Истината ни прави свободни

събота, 22 юни 2013 г.

Какво стана вчера в съда, или кратък ескиз на нравите, царящи в сферата на родното ни "правораздаване"

Вчера, както писах вече, беше даден ход на съдебното дело, което моя милост заведе срещу работодателката си, директорката на ПГЕЕ-Пловдив; искането ми е да бъде отменена неправомерно издадена заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". Искам да разкажа някои свои впечатления от работата на съда, а също и да кажа какво по-точно се случи на самото заседание на съда. Ей-така, да стоят тия неща за историята - на българските нрави, на съвременния ни живот; щото аз такава история пиша, пишейки всеки ден своя дневник, блога си.

Делото беше обявено за 10.30 часа, аз отидох 40 минути по-рано. Намерих залата, оказа се, че залата е най-голямата в съдебната палата, зала 13-та. Влязох да послушам делата, които се водеха, едно, за да се адаптирам към ситуацията, второ, за да преодолея вълнението си. Залата беше внушителна, много прашна, прилича на кинотеатър от сталински тип; нищо чудно в тази зала навремето да се се провеждали заседанията на прочутия "Народен съд", където комунистите са осъждали на смърт "враговете"; не знам защо, но това беше първата асоциация, която се появи в съзнанието ми щом ме полъхна застоялия въздух на огромната непроветрявана прашна зала. Никога, никога в живота ми моя милост не се е явявала в съда, нито като обвиняем, нито като ищец, нито като свидетел, сиреч, вече доста продължителният ми живот мина без да имам досег с българското правосъдие (ако изключим едно кратичко дело, което заведох срещу директорката на Хуманитарната гимназия в Пловдив преди години, за което писах вчера). Понеже съм преподавател по философия на правото, добре съзнавам незаменимия и така възвишения характер на правото, на законите и на правосъдието за функционирането на едно нормално човешко общество; по идея трябва да е така, аз съм човек идеалист, залагам на идеята, на истината, на същността. Вчера обаче бях доста разочарован, тази моя идеална представа се разби, така да се рече, на парчета, за да възтържествува толкова грозната и скучна "проза на живия живот".

Съдийката, която водеше делата, кой знае защо още от първия момент ми заприлича на една моя професорка по етика в Санкт-Петербургския университет навремето (която, апропо, се опита като студент да ме гони "като империалист", щот личността ми я дразнела, ала тя, професорката по комунизъм, си получи заслуженото де; аз не оставям безнаказани такива попълзновения спрямо личността ми!), сиреч, заприлича ми на руска тьотка (леля), която се занимава "по призива на всемогъщата партия" с правораздаване. Не мога да обясня защо, но към тоя човешки тип изпитвам една (при това споделена) личностна несъвместимост и неприязън: интересно е, че още от първия момент, в който си разменихме погледи, и двамата със съдийката изпитахме нескривана антипатия и раздразнение един към друг; а аз постоях близо два часа в почти съвсем празната съдебна зала (имаше само 3-4 ма чакащи и скучаещи адвокати, които се сменяха, тъй като бяха разгледани доста дела) и в това време нямаше как със съдийката да не разменим погледите, за които стана дума. Не мога да разбера с какво я подразних толкова, но раздразнението й си пролича още значително преди откриването на моето дело. Както и да е, това са едни тънки психологически състояния, които трудно могат да се опишат и разберат - ако не си ги изпитвал. Накратко казано, съдийката, да ме прощава, ми приличаше на поостаряла съветска комсомолка от сталинските времена или на бивша партийна секретарка от брежневските времена, която е турена да играе ролята на съдийка в нискокачествен съветски (руски) филм. Казвам си честно впечатлението и чувството. Моята прокоба е да се сблъсквам неминуемо с тоя човешки тип, който охарактеризирах така неумело. Е, сблъсках се. Ето как стана всичко.

Най-после дойде момента съдийката да се заеме с моето дело, след като дълго време се занимава с какви ли не убийствено скучни дела; видимо отегчена и изморена, тя взе папката, прочете номера на делото, поиска ми личната карта за да удостоверя кой съм, с адвоката на противната страна (моята многоуважаема директорка не се яви на делото, а предпочете да се яви с адвоката си) съдийката обаче размени още преди откриването на заседанието някои толкова дружески реплики, от което направих заключението, че те добре се познават. За да разберете неминуемостта на това, което се случи, искам да направя едно важно уточнение-разяснение, за което си дадох сметка след безсънната нощ, която проведох, размишлявайки над случилото се.

Добре, ще кажа всичко: още щом ми даде думата, съдийката започна да ме прекъсва на всяко изречение, настръхнала като квачка, на която сякаш съм взел пилетата; не можах през цялата нощ да си обясня защо се държеше така, но изглежда схванах причината след безсънната нощ: несъвместимост на културата, която аз нося и въплощавам, с културата, която олицетворяваше самата съдийка. Аз съм носител на една одухотворена философска култура от висок мащаб (простете за нескромността!), а пък съдийката, чини ми се, олицетворяваше една, да я наречем, казионно-бюрократична правна култура, между типа на говорене на които култури има пълно разминаване и несъвместимост; затова вероятно всяка дума, изречена от мен, дразнеше толкова уважаемата г-жа съдийка; тя дори не направи нищо да прикрие раздразнеността си и ме прекъсваше най-безцеремонно; не ми даде възможността изобщо да кажа това, което исках да кажа; обвини ме по абсурден начин в "многословие", при положение, че аз не можах да кажа по едно завършено изречение заради безброя нейни прекъсвания и забележки; установих, че конституционното право на свобода на изразяването изобщо не се уважава от българския съд, особено от тази съдийка със съветско-руско поведение и манталитет; даже в един момент, явно вбесена - нали не си мислите, че аз щях да оставя без отпор това нейно държане, не, няма такова нещо, дадох й достоен отпор! - съдийката излезе от контрол и се обърна към адвоката на противната страна с недопустимата и крайно обидна забележка: "Когато друг път ми водите учители, моля ви, Вие вече ги прекъсвайте, щото аз се изморих!", представяте ли си какво си позволи да каже тази съдийка? А адвокатът се усмихна и съучастнически й намигна. Знам, че пишейки тия неща, му доставям неизмерима радост (той е усърден читател на блога ми, както и неговата господарка, директорката, добре знам това!), но аз предпочитам да съм верен на истината, пък да става каквото ще. Така усетих нещата, така ги представям тука.

Влязох в един момент в открит словесен дуел със самозабравилата се блюстителка на правосъдието от балканско-съветско-руско-български тип. В един момент обаче се уплаших да не ми наложи глоба за неуважение на съда, та се поспрях. Даже ми хрумна в един момент да си взема шапката и да се махна, ала също се поспрях. Тъй че нищичко де факто тя не ми даде възможност да кажа. В моментите, в които все пак успявах да кажа едно-две изречения, тя ме прекъсваше и подлагаше изказването ми на "разбор", показвайки крещящата неспособност или нежеланието си да вникне, да осмисли същината на казаното. От което имам правото да твърдя, че в случая става дума за несъвместимост между два типа култури: културата на философското свободомислие и бюрократичната правна култура, от която страда българското правосъдие с руско-съветска специфика. Всички знаете, че съществена промяна в правосъдната ни система също не беше направена, особено пък що се касае до идейния компонент, манталитета, съзнанието на нейните дейци и труженици. Нищо европейско няма в такова едно поведение на една съдийка.

Капчица уважение на личността: колкото и да ти е неприятна тази личност, ще трябва да я търпиш, щото тя има право на свое виждане и разбиране! Съдийката явно се опитваше да ме принуди да почна да мисля и да се изразявам като нея, е, не стават така тия работи. Особено пък Ангел Грънчаров никой не може да го принуди да стане някой ден треперко, страхлив бюрократичен плъх, който бълва тривиалности-банализми. Изглежда личността е непоносима не само в системата на българското образование (със съветско-руска специфика), така и в системата на българското правосъдие (също със съветско-руска специфика). Лоша работа! Както и да е, накрая съдийката, явно хептен изморена, даде 7-дневен срок двете страни да опишат позициите си и обяви, че в едномесечен срок ще реши делото; не насрочи ново заседание на делото, което не знам какво означава, трябва да се консултирам с адвокат. А сега да пристъпя към представянето на "черешката на тортата" от това злополучно дело.

Адвокатът на директорката поддържа абсурдната теза, която, представена накратко и в чистотата си, се свежда до следната нелепица: Ангел Грънчаров явно просто е искал да бъде уволнен или наказан с предупреждение за уволнение и затова безпричинно не се е явил в два последователни дни на работа след свършването на платения му отпуск! Един вид все едно съм си провел тест, за да проверя търпението на многомилостивата си директорка, която била проявила "несрещано благородство" като не ме уволнила, а само ме била наказала с "предупреждение за уволнение". Това, че молбата ми за отпуск е поправяна, вместо "14 септ." като краен срок на отпуска, както съм го написал, директорската ръка е написала "12 септ.", няма значение; това, че не ми е връчена заповед за разрешения отпуск, пак няма значение; това, че с директорката имах устна договореност, заради дежурство по време на платения отпуск да ползвам два дни компенсации, пак няма никакво значение; това, че директорката, търсейки удобен повод да ме накаже, ми устрои капан, аз повярвах на нейното обещание, пък после всичко обърна срещу мен, само и само да издаде бленуваната заповед за наказание, пак няма никакво значение.

Както и да е де, но ето и сюблимния момент: за свидетелка вчера адвокатът беше призовал секретарката на гимназията, администраторката, която, горката жена, й се наложи "точно да си спомни", разбира се, че всичко било се случило както именно е угодно на тезата на директорката, как иначе - защото нима някой може да предположи, че служител на гимназията ще се осмели да каже нещо, което не е угодно на всесилната авторитарна директорка?! Тая гавра с горката жена беше най-неприятното, на което ми се наложи да съм свидетел вчера на това дело; не исках да влизам в конфронтация с гората жена, разбирайки добре комплицираното й положение; ще дойде момент, ще поговорим, ще се разберем; тя, както й е било наредено, каза, че "точно си спомняла", че аз съм бил надлежно уведомен, че в отпуск ще трябва да бъда до 12 септ.; дали съдийката, интересно ми е, се е възхитила от превъзходната памет на свидетелката, която помни такива подробности за мен, при положение, че 70 учители в този ден са излезли в отпуск, е отделна работа, за която аз не попитах там, щадейки една друга жертва на административно-антихуманен произвол, именно горката секретарка. Ний, жертвите, трябва да се подкрепяме, а не да се джафкаме помежду си, та да доставяме радост на мъчителите си...

Ами това е в основни линии. Морал и право са дълбоко свързани. Моят казус, по който заведох това дело, е преди всичко нравствен. Искам да преподам един нравствен урок на самозабравилата се директорка. Почти няма значение за мен тази заповед за дисциплинарно наказание, единственото е, че тя успя така да промени правилника, че единственият в цялото училище, които има дисциплинарно наказание (всъщност имам две, тя, знаейки че съм завел дело по едната заповед, ми наложи за всеки случай второ наказание, по хептен изсмукано от пръстите "нарушение"!), като целта на цялото мероприятие е да бъда ощипан финансово, именно да не получа нищо от т.н. "диференцирано заплащане", т.е. правилникът беше променен специално заради мен в този смисъл, което именно и показва, говори нещо за обсъждания нравствен облик! За да преподам докрай урока си - аз преподавам етика и считам това за свой дълг: да преподавам нравствени уроци на всички, включително и на самата директорка! - смятам в писмените обяснения, които ще трябва да дам в 7-дневен срок, да призова самата директорка като свидетел пред съда, за да я попитам само за едно нещо: спомня ли си нещо за компенсациите за квесторските дежурства по ДЗИ, в които аз трябваше да участвам в кошмарните горещи дни от 20 до 31 август, т.е. по време на платен отпуск да стоя "на разположение на администрацията" и да чакам кога ще ми съобщят да се явя да дежуря на тия матури в августовската жега?

Ами това е. В болнични съм след тежка операция, но ето, явно цялото ми лято ще отиде по тревогите, породени от влаченето ми в съдилища заради капризите на една самозабравила се директорка, която по собствените й думи е "безпощадна" към тия, които не й се кланят доземи; щото след известно време предстои едно друго дело, този път срещу мен, заведено под натиск на толкова усърдната директорка от нейната изпълнителна помощничка (която също така е и синдикална лидерка на училището, представяте ли си?!), това вече е наказателно дело за "обида", щото тя била прочела в моя философска книга "някои неправилни мисли", и, респективно, й се налагало чрез съд да ме научи как било правилно да мисля и прочие.

Такива неща стават по шарения свят, светът, широкият свят наистина е много шарен, ала у нас обаче продължава да си е предимно кафяв на цвят, няма да казвам защо, сами се досетете защо се изразявам така...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ