва щастието със станиоловите му отблясъци и джингълбеленето - търсете си го, дано го намерите.

Това е написал г-н Беров там. Имам чувството, че повечето хора не са го разбрали, ако съдя от дискусията. Както и да е. Проблемът, който поставя така оригинално, си струва, заслужава да бъде обсъждан. За да налея малко масълце в позатихващия огън на дискусията се обадих и аз, ето какво счетох за нужно да напиша с тази цел:

Да, интересно е това: всички до един сякаш гонят и преследват щастието, а в същото време около нас е пълно с нещастници, които се разпознават от пръв поглед - или от първата дума. Даже има вече и цели народи, които сами се съзнават като нещастни. Като народи, съставени предимно от нещастници. Нашият народ изглежда е такъв. Значи има нещо сбъркано в изначалната нагласа, че щастието е нещо най-важно, което безусловно трябва да гоним, към което трябва всички едва ли не задължително да се стремим. На мен това всеобщо гонене на химерата, наречена "щастие", ми прилича на една много коварна останка от комунизма, който също излезе с претенцията задължително да прави всички до един хора щастливи, т.е. щял им даде т.н. "всеобщо организирано щастие", което, както знаем, доведе в крайна сметка до един всеобщ кошмар. Е, щом всички задължително искат пак да са непременно щастливи, свободният човек в такъв случай има право да заяви ето това:

Аз пък не ща да съм щастлив, понеже имам правото да искам да съм и нещастен - та да съм различен! Презирам вашето щастие, вашата скотска представа за щастието. Имам право да искам нещо друго, а не точно това, което искате вие. Държа да бъда щастлив по своему, примерно, да съм в състояние, което във вашите очи може да изглежда "нещастно". Е, нека, аз пък обаче искам да съм себе си. Комунистите разстрелваха ония, които не щяха да се вградят във всеобщо организираното щастие на комуната и на колектива, за да не смущават презрената й идилия, сега няма да успеят да ме привлекат и мен до тяхната бедна представа за смисъл на живота, която те обозначават с толкова изтърканата дума "щастие".

Това написах. Да видим. Ще ми се да проведем една по-задълбочена дискусия. Ще видим какво ще се получи. Приятен ден на всички. Ще ми се да ви пожелая това: бъдете добри! Истински, автентично добри! А не щастливи, щастието е твърде егоистично, пък и същевременно диктатурата на щастието е крайно неприятна, затуй, чини ми се, да сте добри е значително по-хубаво пожелание от това да сте щастливи.

Вий как мислите по този въпрос?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ