Тази сутрин времето ми мина в най-досадните за мен неща: да сменям пароли, да инсталирам и да деинсталирам разни програми и пр., да се мъча да предотвратя хакването на блога ми, щото тази сутрин като се опитах да вляза в него ме посрещна ето това любезно съобщение "Тук има инсталиран зловреден софтуер, напуснете тази страница!", поради което ми се отказваше влизането. Писах съобщение във Фейсбук по проблема, разни хора ми казаха дали могат или не могат да влизат в блога, оказа се, че някои влизали без проблем, други обаче като мен не можели да влязат, някои ми дадоха съвети какво да правя, почнах да се мъча (с моите бедни познания и способности в тази техническа област) да предотвратявам унищожението на блога си и ето, в крайна сметка едва сега, към 10 часа, след пет часа ядосване, мога да опитам да напиша нещо за блога си, за своя дневник; понеже принципът ми от години е нито ден да не съм без написан поне ред (или страничка), сядам все пак да напиша нещичко.Че блогът ми е трън в очите на мнозина това се знае; че има хора сред моите душмани, които са готови да платят на други хора, само и само да ми отмъстят като ликвидират блога ми, аз това добре го зная, даже зная кои са тези хора поименно; знам също за тях, че те са така устроени, че няма да мирясат, докато не ми отмъстят, понеже са от типа на т.н. "безпощадни хора", т.е. от хората, които милост и жалост не знаят. Така че очаквам в тази посока много атаки, блогът ми нищо чудно един ден съвсем да бъде унищожен, и то тъкмо защото на тия хора сред моите душмани, които няма да мирясат докато не ми отмъстят, в един момент ще им се удаде да постигнат заветната си мечта. Те имат в тази посока вече доста постижения, напредват по всички линии на фронтовата линия на битката си с мен, знае се също, че всяка победа в тази война им носи съответните удоволствия, знае се също, че всеки ден те полагат усилия да обединяват срещу мен какви ли не коалиции, да насъскват хора, да ги настройват против мен, да ме представят в най-черни краски и т.н.
Това всичко добре го знам и то не защото съм вманиачен на тази тема, както на някой може да се стори, а защото добре познавам човешката природа, защото съм психолог и философ (психологията, автентичната психология е неделима част от философията). Зная също така, че безпощадната война, която тия хора са ми обявили, в момента е в разгара си, независимо от измамното затишие (предизвикано от моето заболяване и от операцията ми), зная също така, че ми се кроят най-коварните удари по места и в сфери, за които изобщо не мога да се досетя предварително, не мога да ги очаквам, а не мога да се досетя, понеже моето мислене е съвършено различно от тяхното, от мисленето на моите душмани. Както и да е, с интерес очаквам ударите на коалицията, която е разгърната против "нашия общ враг Грънчаров", и която се разпростира в планетарен мащаб от Пловдив чак до... Чикаго! Да, има и усърдни сътрудници на тази коалиция, които живеят по други континенти: някои хора могат да отидат да живеят и на Южния полюс, но пак ще си занесат и замъкнат там цялата българщина, щото тя се влачи подир тях като мръсен, продран и кърпен шлейф...
Вчера ми се наложи да ида отново в Клиниката по неврохирургия, тъй като на общо взето почти заздравялата ми рана от операцията се оказа, че си намерих... един конец! Опитах да го махна, не се получи; отидох при джипито, той също се опита да го махне, но не можа, оказа се, че като се дърпа, не излиза, сякаш е вързан някъде, а не мога да си оставя тъкмо на челото да ми виси някакъв конец; е, отидох в хирургията, смятайки, че по невнимание са ми оставили този конец. Там обаче се оказа, по думите на сестрата, която ме прегледа, че това било конец от вътрешен шев, да, имало вътрешен шев, и понеже организмът ми разглеждал тия конци като "чуждо тяло", се опитвал да ги "изпъди", сиреч, им търсел начин да ги изкара на повърхността; е, поне краищата на тия конци се опитвал да изкара, такъв бил и случаят с изпълзелият на челото ми конец изпод кожата. Сестрата го издърпа докъдето можа и го отряза, като намаза с йод мястото; каза, че и други такива конци можели да напъват да излизат, ако излязат, да ида пак да оправи положението тя. След време, успокои ме тя, конците щели да се разградят, а пък организмът ми, да видим, щял да миряса; а сега като се пипам на мястото на операцията усещам мястото доста странно, не мога да опиша усещанията си, но имам чувството, че вместо да се успокоява положението, сякаш работите не вървят към успокояване, напротив. Явно се иска време, та всичко да улегне. Косата ми около операцията почти порасна, ала за жалост самата рана продължава много добре да си личи, поради което ми се налага да нося шапка; май ще трябва да пускам дълга коса, та белким се скрие мястото на операцията.
Ей с такива неща се занимава моя милост тия дни. Разбира се, опитвам се да върша и по-сериозна работа. Сърбят ме пръстите да се захвана да пиша по сериозна тема, примерно, да си довърша някоя от започнатите книги: за жизнените стратегии, за любовта, за простащината, за богатството. Поради заболяване и поради проблемите с администрацията на местоработата ми се наложи да зарежа всички сериозни проекти, по които се бях захванал да работя. Поне този ефект се получи, а трябва да се знае, че и всичките ми здравословни проблеми дойдоха като резултат от проблемите с тази администрация. Ще видим как ще се разреши целият случай, любопитно е, знаете, с нея, с тази администрация, имам даже и два съдебни процеса (!), по които сега-засега цари затишие (заради заболяването ми), но като (ако) есента се поправя здравословно, всичко ще избухне с нова сила - до новото ми заболяване, тъй като се оказа, че в такава ритмичност се развиват нещата. Кардиналното разрешаване на случая, разбира се, така да се каже, "идеалното окончателно решение", ще дойде, естествено, с... моята смърт, и тогава, предполагам, войнствената администрация най-сетне ще се успокои, щото дразнителят й, сиреч, моя милост, вече няма да го има.
Ученици ми пишат чат-пат и ми казват крайно странни неща, примерно, че по повод на моето отсъствие в училището се ширели какви ли не слухове; примерно, че съм бил уволнен, че съм бил изгонен от работа, че съм съм си бил взел шапката и че съм се бил махнал, т.е. все такива неща се носели, които нямат, както се види, нищо общо с истината, а именно, че съм болен, че съм претърпял тежка операция, че сега се налага да се възстановявам по-продължително време и затова не мога да се върна на работа. Вече сме 21 век, има модерни комуникации (от тази гледна точка е съвсем оправдано, види се, това, че моя милост отвреме-навреме пише по тия мои лични преживелици, щото иначе, види се, ако и това не правя, слуховете щяха да се развихрят кой знае в каква посока!), а се вижда, че в една голяма и то твърде отворена, да се надяваме, към съвременността, общност, каквато е тази на нашето училище, състояща се при това предимно все от млади хора, се е стигнало дотам, че се пораждат и се носят какви ли не слухове, което именно говори за отровената психологическа атмосфера в тази общност. Закономерността в това отношение е тази: там, където липсва откритост и пълна публичност на отношенията, там, където дадени фактори потискат тази откритост, гласност и публичност, там идва времето на слуховете, на митовете, на интригите, на клюките, на лъжите - щото единствено откритостта може да прекъсне корените на тия старовремски, архаични, отживели времето си форми на извратена комуникация и пренасяне на информация, каквито са, повтарям, слуховете, мълвата, догадките, клюките, предположенията, фантастиките, митовете, интригите, лъжите и прочие.
Аз затова пледирам и апелирам за пълна откритост, честност, откровеност на отношенията, това са коренни принципи на демокрацията, ала другата страна, както се види, живее със съвсем други, коренно различни представи, поради което аз самият, оказва се, се превръщам в "странникът" и "ненормалникът", другата страна пък заема позата на "оскърбената и нацупена невинност и вечна правота", а пък "матр`ьялът", човешката общност, поставена между тия два полюса, бива подложена по най-закономерен начин на инвазията на слуховете, на догадките, на интригите, на фантасмагориите. И когато ученик ме пита "Господине, ама тук се разправят какви ли не неща за вас, примерно, че сте изгонен от училището, вярно ли е?!", аз какво мога да отговоря на това? Ако кажа "Не, това не е вярно, просто съм в болнични, щото ми правиха операция, сега се налага да се възстановявам, и то по-дълго време, щото операцията не беше лека", то нали знаете, в създалата се психологическа ситуация, какво ще си помисли този ученик? Ами разбира се, че няма да ми повярва, нищо че казвам истината, атмосферата вече е отровена, в такава една атмосфера тъкмо лъжата се приема за истина, а истината - за лъжа. Тъй че работите, оказва се, съвсем не са безобидни, напротив, крайно тежки са, и то най-вече в този човешки, психологически смисъл: грубите грешки в това отношение съвсем не се прощават, напротив, водят до ескалация на напрежението, на деформациите, на абсурдността.
Аз направих много опити за помиряване, за компромиси, за възникване на диалог, но, за жалост, противната страна гордо мълчи, не поема подадената ръка, като причината за това е погрешната представа, че под достойнството на "властващата инстанция" е да встъпва в диалог на равноправна основа с "някакъв си там" (примерно: маниак!), който при това, о, ужас, има претенцията да се смята за "свободно човешко същество"! Виждате колко вредна може да бъде една немодерна, остаряла представа, тя създава илюзорно, фалшиво съзнание, което пък туря непреодолими пречки пред нормалното, човешко, свободно, демократично общуване. Например, според тази анахронична представа положението трябва да бъде устроено по следния начин: властта, стоейки на пиедестала си, командва и издава директиви, а пък народът, подчинените, просто трябва да изпълняват; който изпълнява по-безропотно заповедите, е "добър", "прилежен", ерго, на него ще дадем по-голям дял от т.н. "диференцирано заплащане" зимъска, а който се прави на интересен, задава неудобни въпроси, мисли се за "особен", въобразил си е, че е личност, опитва се да мисли, да критикува, такъв, разбира се, е крайно лош - и той, да има много здраве, ама от т.н. "диференцирано заплащане" ще получи най-мизерен дял. Така мислят някои ръководни фактори у нас, нещо повече, така, бих си позволил да кажа, мисли подавляващата част от т.н. ръководен кадър у нас, не само в училищата, ами и навсякъде, дори и в т.н. частни фирми. Затуй и работите съвсем не вървят, а боксуват повсеместно.
Оказва се, че ни е жизнено необходимо едно ново, коренно променено съзнание. Как възниква едно такова съзнание се знае: като старото съзнание всекидневно е подложено на натиск, на съпротива, като всекидневно е провокирано и поставяно в ситуации да усети и осъзнае в един момент собствената си неадекватност спрямо променените условия. Аз така виждам нещата, друг начин за промяна на неверното, на остарялото, не несъответстващото на времето, в което живеем съзнание няма. Затова и според силите си правя услугата на някои ръководни фактори, намиращи се около мен, да им съдействам за промяна в позитивна посока на тяхното съзнание, което така коварно им пречи и ги прави неадекватни на самия живот. Това правя и като пиша тук по тия проблеми, за които иначе е прието да не се говори, а е прието да се мълчи най-старателно. Тия, дето упорито мълчат, те са "добри", които мърморят и недоволстват, те, естествено, са лоши и дори подли. Затова вчера, като бях за малко в училището, повечето хора се стараеха да се преструват че не ме забелязват, а пък тия, дето ме забелязаха, озъртайки се уплашено, ме поздравиха, казахме си по няколко думи, и бързо се отдалечиха, за да не би началството да забележи случайно че са си казали по някоя дума с тоя толкова "опасен човек" Ангел Грънчаров. Такава една психологическа атмосфера в едно училище е ненормална, така аз възприемам нещата, ако някой мисли, че всичко е ОК, нека да го каже, ще го обсъдим, няма проблеми, хора сме, може пък и аз да греша, защо не?!
Ще завърша с един момент, който, вярвам, ще даде особен аромат на тия мои съвсем импулсивни и хаотични записки. Отидох да нанеса едни ненанесени оценки още за месец март. Седнах за малко, за да почакам един дневник. Таман седнах и касиерката на синдиката "Подкрепа" дойде при мен и ми поиска членския внос за два месеца. Моя милост обаче за 50 дена не е получавала и лев от т.н. "болнични", явно бюджетът е издънен, затуй в портмонето ми имаше само една самотна десетачка, пазена за т.н. "черни дни", плюс няколко монети. Няма как, дадох 11 лева за синдикален членски внос - и останах съвсем без пари. Заплатите се били увеличили (!), затуй и членския внос се бил увеличил, такива ми ти работи. Но най-интересното е това, него го оставям за капак на абсурдната ситуация, в която живеем: моя милост плаща членски внос за синдикат "Подкрепа" от години, дори и, както виждате, и сега продължавам да им плащам този т.н. членски внос, и то при положение, че лидерът на този същия синдикат, и то тъкмо когато съм болен и съм в тежко положение на службата, вместо да ми помогне с нещичко, си е позволил лукса... да ме съди (!!!) и да ми иска парично обезщетение (състоящо се от четирицифрена сума!) за "обидни мисли", които съм бил написал по негов адрес в една моя философска книга (!!!!!), представяте ли си абсурда, на който сме свидетели?! Значи аз съм плащал години членски внос на този синдикат единствено за да бъда в крайна сметка съден и осъден от неговия лидер и... да му платя пари! А някаква подкрепа и помощ за нищо, естествено, не получих - и едва ли някога ще получа!
Да живей синдикализмът с българска специфика! Да живей социалната справедливост - пак с българска специфика! Това е. Добре дошли в България! Радвайте се, тук е весело! И смешно! Хубав ден ви желая!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар